“Истината е, че не знам за какво ме вкараха там. То е едно… Абе, хубаво местенце беше за деца да отраснат, ама в семейство. Да си имате дворче, къщичка, нали…

Истината е, че не всички бяха криминално проявени, защото, за да отидеш там, трябва да имаш криминално деяние… А имаше много малка част, другите бяха по-скоро от бедни семейства.

Ама имаше и хубави моменти – ходих до Франция от там, бяха спечелили някакъв проект. Нещата са… Не са само черно, определено не са само черни.

След това съм бил в ДОВДЛРГ… И след това прекарах в т.нар. Защитено жилище, там прекарах две години.”

За да отида до дома, минавах през две детски градини – там все се чуваха смях, плач… Абе, глъчка, вижда се, че има деца. А в институцията беше винаги тихо – все едно отиваш в старчески дом. Няма смях, плач, нищо. Само застиналост.

“Детето е с повишена температура, растат му зъби, поставено е в изолатор, защото не се знае дали това е причината. Никой не трябва да общува с него, забранени са и свижданията с майка му.”

служител в Дом за медико-социални грижи за деца

Въпросът е, доколко тази тясна професионална общност […] са успели да го преведат към една по-широка такава, защото това, според мен, категорично го няма.  […]

Аз самата действително се гордея с опита си в тези проекти […], където още преди Могилино се закри първият дом за деца от 3 до 7 години. И смея да кажа, че, нали… Не качествено, щото и “качествено” е много субективно, но по правилния начин, т.е. не едни деца да бъдат преместени.

За голяма част от хората тази промяна дойде и пак предизвика страшно много съпротиви, страшно много усилия да се случва, и… Фокусираха се само върху сградите и тази реконструкция, която обаче е само на фасадно ниво.”

“Не, отиваш там и просто продължаваш, никой нищо не ти обясняваше. Но само там ме питаха дали искам (в Защитено жилище, бел. авт.).

Избрах по-доброто, във всички случаи. Даваха ти правото да избираш – това, което в дома го нямаше. Ако можеше да избираш, е между три неща. Пък сега вече сме демокрация, можеш да избираш от десет.”

На мен ми беше приятно, че взимаха децата. Аз всъщност не исках да ги пусна, но знаех, че трябва.

Много е странно, чак извратено – това, че по някакъв начин исках да останат там.”

“Мислихме какво да правим, ако не ни достигнат деца в ЦНСТ и се сетихме за една циганка от махалата. Тя има шест деца и всичките имат някакви увреждания. Жената си ги гледа, но преценката за това винаги може да се промени. Това е резервният ни вариант.

Дано не се наложи, защото това не е нашето разбиране за деинституционализация.”

“зам. кмет на община, в която се изгражда Център за настаняване от семеен тип (ЦНСТ)”

Но много хора, които работят в практиката, казват „Да, ама децата отиват в болници.“ Те не се водят институционализирани, ама са в болница супер дълго време.”

“След като изведоха децата в ЦНСТ, съкратиха голяма част от персонала, защото намалиха капацитета. Съкратиха ми социалния работник и психолога, сега няма кой да работи с децата в ДДЛРГ. Само осигуряваме присъствие на възпитател, но едва вързваме графика. Децата са натъпкани в няколко стаи, защото останалите стаи ги взеха за изграждане на ЦНСТ.”

“директор на Дом за деца, лишени от родителска грижа (ДДЛРГ) 7-18. В сградата на ДДЛРГ са разкрити и работят три ЦНСТ, Преходно жилище (ПЖ) и два Центъра за обществена подкрепа (ЦОП). Общият брой на децата, които ползват услугите в сградата е по-малък, поради заповед за спиране на настаняванията в ДДЛРГ. Общият брой на персонала в ДДЛРГ и в новите услуги е почти двойно по-голям. Всяка нова услуга има директор и персонал, във всяка нова услуга има социален работник. Специалистите от ДДЛРГ са преместени в ЦНСТ и ПЖ, но работят само с децата, настанени при тях (от ДДЛРГ). В ЦНСТ има много свободни места, но ако се преместят последните деца, ще се наложи да се закрие Дома.”

Преди това беше много трудно човек да стигне до децата. Сякаш се премахна излишно стерилната среда. Беше много трудно едно дете от институция да се срещне дори със собствения си социален работник. Спираха ни директорите на институциите. А сега е по-отворено.

[…]
Имаше време, в което си мислех, че организациите, които се занимават с процеса са перфектни… Приемната грижа например.”

“Още там като бях (в Социално-педагогически интернат, СПИ, бел. авт.), още там се говореше, че домовете се затварят… Да, персоналът го обсъждаше, щото има малко деца. На тях това им беше притеснението, нали, че нямат бройки. На него не му е притеснението, да се зарадва, че, ей, ще се затварят тия домове и че децата в тия институции намаляват – той се бореше за бройката, по дяволите… За да не го затворят. Но тогава се заговори, и имаше един случай с едни деца в село Могилино, и оттам тръгна цялата работа, оттам тръгна вълната да се затварят тия домове. Иначе преди това всеки си мълчеше, траеше си, и си кютаха по социалистическата система.”

Ама то не е само качество, то е индивидуализация към детето, към човека. И към човека, който го работи.”

“Марширувал съм, висял съм четири часа прав на слънце. За нищо, на възпитателят му беше кеф. Карали са ни да маршируваме и да пеем “Високи сини планини”. Гадна работа.”

“По едно време претупваха нещата, разбираш ли, искаха да се отърват от тия деца и търсеха фондации, дето да ги приемат. За да се покажат, за да имат добро лице спрямо обществото. Нагласена работа. Да се направят на загрижени.

И след това, за да добият някакво човешко лице, почнаха да излизат по интервюта и да казват “Колко сме загрижени, аджеба, ние за тия деца.” Изведнъж много такива институции се навъдиха, българинът изведнъж стана много широко скроен – всеки искаше да вземе такова дете, но това е сложната работа…”

“Да, това е микрониво […], това, което наричаме „малки добри практики“, които не се свързват. И всъщност, които, според мен, амбицията да покажем, че можем и че искаме, например с т.нар. Визия за деинституционализация, която се прие през 2010 г., когато липсваше това ясно „Искаме го, ама можем ли?“ Ние тогава се опитахме да кажем, че тоя капацитет го нямаме всъщност. И би било грешка да се стартира абсолютно в национален мащаб, т.е. добрите практики – те още дори не са свързани в някакви… Първо да се види колко са устойчиви изобщо, второ, как да бъдат репликирани, щото тука има различни теории […]”

“Нова услуга след проект по Оперативна програма “Развитие на човешките ресурси”, за която се осигурява финансиране чрез намаляване капацитета на домовете за деца – представяне на резултатите от проекта.”

“Визията е супер яка като документ. Тя стъпи на визията на НПО. И всъщност ти даде нещо мечтано, желано – нали, съгласие, което е супер. Но след това Визията вече всъщност трябваше да има конкретен план за действие, и тук беше проблемът. И тогава всъщност…

Ако във визията имаше съгласие и по-голямо обединение на съмишленици и случване, след това планът, той се написа малко или повече пак от институциите. НПО-тата си мрънкахме, казваме някакви неща, на които те ни казваха „Това е политическо решение.“”

С напредването на деинституционализацията напредна приемната грижа, понеже стана ясно, че не могат всички да ги осиновят, няма толкова осиновители.”

“Майката на едно от децата в дома идва да го търси, но ние й казахме, че детето го няма, скрихме го. Тя не се е интересувала от него до този момент и тъкмо бяхме го вписали в регистъра за осиновяване. Защо да го вижда, само ще провали бъдещето му, така ще има шанс да бъде осиновено.”

“Разговор с експерт „Закрила на детето“ в Регионална Дирекция за социално подпомагане.”

Докато оня там си знаеше задълженията перфектно – от него се иска той да опази децата, да ги опази живи и здрави. Елементарно, но – да са здрави, да са там. Малко като пъдар.

Винаги има две страни на монетата, но имаше и лично отношение. Към всичките – наказват те днеска, но утре пък наказват и другия. С еднакъв аршин мереха. А сега, аз ги гледам – трябва да си по-усмихнат, трябва да си благ, за да те вземат в такова жилище.

Много малко хора работят с проблемни деца. Те гледат да работят с благите, с тея, дето са смирените… А останалите, дето действително имат проблем, тях ги оставят да им мине времето и да си продължат пътеката.”

“Там (на Запад, бел. авт.) подходът е тези хора да бъдат независими. Не просто „включени“, „изключени“, нали, разни клишета – „не-за-ви-си-ми“. […]

Не просто да бъдеш в семейство – то трябва да ти помогне това семейство…”

““Момчето“ е на на 22 години, дееспособно, придвижва се с инвалидна количка, живее в Защитено жилище за младежи с физически увреждания.”

“Правилата в дома са различни – най-силният печели. Това ясно се вижда по време на хранене – нищо не е твое, докато не ти е в устата. Гледала съм така двама братя се бият за бонбон, и докато единият не си го натика в гърлото, другият не се отказа от опитите да му го вземе.

На един рожден ден ги научих тайно от възпитателите, че могат да си крият неща в джобовете – бяха много щастливи. Бяха толкова щастливи, че имат власт над това кога да ядат. Понеже всички вещи са им общи, всъщност не могат да им се наслаждават.

На един рожден ден на едно момченце му бях подарила топка, но той не игра с нея, защото през цялото време беше зает да я крие и пази от другите. Играчката нямаше смисъл, той се „кукна“ отгоре й като кокошка и това беше.”

Не е безкористно. Цялата работа е, че… Поне в пансионите, там няма чувства, няма нищо, всичко е – каквото дала държавата, това е. Докато тука малко или много… Накрая остава една горчилка.”

“Има списък с референтно отговорен възрастен на дете, но възпитателите не помнят кой за кого отговаря.”

“директор на Дом за деца с умствена изостаналност”

“Загубени в превода, горките. […] Те не са всички жертви на системата… Да, те са жертви на системата като такава, но в един момент това, което мен като цяло за хората в България не ми харесва е, че ние сме много добри в мрънкането и в обвиняването на някой друг. Леви, десни, сини, черни, бели, роми и т.н. за проблемите, които ни се случват, а не поемаме отговорност за собствения си живот. И това нещо го виждам и през тези хора. Т.е. те все обвиняват някого за нещо, което им се е случило… Някакви хора на терен се губят в превода от това какво им се казва нагоре, какво им се случва, и се опитват да се ориентират – абсолютно загубени в превода.”

Ние трябваше да получаваме стипендии, не сме ги получавали с години. И като отидеш да си ги искаш, и тая те гледа, все едно си виновен, все едно й бъркаш в паницата.

[…]

Ние там (в СПИ, бел. авт.) сме учили здраво, между другото. Няма такова нещо “Боли ме главата, днеска няма да дойда”. Ставаш в шест и половина и почваш да набиваш нАуката, както вика дядо.”

“За мен е реинституционализация, аз това се замислих. Аз не я виждам тая деинституционализация да се случва – ние продължаваме да мислим в институционален план.

И това е на много нива в обществото ни. Ние просто така сме устроени, виж образованието…”

Да се извежда, а не да се връща.”

“Хубаво, четири години си в Студентски град – същото, все едно си в пансиона. Стаи, много стаи, много народ, някакъв контролно-пропускателен пункт, домакинката… Сещаш ли се, като майката на всички, възпитателя. Същото, системата им е същата. Но там добре си поживях, щото познавам системата.

[…]

Но никой не ти казва, че след като завършиш като студент, и всичката тая приемна грижа и всичко, дето са ни залъгвали – това е залъгване през годините… Истината е, че след това те пак те оставят, като след пансиона.

Аз завърших университета и изведнъж – нямам нито пари за квартира… Нали, ти си инвестирал в учене, а нямаш нищо, оказваш се гол като пушка. Същото е!”

“сигнал от бдителен гражданин”

“От общината искат да напълним ЦНСТ. Говорим с родители на деца с увреждания, които си ги гледат вкъщи, предлагаме им да им уредим настаняване на детето, само докато приключи проекта.”

“директор на ЦНСТ”

Моето наблюдение е, че децата са дискриминирани и преди, и след деинституционализацията. Процесът е травмиращ.

Изчезнаха играчките, които бяха облика на заведението, но не бяха за игра. Във всяка една институция има играчки зад витрина или нависоко, с които никой не играе, те са един вид облика на заведението, но като питаш децата, никой не е играл никога с тях. Сега те изчезнаха. Сега всичко е достъпно, съобразяват се със съвременните тенденции – мечето е на нивото на очите.

Но пък грижата от детегледачките е същата. Тия усти не ги хранят по различен начин, не ги обличат по различен начин, не ги мият по различен начин… В онзи дом знаеш ли как им миеха лицата – хващат ги отзад за косата и им въртят глави пред струята.”

“Истината е, че в началото имаше мисия. Правиш нещо ново, уникално, нещо, което променя… За мен отпадна това, че е мисия, че е важно да го правиш със сърце и желание. За мен лично се превърна… Аз го сведох до нещо, което не искам вече да правя. Истината е, че аз дори самата искам да избягам и да си почина вече от него. Виждам, че не мога да го променя, виждам, че не ми харесва нещото, което се случва. […] Чувствам, че само говорим. Нещо, което едни хора ти казват, че трябва да се случи – така бих го нарекла.”

“К’во, лежах четири години, две години после малко навънка, после пак отидох полежах”, и ей така.

Именно заради това, че не се погрижиха за тях.