Никога не е ставало въпрос за Истанбулската конвенция
Публикуваме две постмортем мнения от автори на dВЕРСИЯ за Истанбулската конвенция, които по различен начин виждат завършека ѝ: „За Истанбулската конвенция, сантиментално“ от Анастасиа Илиева и „Никога не е ставало въпрос за Истанбулската конвенция“ от Станислав Додов.
Хронология на една предрешена битка
Всичко започна, когато още не се знаеше дали става въпрос за Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие или за „Истанбулската конвенция“. Както шеговито отбеляза Алексей Пампоров през януари, ако международният документ се казваше „Цариградско съглашение“, можеше и да се спестят някои тревоги.
Уви, още през декември вече не беше смешно. Тогава от една от управляващите партии – ВМРО – обясниха, че става въпрос за нахлуване на ирански травестити, образование за смяна на пола, международни заговори срещу нацията и други кошмари на консервативното въображение.
Някой би казал – например аз, – че да излезеш срещу подобна позиция с цитиране на правни текстове, наръчи от статистически данни и научни дефиниции е като да атакуваш замък със захарни целувки. Но тъкмо това направиха и упорито продължиха да правят до самия край една част от защитниците на Истанбулската конвенция. Те се впиха в легалистките решения и в крайна сметка никаква експертиза, комуникационни похвати и протестни мобилизации не им помогнаха. Несъзнателни, или поне непоказващи съзнателност колко е чужд технократичният парланс на човешките права за българското публично пространство, дори в този лют скандал те отказаха да играят мръсната игра на противника и вярата им в конструктивния дебат и правовия ред ги подведе непоправимо.
Част от говоренето в защита на Истанбулската конвенция обача стигаше по-далеч. „Лидери на мнение“, дребни политически фигури от по-либералното елитарно дясно и блюстители на правовия ред и европейската идея до ден днешен продължават да се кълнат в цивилизационните ценности на Европа, да проклинат манталитета на „българина“, на когото му е някак в природата да си бие жената, и да обясняват на простолюдието що е то „джендър“. С това, повече отколкото със сухия правозащитен жаргон, те ознаменуваха епохален провал от името на целия лагер.
Всеки път, когато защитниците обвиняваха противниците в неевропейщина, последните имаха два сигурни хода: или да кажат, че чисто и просто не искат „еврогейските ценности“ (стар наратив, който регулярно избива – за последно, когато се вся паниката, че ще се легализира педофилията); или ако са по-софистицирани (като политиците), да следват дискурса, изразен най-добре от Джамбазки:
Подобни статии:
Аз искам българите, като носители на древна европейска цивилизация и като хора, които имат богат културен и исторически принос, да бъдат част от Западноевропейския съюз на ценности. […] Нали знаете защо е силна пропагандата срещу Европейския съюз? Защото улавя глупостите. […] Защото либералната му върхушка е неспособна да отговори, защото те възпитават своите общества в сбъркани модели, пречупват чувството за борба, волята за борба, за самозащита.
Същият подход имаше „първата партия, която постави на дневен ред членството на България в Европейския съюз“ – СДС. За тях, „[б]лагодарение на здравите семейни и родови традиции, благодарение на ценностите, възпитавани от християнската вяра, българският народ и дух оцеляха пет века под османско робство и половин век при насилствено налагания от комунизма атеизъм. Не можем с лека ръка да загърбим тези ценности и да подпомогнем началото на тяхната ерозия чрез приемането на един документ.“
В този смисъл и всеки аргументативен лупинг, че е християнско да се приеме Истанбулската конвенция, се обезсмисли в зародиш, освен от аргументи като горните, от позицията на Българската православна църква и от активната кампания на евангелистки организации на американска хранилка, продължила без прекъсване до днес чрез серия от дребни, но добре организирани протести пред централните институции, демонстрации като „Поход за семейството“ и различни медийни канали.
Всеки път, когато защитниците на Истанбулската конвенция на практика твърдяха, че тя ще донесе изцеление за греховната природа на „българина“, иначе неевропеец по душа и следователно, склонен да залита към варварски поведения, противниците имаха три сигурни хода: 1) да обявят, че „по-биещи жените си общества“ са приели конвенцията (значи тя действително не е за превенция на насилието); 2) да обяснят, че България си има достатъчно добра правна рамка или че ако е нужно, може да си я подобри сама; но 3) никога няма да се поддадат на чужд натиск и да позволят вмешателство в народния суверенитет. Последното беше и решаващият аргумент на самия президент Радев (по презумпция изразител на националното единство), който настояваше, че това строго е решение на българската държава и че не бива нейната сила да бъде отнемана от мистериозни чужди агенти. Така че между потресаващата демофобия на елитарното дясно и топлата народняшка прегръдка на националистите от всички политически убеждения, партии и равнища не трябва да учудва, ако много хора са предпочели второто.
Всеки път, когато защитниците на Конвенцията навлизаха в обяснения що е джендър и настояваха как в текстовете ѝ не присъства нищо за трети пол, противниците имаха на разположение огромна системна пропаганда, ширеща се от САЩ до Русия и датираща от началото на 1990-те до днес, която за по-малко от година се просмука непоправимо и в България. Ключовото понятие „джендър идеология“, което назовава всяко предполагаемо „идващо отгоре“ действие за промяна на традиционните полови роли и отношения, след като бе употребено от всякакви видни политически фигури и коментатори, накрая се озова и в аргументите от решението на Конституционния съд в петък (27.07.2018 г.). Според него действително Истанбулската конвенция противоречи на основния закон. И вероятно според същите съдии конспирацията не е немислима. Някаква дефиниция от дебелите книги на западните учени срещу популярната интуиция, че могъща чужда власт се изправя срещу моя живот. Е, домашната власт се притече на помощ. И успя.
Днес, точно седем месеца след първата си позиция по въпроса, ВМРО празнуват победата като своя. Корнелия Нинова, изпаднала в пълно безвремие за това къде са женските борби, за които собствената ѝ партия преди десетилетия, а и самата тя само допреди две години, е допринасяла, също казва, че е щастлива. И с право – на тях и на всички други в лагера на противниците на Истанбулската конвенция не им се налагаше да се отбраняват или да предприемат кой знае какви активни действия, а само да изчакат. Това, което Конституционният съд направи, беше да обяви официално, че няма смисъл битката да продължава.
За какво трябва(ше) да стане въпрос
В тази битка просто нямаше въздух за две критични и критически перспективи, които можеха и да отведат нещата в друга посока.
От една страна, така и не стана въпрос, че Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, дори и да е добър от юридическа гледна точка документ, който действително да можеше да синхронизира българското законодателство в една предпазваща жените и децата рамка, е политически и социално проблематичен документ. Както Жана Цонева коментира, „конвенцията е пропита с неолибералния дух на т.нар. „панделен феминизъм“ (carceral feminism) или мобилизирането на репресивните органи на държавата в борбата с полово базираното насилие и неравенства. Но междуличностното насилието [sic] не може да се изкорени само с държавно насилие.“ Това е аспект, върху който можеше да се проведе много продуктивен и значително по-малко поляризиран дебат. Уви, за качествата на Истанбулската конвенция по същество не ставаше дума отвъд поощрителните забележки на противниците ѝ, че тя е хубав документ, който биха подкрепили, ако не беше джендъра. Докато дори и по-умерените десни, подкрепящи конвенцията, не успяха да излязат от защитен режим.
От друга страна, така и не стана въпрос за условията, които пораждат насилието, та да трябва после да го борим с международни споразумения. Т.е. така и не се заговори по същество отвъд насилието. Почти не стана въпрос за традиционно подчинената роля на жените и децата, а където ставаше (т.е. главно в дискурса на НПО и техните мобилизации), реториката беше отчайващо беззъба и патронизираща простолюдието. Изобщо не стана въпрос за употребата на малцинствата като втора ръка хора – на сексуалните и полови такива като жертвен агнец за всяко консервативно популистко говорене или на етническите за евтиния им труд. Не стана въпрос за въпиещото неравенство и отчуждение в българското общество, където разкъсаните социални връзки и нищетата на квартала, града, пък и семейството не позволяват на хората да се пазят едни други. За всичко това се опитахме да говорим с Мария Иванчева през януари. Уви, и тогава си давахме сметка, че е късно. Общественият дневен ред е отдавна разчистен от проблемите на неравенството и експлоатацията като материални, а не цивилизационни или душевни проблеми и като изключителни двигатели на насилието между класите и между половете. В редките случаи, когато те излязат в медийното пространство, това е статистика (например на Евростат) и нищо повече. Сухи данни, с които част от защитниците продължават да смятат, че постигат нещо. Но изброените проблеми не са нещо ново, не присъстват в програмите на политическите партии и експертите, не си заслужава явно да се адресират – по това имаше отчайващо широк консенсус между двата лагера.
Противниците заеха позиция в полза на „хората“, колкото и консервативна и проблематична да е тя. Това е все още ново за мнозинството. Обратно, гласовитите и по-агресивни защитници на Истанбулската конвенция, по стара инерция на антикомунистическия си корен и/или неизбежните си връзки с неолибералния ред, останаха в реториката на Запада срещу Изтока, Европа срещу Неевропа, демокрацията срещу недемокрацията, просветения елит срещу простия народ. И е време да се признае, че загубиха.
Моментът беше избран отлично, включително чрез отлагането на заседанието на Конституционния съд. Парламентът излезе във ваканция. Наесен депутатите ще могат спокойно да се пренаредят върху един идеологически разчистен терен. Консервативните елити доказаха, че вече са по-добри в играта на публичен дебат от либералните си опоненти и очаквано натрупаха повече обществено доверие, с което да търгуват в идните си междупартийни и междуличностни битки. ГЕРБ, които формално поддържаха Истанбулската конвенция, нямат интерес да се изправят сами срещу всички и сега, повече от всякога, ще се впишат гласно в консервативната реторика, присъща на оформящия се политически ред. Това усещаха и политически хищници като сегашното ръководство на БСП, и затова изневериха на женските борби (дори в техния номинален вид).
След петък всяка тема, свързана с равенството между хората по какъвто и да е било признак в България, ще бъде още по-трудна. От това губят не само жените и не което и да е малцинство, а всички, експлоатирани за своя труд и тела.
В крайна сметка, от самото начало става дума за идеологическа битка с голям залог, под която тлее стара борба между групи с несравним социален, културен, а и икономически капитал и противоположни интереси. Един международен правозащитен документ беше само конкретното съдържание, повод, който можеше да се вземе и от другаде и по друго време. Никога не е ставало въпрос за Истанбулската конвенция. Всъщност, такава никога не е имало.
Заглавно изображение: снимка на ПИК от протест против Истанбулската конвенция. Хора, предимно жени, държат плакати, на които пише „Няма трети пол“, „България чиста и свята република“, „Джендър конвенцията = насилие над нормалния човек“, „Няма социален пол!“, „ВЪН на Истанбулската конвенция!“.
