В България се води символна битка за миналото още от падането на режима на Тодор Живков. Например последните събития около паметника 1300 години България са елемент от тази битка. Тази битка има съществени политически последици, защото миналото продължава да се използва като инструмент, за да оправдае претенции към властта. Това е битка, водена от интелектуални и политически елити, където селективно четене на миналото се поставя в услуга на политически програми. В политико-икономическа среда, която не води до социално и икономическо благосъстояние, разказите от миналото могат да играят роля в идеологическа война на позиция (war of position) *над разочароващото настояще. Чия интерпретация на миналото ще бъде приета от българските граждани, зависи от резултатите от тази война.

В хода на тази символна битка представянето на миналото често предизвиква чувство на носталгия. Светлана Бойм разграничава два вида носталгия – възстановителна и рефлексивна. [2] Възстановителната носталгия се основава върху предпоставката за възстановяване на загубен дом, но това е дом, който никога не е съществувал, идеализиран образ, изчистен от противоречията на историята. Възстановителната носталгия копнее за идиличното митично минало величие, което лесно я свързва с националистически проекти за възраждане, трансформиращи исторически дискурси в митове на историята. Докато, както обяснява Бойм, рефлексивната носталгия е свързана с амбивалентностите на човешкия копнеж и принадлежност и не е чужда на противоречия. Може да се каже, че рефлексивната носталгия се характеризира с един отворен процес на помнене, който поставя под съмнение абсолютната истина на въстановителната носталгия.

Носталгията по миналото е разочарование от настоящето

Възстановителна носталгия изиграва роля по време на различните български властови режими, които са били ангажирани в националистически проекти – от авторитарните управления на царете Фердинанд и Борис III, акцентиращи върху величието на средновековни царе, през Живков, при който се съчетава периода на революционните борби с приемственноста на средновековните владетели, и сега изглежда, че има нова форма на носталгия, която капитализира върху комбинацията от митове.

Можем да кажем, че преди феномена на носталгия по социализма, характерен за цяла Източна Европа, в България има склонност към възстановителна носталгия спрямо предкомунистическото минало. Падането на Берлинската стена доведе до пълно препрочитане на историята от последните 45 години. Така например на събитията от 09.09.1944, които българите честваха като революция на народа срещу фашизма, успешна с помощта на братския Съветски съюз, след 1989 г. беше даден статут на държавен преврат, възможен само с настъпването на Съветската армия. Това води до въпроса: какъв режим съществува в България преди септември 1944 г.?

Носталгия по монархизма

В българската историография все повече съществуването на фашизъм в България се поставя под въпрос. Историите на героичната борба на антифашистки сили, които предишният режим масово произвежда, се отричат като лъжлива пропаганда. Тогава, ако не е имало фашизъм в България и ако едноличният режим на Борис III не е репресивен към голяма част от собствения си народ, срещу кого се борят партизаните и кого са наказали, след като поемат властта?

Новата оценка на историята неминуемо довежда до извода, че случилото се на 9 септември 1944 г. е преврат по волята на чужда сила. Привържениците на тази доминираща теза представят събитията по следния начин: комунистическото правителство извършва престъпления срещу българския народ в огромен мащаб, за да остане на власт, поради липсата на обществена подкрепа.*

Наред с осъждането на властта, тези ревизионистки интерпретации в българската историография представят доста романтичен образ на миналото преди т.нар. комунистически преврат. Този романтичен образ омаловажава авторитарния начин, по който страната е била управлявана по време на режима на цар Борис III, а социално-икономическите условия, културния и политически климат по време на режима не са взети под внимание. Романтизацията на монархическия режим заиграва с носталгичните чувства, но и функционира като част от дискурса за връщане към Европа, характерен за държавите от Централна и Източна Европа и привнесен оттам. По този начин годините, когато България е част от Източния блок, се интерпретират като застой, период, който отклонява страната от историческия ѝ път към модерността. Дискурсът обратно в Европа е особено изразен по време на президентството на Петър Стоянов и правителството на Иван Костов 1997-2001 г., когато България полага сериозни усилия, за да стане член на НАТО и ЕС. Бихме могли да погледнем на Петър-Стояновия цивилизационен избор, т.е. изборът да следваме т.нар. евроатлантически ценности, като на вариант на Тачеровата TINA.*

Периодът преди решителната победа на ОДС през 1997 г., след икономическия колапс, който доведе до хиперинфлация, е бил използван, за да активира носталгия не по близкото минало, а по годините на монархизма – най-вече на управлението на Борис III в Третата българска държава. Производството на книги и документални филми показва цар Борис III, а и неговия баща, в благоприятна светлина и носи носталгия по управлението му. Няколко монархически групи взеха участие в СДС и бяха много активни в пазене имиджа на Борис III и в кампанията за връщане от изгнание на неговия син Симеон Сакскобурготски, който започна да прави посещения в България и да се среща с поддръжници на покойния му баща. Крайният резултат от тези маневри беше триумфален политически успех, когато Национално Движение Симеон Втори (НДСВ) спечелва изборите и Сакскобурготски става министър-председател.

Посрещането на Симеон Сакскобурготски в България. Снимка: в-к „Сега“

Рефлексивна носталгия по социалистическото минало

Разрушителният ефект от корумпираната приватизация, разделението на обществото, катастрофалните демографски и социални резултати, крахът на образованието и здравеопазването, инициират обратен процес след 2000 г., в който близкото минало се възприема като не толкова страшно. В този процес трябва да разграничим рефлексивната носталгия на личната и колективна памет с възстановителната носталгия, произведена от частни и държавни интереси. Възстановителната носталгия изисква производството на памет, в което взима участие не само държавата, но и и културните институции. Първата стъпка към преосмисляне на миналото идва от акт на бившия диктатор Живков. През 1991 г. Живков пише отворено писмо до парламента за поемане на пълна отговорност за отрицателните и положителни развития по време на неговото управление.[1] Постепенно това се превръща в обща позиция на БСП в опит да се възползва от социално-икономическата стабилност на предишния режим.*

Бойм изследва приблизително същите процеси, когато носталгията по СССР в Русия през 90-те е особено силна. На фона на тежките последици от неолибералната политика на Елцин тази носталгия се основава на добилите отново популярност стари съветски филми, които се появяват през това време: носталгия, която е продиктувана от необходимостта да се повярва, че съветският живот от 1960 до 1980 г. наподобява тези филми. Носталгия, също породена от един различен начин на гледане на тези филми – скептицизмът относно изобразяването на съветския живот е изчезнал в полза на чувство на копнеж и загуба. [2]

Това, което Бойм отбелязва в Русия, като че ли се случи в България десет години по-късно. Мария Тодорова посочва, че тази носталгия е не само въз основа на копнеж за реалната или въображаема социално-икономическа стабилност и сигурност на бившия режим, но усещането за загуба на по-стара форма на общуване, загуба на достойнство и чувство за смисъл. [5] Алексей Юрчак описва този процес като „копнеж за съвсем реалните хуманни ценности, етика, приятелства и творчески възможности, в реалността на социализма, предоставени – често въпреки обявените цели на държавата …“ [7 стр.6]

Изглежда, че това, което Тодорова и Юрчак описват, е форма на рефлексивна носталгия според определението на Бойм. Рефлексивната носталгия, за разлика от възстановителната, е около копнеж за нещо, което не е кохерентно и не се характеризира с тоталност; тя винаги е отворена за индивидуални и колективни четения и е около фрагменти от различни истории, а не една цялостна история. Като такава, рефлексивната носталгия има потенциал да бъде от решаващо значение за една критичност към идеологически трактовки. Както посочва Бойум, носталгия по някоя песен на югославски изпълнител не означава носталгия по режима на Тито. Рефлексивната носталгия не извинява властовите структури на миналото по начин, по който възстановителената носталгия го прави, митологизирайки историята.

Рефлексивната носталгия е на обикновените хора и въпреки посредничеството на медийни институции, тя все пак има потенциала да противоречи на възстановителената носталгията на държавни изобретени традиции и чествания на идеализирано минало.

Паметник на Тодор Живков в родния му град, Правец. Снимка: balkanec.bg

В средата на 2005 на БСП отново е даден шанс да формира кабинет, макар и в коалиция с две партии от бившите си идеологически врагове, НДСВ и ДПС. Не е ясно дали тогава БСП се опитва да се възползва от чувството на рефлексивна носталгия, но по държавната телевизия, БНТ, редовно се показват български филми от периода на късния социализъм. По това време неин директор е Уляна Пръмова, която е близо до ръководството на БСП. Министър-председателят и лидер на социалистите Сергей Станишев дори излезе със собствената си книга, озаглавена Защото сме социалисти. Приемането на България в ЕС по време на правителството на Станишев даде на БСП допълнителен стимул за извличане на дивиденти от успешните аспекти на предишния режим, като претендира за приемственост.

И все пак, това твърдение бе далеч от истината – не само, че определящите се като социалисти БСП не могат или не желаят да изпълнят обещанието си за социална държава, по която техният електорат носталгично копнее, но техните политики показват директно несъответствие с идеалите на социализма. Например правителството на Станишев предприе типични неолиберални политики, като въвеждането на плосък данък от 10% – най-ниският в Европа. Станишев е доста услужлив по отношение съществуването на американски военни бази в България и изпълнява ключова роля в решението за изпращане на български войници в Ирак и Афганистан. БСП загуби изборите през 2009 г. след поредица от скандали и обвинения за присвояване на средства от ЕС. С идването на ГЕРБ на власт темата за комунистическите престъпления натрупва нова популярност. Но този път, наред с познатия от 90-те дискурс за жертвите, се появи и разказа за героичната съпротива срещу комунизма.

Разказ за съпротива (но каква?)

Не е изненадващо, че значенията, свързани с държавни чествания и изобретени традиции, се оспорват и преминават през множество мутации, свързани с промени в идеологическия климат. Поне до края на 1990-те, ако не и началото на 2000-та, когато Петър Стоянов излиза с лозунга за цивилизационния избор, доминира тезата за българите като най-послушния сателит на СССР. Както твърди Достена Ангелова, българските либерални тинк-танкове натякват усещането за срам и вина, че българите са се примирили с положението си. Срамът и вината служат като идеологически инструмент, защото стават оправданието, с което старите генерации трябва да се жертват за благото на идващите след тях.

В България разказът за съпротива срещу комунизма се фокусираше върху три ключови държави и събития: Унгарската революция от 1956; Пражката пролет от 1968 г.; а по-късно появата на Солидарност в Полша през 1980 година. Като се пропуска фактът, че първите две са опити да се създаде социализъм с човешко лице, а не да се реставрира капитализмът, а третото е профсъюз, движение на работници, което впоследствие е подкрепено от неолибералните режими на Тачър и Рейгън, останали в близката история като едни от най-големите врагове на профсъюзите в собствените си страни.

През последното десетилетие разказа за подчинение на българите към СССР започна да бъде оспорван. Интересно защо разказът за българската съпротива срещу комунизма възниква във време на все по-обвързващия се с американската външна политика български политически елит. Можем дори да кажем, че патосът на интелектуалци и политици, както и на медии да се разкаже за премълчаваната антикомунистическа съпротива се появи в публичната сфера едва след приемането на България в НАТО през 2004, изискващо ангажименти към военните окупации на САЩ.

Антикомунистически интерпретации на горянското движение

Историята на горянското движение все повече навлиза в официалната историография и започва да играе важна роля в публичната сфера. Какъв ще е историческият разказ за горяните зависи от тези, които го произвеждат. Историята на горяните е още един елемент от войната на позиция във връзка с тълкуването на миналото. Антикомунизмът стана важен механизъм, с който да бъдат оправдавани десни политики и да се мобилизира мнозинството, разочаровано от продължаването на неолибералния курс.

През 2001 и 2010 излизат два тома за горяните, издадени от Главно управление на архивите към Министерски съвет, а досега единственият по-детайлен поглед от историк – книгата на Диню Шарланов, Горяните. Кои са те? (2000), – се базира на тези архиви. Интересно е да се види как Шарланов отговаря на въпроса, поставен в заглавието. На стр.14 относно мотивите на движението Шарланов пише, че „идеята и целта [са] да се защити традиционната наша държавност, да се опазят народните ни обичаи и традиции от обезличаване, като се попречи на съветизацията на България…да се утвърдят принципите на западната демокрация…като най-добра форма на обществено устройство“.

Като доказателство за тази теза се превежда писмо на Васил Коларов до Георги Димитров от септември 1945, в което легалната опозиция се определя като „проамериканска и антисъветска“. Това определение обаче по никакъв начин не се отнася към горяните, тъй като те не са легална опозиция, а и се предполага, че горянската съпротива е в своя зародиш. Но следващите изречения са далеч по-объркващи и странни – „И наистина, подобен извод [от писмото на Коларов] се потвърждава от развитието на съпротивата през следващите години. Всички антикомунистически сили у нас (легално и нелегално) се обединяват в противопоставянето си срещу съветизацията на България.“ Налице е желание, от една страна да се изтъкне някакво обединение на всички обявили се против режима, независимо от дълбоките им идеологически и политически противоречия и различия, а от друга се поставя невидим знак на равенство между проамериканска и антисъветска позиция.

По този начин Шарланов, уж от позицията на историческа обективност, налага един прочит на тези исторически процеси, който пасва на сегашната политикономическа и идеологическа конюнктура – горянското движение, определено като антикомунистическо и загатнато като проамериканско чрез доказателство от редиците на самата БКП – писмото на Коларов, макар да е писано в съвсем друг контекст – попада в дискурсивната рамка на сегашния антикомунизъм, чиято цел е да оправдае настоящето, като акцентира върху селективно и без нюанси представяне на миналото. Героизацията на горяните и попадането им в дискурса антикомунизъм/проамериканизъм едва ли не ги поставят като едни от първите борци за „евроатлантически ценности“. Оттук става ясно как реторическото упражнение на Шарланов води до фантастичната прогресия между горяни/борци за свобода и свободна България в НАТО.

Тезата на Шарланов изглежда противоречи на фактите, защото ако целите на т.нар. горянско движение наистина са „да се утвърдят принципите на западната демокрация“, то тогава как да си обясним наличието на откровени идеологически врагове на този тип политическа и социалноикономическа система сред техните редове, и от ляво, в лицето на анархисти и бивши комунисти, както и в популисткото движение на земеделците, и от дясно – бивши легионери, ратници, полицаи, офицери от бившия режим, привърженици на дясното крило на ВМРО на Ванче Михайлов. В своето изследване Шарланов отказва да даде отговор на основния въпрос – на базата на какво можем да говорим за цялостно горянско движение с обща цел? В същото време в предговора на книгата си Шарланов изказва съжаление, че не е могъл да ползва първоизточници и е разчитал на „романизирани“ източници от „втора ръка“.

 Набляга се на дипломатическите и политически ходове на Англия и САЩ спрямо Съветския съюз по отношение на позицията му в България, т.е. процеса, поставящ началото на Студената война. След възторжено представяне на българската съпротива в емиграция, на стр. 22 четем: „болшинството от емигрантите са фашисти“. От посочените данни се разбира, че опит за сближаване между левия земеделец Г. М. Димитров и фашистите Иван Дочев и Александър Цанков става заради натиск, наложен от САЩ. В крайна сметка Димитров отказва да се обедини с легионера Иван Дочев.

От книгата на Шарланов, архивите, а и други източници като документалния филм на Атанас Киряков, за който ще стане въпрос, става ясно, че по-голямата част от участниците са бедни селяни. Затова аз гледам със скептицизъм на твърдението, че тези хора са искали да установяват „западна демокрация“ или пък още повече са били проамерикански настроени. Както се разбира от разказите на участници или техни близки, основният мотив за борба са безпричинните репресии на новата власт и процесът на колективизация на земята. Повечето от живите участници в горянски чети са привърженици на БЗНС с Никола Петков, а след това с емигриралия Г. М. Димитров.

Първите опити за преразказване историята на горяните в публичната сфера са направени от политици и журналисти. През последното десетилетие две големи събития отбелязват процес на преосмисляне на миналото във връзка с въпроса за съпротивата срещу комунизма. Едно от тях представляваше конференция в Парламента на ЕС през 2010 г., озаглавена „Изстраданата европейска мечта на България (1944-1989)“ и организирана от Андрей Ковачев, депутат в ЕС от групата на дясноцентристката ЕНП и член на управляващата партия ГЕРБ. Сред участниците и гостите на събитието бяха председателят на Европейския парламент Йежи Бузек; бившият президент на ЕП и настоящият председател на дясноцентристката фондация „Конрад Аденауер“, Ханс Пьотеринг, както и журналисти и историци. Някои от оцелелите от репресиите на режима също присъстваха.

Президентът Плевнелиев връчва посмъртно Орден за гражданска заслуга I-ва степен на 30 участници в горянското движение. Снимка: dnevnik.bg

Второто събитие е предствянето на документален филм от Атанас Киряков през 2011, който е специално посветен на историята на горяните и се състои от серия от интервюта с няколко оцелели участници, както и роднини на участници в движението. Филмът бе показан в най-гледаното време по БНТ. Самият Андрей Ковачев спонсорира разпространението на филма. Намерението му е да се изпратят копия на филма за университетски библиотеки в Европа и Северна Америка.

Горянското движение е било въоръжено движение на съпротива срещу сталинисткия режим на Вълко Червенков от средата на 1940- те до средата на 1950-те години. И все пак, историите на съпротива, които дълги години не бяха познати на обществеността, изглежда да имат едностранна интерпретация на антикомунистически борби, като че ли всички участници са единни в позицията си, която има ясната цел, ако не за връщане към режима на монархията, то поне за установяване на „западна демокрация”.

Апел за по-нюансиран поглед върху горянската съпротива

Съживяването на историята на съпротива между годините 1944 и 1956 я представя едностранчиво, като редица въпроси остават без отговор. За да се избегне ограничено представяне на тази борба, трябва да се анализират характеристиките на движението. И в трите случая на съпротива в Унгария, Чехословакия и Полша ролята и присъствието на интелектуалци е ключова. Това не изглежда да е случаят в България, където съпротивата приема формата на въоръжена борба предимно около селата.

Един по-близък поглед към горяните разкрива, че те са били една еклектична група, съставена главно от селяни, които се противопоставят на съветизацията на българското общество и на наложения отгоре-надолу проект на индустриализация и модернизация. По-голямата част от тях са привърженици или симпатизанти на влиятелната антимонархическа партия БЗНС, най-многобройната и организирана политическа сила и опасно лява алтернатива на комунистите.

В горянското движение са различно представени интересите на селяните – по това време мнозинството от българското население, но има и анархисти, троцкисти, както и бивши комунистически дейци и партизани. Освен това, движението включва и военни офицери от монархическата армия, десните националисти и малцинствени групи, чиято религия е застрашена. Борбата на горяните се засилва по време на принудителната колективизация на земята и след екзекуцията на земеделския лидер Никола Петков.

Но както научаваме от филма на Киряков, началото на движението е стихийно, като се води символна съпротива – ученици махат портретите на комунистическите лидери и ги заменят с такива на революционери от периода на борбите за национална независимост. Колективизацията, както и различните актове на произволно насилие и злоупотреба с власт, водят до образуването на малки съпротивителни групи, които се крият в гори и водят локална съпротива срещу местните администрации. Борбата продължава за период от десет години, като се предполага, че участниците са около 30 000 (съпротива и поддръжници ятаци).

Вероятно горяните стоят по-близо до многобройните селски бунтове срещу болшевиките, които са възникнали по време на годините на Руската гражданска война (1917-1922).* Те не са израз на желанието да се върне царизмът, напротив, съдържащи утопичния импулс на социализма, те отказват да приемат утопия, наложена отгоре. Кронщатската комуна (1917-1921) е един виден пример за стремежа да се създаде общество, пряка демокрация, солидарност, егалитаризъм. Това е една от многото краткотрайни организации, които се явяват леви алтернативи на създаването на съветска държава.

Днес обаче горяните са ситуирани като част от антикомунистическия прочит на всичко, което касае несъгласие с начините на налагане на властта на БКП. Така те също мобилизират фантазмените представи на националисти за едно предкомунистическо минало, лишено от класови конфликти, пък дори и от фашизъм, за да се стигне до абсурда в разказа за единна съпротива срещу комунизма. В този разказ рамо до рамо се сражават легионери, ратници, ВМРО на Ванче Михайлов и анархисти (не само противници на първите три, но и на всяка държавна власт), земеделци (сякаш зверското убийството на техния водач Александър Стамболийски от ВМРО никога не се случва) и пр. Въображаемото единство на антикомунистическата съпротива е част от войната на позиция над миналото, наред с политизирането на чувството за носталгия.

(Заглавно изображение: Христо Несторов, анархист и след това партизанин, участник в антифашистката съпротива след 09.09.1944 г., капитан от милицията, участник в горянска чета, убит от милицията.)

Библиография:

[1] Baeva, Iskra and Petya Kabakchieva. How is Communism remembered in Bulgaria? Research, literature, projects. In Todorova M., Dimou A., Troebst S. (Eds.), Remembering communism: Public and private recollections of lived experience in Southeast Europe. Budapest; New York: CEU Press. 2014

[2] Boym, Svetlana. The future of nostalgia. Basic Boooks. 2001

[3] Изстраданата европейска мечта на България

<http://issuu.com/infocenterak/docs/ednured_european_dream_of_bulgaria>

[4] Киряков, Атанас. Горяни. Документален филм. 2011 <https://www.youtube.com/watch?v=2Snwv053Uik>

[5] Todorova, Maria. Dearing to remember Bulgaria, pre-1989. The Guardian, 2009 <http://www.guardian.co.uk/commentisfree/2009/nov/09/1989-Communism-bulgaria>

[6] Шарланов, Диню. Горяните. Кои са те? София; Пространство и форма. 2000

[7] Yurchak, Alexei. Everything was forever, until it was no more: The last Soviet generation. Princeton Universtiy Press. 2006, p. 6

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments