„Пандемията подчерта – особено силно в сферата на социалните грижи – как има пандемичен вирус, но вирусът на социалните неравенства и изолация е много по-съществен. Когато хората се оказаха в изолация, много осъзнаха колко трудно се преживява това. На практика такова е ежедневието на много от хората, с които взаимодействаме и които са в неравностойно положение.“
Това сподели Галина Лачева, активист на „Храната, не война – София“, в рамките на дискусията „Пандемията от първа линия: Социалните грижи“ на 16 май. След като обърна внимание на ситуацията, която пандемията предизвика в сферата на здравеопазването и образованието, последният епизод на видеоподкаста „Пандемията от първа линия“ на сп. Диверсия и Фондация Фридрих Еберт обърна внимание на условията на труд в социалната сфера, както и преживяванията на ползватели на социални услуги в България в контекста на ковид кризата и мерките.
Социални и солидарни грижи в пандемията
„Подобряване качеството на живот – според мен това е основната цел на социалните услуги [1], – чрез предоставяне на различни дейности за разширяване на възможностите на лицата от уязвимите групи за водене на самостоятелен начин на живот.“ Това коментира друг участник в дискусията – Радослав Енчев, управител към Домашен социален патронаж към Община Велико Търново.
„Домашният социален патронаж се предоставя от общините, за да се осигури помощ и подкрепа в ежедневния живот на възрастните хора и на лицата със специфични потребности, с оглед запазването им по-дълго време в тяхната обичайна домашна среда, както и ограничаване на социалната изолация и предотвратяване настаняването в институция. Включени са различни дейности според желанието на потребителите и възможностите на конкретната община – доставка на храна и лекарства, битови услуги, оказване на специфична помощ, поддържане на социални контакти и други.“ Радослав казва, че по време на пандемията дейността на социалния патронаж не е спирала, а обратното – увеличила се е.
„Всички патронажи в страната работеха на предела на силите си. Без почивка, на първа линия, по всяко време. Броят на обслужваните възрастни хора превиши многократно капацитета им, но не е отказана подкрепа на нито един човек в нужда,“ категоричен е той.
С началото на пандемията нарастват и задълженията на работещите в социалния патронаж – освен доставянето на храна, те пазаруват за хора в нужда и в карантина, съдействат и при осигуряването на лекарства. „От самото начало за социалния патронаж в града от първостепенно значение е сигурността на потребителите на грижата. Служителите в социалния патронаж често носят храна на 60-70 адреса на ден – носенето на предпазни маски и облекла от страна на персонала, спазването на дистанция, безконтактните доставки до нуждаещите характеризират работата на социалните работници още от самото начало на пандемията.“
Подобни статии:
„Социалните услуги не са спирали своята дейност,“ споделя Златина Великова, служителка в Дневен център за пълнолетни хора с увреждания към Община Бургас. Дори когато пряката дейност с ползвателите е спряла за кратко в началото на пандемията и после още веднъж при голямата втора вълна през есента, “разработени бяха варианти за дистанционна работа. Но за всички е по важен директният контакт. Ежедневните срещи засилват усещането за съпричастност, за полезност, за значимост. И обратно в периода на ограничена посещаемост се засили тревожността им.”
Когато опитахме да открием данни за обхвата на социалната грижа в България, се оказахме пред почти нерешима задача. Попаднахме на регистъра на социалните услуги на Агенцията по социално подпомагане и след ръчно събиране на информация от него установихме, че на територията на страната би трябвало да функционират nad 5600 услуги от най-различен вид и мащаб (групирани според съвременната терминология като услуги в домашна среда, в общността (включително резидентни) и специализирани услуги). Този регистър обаче изглежда доста неактуален и объркващ, така че не сме сигурни какво означава тази цифра. Нещо повече – оказва се, че държавата не води статистика на хората, ползващи някаква форма на социална грижа. Струва ни се, че това е твърде показателно за състоянието на системата.
На този фон не е изненада, че държавата не е единственият източник на социални грижи. Там, където нейният обхват не достига, хората често се самоорганизират сами и солидарно. Такъв е случаят с колектива на „Храната, не война – София“. Те са активистка група, осигуряваща храна и общностен живот за хора, изпаднали в крайна бедност, без дом и в други тежки ситуации. Важен елемент от дейността им е, че винаги въвличат нуждаещите се хора във вземането на решения за дейността на колектива, приготвянето и раздаването на храна и подобни – така дейността на колектива е съвместно със, а не просто за хората в нужда.
„Нашата дейност не е прекратявана. Огромно предизвикателство беше това социално дистанциране, защото нашият център винаги е правилно тъкмо това – да събираме хората, да им даваме шанс да се смесят и да взаимодействат възможно най-активно, и да се включват във взимането на решения кое как ще се случва. Продължихме да правим редовни събрания, на които включително решавахме какви да са конкретните ни мерки. Следвали сме общи предписания за предпазване от епидемията.“ Често обаче общите предписания не могат да адресират ситуацията на хората, с които работят от групата. Много от техните посетители нямат дом, нямат електричество, нямат достъп до вода, хигиенни материали, до медии и информация. Призивът „Останете у дома“ не значи нищо за хора, които нямат собствен дом. Затова от колектива на „Храната, не война“ закупуват със собствени средства маски, изработват сами хигиенни материали за нуждаещите се. Също така изготвят информационни брошури – една с информация за вируса (показана по-горе) и една с насоки за психологическа (само)помощ.
А получаващите социални грижи?
В рамките на дискусията бяха пуснати анонимни записи на човек с увреждания, прекарал няколко месеца в Център от семеен тип за хора с увреждания в Неделино, и на жена, живяла в Кризисния център за настаняване в Захарна Фабрика, София. И двата разказа свитеделтсват за изключително лоши условия на настаняване – липса на санитарни и хигиенни мерки, лош сграден фонд, непригност за хора с увреждания, липса на лично пространство и дори насилие от страна на персонала. И двамата задочни гости на епизода акцентират, че поради начина, по който е отговаряно на кризата, са се чувствали по-изолирани от външния свят и от преди. Каним ви да ги чуете сами тук и тук.
Галина подчертава, че това не са единични случаи и че с „Храна, не война“ имат десетки такива свидетелства. Изолацията и лошите условия в тези институции кара голяма част от обитателите им да ги напуснат и да предпочетат да живеят на улицата.
„Голяма част от тези, които ни посещават всяка неделя, са споделяли, че не идват само за това, че се приготвя храна, а до голяма степен е въпрос на социализация, да се чувстват част от общност, в която са приети наравно с останалите“, допълва Галина.
Заедно с други активисти са се опитвали да посещават хора в нужда в такива институции за настаняване и да организират социализиращи занимания с тях, но не са били допускани заради страх от разпространение на заразата. В крайна сметка от колектива намират празна къща – без електричество и течаща вода – където организират солидарно убежище за хора, останали на улицата по време на пандемията, но неискащи да останат в общинските кризисни центрове.
Златина потвърждава, че изолацията се е отразила изключително тежко и на посещаващите заведението, в което тя работи: „Нещо подобно се получаваше и при нас, когато не идваха нашите потребители. Изолацията води до натрупване на агресия, започват да се обаждат стари модели на поведение. Тези хора имат нужда най-вече от контакти – при това жив контакт. Моделите, които ползваме не всеки може да ги осъществи чрез онлайн платформи.“ И тя, и Радослав обаче подчертават, че условията за настаняване в сходни институции в други общини – например във Велико Търново или Бургас – са далеч по-добри и че там има наплив към подобни центрове за настаняване, а няма достатъчно места за всички желаещи.
Грижа за грижещите се?
„Нека погледнем към хората, които правят това. При хората, които работят в социалната система, в сила са същата пандемия и ограничения, които важат и за потребителите. Може би трябва не само по-добро заплащане, но и самата роля на хората, които работят в тази сфера, да бъде по-зачитана и уважавана.“
С този призив Златина отваря огромната тема за условията на труд на социалните работници в България. Според изследване на КТ „Подкрепа“ сред синдикализирани социални работници, почти 70% от работещите в сферата са над 45-годишни – с други думи персоналът е по-скоро застаряващ. На въпроса за най-неотложните проблеми в сферата, огромно мнозинство от запитаните в изследването посочват недостатъчните финансови ресурси, за да се обезпечи обемът на извършваните дейности, ниските си заплати и произхождащото от това текучество на кадри. Запитани за необходимите приоритети за предоставяне на компетентни грижи на нуждаещите си, много от социалните работници в рамките на изследването назовават необходимостта от допълнителни стимули за работещите в сферата в това число повишаване на възнагражденията (28%); повишаване стойността на нощния труд (28%); осигуряване на храна на работното място (15%); допълнителен отпуск (11%); транспорт от и до работното място (11%); преминаване на 7-часов работен ден (7%).
Графика от изследването на КТ “Подкрепа” сред социални работници
Това потвърждава и Радослав в рамките на дискусията: „За съжаление нашият сектор е един от най-нископлатените. Има недостиг на специалисти за социални услуги. Хората предпочитат да не работят по професията си, за да изкарват повече пари.“ С приемането на Наредба за стандартите за заплащане на труда на служителите, осъществяващи дейности по предоставяне на социални услуги, от началото на 2022 г. се очаква заплатите на заетите в сектора да се урегулират между 160 и 190% от минималната работна заплата за страната – или с други думи да станат около 1000 лв.
Друг голям проблем, който излиза на преден план както в изследването на КТ „Подкрепа“ е емоционалното претоварване, произхождащо за служителите вследствие на дейността им – за 77% от отговорилите на анкетата това е основна трудност. До подобни изводи достига и проучване на Институт по социални дейности, в рамките на което много социални работници споделят нуждата от психологическа и емоционална подкрепа, както и от превенция срещу изтощение. Тази тревожност за собственото психологическо здраве сред социалните работници е акцент и в междинните резултати от изследването на Ноу-хау център за алтернативни грижи за деца. В рамките а това изследване множество специалисти споделят за конкретни трудности в предоставянето на социална грижа по време на пандемията като: липса на консумативи; трудно ограничаване на свободното придвижване; липса на директен контакт; работата от дистанция за хора с епилепсия и интелектуален проблем; трудности в политиката на организацията, в която работят; съчетаването едновременно на лични и служебни роли и ангажименти на родител и служител.
Графика от изследването на КТ “Подкрепа” сред социални работници
И за Златина, и за Радослав от първостепенно значение е издигането на общественото значение на труда в социалната сфера. По думите на Радослав: „По време на пандемията винаги се приказваше за здравеопазване, образование, а ние от социалния сектор винаги оставаме някъде на заден план. В същото време сме едни от най-важните. Важно е един възрастен човек, който цял живот е работил за държавата, да получи нещо в замяна. Чрез социалните услуги тези хора се чувстват значими и подпомогнати. Ние често сме единствените контакти на хората в нужда. Ти може да си един обикновен санитар, но за човека, който обслужваш, си всичко. За тях сме значими.“
Необходимата промяна
„Състоянието и развитието на социалните услуги в България се очакваше да бъде една от водещите теми през 2020 г.,“ казва Радослав Енчев. „Първо, защото в средата на годината влиза в сила новият Закон за социалните услуги и второ, защото през тази година се очакваше напредък в разработването на Националната карта на социалните услуги, която да даде ясна представа за потребностите в страната.“
„В момента подкрепата за възрастните не е регламентирана всеобхватно по никакъв начин,“ продължава той. „Има домашен социален патронаж, но там ресурсът е силно ограничен. Има предоставяне на патронажна грижа по проект, която осигурява почасови мобилни здравно-социални услуги в домашна среда, която се предоставя от общините, но се финансира по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурс“ 2014-2020 чрез Европейски социален фонд. Има нужда да се намери някакъв по-завършен образ, който да обедини социалните услуги към възрастните хора в единен механизъм. Необходимо е Домашен социален патронаж да получи държавно финансиране в частта „Работни заплати“, с което ще се осигури адекватно заплащане на служителите в социалната услуга.“ При търсене в полфункционалния регистър на Агенцията по социално подпомагане, ни направи впечатление разликата между една и съща грижа, но дефинирана веднъж като държавно делегирана дейност ( т.е. с държавен бюджет) и втори път без делегиран бюджет. Във втората версия никога не се откриват изпълнители.
„Няма солидарен манталитет, това се усети и това е голямата епидемия,“ подчертава Галина Лачева. „Ще дам конкретен пример. При нас възможността за спазване на хигиена и вземане на душ е била винаги голяма тема. В кризисните центрове често няма възможност за тези неща. Т.е. хем те натискат да поддържаш лична хигиена заради вируса, хем няма условията за това в такива институции. Хазяите на „Храна, не война“, също изискват от хората в нужда да поддържат хигиена, но в същото време не искат да им предоставят възможност да се къпят в помещенията ни.“
„Няма желание да се погледне голямата картина, да се мисли отвъд собственото оцеляване и забавление,“ продължава тя, „да се помисли за общото добро и за тези, които са отхвърлени, и да им помогнеш да се включат – да борим неравенствата заедно.“
Коментирайки дискусията, Галина допълва: „Особено важна беше възможността да се чуе пряко гласът на поне някои от хората в нужда, които като цяло се оказаха още по-маргинализирани и изолирани, вместо допълнително подкрепени от обществото ни насред пандемичната криза. Много нужно е този глас да се усили и представи на вниманието на широката общественост.“ И още: „Колкото повече хора са ангажирани със създаването на благоприятни предпоставки, толкова по-лесно бихме могли, по почина на някогашните възрожденци с читалищата в културната сфера, да постигнем наличието на солидарни клубове като нашия във всеки един квартал на всяко едно населено място. Ценни съюзници за нас в това отношение са всички организации, както и отделни граждани и експерти, подобно на включените в дискусията, които споделят ценностите ни и дори да нямат възможност да участват пряко в солидарни клубове, са склонни да ги подкрепят и промотират.“
[1] [Диверсия винаги е обръщала специално внимание на езика, който се ползва. Думите и изразните средства са едновременно маркери за доминиращите дискурси и дори обществено устройство и инструменти на тези дискурси и устройство да доминират все повече. Ето защо, без да сме ограничавали гостите в този трети епизод, ние самите не ползваме думите „услуга“ и „потребител“. Грижата е не само икономически обмен, както би било при услугите, а дължимо поведение и връзка, стоящи в основата на едно функционално общество.
Целия трети епизод на „Пандемията от първа линия“ на тема социални грижи можете да гледате тук.
Още от поредицата:
И пандемията ли няма да предизвика промяна в здравеопазването?
„Има глад в образованието не само за иновации, а и просто за диалог“
