На кошмара на труда
След 1989-а година у нас се създаде не пазар на труда, а истински кошмар на труда
Борбата е безмилостно жестока на пазара на труда, където освен работната си сила продаваме и здравето си, времето си, достойнството си. Житейският път на Георги Петров* от Пловдив показва еволюцията на този пазар от 1983 година насам, съпроводена от много несигурност и незачитане на трудовите права: разликата между частна и държавна работа, дълги периоди на безработица, изменение на Кодекса на труда в полза на работодателите, несигурна работа без трудов договор, съдебни дела за невзети заплати, неспособност на институциите да защитят работниците, липса на нормално отношение на работното място до осъзнаването, че си никой. На 54 години с 32 години трудов стаж и 5 години безработица, Георги често е разчитал единствено на инвалидната си пенсия, за да оцелее. ТЕЛК-овото решение обаче не рядко е било ограничаващо достъпа до пазара на труда, независимо че заболяването може и да не е било пречка за извършване на работата. След онкозаболяване Георги губи бъбрека си, но въпреки това процентът му на инвалидност е бил винаги с корекция надолу. Настоящият текст представя житейската му история, но и опит за вникване в икономическите и социални условия, довели до това Георги, наред със стотици работници в България, да бъде изправян отново и отново пред невъзможния избор между собственото си здраве и възможността за препитание.
За ТЕЛК-а
Не познавам човек, който да има завишаване и чийто процент на увреждане да отива нагоре. Вероятно има такива. Хората от първото явяване на ТЕЛК комисия до следващото явяване боледуват, някои оздравяват, други няма как да оздравеят. Никога не се взимат под внимание издадени впоследствие епикризи, появили се след това други заболявания. „Вие сте здрав, не ме интересува!“ Изхвърляни са ми епикризите. Така че ти дали боледуваш, или не, нищо не означава.
Аз догодина ще видя какви са промените в Закона за хората с увреждания, тогава трябва пак да се явявам на ТЕЛК комисия. Но поради недостига на работна ръка, хората „оздравяваме“ масово.
Аз съм на границата, около 50%. Не се взимат предвид заболявания или предишна болест. В момента, в който заявиш на работодателя, че имаш ТЕЛК, благодарят ти, „Ще ви имаме предвид“. Това е така от години, затворена врата в момента, в който го заявиш. И ти реално си караш на пенсията по болест и дай боже, някой да те вземе на черно, без договор, без осигуровки, за 2 – 3 месеца. На едно интервю за работа ме попитаха: „Щом сте с ТЕЛК, защо търсите работа? Нали имате доход.” Болните не работят! Правилно! Болните са принудени да работят заради отпуснатите им нищожни пенсии, половината от които отиват за лекарства.
Единствено, където мога да отида да работя с ТЕЛК, е някъде охрана на минималната работна заплата. Тя е символична, защото реално погледнато тя е само 610 лв. бруто от 1 януари 2020г. По закон като инвалид аз съм освободен от данъци. Законът е сякаш просто на хартия написан, все едно нещо съм си писал – никой не го вълнува, удържат се данъци. Да са живи и здрави, удържат ги. Казвал съм на работодателите да им донеса телковото решение, не го искат. Ти нямаш право да искаш.
Подобни статии:
Дали има недостиг на работна ръка ли? Виждате колко свободни работни места има и като отидеш да кандидатстваш, не те приемат.
Когато започнах да търся работа, в момента, в който кажа, че имам ТЕЛК, и не ме взимат. Идва един момент, в който ти писва.
Преди 1989г.
През 1983 г.започнах като шлосер в някогашната цигарена фабрика, тютюнев комбинат „Родопи“. След това влезнах войник. След казармата започнах това, което наистина обичах – бях музикант около една година. Сега не мога да го намеря този стаж, изчезнаха ми документите. 1987 г. започнах работа в един училищен център временно, докато си намеря някъде работа. След което започнах много хубава и перспективна работа като шлосер-матричар, изкарах всичките квалификации. Започнах от 4 – 5 разряд, с годините се явих на квалификации, на изпити и защитих по-висок разряд. За да се явиш на изпити, се искаше одобрението на прекия ръководител и като го минеш, ти се вдигаше разценката на труд. Да кажем от 70 – 80 стотинки минималната, до най-високия разряд, лев и нещо на час. Това не знам дали въобще го има сега. Там се работеше при норма часове. И се докарваха много добри доходи. Дори като цифри, ако ги сложим едно към едно към днешна дата, аз съм взимал по-голяма заплата, отколкото сега. Като цифри говоря, не като абсолютна стойност. Аз съм взимал по 800 – 900 лв. 1988 – 9г. Ходил съм на почивка в Слънчев бряг с 300 лв. от онова време, където 6 стотинки ти беше градският транспорт. Тогава в елитния хотел „Кубан” на центъра на Слънчев бряг беше 15 лв леглото. Сега не съм ходил, не желая и да отида. Приятели ми казват, че в някакъв хотел там е 120 лв. на вечер. Аз припаднах – чакай бе, кви са тия доходи. Вероятно за мнозина от сега демократичните управници, това са джобни пари. Както и да е, тогава беше много добре.
След 1989 г.
В един момент настъпи демокрацията и всичко замина. Затвориха цеха 1992 г. Още година по-рано бяха започнали съкращенията. Аз си заминах февруари 1992 г. И април затвориха цеха. Няма работа, ходеха хората и се връщаха. Ликвидираха го.
След това чукаш на врати и се молиш. Ама бях млад, 28-годишен, и при една обява веднага ме взеха и без да искам станах дърводелец. Никога не съм имал представа от дърва, нито от струг. Но умеех да изработвам шаблони, които се ползваха върху дървото и ги монтирах на струга и ми беше много лесно. Тогава почнаха страшните неща, да стават големите пари. Заплатата, с която започнах, беше 3500 лв. Не си представяйте сегашни пари. Ама ако ги обърнеш, нещо от рода ще да бъдат на 350 лв. Ама тогава беше по-спокойно, след няколко години заплатата ми беше увеличена. Всеки взимаше различна заплата. Никой на никого не знаеше заплатата. Година и нещо съм работил без договор, докато се позакрепи фирмата. То беше на оцеляване.
Останах близо две години, когато един ден 1995 г. баща ми ми каза, че приемат работници в цигарената фабрика, където сега само сградите са останали в Тютюневия град. О, веднага отидох, без да се замислям! Държавната работа си е държавна работа. Има си ясни и определени правила, които не са винаги били спазвани, но знаеш ли, разликата наистина е огромна. Каква е разликата ли? Чакай бе! Там извънредният труд ти се заплаща. Имаш гарантирани, тогава бяха 14 дни отпуска. Не е казано, че в момента, в който ги пожелаеш, ги вземаш. Затова се изготвяха графици. Там се влизаше с връзки. Аз няма да забравя края на 90-те години, началото на 2000, бяха дошли НДСВ на власт, на един беше братовчед му депутат, та го сложиха шеф, когато нямаше нужда. Същия не можеха да го накарат да работи, да извършва своето трудово задължение! Началникът вдигаше рамене: „Нищо не мога да направя, не мога да го накарам да работи…не съм го назначил аз.” Иначе в един от цеховете към 80% си бяха цигани, все роднини. Но 60% – 70% всичко беше връзкари. И като има съкращения, по принцип съкращаваха тези, които нямат вуйчо владика и съответно, като имаше работа, назначаваха тези, които имат вуйчо владика. За кратко бях координатор на синдикат там. Един директор беше казал на председателя на синдиката Георги Брандийски: „А бе Георги, защо защитаваш това говедо? То е неблагодарно: днес има полза от теб, утре ще застане първо срещу теб!“ Ама човек трябва да има принципи. Но този човек се оказа много прав.
Инспекцията по труда? С течение на годините във фабриката имаше доста хора с ТЕЛК решения и ръководството решиха да се освободят от тях. И тихомълком Инспекцията си даде разрешението и тия хора ги посякоха. Имаше един колега, беше диабетик на инсулин, отишъл при председателя на синдиката и му казал, че го освобождават от работа. И председателят отиде при Инспекцията по труда и след този разговор изпрати сигнал до асъл шефовете в София. Пито платено, хората шута, който, където намери. Те хората не бяха върнати де, разбрахме, че от Инспекцията бяха наказани. И това нещо приключи дотук.
Започнах във фабриката 1995 г. на временен договор за около една година. И вече останахме на постоянни договори.
Разликата между държавното и частното е като от Земята до Луната, ако човек може да си представи колко е далече Луната. Кое се спазва при частника ли? Нищо. Не, вероятно на мен не ми се е случвало, защото там, каквото и да се каже, до края на работния ден може да се промени. Извънреден труд можеш и изобщо да не го получиш. Съботата ти е работен ден. По Кодекса на труда как е? Пет дни на седмица, осем часа на ден. След толкова реване на работодателите, преди няколко години промениха закона и имат право да те задържат един час след работа. Като има някаква спешна поръчка, това може да продължи два месеца.
В комбината хората членуваха в синдиката. Не членуваха тези, които никога нямаше да си съкратят, близки до шефовете. Заплати взимахме редовно. Имаше и забавания понякога. При хиперинфлацията идваха едни куфари всеки ден, но получавахе пари. Ама като ти платят и докато отидеш до магазина, следобяд вместо половин кило може да вземеш четвърт кило кашкавал. Така беше, но се взимаше редовно. Останах на работа до 2008 г., когато приватизираха комбината, купи го някой си. Всички вън. Казаха, че ще наемат работници и аз съответно отидох. Казаха ми: „За тебе место няма тука, ти не влизаш в нашите програми.“ Защо? „Нямаме нужда от инвалиди.“ Добре. Заведох дело, защото имахме невзети заплати и не подписах един документ, че всичко ми е платено. Аз не мога да подпиша документ с невярно съдържание. Над хиляда човека от тютюневата фабрика заведохме дело. За мен си знам, че спечелих, за други не знам. Дори бяха осъдени хората да си платят, че са си потърсили неплатените пари. На мен ми се обади директорът, искаше да спра да водя дела. Помогна ми единствено заболяването да си взема парите, иначе и ме бяха отсвирили и мене. Аз го бях заявил и пред съда, че дори да загубя делото, аз и в Страсбург ще ги съдя. А бе, как бе човек? Аз съм с онкозаболяване, кой ти дава правото да взимаш на хората парите! Кой си ти да лишаваш хората от лекарства?! И те ми казаха да спра. Беше десет дена преди Коледа. Ето, те същите са си и днеска. То нищо не се е променило, стана още по-лошо. Помолиха ме да спра, спрях. И наистина поеха всичките разноски, викнаха ме, платиха ми и няма да забравя, че направих на дъщеря ми абитуриентския с тези пари. Това бяха заплати, неизплатени след приватизацията. Имаше и хора, които си взеха много добри пари, според трудовия стаж. Изплатиха им по един чувал пари и някои си купиха апартаменти, Много хора обаче ги съдиха, много хора изгоряха, стана, че и да си платят съдебните разноски. Аз бях дотук, взех си парите, сбогом, Гергино!
След приватизацията, потоп
И след това стана ужас. Явих се в Бюрото по труда и помолих да започна курс по компютърна грамотност. То компютърна грамотност! И до ден-днешен си останах неграмотен. Казаха ми, че не може, всички искали там да се запишат. Е добре де, казаха ми, че този курс ми е необходим, за да започна една работа. Един приятел ми беше обещал да започна като служител при годишните технически прегледи на автомобилите и искаха компютърна грамотност. Той успя да запише, а на мен ми предложиха готвач. Добре де, аз не мога да работя като готвач, не мога да нося тежките тави. После ми предлагаха зидаро-мазач, куфражист, всакакви дивотии. Ти им го казваш. Аз не че не искам, просто не мога. Ако мога да мъкна тави, нямаше да лежа вкъщи. В последния момент се освободи място в групата и се записах компютърна грамотност. През това време си получавах само обезщетението за безработица. Бог да го прости, имаше един господин в неговата фирма работих, три месеца временно. И след това вече стана теглото, ама вярвай тегло. Пет години безработица. На 11 май 2008 г. затвориха фабриката. То пък тогава стана и кризата и започнаха да затварят фирми. Няма да забравя в една италианска фирма ме поканиха на интервю за работа. Питат ме кога мога да започна, казвам им, че имам ТЕЛК и дотам. Просто те поглеждат с празни очи, един празен поглед „Какво ме занимаваш“. То сега не е по-различно. Искат ти пет години опит по работата, за която кандидатстваш. Как да ги имаш тия пет години? Нищо, тази мръсотия си продължава и сега.
Няма да го забравя един приятел ми подаде ръка, но ми каза, че не може да ме осигурява, не може да ми плаща, просто ми подаде ръка. Вика ми да дойда в автосалона, да мия колите, ако дойде някой нещо да купува. Няма проблем. Без договор. Не са били никакви големи пари. Имало е месеци да взимам по 40 лв. Стоях една година и нещо, всеки ден ходих на работа, без неделя. Но колите трудно вървяха. А бе, взимам процент от продажбите, не взимам процент, взимах някакви пари. Да е жив и здрав, казвам, защото бях сред хората, а не затворен вкъщи.
След това започнах в църквата „Св. Петка“.
Аз си ходя редовно на неделни служби и там се започнах с хора. Човек си споделя някой път радости, тревоги. Хора сме, споделяме си. Освободи се едно място за почистване. Не се срамувам и започнах така. Поработих 4 – 5 месеца. О, в църквата няма договор, там си без договор. В църквата си има хора в църковното настоятелство, събират се със свещеника, като той има последната дума, коли-беси, каквото ти каже, това е. Имаше един адвокат, едно момче, няма да го забравя, искаше да има по-социална заплата. Преди да започна, беше 150 лв., повечето бяха възрастни хора и си изкарваха помощ към пенсиите. Попитах дали има договор, не може. Двама души бяха на договор на минимални работни заплати. Имаше още един млад, на трудов договор. И тези заплати са от постъпленията в храма, даренията.
И след това една позната ми се обади за един магазин в махалата. Започнах там 2013 г., изкарах три години. А бе, едно отношение гони повече, отколкото една заплата. Там бях на договор, на минимална работна заплата, 420 лв. За да ги взема тези пари чисто, след осигуровки, трябваше и съботата да ходя да работя. Човек си свиква с работата, докато се научи. Но грубостта гони.
Имах колежка, която за първи път роди на 42 години. Късно намери другар в живота, омъжи се и си роди детенце. Сега, защо криеше от работодателя си, че е бременна, не знам. Не ми е било работа и да питам, не съм баща аз на детето. Но виждах как шефът грубо се държи с нея, как ѝ се подиграва зад гърба. Той не знаеше, че е бременна, и след това разбра случайно от една неволна реплика. А тя наистина се криеше. И тогава гледах как тази жена се давеше, боли я, повръща ѝ се, гадеше ѝ се, свива се от болка. Истина, Боже, кръст казвам, така си беше. Свива се от болка, гледат я шефовете от монитора, един не слиза да я смени. А шефът живее с жена си над магазина!. „Ох лошо ми е, лошо ми е!“ Какво да направя. „Тръгвай“, ѝ викам, „Аз не знам да продавам, ще продавам, к’вото мога. Майната му, като му е мила толкоз стоката му, да слезне да я продава!“ Ако съм на мъжа ѝ на мястото, идвам тука и му режа главата, ще го излежа. Ебати и говедото! Извинявам се. Така си беше. Свива се тази жена и една комшийка идва в магазина, вижда я, ходи да звъни на шефа, аз седя с нея вътре. Нали това не се случва за един-два дена, това са поредица от дни. Звъни, никой не слиза. Те имат камери, монитори, нищо.
Това много ме… изстинах към хората. Тази женичка, да е жива и здрава, роди си момченце, замина си и повече не се върна на работа. Пък и те ѝ казаха, че повече няма я да върнат на работа. Но ѝ се подиграва зад гърба: „Тая дебелата, тая такавата“. Там изкарах 2-3 години, но грубостта и отношението гони много повече. Сега, не си заслужава за една минимална работна заплата, цял ден да опъвам нервите, от сутрин до вечер крак да не повдигаш за нищо. Останах си само на пенсията.
И няма да забравя една бивша моя началничка от цигарената фабрика изпратила нейна позната вкъщи, сетила се за мен и ми предложи работа. Не се замислих, веднага напуснах магазина. И започнах работа в една охранителна фирма. Водехме се оръжейна охрана, макар че аз никога не взех пистолет, не ми и трябваше, дори не знаех къде седи, защото не ме вълнуваше. Там изкарах две години. В един момент, охранителната дейност приключи, тази фирма, където охранявахме, приключи взаимоотношенията. Аз бях вече натрупал пет години непрекъснат трудов стаж и спокойно можех да се явя в Бюрото по труда. Като охранител ме осигуряваха на висока заплата, реалната ми. Така обезщетението ми от безработица стана по-високо, отколкото ако започна някъде на минимална заплата. Пет години трудов стаж и получаваш обезщетение десет месеца, това е максимумът. Сега в чужбина е друго.
И април месец 2019 г. ми беше последното обезщетение и тогава вече имах оферта за работа пак като охрана. Този път на стадион „Спартак“, до басейн „Нептун“ в квартал Кючук Париж. Тогава беше ходене по мъките. За всяко едно виждане с изпълнителния директор Тошко, имаше нови правила. При започването на работа с него бяхме разговаряли аз, той, колегата ми и още един от там. И ми обяснява, че работата се състои в поддържане на градинките, съблюдаване на реда, охрана. Какъв ред, с дечица да се занимаваш, да не пускаме родителите, че възпитанието е страшно нещо. Първа седмица, няма трудов договор, втора седмица няма трудов договор, трета седмица… така. Мина месец, трудови договори няма. „Вижте господине, какво става с трудовия договор? Аз искам да знам, ако нямам, кажете ми, аз така няма да работя.“ „О, имате, ама сега сменяме счетоводната фирма.“ Дойде вторият месец, какво става? През това време взимах няма дори и минимална заплата. По думите на колегата, те се интересували какво се заплаща, защото при всяка една фирма на различен обект са различни пари. Да кажем, ти имаш фирма и търсиш охрана. Обаждаш се на фирма за охрана и те ти предлагат цена, различни са часовете, всичко е различно. Заплатите между обектите са различни. Тук бях директно към стадион „Спартак”, които не искаха да плащат на фирмата, а директно на охранителите. 430 лв. ми беше заплатата, минималната. Колкото, толкова, месец-два изкарах.
На втория месец им казах, че чакам трудовия договор, иначе да се махам. Един приятел ме подучи да отида да си изкарам в НАП ПИК код да си видя трудовия договор. Изкарах си. Оп, и шефът взе, че цъфна с трудовия договор и вика: „Да знаете, вие се водите на четири часа работен ден.“ Моля? Как четири часа? Колегата ми вика, че го устройва. Мен не ме устройва. Как ще го подпиша този договор, един път подпишеш ли го, върви докажи, че не е вярно. На другия ден казах на работодателя, че документ с невярно съдържание няма да подпиша. „Като не искаш, махай се, намери си друга работа, ние това можем да предложим.“ „А не, ние с теб се разбрахме едно.“ „Аз с теб нищо не съм се разбирал.“ „Щом не си се разбирал, тръгвам си.“ „А не, моля ти се остани.“ Щото трябва да има някой там, който да пази. Колегата беше отишъл на море. Викам айде, ще остана от човечност. Ама да подпиша, викам не, няма да подпиша, като си взема заплатата, договорената, тогава ще подпиша. Щото аз подпиша ли го, за четири часа е само 200 и кусур лева. Това няма да стане, шменти-капели четири часа. Като искаш четири часа, аз толкова ще ти седя. Казвам „Колко искаш да ти седя, от колко до колко часа?“ Почнаха да се натрупват и неща: и стадиона да се полива, и да се почистват градини, и не знам си още какво, което въобще не беше договаряно. Оказа се, че дори и при отчитане на нарушение, шефовете не вдигаха телефоните. Това се откраднало, онова, то и СОТ нямаше, нищо. И много пъти си мисля дали сами не си го правиха. Но това са си техни работи. И същият колега, който напираше за договора за четири часа, те си му го поднесоха. Септември отива на работа, шефът идва и му казва, че повече нямат нужда от него. И си му плащат на четири часа. И той изгоря. Сега не може да се оплаче никъде.
И това беше два месеца и края на юни дойде с парите шефът, плати ми и аз си напуснах работа. Изчаках да се прибере детето лятото от чужбина, направи ми CV и вече като интелигентен мъж кандидатствах за работа. Бюрото по труда тъкмо ми беше предложило една работа за трудоустроени. Обадих се, казаха, че ще ми се обадят за интервю. Още чакам.
Немски стандарт
И така август кандидатствах в една фирма. Кандидатствах по обява за работа като водач на машина. Обади ми се още на другия ден за интервю едно много учтиво момче. Аз не очаквах, че ще ме вземат, защото съм на възраст. О не, одобриха ме, много се радват. Много възпитано момче, което 15 – двайсет години е живяло в Лондон и се прибира, за да започне някакъв бизнес. Одобриха ме, коректен човек. Тази агенция SGP никъде я няма вече. Първия ден се явихме десет човека, изпратиха ни разписания на автобуси, обявиха ни, че ще работим за фирмата за осветителни тела „ОСРАМ“. Аз само знаех, че там преди година ги е била натиснала дизентерия, защото лайняната вода се смесила с питейната.
Отидохме, още първия ден ми направи много добро впчеталение. Значи може би, защото преди това никъде не съм работил някъде, където да е било чисто. Винаги е било някаква мундарска работа. Посрещна ни едно момиче, то ни обучаваше. Там ни обучаваха една седмица. Първоначално бяхме десет човека, на портала се явихме осем, един напусна още на портала. Там влезнахме, като панаирни мечки ни разкарваха. Хората ни се хилиха, усмихваха ни се „дружелюбно“. Минахме обучението, държахме някакъв формален изпит. След това всеки беше разпределен. Бяхме трима да работим на една машина „потинг“. Някои платки се заливат с асфалт. Първо бяхме на една линия платки, после на една друга линия, където се изискваха бързи движения, защото трябваше с един бързо втърдяващ се асфалт да се залива. И като всеки нов работник, нормално, правиш доста некачествени неща, докато му хванеш чалъма. Мен тогава това ме учуди какъв е смисълът на това текучество, на това гонене на хора, когато ти винаги взимаш нови хора, които правят некачествена продукция. Но те си знаят. Вече след това ни поразпределиха. Един колега го освободиха още първата седмица.
Беше хубаво в самото начало. И след това, вече като ходихме на работа по компонентите, осъзнаваш защо е това текучество, защо е това бягане на хора. В един момент се усещаш как ти си никой. Ти си просто никой! Викане, грубо отношение, такова нещо, вярвай, аз не бях срещал. Не го разбирам. Първо не го осъзнавах. После се замислях. Това отношение на най-нисшите, които се водеха лайнлидери, отговорници на поточна линия, ние се водихме бригадири, това са хора с изключително ниско образование: кой ти бръснар, кой ти шофьор, кой ти градинар. И така работих, аз още под чадъра бях, дето се вика, всичко около мене капе, не върху мен. После ми правеше впечатление грубото отношение. Но тогава го видях като начин на работа, като начин на общуване. Може би е вече прието навсякъде тука. Наистина се замислям. Това за първи път го видях, толкова грубо отношение. И тогава осъзнаваш, че просто си никой. За този кратък период, който бях там, разбрах, че на фирмата просто ѝ трябват такива хора. Поставят хора с изключително нисък морал или възпитание, деца на по 28 години. Ти с шефовете над тях не можеш да разговаряш. Имаше там един началник смяна и това е. Аз можех да се оплача единствено на фирмата ми работодател, агенцията SGP. Имаше една жена там Снежана, която напусна много скоро, след като започнахме. Ние започнахме август, тя напусна месец след това. Била се върнала в Сърбия. И нито можеш да питаш нещо, нито нищо, няма към кого да се обърнеш.
И изведнъж излезна заповед, че ние ще работим по един час повече, защото имало голяма поръчка, извънредно. Почвахме в 14.30 до 12 часа. Дън, в момента, в който удари звънецът, ставаш. Никакво ставане преди това. Там е като в казарма. Всичко става под строй. И после всичко тича като говеда. Има почивки по 10-15 минути, обедна почивка 30 минути. И винаги навсякъде бързаш. Пушиш бързо. И най-важното, много бързо трябва се обличаш, защото иначе рискуваш да останеш без транспорт. За 15 минути трябва да се си преоблякъл. В 12 часа удря звънецът, в 12 и 15 вече трябва да си в автобуса. Дали са ни плащали нощния труд, не знам. За тези 2 – 3 месеца, където бях, аз нямах един фиш от заплата да видя какво получавам. Пращаха електронен фиш, аз нямам компютър. Редно е да имаш и на хартия, не всеки има компютър. Нито знаем как ни се плаща нощният труд, нито извънредният труд. Определя ни се някаква заплата кесим, аз като нямам фиш, така си го представям. Какво е превеждал „ОСРАМ“ на SGP, не знам. Колегите, които са си виждали електронните фишове, роптаеха, защото не можеха да разберат къде им се е отчитал нощният труд, какво им е плащано. Беше пълна мъгла.
Юни месец бяха освободили работниците, юли месец „ОСРАМ“ беше затворен, след това август пак започват да наемат. Миналата нова година 2018 г. пак освобождават, февруари 2019 г. пак наемат. Има си нещо, те са хитри хората. Ама сега им се позволява по закон. Явно някой вади много добра парà от тая работа. И след това септември – октомври започнаха съкращенията. Първият транш мина, вторият, аз си бях казал, че си тръгвам. Имаше там едно момче, „стар“ работник, нали от първите, фирмата е на две години, опълчи се. Отнасяше здрави подигравки от прекия шеф, че бил некадърник, че не можел да пише правилно. И него го прехвърлиха на друга линия. И започна нас, новите работници, да ни рекетира. Чакай бе, човек, ние сме сега започнали! Как ти искаш да бъда сръчен като работник, който е започнал преди две години? Вероятно има такива хора, аз не съм срещал за толкова години трудов стаж. Начинът на работа на един бригадир сега и едно време няма нищо общо. Едно време имаше хора, които си разбираха от работата, знаеха да общуват. Тука за тези два месеца аз видях какво е да си бригадир сега, какво е да се вика, грубо отношение. Може би, защото е просто сложен там, над нас.
И до ден-днешен не си получих фишовете. Предпоследната заплата ми я платиха на два пъти, защото имаше 100 – 200 лв разлика. Казах им, че имам ТЕЛК-ово решение, не искаха. Няма кого да попиташ защо е така тази разлика. Фирмата SGP я няма никъде вече. Тогава я имаше, ама нямаше никого физически да питаш. Питаш началника на смяна, той ми вика: „Тази вашата фирма е такава. Ние нищо нямаме с нея като контакти“. В един момент, сбогом, Гергино! Обадиха ми се по телефона, че ще бъда от тези, които ще бъдат освободени. На другия ден им дадох трудовата си книжка и след две седмици си я взех подпечатана. На заповедта за приключване на трудовия договор видях, че собственикът на SGP е италианец в София нещо си. Мислех преди това да питам в НАП и да видя на база на какво ми се плаща заплатата. Аз имам изключително много извънреден труд, много часове нощен труд. Имаш там една определена заплата, малко над средната за Пловдив. Масово в града взимат 7-800 лв, аз взимах 960 лв. основна заплата, 820 лв. нето. В един момент ми платиха 740 лв. И като надигнахме заедно с другите глава, преведоха ни другата част, имало някаква грешка станала. Изплатиха ни останалото. Но ми направи впечатление, имаше хора на по 70 и кусур години. Един беше 49, друг 47 набор. Има недостиг на работна ръка. Това означава, че не могат да намерят хора да работят такава работа, при такова отношение.
И сега в момента си търся работа. Не съм се записал в Бюрото по труда, няма смисъл. Божа работа.
