Коментар на Мила Минева, катедра Социология на СУ „Св. Климент Охридски“, във връзка с последния епизод на поредицата „Пандемията от първа линия: Наука и публичност“, в който участие взе и тя.
Клише 1: науката е набор от сигурни знания
Без съмнение неизвестността на вируса повиши публичния интерес към „науката“, медиите започнаха да цитират специализирани издания, социалните мрежи – да препращат видео-лекции. Работата е там, че всяко „твърдение“ се препредаваше като „истина“ и ние, лаиците, се объркахме от множествеността на истините. Просто защото сме забравили, че научното изследване е търсене, експеримент, спор … Сигурните знания и научните консенсуси се формират бавно, трудно и след много несигурна работа в различни посоки. Именно тази несигурност на научното изследване много рядко влиза във фокуса на публичното внимание, ориентирано предимно към крайния резултат, към постижението, към решението, което може да се внедри в практиката. Всъщност пандемията е шанс да преосмислим това клише за наука, както и начините, по които финансираме научните изследвания. Проектното финансиране, което залага именно на измерим резултат, често блокира шансовете за научно любопитство и – по-важно – за откриване, за иновация, за прокарване на нови пътища, защото няма как предварително да знаем къде ще ни отведе липсващата пътека.
Клише 2: науката е индивидуално постижение
Обикновено мислим за научните постижения през имената на техните откриватели и изобретатели. Пандемията също произведе индивидуалистичен мит – Угур Шахин, мигрант от турски произход, беше превърнат от медиите в „баща“ на ваксината на „Пфайзер“ (защо той, а не съпругата му Йозлем Тюреджи, е въпрос, който предполага специален анализ). Въпреки това във фокуса на публичното внимание все по-често попадаха именно колективните усилия по научното разбиране и справяне с пандемията. В началото на здравната криза бяхме фокусирани върху Китай и готовността на страната да споделя данни, както от проучванията на новия вирус, така и за протичането на болестта.
Разгръщането на пандемията все по-ясно ни показваше науката именно като процес на споделяне на знания, на колективно търсене на пътища. Както вирусът направи безпощадно ясна глобалната свързаност на обществата ни, така и ни показа средствата, чрез които можем да се справим – сътрудничеството между институции и учени от различни точки на света не просто ускори разбирането за болестта, но се оказа условие за откриване на единственото до сега средство за справянето с нея – ваксината. И това стана възможно не толкова през пазарно, колкото през публично финансиране.
Много от научните проучвания (всички на успешно разработените ваксини от AstraZeneca, Johnson & Johnson, BioNTech-Pfizer и Moderna) бяха подкрепени от самото начало от различни типове публично финансиране – от национални агенции и/или от наднационални институции. Именно затова е изненадващо, че самите ваксини се оказаха пазарен продукт, а не бяха освободени от патент, т.е. не бяха предоставени за публично ползване. И все пак разразилият се дебат по този въпрос е едно обнадеждаващо начало на фона на десетилетия защита на частната собственост върху идеи, лекарства, изрази … Всъщност пандемията беше шанс да преоткрием научните открития не като пазарен продукт, а като публично благо; шанс, който проиграхме.
Клише 3: щом учените имат различни мнения, то и моето мнение е точно толкова релевантно, колкото техните
Пандемията, която рязко показа крехкостта на света ни, едновременно с това ни превърна за няколко месеца в експерти по вирусология, симптоматика, фармацевтика, ДНК, РНК, ваксини, статистически данни и какво ли още не. Социалните мрежи се превърнаха в арена на битки между лаици, които се държат като експерти. Работата е там, че в морето от налична онлайн информация всеки можеше да открие експертно мнение, което потвърждава неговата позиция. „Старите“ медии задълбочиха това усещане. Дефинирането на „обективно“ информиране като представяне на „различните гледни точки“ и структурирането на дебатите през понятието „интересно“ поддържаха през цялото време мита за правото на лично мнение. Всъщност научното разбиране се променя през натрупването на данни, факти и нови знания в търсене на поне временно обосновани истини. Нашите мнения на лаици изпускат времевия хоризонт в пътуването към разбирането и много често възпроизвеждат стари истини. А второто, което упорито отказваме да помним е, че мнението не е природен феномен, а ефект от знания. Честно трябва да признаем, че легитимирането на всяко лично мнение като релевантно се извършваше и от експерти, и от политици. В резултат от това дори намекът за задължителна ваксинация започва да звучи като тирания и мобилизира социални съпротиви.
Клише 4: природните науки са „истински“ науки, а социалните и хуманитарните – не съвсем
Здравната пандемия постепенно се превърна в политическа, икономическа и социална криза. С разпространението на вируса и управленските усилия по овладяването му открихме няколко неща, които социалните и хуманитарните науки отдавна знаят – успешният отговор на кризи стъпва върху социалното доверие и солидарността в обществото. Онези страни, които се радват на доверие в институциите и между хората, реагираха значително по-адекватно на пандемията и изглежда по-бързо ще излязат от нея.
Обществата, изгубили социалното лепило, се превърнаха в сцени на социални битки – про и анти маски, страх срещу свобода, про и анти ваксини и т.н. Всъщност заложеното очакване, че „точните“ науки ще открият верните решения на проблема, подцени социалните и политическите динамики, през които се структурират обществата ни. Наместо да прибегнем до социалните науки, за да се справим именно с обществените ефекти от природния вирус, оставихме фрагментирани групи и отделни индивиди да откриват сами пътя си в социалната джунгла.
Това, което виждаме днес в България – ниски нива на ваксинация и отказ от спазване на противоепидемични мерки – са всъщност симптоми за дълго трупана фрагментация и ясно недоверие към публичните институции, стъпващо на съмнението, че те работят в полза на мнозинствата (добре обосновано съмнение, впрочем). Именно тук хуманитарните и социалните науки могат да помогнат като потърсят обяснения за разделенията, като предложат интерпретации, с които гражданите да си служат, за да разбират съвременните социални процеси; това е начинът несигурността да се практикува като ветрило от възможности, а не като страх и война на всеки срещу всеки.
Клише 5, което се надявам, че пандемията ни припомни
Служим си с клишета, когато те работят; кризата е тъкмо момент, в който обичайните ни разбирания не успяват да сработят. Бих искала да завърша с клише, което ми се струва важно да си припомним като резултат от здравната пандемия, а именно: науката е публична. Видяхме колко е важно научните открития и знания да се разказват публично, т.е. да служат за рационализиране на публичния разговор. В този смисъл публичната наука е граждански ангажимент, от който ние като изследователи нямаме право да се отказваме, но още по-важно е публичните институции, които провеждат политики и стратегии за развитие на научните изследвания, да се ангажират именно с науката като публично благо.
Целия пети епизод на „Пандемията от първа линия: Наука и публичност“ можете да гледате тук.
Още от поредицата:
И пандемията ли няма да предизвика промяна в здравеопазването?
„Има глад в образованието не само за иновации, а и просто за диалог“
„Вирусът на неравенствата“ и социалните грижи във време на пандемия
