Covid-19АкцентиСтатии

По колко начина можеш да срещнеш непознат? Или какво да очаквате с края на поредицата „Пандемията от първа линия“?

Осем месеца, пет епизода и 19 истории, 19 различни гласове. Така най-кратко може да се обобщи поредицата „Пандемията от първа линия“ на сп. Диверсия и Фондация Фридрих Еберт – България.

В първия епизод ви срещнахме с медицинска сестра, лекар и пациент, лекуван от COVID-19 в болница, както и със служителка в РЗИ. Те обрисуваха в реалистично-мрачни краски състоянието на здравната система: колко недостъпна е здравната грижа за мнозинствата в България, колко критичен е недостигът на специалисти и при какви условия работят те, както и – неизбежно в подобна среда – колко неподготвени са били институциите за настъпилата криза.

За образованието по време на COVID-19 проведохме дискусия между учителка в детска градина, учител в гимназия, ученичка в прогимназия и абитуриент. Те разказаха за пандемичното ежедневие в училище – за дългите часове пред компютъра, за емоционалното натоварване. Тема бяха и изострящите се системни проблеми – образователните неравенства, неадекватната комуникация в системата и отказът от демократично вслушване – най-вече в гласа на учениците, за чиито интереси би трябвало да работи училището.

В епизодa за социалните грижи поканихме социални работници от домашен социален патронаж и от дневен център за пълнолетни с увреждания, активистка от солидарна кухня, както и бездомни хора да споделят за изолацията и бруталните неравенства сред най-маргинализираните членове на обществото ни. Чухме как и при тях пандемията просто е засилила съществуващи системни проблеми, свързани с отсъствието на солидарност и пълното неглижиране на нуждите на най-уязвимите.

За положението с сферата на транспорта разговаряхме с шофьор на такси, служителка в БДЖ, синдикалистка и активист. В центъра на дискусията беше поредната порция системни проблеми, обострени от пандемията: лоши условия на труд, които дори кризата не успя да подобри, както и неглижиране на сигурността в тази жизненоважна за обществото инфраструктура, и то в сектора с най-много трудови злополуки.

Накрая поканихме преподавателка по социология и доктор по вирусология не само за да споделят за ситуацията в сферата на науката и висшето образование, но и за да предложат своите обяснения за това, какво се случва с нас като общество по време на тази пандемия, и как присъства науката в публичното пространство.

Пълните видеозаписи от епизодите са достъпни на Facebook страницата на сп. Диверсия.

По колко начина можеш да срещнеш непознат?

„Но защо ни срещате с хора, с които и сами се срещаме всеки ден?“ би се зачудил някой. „Та нима нямаме деца в училище, нима не се срещаме с медицински лица при нужда, нима не ползваме градския транспорт?“ Действително в тъкмо този въпрос се крие един голям и стар проблем, който доби катастрофални размери под натиска на пандемията; проблем, който поредицата ни се опитва да посочи.

Когато родителите мислят за децата си, виждат в тях първо деца, с които са дълбоко емоционално свързани, и после евентуално виждат ученици. Лесно е да декларираш, че обичаш децата по принцип, но е много трудно да разбереш какво значи да си ученик в днешно време. Когато пациентът получава лечение в болницата, вижда лекаря и сестрата по един начин, а когато слуша за тях от медиите – по друг. Лесно е, минавайки край спящия на пейката бездомник, да изпиташ съчувствие. Трудно е, докато седиш на дивана, да разбереш какво означава бездомничеството, какви са сложните, тежки проблеми, които го създават; още по-трудно е изобщо да действаш в солидарност с бездомните.

Всичко това стана двойно по-трудно и размито, мъгляво, откакто пандемията удари. Лесно е да пуснеш плачеща емотиконка под поредната новина за загинало медицинско лице, но е трудно, като пациент, да откриеш начини и да застанеш в солидарност със служителите в системата, когато протестират за нормални условия на труд години, но дори в една здравна криза нямат подкрепа нито от гражданите, нито от управлението. Лесно и нормално е да се натъжиш от смъртта на някое дете или да се разгневиш от поредното необмислено въвеждане на онлайн обучение, понеже това някак лично те засяга, но е още по-лесно да останеш невеж за проблемите на учениците и на техните учители в подобна ситуация. Примерите са безброй.

Има два начина да срещнеш непознат – като човек, когото опознаваш като личност от една страна, и от друга – в неговата формална обществена роля или в позицията, която обществото му е отредило; като човешкото лице на една система, като ръцете, краката, мозъците и сърцата, които правят възможно тя да функционира, а останалите да се ползваме от нея.

В хода на пандемията стана болезнено ясно, че у нас солидарността е потиснато и непознато чувство и още по-малко – ценност. Такава, която по определение удържа обществото като общество в 21 век. Солидарност не само с този, който ти е пред очите или който ти е близък, и не само когато някой проблем те засегне лично (например вече в болницата), а и с този, без когото си наясно, че обществото и животът ти са невъзможни. Защото като минимум солидарността се основава именно на осъзнатия общ интерес.

Учителите имат интерес служителите в здравеопазването да не са преуморени и зле платени, за да са здрави; лекарите имат интерес учителите да не са преуморени и зле платени, за да се учат добре децата им; и т.н. В едно друго, некапиталистическо общество, солидарността можеше да се основава и на ценност – че просто всеки човек трябва да живее достойно, и че можем да сме солидарни и да действаме в името на всеки, за когото това не е така.

Обратно, вече година и половина общественото пространство е заето от много странни препирни за свободата и правата. Отказът от елементарното носене на маска или от ваксина се разказва като отдавна чакания, най-накрая удобен бунт срещу властта; като свободата и правата, които за пръв път ти биват отнети, без значение че от този отказ ще пострадат и близките ти, и онези непознати ръце, мозъци и сърца в една система, на които може би вчера си ръкопляскал, а утре вероятно ще ти се наложи да молиш за спасение и грижа.

Конгломератът от медии и три поредни правителства успешно подсили тези процеси на отчуждение и агресия. Медиите не ни срещат с хората, които правят възможно обществото да премине през тази пандемия, с ежедневните истории и битки. Вместо това ни занимават с претенциите на крупния бизнес, чиято работа е печалбата и нищо друго; с експертите, които често си противоречат и чиято работа не е да разказват ежедневието; и с политиците, които въведоха катастрофалната дилема „хляба или живота“, защото нямат куража да поемат риска да управляват една истинска криза. Публичното пространство е заринато с убийствени дилеми чий интерес е по-висш – на децата да учат, на децата да бъдат здрави, на родителите да ходят на работа или на прародителите да са живи; на клиентите на заведенията или на спешните медици. Същевременно за интереса на безброй хора – бездомни, с увреждания и други – не става и дума. И понеже всичко това се разказва като борба на равни права, неминуемо накрая печели правото на силата – която и без това слушаме и гледаме денонощно.

Често солидарността отстъпва пред апатията, отчуждението и озлоблението, но и често, дори и да присъства като някаква нагласа тук и там, е системно смазвана от форми на икономическа или друга принуда. Видяхме и двете ситуации, докато готвихме епизодите на поредицата и опитвахме да съберем участници. За нас беше важно да чуем първата линия от първа ръка – какво преживяват, как се справят и какво имат да критикуват и предложат работниците, изправящи се срещу вируса в различните сектори. В четири от петте епизода обаче имахме сериозни трудности да намерим участници. Много често хората се страхуват да говорят открито, защото чувстват заплаха от работодателите си, че може да бъдат наказани или дори да загубят работата си, а в епизода за транспорт, въпреки всичките ни усилия, изобщо не намерихме съгласни да говорят нито от градския, нито от междуградския транспорт. В други епизоди пък, опитвайки през колеги и познати да достигнем до желаните участници, срещахме много пъти апатията и безразличието, нежеланието да се предаде нататък, да се потърси и да се помогне някой да бъде чут. Тези организационни трудности показват по още един начин ерозията на солидарността.

За финал… или начало

Както каза проф. Радостина Александрова в последния ни епизод, „пандемията ще свърши, но ние трябва да продължим да можем да се гледаме в очите“. Когато и както и да свърши тази криза, оцелелите отново ще трябва да отидем на работа, да се качим в градския транспорт, отново да пратим децата си на училище и отново все някога да посетим поликлиниката или болницата. Какво ще заварим там? Кой и как ще ни посрещне?

Дълбоко вярваме, че кризата оголи липсата на солидарност, и с „Пандемията от първа линия“ искаме да я покажем, обясним и може би малко поне да противодействаме на отсъствието ѝ Като чувство, действие и ценност солидарността много рядко присъства в говоренето от медиите и политиците. Дори по време на пандемията думата беше използвана едва няколко пъти през 2020 г. – но това е още един знак, че тя ни е крайно необходима. Без нея всяко действие за по-благоденстващо общество е обречено на провал, а всяка мечта – да остане само мечта.

Може би мъничко, за някои хора поне, наистина с „Пандемията от първа линия“ успяхме да предизвикаме известна солидарност. След първия епизод, посветен на здравеопазването, видеозаписът беше разпространен от медицинските сестри; учители ни писаха след втория епизод; по време на третия епизод, посветен на социалните грижи, с нас се свърза синдикалистка, която пожела да ни даде допълнителна информация за условията на труд в дирекциите „Социално подпомагане“. След епизода, посветен на транспортния сектор, шофьори на таксита се включиха с коментари и разпространяваха видеозаписа помежду си.

Всичко това, насред цялата иначе доста мрачна кризисна картина, ни даде кураж да завършим поредицата с още нещо. Това е специален документален аудиоалбум, в който побираме най-важното от поредицата в единен разказ, допълнен от още интервюта и музика. С него се надяваме да достигнем до още повече хора и да предизвикаме не само повече чувство на солидарност, но и желание за действие – за общество, в което всеки живее достойно. 

Скоро ще научите повече на страниците на сп. Диверсия и Фондация „Фридрих Еберт“.


Всички текстове от поредицата:

И пандемията ли няма да предизвика промяна в здравеопазването?

„Има глад в образованието не само за иновации, а и просто за диалог“

„Вирусът на неравенствата“ и социалните грижи във време на пандемия

Кризата с COVID-19 остро напомня за социалните функции на транспортния сектор

Наука и публичност: коментар на проф. Радостина Александрова

Наука и публичност: клишетата, които ни подведоха в пандемията

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments