Свободата на „вненаходимость”. Интервю с Алексей Юрчак
Интервю на Андрес Кург с Алексей Юрчак
Публикувано 05 юни 2014, сп. Art Margins online
Алексей Юрчак е доцент в Департамента по антропология на Университета в Калифорния, Бъркли и преподавател в Департамента по танц, театър и пърформанс в същия университет. През 2006 г. публикува „Everything Was Forever Until It Was No More. The Last Soviet Generation” [„Всичко беше завинаги, докато не изчезна. Последното съветско поколение”] (Princeton University Press), новаторско изследване на късния съветски период, което му печели широко признание. Книгата опровергава популярното схващане за периода като структуриран от опозиции от типа държавно – частно, народ – държава, официална – неофициална сфера, съветски – анти-съветски.Той прави това чрез анализ на множество съществени промени в политическото представителство и значението на понятието „политическо” след 1955 г., както и произтичащите от това промени в късносъветските ежедневни практики, сред които съветският идеологически език, увлечението по западната рок музика, разпространението на популярни вицове и анекдоти, и др. Позовавайки се на това обширно етнографско изследване на късния съветски период, в настоящето интервю Юрчак обяснява защо понятия като „творецa-дисидент” или „твореца-неконформист” са неподходящи като описания на неформалните творчески колективи от онова време.
Андерс Кург: В „Everything Was Forever Until It Was No More. The Last Soviet Generation” (2006) преформулирате цялата проблематика на дихотомните опозиции, които стандартно се използват в трудове върху историята на късния СССР – например официална – неофициална култура, „ние” (народът) – „те” (държавата, системата) или „първа икономика – втора икономика”. Обсъждате два различни езика – застоялия и монотонен авторитетен дискурс на партията-държава, и експерименталния, изобретателен език на други негови регистри. Вместо да разглеждате тези два езика отделно един от друг, обаче, както се прави в повечето изложения на тема съветска културна история, Вие сте ги събрал – при Вас те са пряко взаимосвързани и даже взаимозависими. Бихте ли да описал накратко как стигнахте до тази тема и как развихте подхода си?
Алексей Юрчак: Начинът, по който първоначално мислех късния социализъм като изследователска тема, беше до известна степен оформен от опита ми на живеещ и учещ в Щатите. Дойдох в Щатите от Съветския съюз през 1990 г., за да уча културна антропология в Университета Дюк. Изпратих кандидатурата си в Дюк от Ленинград (Санкт Петербург) през 1989 г. и няколко месеца по-късно разбрах, че са ме приели. По това време медиите в САЩ, американците, и даже местните академичните среди, имаха много бегла представа за живота в Съветския съюз. Много от това знание беше оформено от стереотипи, наследени от Студената война. До голяма степен това важи и днес. Същевременно руските постсъветски разработки на тема съветското минало ми се струваха все по-проблематични – това минало биваше или изцяло отхвърлено, или снабдено с ново тълкуване през призмата на една комиксова героична борба със злия режим. Интересът ми към преразглеждането на последните няколко десетилетия от историята на СССР доби очертания на фона на тези идеологически оформени трудове, идващи както от САЩ, така и от Русия. Исках да им отговоря.
Подобни статии:
Формиращ опит за мен бяха и 80-те години, когато, живеейки в Ленинград, работех като учен и бях замесен в т.нар. „неформална” арт сцена. Бях особено близък до „неформалната” рок група AVIA, както и до „неформалните” театри „Лицедей” и „Дерево”. През 1987 г. се отказах от научната си кариера и станах мениджър на AVIA на пълен работен ден. Това може донякъде да обясни защо се заех с езика като призма, през която да разгледам късносъветския период. В AVIA експериментирахме с „официалния” дискурс на партията, който можеше да се намери под път и над път в лозунги, речи и вестникарски статии. Друг важен източник на опит беше перестройката от края на 80=те. По това време Комсомолът (Комунистически Младежки Съюз) стана първата идеологическа държавна организация, на която беше разрешено да дава на „неформални” съветски рок групи и театри, както и на първите „неформални” бизнеси, държавно-институционална принадлежност. Тя им позволяваше да изпълняват дейността си като „професионални” предприятия и да изкарват пари от изяви в Съветския съюз и в чужбина. Тези дейности станаха възможни благодарение на особената двойна идентичност на местните комсомолски комитети по онова време. На хартия изглеждаше, че тези комитети организират концертите и турнетата на неформалните групи, докато на практика ние организирахме всичко сами. Единственото, което те правеха, беше да произвеждат официални документи и да пишат доклади, в които дейностите ни се описваха за пред държавата като „комсомолска младежка работа.” Тази формална лингвистична репрезентация (или по-скоро погрешна репрезентация) на действията ни от страна на една идеологическа държавна институция позволи на неформалните рок групи и театри в края на 80-те – за първи път в историята на СССР – да станат професионални групи и театри – тоест, да си изкарват прехраната с музикални и театрални дейности, да изнасят официални концерти, да ходят на турнета, да продават билети, песни и тениски, и така нататък. Тази формална репрезентация ни освобождаваше от почти всякакъв държавен контрол: какво всъщност свирехме и колко изкарвахме от това оставаше до голяма степен неотчетено от държавата през тези години. Между 1987 г. и 1991 г. AVIA беше една от многото неформални групи, които се възползваха от тази система. Имахме концерти в много западноевропейски държави, участвахме във фестивали, издадохме песен във Великобритания (AVIA, Hannibal Records, 1990), както и няколко други в Съветския съюз (до тогава не беше възможно за неформални групи да издават или да продават песни).
Парадоксалното е, че една идеологическа държавна институция ни освободи от самата държава, която представляваше. Този опит отрази една определена връзка между формата на идеологически дискурс и значенията, които можеха да се развият под егидата на тази форма. Докато тази противоречива връзка с идеологическата форма съществуваше през всички периоди от историята на СССР, през перестройката тя се разрасна, като Комсомолът и партията нескрито я употребяваха и злоупотребяваха с нея. Тя стана и един от двигателите на вътрешната трансформация на съветската система. [i]
Имаше и друг важен опит, който придобих по време на работата ми с AVIA. Това беше не просто група – беше също и театър, с 20 изпълнители на сцена, заобиколен от кръг от удивителни художници и актьори, всички впрегнати в усилие да се пресъздаде един забележителен съветски спектакъл, който включва елементи на съветски паради, събрания, човешки пирамиди, идеологически символи, авангардна поезия – всичко това побрано в микс от пънк, ска, и военна маршова музика. Това се правеше по ироничен начин, но със сериозна физиономия, и в стил, който пораждаше не само ентусиазъм, но и лудост. Например, едно от турнетата ни се казваше “Навстречу 1000-летию Великого Октября!”(Да посрещнем хилядната годишнина от Великата Октомврийска революция!), което беше раздута версия на общоизвестен партиен лозунг, призоваващ всички да работят „За 70-ата годишнина на Великия Октомври” или „100-ната годишнина” на Ленин. 1000 години замениха 100 години, за да се подчертае, че групата е още по-ентусиазирана, твърде ентусиазирана, в употребата си на официалната партийна реторика, в сравнение със самите партийни функционери. Това разсмиваше публиката от раз, но същевременно изглеждаше странно на много зрители, понеже повечето останали неформални рок групи се опитваха да бъдат или аполитични, или, към края на перестройката, свръхкритични към съветските лозунги. Но AVIA свиреха под едно огромно знаме, наподобяващо съветско, на което лозунгите не бяха осмивани, а чествани със свръх-екзалтация. Целта беше да се спази идеологическата форма – да се марширува, пее и изпълнява ентусиазирано, както стереотипните добри съветски граждани, но по леко пресилен начин.Това подкопаваше значението на всичко, без изрично да описва подривното действие.
Много неформални музиканти и творци в Съветския съюз чувстваха, че ако изпълненията им представляват директна, неприкрита атака срещу съветската идеология, то тяхното творчество е безинтересно, банално, или чиста безвкусица. Естествено изразяването на пряка подкрепа за съветската партийна реторика беше още по-лош избор. Беше важно да се удържи фин баланс – да бъдеш ироничен, но по неексплицитен начин; да бъдеш критичен, но не негативен. AVIA винаги се опитваше не само да бъде иронична към твърдите идеологически символи и реторика, показвайки тяхната абсурдност, но и да запази някаква топлина и уважение към оригиналните революционни, утопични, авангардни идеали, от които тези идеологически символи са възникнали. По-късно разбрахме, че подобна позиция е била възприета от словенската рок група Laibach, арт групата Irwin, и от други членове на движението Neue Slowenische Kunst (NSK) (Ново словенско изкуство). За първи път гледахме техни клипове някъде през 1988 г. [ii] В изявите на Laibach „тоталитарните” образи и символи също получаваха противоречива трактовка. Въпреки това, стилът на Laibach беше сериозен, мрачен и даже зловещ, докато този на AVIA беше безумно ентусиазиран и забавен.
Опитът, натрупан с AVIA през тези години, направи видима разликата в амбивалентността на идеологическите символи по два начина: чрез това как групата експериментираше с тази амбивалентност, и чрез начина, по който Комсомолът, спонсорирайки рок групи, я манипулираше. По-навътре в книгата правя разграничение между буквален смисъл на идеологически символи и значението на тяхната ритуализирана форма, като ги наричам „констативно значение” и „перформативно значение.” Тези термини са изведени от теорията на Джон Остин за перформацията, въпреки че първоначално не мислех през тази теория, понеже по онова време не я познавах.
Малко по-късно се натъкнах на препратки към Laibach и NSK, докато изучавах въпросите на езика и идеологията. Някъде около 1991-1992 г. попаднах на книгата на Славой Жижек „The Sublime Object of Ideology” [iii] („Възвишеният обект на идеологията”) и на забележителното му есе “Why Are Laibach and NSK not Fascists” [iv] („Защо Laibach и NSK не са фашисти”, и веднага осъзнах, че това е такъв тип поглед върху държавния социализъм, на какъвто искам да се опра. Жижек беше много близък до Laibach и NSK, беше писал текстове за тях и върху тях, и беше повлиян от работата им. Същевременно аз интуитивно усещах, че не мога напълно да се съглася с провокативната склонност на Жижек да свръхгенерализира, с неубедителните му доказателства, и даже с ироничния му стил на писане. Намирах текстовете му за асоциативни и влиятелни, но също така исках да отстъпя крачка назад или настрани от тях, като се опитам да изследвам реалния социализъм по един по-емпирично обоснован и по етнографски богат начин. Исках да правя теренна работа в социо-културния контекст на съветския социализъм като антрополог, което също така означаваше да правя историческа антропология, понеже социализмът вече беше приключил.
AK: Друго важно заключение, до което стигате в книгата, е това, че е имало голяма разлика между текстове, писани в Съветския съюз по време на съветския период (70-те и началото на 80-те), и такива, писани ретроспективно по темата. Твърдите, че в мемоарите за живота в СССР, създадени след разпада му, авторите са склонни да помнят себе си като по-критични към системата и по-дистанцирани от нея, отколкото всъщност са били по онова време. Това може да се покаже, като се сравнят техните постсъветски мемоари с текстовете им от времето на СССР. Това се отнася не само за официално публикувани съветски текстове, но и за нередактирания или нецензуриран самиздат, и даже за лични дневници. С други думи, настоявате, че много постсъветски разкази за съветския живот са белязани от една критична идеология, появила се след края на съветската история. Разпознаването на тази тенденция произтича ли от Вашия собствен опит през късния СССР?
АЮ: Да, до някаква степен това осъзнаване възникна на основата на личния ми опит от 70-те и 80-те. Но трябва също да подчертая, че това осъзнаване беше значително дооформено от теренни проучвания на късния социализъм, които проведох през 90-те години. Преди да проведа тези изследвания не бях си дал сметка за скритите парадокси и механизми на съветската политическа система, за многобройните културни идеологии на различните социални групи и институции, и за многото видове социални отношения, нагласи и стилове на живот, които се развиха през късносъветския период.
Станах пълнолетен и започнах независимия си живот в началото на 80-те. По времето на СССР много млади хора, част от моето поколение, включително неформални творци, се дистанцираха от политическите въпроси, което означаваше дистанциране не само от активно участие в държавата, но и от дисидентските кръгове. Въпреки това, към края на перестройката, и особено през 90-те, стана често срещано явление да се твърди, че някой от край време активно е опонирал на „режима”. Перестройката донесе със себе си нова доминираща форма на културна идеология и нов вид дискурс, които предоставиха нов, непознат досега начин на концептуализиране на съветското минало и на говорене за него. В резултат на това изместване на идеология и дискурс, персоналната оценка на реалността и на собствената роля в нея се промениха. Спомените на хората за самите тях бяха съществено преструктурирани от тази промяна. Много от тях сега си спомняха себе си като по-изявени политически опозиционери, отколкото наистина са били. Някогашното им тихо отчуждение от държавата сега често биваше ре-артикулирано като активна съпротива. Това не означава непременно, че хората съзнателно манипулираха спомените си за миналото, само защото беше станало изгодно да се прави така, въпреки че такава добре пресметната аргументация също съществуваше. Това по-скоро означава, че мощното социо-политическо разкъсване на символичния свят на хората, което перестройката причини, затрудни преразглеждането на личния опит отпреди промяната, през годините, в които промяната е била немислима. Стана трудна задача да бъдат потиснати настоящите разбирания, като вместо това човек да се срещне наново с предишния себе си – такъв, какъвто е съществувал преди разкъсването. Мястото, от което хората успяваха да „достигнат” до собствените си истории, се беше изместило радикално.
Разбира се, не всеки настояваше да му се припише опозиционерска идентичност за времето на СССР. Някои изрично отказваха да предявяват такава претенция в рамките на парадигмата потискане-съпротива. Този отказ изглеждаше особено често срещан в случаите на съветски интелектуалци, натъкнали се на „западни” предразсъдъци, наследство от Студената война, банализиращи съветския субект и неговия живот. Ответната реакция, която такива стереотипни описания извикваха, помагаше на много съветски граждани да запазят спомените си от миналото. Впрочем преживяването на т.нар. „съветска носталгия” и „съветски патриотизъм” през последното десетилетие в Русия се разви донякъде като ответна реакция срещу устойчивите образи, наследени от Студената война, на съветското минало и, все по-често, на настоящето на Русия.
Когато известният „неофициален” съветски художник Иля Кабаков пристигна в Щатите в началото на 90-те, в интервю с американски историк на изкуството той бе помолен да опише живота си като художник-дисидент в СССР. И това още на първия въпрос. Кабаков отговори с нескрито раздразнение: „Не бях дисидент. Не съм се борил с нищо и с никого. Тази дума не се отнася за мен.” [v] Очевидно Кабаков не беше привърженик на съветската система. Въпреки това, отговорът му демонстрира отказа му от опростенческите разкази в двоични опозиции за съветския живот и съветския субект. Подобни реакции потвърдиха това, което бях установил от личен опит, а именно, че понятията „творци-дисиденти” или „творци-неконформисти” (друго понятие, което стана популярно в постсъветските описания на съветското минало) не улавяха точно съществуването на голям брой неформални творчески колективи по съветско време [vi].
В края на 80-те познавах и други членове на неформалната арт сцена в Санкт Петербург, сред които кръга на режисьори-некрореалисти (Евгений Юфит, Владимир Кустов, Костя Митенев), художника и културен идеолог Тимур Новиков, и забележителния музикант, композитор, философ и провокатор Сергей Курьохин. [vii] След разпадането на Съветския съюз говорих с Юфит и Кустов за това как са започнали творческата си дейност. Те започват още през 70-те, когато са били ученици в осми или девети клас. Отначало просто от време на време са организирали разни магарии на публични места в Ленинград, без да считат тези практики за „изкуство.” По-скоро са виждали себе си като хора, провеждащи „експерименти” пред други хора от Съветския съюз. Искали са да провокират нищо неподозиращата съветска публика, да видят как би реагирала на странни събития и герои. Тези експерименти са били провокативни и са имали някакви подривни оттенъци, но членовете на групата са избягвали да ги определят чрез експлицитно политически понятия. [viii]
Това не означава, че некрореалистите са били аполитични – ранните им филми съдържат критични препратки към социалистическия реализъм и са осезаемо иронични. Посланията им, обаче, са индиректни и трудни за тълкуване. Те са били политически, но в различен смисъл – такъв, който не се е вписвал в опозицията потисничество – съпротива. Ефектът на тези действия и на по-късни филми не се е свеждал до това, да се произведе отчетлива критика на съветската система, а по-скоро да се създаде алтернативно пространство в тази система, в което човек да е свободен да не бъде нито поддръжник, нито опозиционер, а да води съвсем различен живот.
Създавайки странни същества, които не са били точно човеци (били са или увредени и луди, или хибриди от човек и труп, или човек и дърво), некрореалистите по свой начин са загатвали за това алтернативно пространство за живот, което е съществувало в съветската реалност, но не е следвало властващата официална дихотомна логика. Създаването на подобни пространства означава създаване на алтернативна форма на свобода, която не може просто да бъде описана като „свобода от” („негативна свобода,” по Исая Бърлин, тоест, свобода от държавата, от политическо потисничество) или „свобода да” („позитивна свобода” при Бърлин – тоест, свобода да се правят неща с държавата, в рамките на законите ѝ). Това е била друг тип свобода – свободата да бъдеш едновременно вътре и отвън на системата; свободата на „вненаходимость” (вътре-външност), както аз обичам да я наричам на руски. [ix] Тази свобода се е появявала само когато някой се подчинява на законите на държавата формално, същевременно използвайки тази форма, за да създаде неочаквани значения, отношения и субективности, които държавата нито е очаквала, нито е контролирала.
Съвместната работа с тези и други творци през 80-те, в късния СССР, и отново през 90-те, в пост-СССР, позволяваше да се осъзнае важността на изследването на реалното взаимодействие на „официални” и „неофициални” елементи в съветския живот в цялата им сложност. Трябваше да се проучат етнографски, емпирично, включително чрез проследяване на сложните митологии, свързани с тях, водещи началото си от различни периоди и места.
Имаше и друг важен фактор, който повлия мисленето ми по тези проблеми. В средата на 90-те, докато учех за докторска степен по антропология в Дюк, участвах в оживени студентски дискусии относно значението и формите на понятието „политика.” Бяха интересни времена в Дюк: Фредрик Джеймисън и Стенли Фиш преподаваха по въпроси като език, идеология и постмодернизъм в Департамента по сравнителна литература, Майкъл Харт изнасяше лекции върху политика и империализъм, които по-късно станаха част от „Empire” (изд. Harvard University Press, 2000), издадена в съавторство с Негри, а Жижек гостуваше често, като говореше по какви ли не теми. Активно се обсъждаха проблеми от типа на политика, революция, социализъм и капитализъм. Разпадът на Съветския съюз все още беше прясно събитие и „посткомунистическото състояние” на света все още остро се усещаше в американските хуманитарни и социални науки.
АК: В края на 60-те и началото на 70-те, когато определени нагласи и ценности се променят, има изместване в дискурса на младите градски поколения в много части на света. Съветският режим, обаче, не забелязва тази промяна, в резултат на което възниква неразбирателство между тях и младите хора.
АЮ: Мисля, че сте прав. Това беше международен феномен, който се прояви по особен начин в СССР. Сред младите хора той често се изразяваше в активна съпротива срещу идентификация с всичко, което можеше да се определи като „политическо,” понеже значението на понятието „политика” се обуславяше от дискурса на партията-държава, и предполагаше или позицията на Комунистическата партия, или тази на “антисъветчик”, на анти-съветски човек, на дисидент. На запад сериозното отхвърляне на консервативните официални дефиниции се изрази чрез студентското движение, протестите срещу войната във Виетнам, и така нататък. В случая на Съветския съюз, то придоби формата на експерименти с алтернативни форми на свобода, които отказваха да се впишат в определения, спуснати от държавата – включително идеята да си контра-държава. Според тях политическото като такова беше нерелевантно и безинтересно.
АК: В книгата си твърдите, че тази аполитична позиция е била различна от резервираност, от апатия…
АЮ: Точно така. Не беше форма на апатия, резервираност или аполитичен цинизъм, понеже не се изчерпваше с неведение, а включваше акт на дистанциране, поддържан активно и непрекъснато. Когато някой намира за важно да настоява, че не се интересува от какъвто и да било ангажимент с политическия живот на държавата, било като поддръжник или като дисидент, и вместо това активно се опитва да си изгради едно не-политическо съществуване, то това трябва да ви наведе на мисълта, че тяхната форма на съществуване може да не е просто „аполитична,” или апатична, а може да има алтернативно политическо значение. Активното дезангажиране от това, което държавата признава за „политическо,” не е същото като да бъдеш изцяло в неведение за политически избори или етически позиции. Такова съществуване всъщност позволи на много млади хора от СССР да водят форма на социален живот, която подкопаваше много от основите на партийно-центрираната система, без да влиза в открита конфронтация с нея. Твърдя, че активните опити на тези хора да се разграничат от всичко, което официално се приемаше за „политическо,” трябва да се разглеждат като политическа реакция, важна сама по себе си. Те създаваха алтернативна форма на „политика,” дори когато отказваха да нарекат позицията си с тази покварена дума (дума, чието значение се определяше по линия, спусната от държавата). Можем да наречем тази алтернативна форма на политика „аполитична политика.” В работата си често я наричам и „политика на вне” и “политика на вненаходимость,” по аналогия с алтернативните форми на свобода, които споменах по-рано. Тази политическа позиция не е била нито про-държавна, нито анти-държавна, а по-скоро се е състояла в активно претълкуване на реалността в съвсем нови, не-двоични отношения. В Съветския съюз тази алтернативна политика беше феномен от 70-те и се разпростря във всички сфери на живота в СССР.
В артистичната сфера тази алтернативна политика направи възможно експерименталното изкуство, за което говорихме по-рано. Например много млади хора на изкуството, групи от приятели и самостоятелни творци от СССР активно организираха съществуването си около този феномен на „аполитична политика,” тази политика на „вненаходимость,” преследвайки интереси, които нито съвпадат с, нито се противопоставят на, официалните ценности на съветската система. Повечето всъщност участваха в официалните държавни институции, събития, ритуали и избори. Те също така използваха много от услугите, предлагани от системата, като субсидирано образование, жилище, почивки и професионално обучение. Същевременно много от практиките и начини на живот на тези млади хора противоречаха на идеологическите послания на системата. Техният начин на живот допринесе за възпроизводството на съветската система, но и подкопа значенията на тази система, без да влизат в пряк сблъсък с тях. Така че, въпреки че не беше организирано като добре учленено политическо движение, то имаше важни политически последици и спомогна за неочаквания срив на Съветския съюз. Подозирам, че може да открием такъв тип политика в други краища на света и в други исторически периоди – възможно е да съществува във всякакви контексти, предхождащи неочаквания разпад на една доминантна политическа и социална система.
АК: Но по-нататък в книгата Вие правите още една стъпка в тази посока, като твърдите, че е имало приемственост на ценности между монотонния авторитетен дискурс на партията-държава и тези алтернативни практики, които са се отклонявали от него. Изказвате мнение, че някои социалистически ценности и стремежи, водещи началото си от ранния революционен период, продължават да се възпроизвеждат в късния СССР, даже сред алтернативни групи. Какви са били тези ценности и как са се проявявали по време на късния социализъм, особено сред неформални кръгове?
АЮ: Да вземем за пример група AVIA – те винаги се вълнуваха от авангардно изкуство от ранния 20-и век, ирационалната поезия на футуристите (Кручоних и Хлебников), творчеството на Малевич, литературата на кръга „ОБЕРИУ,” абсурдистките разкази на Хармс. Те се интересуваха от тези творци не просто заради ирационалната или абсурдна стилистика, а и заради автентичния им ентусиазъм за революционна промяна, и желанието им да изобретят нов свят, като използват тази експериментална стилистика. Това, което прави авангарда и изкуството от ранния пост-революционен период може би най-важното руско изкуство от 20-ти век, е този искрен и неподправен дух на експериментаторство, желанието да се ангажираш и да промениш. Тъкмо този дух направи изкуството на по-ранния авангард толкова любопитно, дори очарователно, за много творци от 70-те и 80-те. В случая с AVIA тази връзка с авангарда и пост-революционните експерименти се вижда особено ясно. Тези ранни експерименти оказаха влияние върху сценичната аранжировка на групата, музиката, текстовете и даже начина на живот на музикантите извън сцената. Това може да се види и при колектива на NSK, които винаги споменават Малевич като пряко влияние. Много етически ценности и обвързаности на тези ранни революционни творци не могат да се сведат до застоялата ценностна система на партията-държава в късната ѝ фаза. Макар съветската бюрократична система в късната си фаза да използваше много идеологически лозунги от революционни времена, тя вече беше изгубила оригиналния етос на експериментаторство, искреност и неподправена обвързаност с бъдещето от ранния си период. Този етос, обаче, оцеля в различни форми в съветското злободневие, даже през късния социализъм, въпреки застоялата бюрократична партийна система. Едно от местата, на които оцеля, беше неформалното съветско изкуство.
Друга ключова характеристика на тези неформални артистични кръгове беше презрението им към финансовата страна на живота. Парите, в качеството им на инструмент за изчисляване на значението на действия и идеи, до голяма степен отсъстваха от тази сцена. Това беше още една недвусмислено „социалистическа” черта на неформалната арт сцена. Това не означава, че тези групи и кръгове осъзнато се съгласяваха с антикапиталистическата реторика на комунистическата партия-държава – по-скоро означава, че те се развиваха при условия, неограничавани от натиска на пазара, тоест, именно условията, създадени от съветската държава. Тези условия съвсем буквално правеха възможни конкретни нелиберални и некапиталистически типове социални отношения, културна идеология, и форми на креативност. Като цяло типът алтернативни социални пространства, които съществуваха през късния СССР, включително неформалните творчески колективи, беше по-съвместим с философските основи на социализма, отколкото на либерализма – те станаха възможни, понеже хората там можеха да поддържат една дистанцирана връзка с икономическата сфера, в ситуация, в която не трябваше твърде явно да се изправяш лице в лице с нея.
Въпреки това, когато започнаха пазарните реформи през 90-те, включително неолибералната идеология на лична свобода и на стойност, която може да бъде пресметната икономически, не само съветската държава, но и „неформалният” социалистически свят тръгна да се разпада светкавично и мълниеносно. Появата на постсъветския пазар бързо се отрази на всичко, като се започне от цени и форми на собственост, та до социални взаимоотношения, лично усещане за време, и така нататък. Самата оценка на живота се промени. Много приятелства бяха разрушени, а много социални ценности – преобърнати. По това време възникна ново усещане – че предишните интереси и дейности на съветските хора са били неефективни, безсмислени, зле организирани, наивни и етически проблематични. Много хора забелязваха, че губят приятелите си, свободното си време и усещането си за смисъл. Едно от големите открития на 90-те беше, че през съветския период много социалистически ценности са били важни за алтернативните и неформални кръгове, въпреки съветската държава, даже и те да не бяха осъзнали този факт допреди разпада на тази държава.
АК: Описвате този феномен не само в контекста на избрани артистични кръгове, но и като по-широка социална тенденция, оказала влияние буквално навсякъде, включително в контекста на Комсомола. Каква роля играеше съветското образование в това? Каква част от тези идеали идваха от училищната система?
АЮ: Социализмът, подобно на повечето модерни политически системи, се основаваше на парадоксална смесица от контрол и освобождаване. От една страна, според културната идеология, която доминираше съветското образование, от един добър човек се очакваше да бъде любознателен, непредубеден, независим в мисленето си, ангажиран в дискусии, запален експериментатор. В идеалния случай този човек пишеше поезия, водеше си дневник, интересуваше се от театър, литература, наука и пр. Също така се предполагаше, че той/тя открито ще критикуват консервативните бюрократи („бюрократ” беше мръсна дума в Съветския съюз). От друга страна, партията и активните ѝ членове и лидери се смятаха за бюрократи в най-завършена форма, а повсеместният бюрократичен партиен контрол беше другата страна на съветската културна идеология. И така, един добър съветски гражданин трябваше да бъде две неща наведнъж – освободен, просветен и независим, и, същевременно, запален участник в безкрайно дълги и досадни срещи и идеологически ритуали, по време на които повтаря идеологическа фразеология и подкрепя идеологически решения, контролирани изкъсо от партийния апарат, твърде отдалечени от независимия дух и експериментаторството.
Този парадокс съществуваше от самото начало – беше вписан в самата логика на болшевишката революционна практика, както и на авангардисткото експериментаторство. Но към 70-те споменатият парадокс достигна апогея си. Сега човек можеше да желае да бъде свободен и образован индивид, и да мисли за тези черти като нормални, и даже нормално съветски, без да трябва да инвестира това желание с някакъв реален афинитет към Комунистическата партия. Също така, човек можеше да чувства истинско отчуждение от партията, ритуалите и езика на Комсомола, просмукали се във всяка една сфера на живота, без непременно да определя това отчуждение като политическа опозиция.
Друг любопитен аспект на този парадокс беше, че много хора можеха да се чувстват отчуждени не непременно от „системата” като цяло, а само от някои от по-бюрократичните или по-механистичните ѝ съставни части, като заедно с това изпитват афинитет към други: от културната ѝ идеология до етичните претенции за социална отговорност, образование и работа. С други думи, „системата” обикновено се усещаше не като едно цяло тяло, разделено на официални и неофициални части, или на народа и държавата, а като включваща в себе си множество вътрешни противоречия, разделения и цезури. По време на проучванията ми за книгата, за мен беше нещо като откровение да намеря редица материали, като например писма, писани през 70-те от млад човек от Якутск до негов приятел в Ленинград. Спирам се на тези писма в глава 6 от книгата ми. Те показват човек, който е бил много активен в Комсомола през младостта си – първо в училище и после в университета. Той е бил истински заинтересован от философските основи на комунизма – повече от много от връстниците си по онова време. Чел е Маркс и Ленин, и е обсъждал творчеството им в писма до този приятел. По-важното е, че по негови думи много партийни и комсомолски ръководители не са разбирали комунизма правилно – бил е много критичен към партийните бюрократи от позицията на човек, интересуващ се от комунизма въпреки тези бюрократи. Не е бил необразован, нито недодялан, а напротив – бил е талантлив математик, лауреат на много олимпиади по математика. Освен това е бил и голям почитател на западна рок музика, и е имал богата колекция от записи на западни групи, като например King Crimson, Yes, David Bowie, Pink Floyd, които са били купувани на черния пазар. В писмата си той се опитва да анализира музиката им по сложен начин, със същата страст, с която обсъжда комунизма и математиката.
Може да се каже, че този младеж и приятелят му не са били типичните съветски граждани – техният случай е доказателство за възможното съвместяване на тези различни интереси, ценности и обвързаности у един човек. Страстта на този младеж към западен рок и философията на комунизма, както и критиката му на партийните бюрократи – всички те са били реални.Той никога не ги е усещал като несъвместими. Всъщност активно е настоявал, че най-добрите примери за западен рок са пряко свързани с комунистическата мечта. Този, както и други примери, показват, че хипотезата за априорната несъвместимост на комунистическите ценности и „неформалните” културни форми, за тяхната противопоставеност, може би е недопустимо свръхопростяване. Докато пишех дисертацията си в Дюк, имах спор с един млад политолог от България, който твърдеше, че не е възможно да обичаш Led Zepplin и наред с това да си млад комунист. Питах го дали заключението му се основава на задълбочено проучване, или просто е някакво негово лично усещане. Естествено, не беше правил никакво проучване извън това да прочете някой и друг посткомунистически мемоар, и да вземе интервю от няколко приятели от по-младото посткомунистическо поколение. Макар че този негов възглед се споделяше от много хора по време на социализма, това със сигурност не изчерпваше единствения възможен начин, по който тези различни културни артефакти и идеологии можеха да се отнесат един към друг. Примерът с Якутск показва, че е необходимо да се разчита не само на мемоари и интервюта от настоящето, но и на материали от миналото, като например писма и дневници.
АК: Настоящата ви работа се фокусира върху Ленин и тялото на Ленин. Това също като че ли бележи нов момент в изследванията върху Съветския съюз и емблематичните му фигури. Докато постсъветският дискурс през 90-те е бил силно ироничен към Ленин и лежащото му в Мавзолея тяло, ползвайки ги като материал за доста вицове, Вие се връщате към Ленин насериозно. Нямам предвид в някакъв официално-бюрократичен смисъл, като че ли се въздържате от критично-теоретична рефлексия, а че не се подигравате на този материал.
АЮ: Не ме вълнува толкова обсъждането на „истинските” идеи на Ленин, колкото това да анализирам как определен „символ на Ленин” е бил конструиран и е функционирал в съветската история. Съсредоточавам се върху няколко ключови момента в тази история, по начина, по който аз ги виждам. Първият период започва в началото на 20-те, когато Ленин се разболява сериозно и остава сравнително изолиран от политическия живот, и продължава няколко години след смъртта му през 1924 г. Именно в началото на 20-те агресивно се конструира един „изкуствен Ленин,” като за целта се селектират, редактират, цитират погрешно, цензурират, и изобретяват някои от текстовете и идеите на Ленин.Отделят се истинските му твърдения от оригиналния им контекст, като се създават и налагат нормативни истории и нормативни визуални репрезентации на Ленин. Изграждането на този изкуствен „Ленин” естествено не приключва с 20-те, а продължава в хода на съветската история, по различен начин през различните периоди. Въпреки това, някои от определящите параметри са били зададени през 20-те.
Една от чертите на конструирания „Ленин”, която остава непроменена до разпада на Съветския съюз, е че тази изкуствена фигура заема външна позиция спрямо съветската политическа система, като служи за нейна „котва.” Това означава, че на нивото на съветския идеологически дискурс „Ленин” не е можело да бъде поставен под въпрос, и че тази фигура е трябвало непрекъснато да бъде призовавана и споменавана, за да се легитимира каквото и да било политическо изявление или акт. Този „конструиран Ленин” е станал въплъщение на външната Истина на Съветската символична система – такъв вид истина, която във всяка политическа система трябва да бъде третирана като априори неоспорима, за да може тази система изобщо да съществува. Тази Истина не може да бъде поставяна под въпрос или доказвана чрез политическия дискурс на системата, понеже функционира като условие за самото съществуване на този дискурс, а не обратното.
В тази нова книга също така наблягам върху последните години от съветската история от края на 80-те до 1991 г. По това време съветското ръководство е настоявало, че демократичните реформи на социализма изискват връщане към „автентичния” Ленин. Твърдяло се е, че Ленин е бил преиначаван през предишни периоди от съветската история – от Сталин, Брежнев и други – и че, ако успеем да се върнем към оригиналната и неизкривена версия на Ленин, то истинският демократичен социализъм най-накрая ще стане възможен. Тази теза всъщност е била извеждана многократно в предишни етапи от съветската история, като например през Разведряването от края на 50-те, и още няколко пъти. През перестройката, обаче, това твърдение се е доразвило. Появило се е ново разбиране – че Ленин е бил преиначаван не само през определени проблематични периоди от съветската история, а през цялата съветска история от начало до край; че съветската история е била едно продължително изопачаване на оригиналната мисъл на Ленин. Това ново развитие в перестроечния аргумент означавало, че оригиналният неизопачен Ленин, към който страната е следвало да се върне, всъщност е бил непознат и тепърва е трябвало да бъде открит. През последните години на перестройката партийни реформатори са уверявали, че трябва да се намери този „непознат Ленин,” да се преоткрие човекът, който не е бил познаван досега, да се позволи на скрития му глас да проговори за първи път. Това, обаче, също означавало, че партийният дискурс е пронизан от особен парадокс – от една страна, този дискурс заявявал обичайната претенция, че трябва да се върнем към истинския, непреиначен Ленин, но от друга страна той представял този Ленин като непознат. В тази парадоксална ситуация легитимността на партията и на съветската система – легитимност, която се основавала на непрекъснати позовавания на „Ленин” – не можело да бъде поддържана повече. Съветският съюз се взривил отвътре – това се случило преди всичко на символно ниво, и тази символна криза, както може да се очаква, бързо се отразила на политическите, икономическите и другите видове кризи. [x]
Това, което намирам за особено интересно, е как текущото конструиране и реконструиране на фигурата на изкуствения „Ленин” е било пряко свързано с практиката на запазване, подобряване и променяне на тялото, лежащо в Мавзолея. Това тяло не може да бъде разбирано просто като символ, създаден за публична пропаганда – така, както обикновено бива разбирано.[xi] То се намира отвъд полето на политика и пропаганда, отвъд политическия дискурс и репрезентацията, на място, което е външно за съветската символична система. То функционира като материална форма на външната котва на тази система, на основополагащата ѝ, неоспорима и неописуема Истина.
Искам да напиша история на това тяло и история на научните експерименти и процедури, на които е било подложено през годините. Провел съм обстойни проучвания в тази уникална, до голяма степен неизследвана област, която остава непредставена в отворени архиви и публикации. Част от изследването ми е етнографско, провеждано в тясна връзка с учени, участвали в този проект. Не мога да кажа повече на този етап. Основният ми интерес в този проект, обаче, не е единствено и само исторически. Искам да разбера как да тълкувам това тяло в отношение с фигурата на външния, изкуствен „Ленин,” който описах по-рано. Научният и политически проект по поддръжката на тялото на Ленин е изключително сложен, включващ много екстравагантни процедури и техники, на които това тяло е подлагано, като например чести пребалсамирания, непрекъснати изследвания, обработка, фиксиране и реконструиране. Част от проекта е и текущото развиване на уникална експериментална наука.
Този проект е забележителен, понеже ни позволява да надникнем в символната структура на политическата система, която не може да бъде изучавана чисто дискурсивно, тъй като външната ѝ котва също има нередуцируемо материално ядро, един вид метафизична материалност. Тялото в Мавзолея в такъв случай също е сложна и непрекъснато възникваща материална форма, с особени химични, физични, биологични и математически характеристики. Това не е просто една изолирана форма, а продължение на много научни експерименти, лаборатории, манипулации, открития, и впечатляващи пробиви в „обикновената медицина,” до които това изследване непредвидено е довело.
АК: Изумителното на всички тези процеси, свързани с тялото, включително балсамирането и пребалсамирането, запазването на механичните му характеристики, гъвкавост, и т.н., е неподправено експерименталната природа на цялата процедура. Никога не се знае предварително какво ще стане с него в крайна сметка. Проектът няма ясна предварително дефинирана цел. Тук се сещам за аргумент за социализма от предишната Ви книга, в който също свързвате появата на вътрешно напрежение през късния социализъм с духа на експериментаторство, с непрекъснатото търсене на ново.
АЮ: Абсолютно сте прав. Важно е, например, че партийното ръководство и учените не са знаели в началото, през 1924 г., какво ще стане с тялото на Ленин. Първоначално, през първите няколко седмици, не е имало ясно намерение да се запази това тяло завинаги, или даже за един значителен период от време. Тази идея не е била формулирана като първоначална цел. При формулирането ѝ тялото вече е било значително променено, и е означавало нещо доста различно от автентичния труп на вожда.
Важно е също така, че научните процедури, на които това тяло е подлагано, са се развивали и еволюирали през годините. Това се е отразило на критериите за поддръжка на тялото. Процедурите, критериите и научното знание за различни тъкани, материали и параметри са еволюирали, а тялото като материална форма е еволюирало редом с тях. Някои от параметрите на това тяло постоянно са се подобрявали през годините, понеже науката около него се е развивала и усложнявала. [xii]
Въпреки всички развития и промени на този проект, учените в лабораторията винаги са използвали една отправна точка във всичките си многобройни изследвания – моментът на смъртта на Ленин. Този момент е представлявал не просто свършека на един човек, а също и началото на една нова система. Това е имало последици за материалната форма на тялото. То не е било веднъж завинаги запазено, а по-скоро е станало форма, която постоянно се е разгръщала и променяла, за да остане „същата.” Качествата ѝ са динамични и редовно се развиват, материалите ѝ биват заменяни и подновявани – има импулс, ориентиран към бъдещето във всичко това. Това, което се запазва тук, е не просто Ленин, а темпорално разгръщане, започнало в момента на смъртта му – един вид продължаващо време, което не може да спре от само себе си.
АК: Благодаря Ви!
Талин, декември-февруари 2013/2014
Андрес Кург е архитектурен историк и изследовател към Института по история на изкуството към Естонската академия на изкуствата в Талин. Интересите му включват архитектура и дизайн на Съветския съюз от края на 60-те и 70-те, във връзка с технологичните трансформации и промени в ежедневния живот, както и в пресечните точки с алтернативни артистични практики.
[i] Не е изненадващо, че много бивши членове на партията и Комсомола се оказват от страната на „победителите” в ранните години на постсъветските пазарни реформи. Специалното място на тези идеологически институции в края на 80-те позволява на първите частни компании да натрупат значителен капитал, като тази практика остава до голяма степен „под радара” на други държавни институции и на обществеността (сред примерите за този процес са такива бивши комсомолски ръководители и бъдещи олигарси като Михаил Ходорковски). Виж обсъждане на това развитие на бизнеса под егидата на Комсомола в: A. Yurchak, “Entrepreneurial Governmentality in Post-Socialist Russia: A Cultural Investigation of Business Practices,” in The New Entrepreneurs of Europe and Asia. Bonell, Victoria and Thomas Gold, eds. (Armonk, N.Y.: M. E. Sharpe, 2001).
[ii] За по-детайлно сравнение на Laibach и AVIA виж Alexei Yurchak. “Mimetic Critique of Ideology. Laibach and AVIA.” Chto Delat’ # 19. Онлайн версия на: http://chtodelat.org/b8-newspapers/12-51/mimetic-critique-of-ideology-laibach-and-avia/
[iii] London, Verso, 1991.
[iv] M’ARS, N. 3/4, 1993, стр. 3-4.
[v] Renee Baigell and Matthew Baigell, eds. 1995. Soviet Dissident Artists: Interviews after Perestroika (New Brunswick: Rutgers University Press, 1995), стр. 142. Виж по-детайлно обсъждане на тази точка в: Alexei Yurchak, “Post-Post-Soviet Sincerity: Young Pioneers, Cosmonauts and other Soviet Heroes Born Today,” в Thomas Lahusen and Peter Solomon, eds., What is Soviet Now? (LIT Verlag, 2009).
[vi] Виж обсъждане на постсъветското понятие „неконформист” в: Alexei Yurchak, “Politika vnenakhodimosti: ukhod ot binarnogo razdleneiia sovetskoi kul’tury na ofitsial’nuiu i neofitsial’nuiu.” Mify i teorii v iskusstve Rossii 1970 – 2012 godov. Art-tsentr “Pushkinskaia 10.” Musei nonkonformistskogo iskusstva. SPb, 2013.
[vii] За естетическите и политически експерименти на Курьохин виж: Alexei Yurchak. “A Parasite from Outer Space: How Sergei Kurekhin Proved that Lenin was a Mushroom,” Slavic Review, vol. 70, n. 1, 2011. За подробности около културната дейност на Тимур Новиков и неговият кръг виж: Alexei Yurchak, “Gagarin and the Ravekids: Transforming Power, Identity and Aesthetics in the Post-Soviet Night Life,” in Consuming Russia: Popular Culture, Sex, and Society Since Gorbachev, в: Adele Barker, ed. (Duke University Press, 1999).
[viii] Виж анализ на ранния етап от началото на некрореализма в: Alexei Yurchak, “Necro-utopia: The Politics of Indistinction and the Art of the Non-Soviet,” Current Anthropology, vol. 49, n. 2, 2008.
[ix] За детайлно обсъждане виж руската версия на книгата на Юрчак „Eto bylo navsegda, poka etogo ne stalo”. NLO Books, M., 2014
[x] За обсъждане на този аргумент виж: Alexei Yurchak. «Esli by Lenin byl zhiv, on by znal chto delat’. Golaia zhizn’ vozhdia», Novoe Literaturnoe Obozrenie, N 83, 2007. Онлайн версия: http://magazines.russ.ru/nlo/2007/83/ur13.html.
[xi] Виж напр. Nina Tumarkin. Lenin Lives! Lenin Cult in Soviet Russia (Harvard University Press, 1983).
[xii] Виж обсъждане на този анализ в: Alexei Yurchak. «Netlennost’ formy: Leninism i material’nost’ mavzoleinogo tela»,Neprekosnovennyi zapas, N. 3, 2013. Онлайн версия: http://www.nlobooks.ru/node/3732
Превод от английски: Ирина Самоковска
