Семинарът за социални и хуманитарни науки „Хоризонти“
Разговор на Рая Апостолова с Леа Вайсова и Боряна Бунджулова
Рая Апостолова (РА): През 2023 г. дадохте началото на Семинар за социални и хуманитарни науки „Хоризонти“, който се провежда в Регионалния център за съвременно изкуство „Топлоцентрала“. Бихте ли се представили накратко?
Леа Вайсова (ЛВ): Главен асистент д-р съм в катедра „Социология“ на Софийски университет „Св. Климент Охридски“, където водя курсове по „Социология на идеологиите“, „Социология на властта“, а в рамките на курса „История на социологията“ съм асистент на доц. Светла Маринова. В най-общи линии научните ми интереси попадат в областта на критическа теория и социални движения, а фокусът ми през последните години е върху женския активизъм в България след отхвърлянето на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие (т.нар. „Истанбулската конвенция“). Част съм и от феминисткия колектив ЛевФем.
Боряна Бунджулова (ББ): С Леа сме колежки във Философския факултет, катедра „Социология“, където водя курсовете „Социология на социалните общности“, „Невидимото малцинство: хората с увреждания“ и други. Акцентът на моите изследвания е поставен върху проблемите на невидими общности и невидими светове на живеенето, които често изискват „некласически“ поглед и подходи. В тях съчетавам социологични и социоаналитични, феноменологични и психоаналитични методи на анализ.
РА: Как се роди идеята за „Хоризонти“ и каква липса запълва семинарът в публичното пространство? Защо е необходима направата на такъв семинар?
ЛВ: Всъщност с Боряна се сближихме обсъждайки книгата, която писахме заедно с теб и Неда Генова – Грижата като стока. Проблеми на грижовния труд в България. Боряна беше прочела книгата, която, както се оказа, кореспондира и има пряка връзка с нейната нова книга Живот с деменция. Ракурси към изплъзващи се опити. Тогава бяхме в контекста на пандемията от Ковид-19 и всичко се случваше онлайн. Боряна ме покани в рамките на нейния курс „Невидимото малцинство: хората с увреждания“, където беше дала части от книгата на студентите, за да се запознаят с нея и да проведем дебат върху някои от засегнатите проблеми. Тъй като този разговор със студентите беше изключително интересен, това ни вдъхнови да продължим да общуваме интелектуално и занапред.
Но също така бих искала да подчертая и един друг момент, а именно социално-политическия контекст, в който сме принудени да работим. Днес се налага да се справяме с ефектите на неолиберализацията във висшето образование и научната дейност в България, което, разбира се, не е специфика само на нашия контекст. Един от тези ефекти е индивидуализацията на академичната работа, която предполага, че всяка една от нас трябва индивидуално да подхожда към своята биографична траектория, рамкирана единствено и само от количествени индикатори. Твърди се, че те ще измерят качеството на нашата работа, ще демонстрират „обективно“, „формално“ кои са „добрите“, чрез което се въвежда и конкурентен принцип. Този процес разрушава изобщо значимостта на научните общности, на научните полета, които са градени исторически и които са важни за това ние да можем да извършваме нашата научна работа качествено. Под „качествено“ имам предвид, че качеството в крайна сметка се изгражда посредством публичността, посредством интерсубективно общуване, но и чрез залози в академичното поле, което има установени свои норми, а и в което, разбира се, често се водят битки. Затова този семинар е важен за нас тъкмо от гледна точка на необходимостта да реабилитираме академичната публичност и да продължим играта, която вярваме, че си струва да се играе. Същевременно ми се виждаше съществено да се опитаме да се противопоставим на политическата и социалната маргинализация на нашето мислене, за която има множество причини. Важно беше да излезем от нашите институции и да се позиционираме в едно друго пространство, където да адресираме научно по-широка публика, защото нашите изследвания имат предимно обществена значимост. Затова сме благодарни и на кураторката Владия Михайлова, която превърна регионалния център за съвременни изкуства „Топлоцентрала“ в наш домакин. Благодарни сме и на нашите студентки от катедра „Социология“ Кристина Барбушева и Стефани Велева, които се ангажираха да напишат текст за семинара и бяха с нас през целия процес, както и на фотографката Боряна Пандова, която създаде нашата визуална идентичност.
Подобни статии:
ББ: Присъединявам се към това, което каза Леа. Нашият първи по-запомнящ се контакт, който провокира и едно последващо съвместно сътрудничество беше именно вашата книга и моята покана към Леа да я представи в рамките на курса, който водя. Тогава осъзнахме, че имаме доста допирни точки. Всъщност Леа ме въвлече в тази хубава идея да намерим начин, по който да общуваме повече заедно. Разбира се, тук се наслагват и някои неща, за които тя започна да говори. Най-вече цялата тази тенденция към индивидуално преследване на точки, на шансове за развитие в професията и т.н., усилено и от пандемията и онлайн общуването, през което преминахме в последните три години. Тогава настъпи усещане за отчуждение между нас самите като колеги. Откликнах на предложението на Леа като форма на противодействие на тези процеси. И наистина това се оказа една много добра идея, която осигури именно платформа или начин, по който да се събираме, да контактуваме на живо, да мислим заедно, защото не трябва да забравяме, че мисленето се случва в диалог. Пандемията, въможностите, които ни предлагат новите технологии, начинът, по който всекидневно извършваме нашата научна работа, изиграват голяма роля за отчуждаването и капсулирането в индивидуално преследване на цели. Тази форма на противодействие ми допадна. Нашето решение беше малко експериментално – да видим дали и какво ще се получи от този семинар. И тук не става дума единствено за академична общност, не ми се иска да оставаме затворени в нещо като кули от слонова кост, в недостъпни изследвания, които да мислим и да провеждаме в енигматични общности. Става дума и за нуждата от това нашите изследвания да станат по-видими и за една по-широка публичност. Искахме да направим семинара по-отворен. Така че си мисля, че се получи добре. Искаме и да продължим. Надявам се да имаме и силите, енергията и подкрепата на аудиторията, интереса на другите, за да продължим.
РА: Може ли да кажем, че вие виждате семинара като пространство за съпротива срещу това индивидуализиране в полето на науката? Знаем колко много се промениха критериите за кариерно израстване, знаем колко много се затвори науката именно през това индивидуализиране, през постоянното съревнование, в което трябва да сме с други учени, наши колеги. Смятате ли, че аудиторията на този семинар също възприема семинара като пространство на съпротива срещу тези процеси в България? По какъв начин аудиторията възприема това пространство?
ББ: Надявам се да е по-скоро така. Залата все пак беше предимно пълна, на моменти не достигаха столове. Вярно е, че всеки има своите ангажименти, но ние успяхме редовно да се събираме. Както казах, семинарите бяха с излаз навън, по-отворени, не само за колеги. Имаме нужда от такива форми на общуване. Общностите са в криза, при това не само академичните.
ЛВ: Не бих приписвала такива намерения за съпротива у участниците на семинара, най-малкото защото висшето образование не ни е било обща тема и не бих се ангажирала да твърдя как те се отнасят към актуалната форма на управляемост. Но със сигурност чрез семинара успяхме да се опознаем взаимно, започвайки разговори за нашите изследвания. По време на дискусиите, а и по време на неформалните разговори, след края на дадена лекция, те бяха именно в тази посока. Т.е., успяхме да постигнем реабилитиране на научната общност, но, разбира се, това е едно много крехко постижение, което тепърва трябва да продължим да обгрижваме. То е и постижение от гледна точка на нашата научна работа, защото една научна работа може да бъде добра само дотолкова, доколкото тя е заобиколена от непрекъснато общуване. А не поради това, че ние като учени трябва да се грижим за количествени индикатори, да свеждаме изследванията си до тях, а на всичкото отгоре производителността ни да е висока и изобщо да не се интересуваме оттам нататък какво е съдържанието, дали то говори на някого и има ли смисъл за някого. И не на последно място, когато говорим за това съдържанието да има смисъл, искам да подчертая, че неолиберализацията в България беше свързана и с натиска да публикуваме приоритетно в научни списания, част от международни бази данни. С други думи, да се обезстойности локалната научна периодика, която е друг аспект от академичната публичност, имаща в България сериозна история. Аз искам да се боря тя да се развива и мисля, че не само аз, вероятно и вие искате това.
ББ: Темата е доста голяма, но накратко това, което мога да добавя е, че действително, когато се налагат критерии по други, външни модели, неприложими, неадекватни за средата (средата не е готова за тях), към която се предлагат или налагат, се получават ефекти като този да обръщаме повече внимание на количеството, отколкото на качеството. Съгласна съм с Леа. От друга страна, науката е и международна, има какво и ние да направим. Може да се поработи повече в тази посока, определени наши списания да станат по-котируеми във въпросните бази данни. Но и налагането на цялата тази наукометрия, система на точкуване и привилегироване на определени бази данни е твърде неработеща и намалява качеството на нашата научна работа.
РА: Даже е дискриминираща по някакъв начин, не е ли?
ББ: Дискриминараща е. И поражда съмнение за преследване на интереси. Витае схващането, че една монография, написана на български език, е по-малко стойностна от статия в тези бази данни. Какво е това? Ефекти от срещането на капиталистически мотивации в извличането на знание. Не става ли по този начин някак си по-лесна нашата работа, да не кажа и по-посредствена? Не мога да се убедя в това, че статия или студия в тези бази данни е по-стойностна от един монографичен труд, защото тя е оценена от дадена редколегия – понеже имаме определен брой критични рецензенти. Нека го оцени този, който чете текста, разбира се, но защо да не оценяваме адекватно усилията по писането на книга? Как изобщо измерваме смисъла, един смислен текст?
ЛВ: Нека да допълня, че след световната финансова криза от 2008 г. тогавашният вицепремиер и министър на финансите Симеон Дянков наложи остеритета [бюджетните съкращения] в научните институции. Така че тези изисквания се разиграват на фона на продължаващ остеритет в образованието, който ние го живеем чрез разпадаща се материална база, на спадащо ниво на заплащането на нашия труд и т.н. СУ има натрупан дълг към общината, който изплащаме, така че ние имаме класическа ситуация, при която на публична институция ѝ е наложен остеритет, като следствие на който е натрупан дълг, който я обрича дългосрочно на остеритет и едновременно с това имаме неолиберализация на начина, по който цялостно се управлява висшето образование на ниво университети, специалности и съответно състав. Ние акцентирахме само на един от ефектите на този процес, който датира от поне десетилетие и има множество измерения.
РА: Нека се върнем на семинара. В неговите рамки бяха представени шест изследвания в широк тематичен спектър от социалните и хуманитарните науки, а също така предстои да чуем и лекцията на Жоао Фелипе Гонсалес със заглавие: „История, математика и национализъм в Царството Божие. Етнографско изследване на Дапитан, Филипините“, която ще се състои на есен. Разкажете ни накратко, какви теми бяха засегнати до този момент?
ББ: Аз ще започна с темите, на които бях модератор. След като открих семинара с дискусия върху моята книга, Теодора Карамелска пое щафетата с лекцията „Трансформации на религиозността в късната модерност“, положена в български контексти. Тя имаше интересни наблюдения. Едно от основните ѝ твърдения беше, че в късната модерност религиозната ситуация е устойчиво променяща се под влияние на процеси като глобализация, кризи в общностни взаимодействия, разрояване на стиловете на живот и интензивна социална мобилност. Карамелска изследва как тези процеси всъщност са тясно обвързани, на тях се дължат тенденциите на индивидуализиране и по-точно: на наблюдаващите се индивидуални верови синтези, които са обвързани с неформално, по-скоро ситуативно членство в религиозни общности. То не изисква онова регулярно ритуално участие, каквото се случва в традиционните религиозни йерархични структури. Т.е., нямаме колективни ритуали, а ситуирани неформални членства или нещо като сингуларни заедности, както си позволих да репликирам Карамелска в семинара. Нейният фокус пада върху това как всички тези тенденции влияят на и имат своето отражение в българското общество, което, както знаем, е посткомунистическо общество, изтъкано от поколения, досега възпитавани в определен тип светоглед – атеистичен, агностичен или секуларно-хуманистичен, както казва Карамелска. А днес тези поколения имат свободата да избират сред множество предложения на „пазара“ на религиозни или духовни блага. Лекцията беше изключително любопитна. Засегна се проблемът индивидуално-колективно, проблемът за отчуждаването и сформирането на ситуативни общности. Доколко и как се адаптира Българската православна църква като йерархична структура към тези процеси и тенденции, се оказва твърде подвъпросно. Това беше нейната тема.
След това бях модератор в семинара на Галина Гончарова, която трябваше да говори заедно с Ина Димитрова по темата за това как семействата се превръщат в институции в контекста на деинституционализация, в пространства, оплетени от социално изключване до свръхгрижа, свръхотговорност към живота на хората с увреждания. За съжаление, Ина Димитрова беше възпрепятствана и не успя да дойде. Но това е тема, по която двете – Галина Гончарова и Ина Димитрова – работят в екип. Основното ядро на лекцията на Гончарова беше, че покрай съвременните социални политики някак сме свикнали априори да си представяме, че семейството е по-добра форма на подкрепа за човека с увреждане, за разлика от институциите, които го обричат на изключване, на несигурност, на неподготвеност за различни социални роли, дори и на маргинализация. Това остава като образ, който имаме за институциите, но Галя и Ина представят в своята работа биографични свидетелства, чрез които се вижда, че картината не е толкова еднозначна. Даже напротив. Чрез биографични свидетелства те преобръщат представите за това, че семействата винаги са по-добрата среда. От среда на любов, подкрепа, защита от обиди или от някакви заплахи, негативни белязвания, идващи отвън, те всъщност се превръщат в единствена възможна среда за социална реализация. И това е важно преобръщане на стереотипите, картините, образите, в които ние виждаме двата типа институции.
ЛВ: По време на този семинар непрекъснато виждах връзки към неща, върху които работя аз или към работата на други колеги. За мен тези лекции не бяха толкова чужди едни на други, макар разбира се подходите да бяха различни. Във връзка с лекцията на Теодора Карамелска беше много любопитно да научим, че към момента, в който тя започва своя терен, се оказва, че респондентите ѝ са основно жени, които практикуват ню ейдж стилове на живот. Това са жени от високата средна класа, т.е. такива, които могат да отделят време и финансови средства за такъв тип практики. Тези от тях, които са семейни, рамкират ню ейдж практиките като необходима грижа за тях самите. Но те целят да заздравят своето емоционално състояние, защото желаят да се грижат по-качествено за своето семейство, да укрепват отношенията с техния съпруг, да бъдат по-добри майки. Това са практики, които много от тези майки също се ангажират доброволно да преподават на други деца в родителски кооперативи, в които често готвят здравословна и етична храна, ангажирайки се доброволно с такива дейности. Една от линиите в лекцията на Карамелска, която ме размисли, беше как „грижата за себе си“ започва да означава повече „грижа за другите“; повече капитализиране на емоциите, които жените от високата средна класа влагат в семейството си. Нещо, което не бих казала, че се наблюдава при жени от по-ниските класи, където грижата ги смазва и сред които сме срещали в други наши изследвания много по-критично говорене по отношение на поеманата от тях грижа.
И тук ми се иска да направя препратка към изследването на Галина Гончарова и Ина Димитрова – изследване, в което и Теодора Карамелска е участвала. За мен беше изключително интересно да размишлявам върху политизацията на битката на майките на деца с увреждания. В този случай наблюдаваме как тяхното преживяване на маргинализация, стигма, изобщо това закотвяне в грижата се трансформира в политическа битка, през която те изискваха професионализиране на грижата чрез увеличаване на държавните разходи за заплащането на извършвания от тях грижовен труд и то в контекста на деинституционализация. С други думи, майчинството се превръща в политически еманципативен ключ, чрез който те стават публично видими и политически активни. „Майката“ е колективна политическа идентификация, която ги солидаризира. Това бяха много интересни два момента, които имат отношение спрямо някои от въпросите, които си задавам и в моята работа. Разбира се, тези въпроси са свързани и с книгата на Боряна Бунджулова.
РА: Мила Минева постави един изключително важен въпрос за производството на консервативни пространства в България. Разкажете ми за нейната лекция.
ЛВ: Докладът на Мила Минева се занимаваше с начина, по който се глобализират консервативните критики към т.нар. „политическа коректност“ и как този глобален дискурс се усвоява локално. Мила Минева показа как този процес минава през консервативни говорители и политически актьори, които, усвоявайки го, започват да говорят така, сякаш в България има политики, които налагат „политическа коректност“ без всъщност тя някога да е била приоритетен залог или кауза на феминистките или ЛГБТИ+ движенията тук или пък да е била установена политически. Мила Минева анализира подробно употребите на моралната паника при говоренето срещу призрака на „политическата коректност“. Любопитен момент за мен в лекцията ѝ беше формирането на тип интернационализъм, който характеризира консервативната идентичност на тези говорители, които от политическата и географската си позицията се опитват да реабилитират Източна Европа като важен политически играч в рамките на ЕС, твърдейки, че ще спасят „Европа“ от „нейния разпад като цивилизация“. Като че ли това консервативно рамкиране на неравенствата в рамките на ЕС легитимира консервативната идентичност.
ББ: Искам да подчертая, като добавка към това, което Леа представи, и заключението на Мила: вместо да се учим как да живеем заедно, да проявяваме разбиране един към друг, да се стремим към диалог, ние непрекъснато генерираме форми и дискурси на омраза. Въпросът как живеем заедно е ключов и за моите изследвания, макар и в други полета.
РА: Говорейки за живеене заедно, нека да поговорим за Тодор Христов, чиято лекция е била върху семейните скандали.
ЛВ: Тодор Христов базира неговата лекция върху книгата, която издаде неотдавна „Врява и ярост. Археология на семейните скандали“. Това, с което Тодор Христов се занимаваше по време на семинара, беше исторически как се мени дискурсът по отношение на домашните скандали и домашното насилие, как психологията на ниво терапия има властовата ефективност да произвежда, да формира, да конструира смисъла на тези домашни скандали и техните субекти. Включително, когато някой преживява домашен скандал и домашно насилие, в момента, в който субектът се опита да осмисли домашното насилие, той или тя прибягва до една или друга психологическа традиция, която съответно започва да конструира насилието в дома. Но Тодор Христов също така анализира разговори, за да обясни кой е този момент, който представлява вид разпадане на възможностите да разберем защо другият отговаря така както отговаря, разпадане, което прелива в насилие. Според него субектността в домашните скандали е разтърсена от конфликти, разцепена между себе си и другия и свръхпредопределена от изказванията. Той представя една микроперспектива към разпадането на езика, на говоренето, на субектите, които са в този език, където изведнъж езикът се прелива във врява и съответно в насилие, което може да е вербално, но и физическо. Това беше акцентът в неговата лекция. Историческата археология на дисциплината „психология“ е много важна, тъй като знаем, че психологическият дискурс е водещ по отношение на начина, по който се рамкира и мисли проблема за домашното насилие, но Тодор Христов също така преработва дискурсивния анализ, така че да може да бъде прилаган върху единични сцени.
РА: Боряна, ти откри семинара с представяне на новата ти книга „Живот с деменция. Ракурси към изплъзващи се опити“. Разкажи ни накратко за книгата. Казваш, че това е експериментално, фрагментирано и незавършено изследване. Какво имаш предвид?
ББ: Доста неща имам предвид, не съм сигурна дали ще мога да синтезирам накратко всичко. По отношение на този въпрос – защо го наричам експериментално, незавършено, фрагментарно, некласическо изследване – е важно да спомена, че това изследване се реализира в контексти, които отчасти повлияха изследователския процес. Най-напред то се случи в условията на пандемия. Това осуети до голяма степен контактите ми със субектите на изследване. Нямах толкова отворен достъп, който е така или иначе по-затворен и по други причини, до домовете за резидентна грижа. Но пандемията допълнително се превърна в основна бариера и повлия решението ми да не изследвам такъв тип институции, – домове за резидентна грижа – а да се спра на грижата в домашни условия. От друга страна, достъпът до случаи е изключително затруднен от гледна точка на това, че работата ми е свързана с крайно уязвими хора и някои от заплануваните от мен участници починаха в хода на разгръщането на изследователската работа или пък самите близки отказаха такъв тип въвличане. Нямам случай на мъж в изследването. Това, смятам, не е проблем, тъй като има достатъчно филми и художествена литература, които са компенсация на този „пропуск“. Филми като „Бащата“ например – направен по едноименната пиеса („Бащата“ от Флориан Зелер) – предоставят достъп до сцени, ситуации, до които е трудно да се докосна в конвенционалните условия на провеждане на изследване. С възрастния мъж или жена не може да се говори в рамките на едно интервю, тъй като самото говорене е затруднено: липсват думи, има зацикляне и подобни неща, известни на всички ни. Освен това, когато човекът не е в благоприятна ситуация, често може да се случи така, че изследователката да не бъде приета от дементно болния. Може да има усещания за някакъв заговор, че съм наето лице от дъщерята или от сина, за да го следя или пък крада вещи. Това е много сложна ситуация. Затова казвам, че става въпрос за незавършеност, фрагментарност; фрагменти, които се опитвам да сглобя доколкото мога като образ на живота с деменция. Същевременно се опитвам да използвам собствената си екзистенциална засегнатост, – книгата е посветена на моите баби – което твърдя, че повече помага, отколкото пречи. Използвам собствения си опит като ключ към другите, за които не всичко става видимо, като ценна информация, именно защото субект-обектът на изследване се изплъзва. Изплъзването е в двояк аспект. Хем от гледна точка на това, че на субекта, който изследвам, опитите му/ѝ, на нея или него, се изплъзват, хем защото и на мен като изследовател тези опити също се изплъзват. Затова е експериментално, незавършено, некласическо и фрагментарно изследване.
РА: Какво остава скрито от публичния поглед за живота на хората с деменция и техните близки?
Тук изследванията на Галя Гончарова, Леа Вайсова и Теодора Карамелска ми бяха полезни. Теодора ми е полезна както с нейните анализи на деменцията, така и по отношение на допирните точки, които прави между феноменология и психоанализа, имащи иначе различни концепции за съзнанието. Карамелска има една много добра статия за Социологически проблеми, в която акцентира върху отсеняванията*, темпоралните модификации, изместванията на значенията на психичния материал, който осигурява принципно конститутивно лишеното от време психоаналитично несъзнавано. Обаче да се върнем към парадокса. Парадоксът е, че всички ние пряко или косвено имаме досег с темата. Имаме близки или наши приятели имат близки с деменция, а реално проблемът остава в голяма степен невидим. Докато слушах Леа, а и Галя, се замислих именно върху това, че наблюдаваме протести на майките с деца с увреждания, различни форми на протести на жени в грижа, но не съм чула, или поне на мен не ми е известно, да има протести на жени – защото това са предимно жени, които се грижат за хора с деменция или изобщо с каквито и да било други заболявания – по повод на това, че няма места в държавните домове за резидентна грижа. Там трябва някой да почине, за да може друг да бъде настанен. Няма места. Има разбира се различни инициативи на гражданско сдружение „Алцхаймер България“, с което работих. Има единични гласове, но няма такъв шум, какъвто има от майките на деца с увреждания или от майките, които протестират, че децата им не са приети в държавните детски градини. Защо не протестираме за това, че няма места в домовете за възрастни? С ускоряването си заболяването изисква специализирана грижа. Да не говорим, че има огромна липса на квалифицирани болногледачи в това отношение.
В началото на 2019 г., когато започвах своята работа, дори нямаше разработени стандарти за грижа в частните домове. Мисля, че в това отношение има някаква промяна сега, но не съм следила процеса, тъй като останах фокусирана върху грижата в домашни условия. Усилието ми е да се докосна до спецификата на живота с деменция – както на близките с техния дементно болен роднина, така и на самия човек. Това е възможно най-вече в домашни условия, въпреки че и там човекът може да не се чувства у дома си.
И нещо друго съществено искам да добавя. Кое остава невидимо? Една от основните ми хипотези е, че деменцията отваря вратата на несъзнаваното, не изцяло и докрай разбира се. Тук може да се обърнем и към това, което Леа сподели за лекцията на Тодор Христов. Докато го слушах, се вълнувах от това каква е неговата дефиниция за субекта и той каза, доколкото е вярна сега моята реконструкция, че субектът е дискурсивен епифеномен. Мисля, че по-продуктивното, в анализите и на Христов, а и в моите, е тъкмо подчертаването на разпадането, разпръскването, разбягването на идентичността, при което започваш да не знаеш кой наистина ти говори, а не изхождането от привилегироването на стабилни единства, структури. Кой е човекът срещу мен? В момента още работя в един друг текст над ключовото понятие на Дельоз за ларвените субекти. И ето: незавършеното изследване продължава да придобива, надявам се, някакви по-завършени форми в определени аспекти. Искам да доразвия, да проясня повече това понятие, тъй като то предизвика някои реакции – няма ли тук стигматизация, някаква негативност? Не, няма, и подчертавам това.
РА: Разкажи ни малко повече за това, че деменцията отваря вратата на несъзнаваното. Какво имаш предвид?
ББ: Близките живеят в 24-часова изморителна грижа (в зависимост от динамиката на деменцията, грижата се превръща в 24-часова). И не става въпрос само за телесното обгрижване, а и за това, че хората се затрудняват и не знаят как да общуват с човека срещу себе си. Идентичността се разбягва, деменцията оголва доиндивидуално, безлично трансцендентално поле на „ларвени субекти“ и техните „първични“ синтези. И честите ситуации, в които хората с деменция се връщат към миналото, не се случват, защото те съзнателно и рефлексивно се опитват да правят това, а по-скоро защото инстинктивно отвоюват идентичността си и се противопоставят на ограбванията, които нанася заболяването. Често може да чуете неща, които не би ви било приятно да чуете като дъщеря, син, внук или внучка. Изплуват конфликти, заровени в миналото. Някаква вина. Скрита тайна. Всяко семейство има поне една своя тайна. Потискани преживявания излизат наяве. Деменцията отслабва бариерите, цензурата, самоконтрола, самопринудата и често се отприщват теми, табута, истини, които близките трудно могат да понесат, изречени от своя роднина. Уязвими са и двете страни. И всъщност това остава невидимо. Като изследователка търся досег до тези аспекти, което е и най-сложното. В едно конвенционално интервю, в което се поддържа обект-субектна дистанция, тези неща се прикриват, замаскират или дори изтласкват, тоест не се осъзнават и не се изказват от близките. Необходими са траещи във времето срещи, живеене с човека с деменция и близкото му обкръжение, за да се уловят. Така че, наред с неадекватните политики и парадокси на това, че ние всички по някакъв начин сме докоснати от темата, а сякаш я пренебрегваме, вместо да ѝ отделим необходимото внимание, невидима остава и тази по-дълбинна страна на проблема, за която можем трудно да говорим. Но тъкмо поради това не можем и да пренебрегнем. Една от целите ми е да внеса повече светлина по отношение на това що е живот с деменция, както от гледна точка на близките, така и от страна на самия човек с деменция, за да можем, когато се стремим да създаваме по-работещи политики, най-напред да знаем, да разбираме каква е спецификата на това заболяване.
РА: Да, както казваш, всеки един от нас има досег до хора, които страдат от деменция или техни близки. Това е изключително голям социален въпрос и, както и ти казваш, пълен с липси: на разбиране, на институционална среда, която да може да подпомогне както хората, които страдат от деменция, така и близките им. Така или иначе, Боряна, надявам се да продължиш да сглобяваш изплъзванията. А сега да отидем към Леа.
Леа, ти представи изследването си в областта на женските борби. Историзирайки ги, проследяваш измененията в тяхната структура, а и развитията, на които подлежат в контекста на огромния обществен разрив, на който станахме свидетели през 2018 г. около борбите за Истанбулската конвенция. Кои са основните въпроси, които те вълнуват? Аз знам, че това е твоя бъдеща книга…
ЛВ: Като първа стъпка, това, което се опитвам да направя, е да покажа как националистическият дискурс придобива сила, тръгвайки от 2015 г., когато проблемът за „миграционната криза“ се превърна в горещ картоф за Европейския съюз. Тогава различни говорители не само от крайната десница, а и от различни политически партии, експерти и журналисти започнаха да се мобилизират. Показвам как темите за сексуалността, за правата на жените и децата са съществена част от националистическия дискурс още оттогава, който тактически усвоява за свои цели либерализма. Това не е моя оригинална теза, а тук стъпвам върху изследвания на автори като Джасбир Пуар, Сара Фарис, Джоан Скот, Ерик Фасен, Галина Евстатиева и др. Но аз оглеждам специфично българския контекст през два казуса – дебатите около нападенията в Германия в новогодишната нощ 2015-2016 г., станали известни като „нападенията в Кьолн“, как те отекват тук, и въвеждането на Закона за ограничаване носенето на облекло, покриващо или скриващо лицето, т.нар. „Закон за бурката“ през 2016 г. През тях ясно се вижда как фигурата на „народа“ придобива консервативни окраски; интензивно започва да се настоява върху защитата на жените – майки и на техните деца – дъщери, които трябва да бъдат пазени от мъже-воини от външната заплаха, идваща от „терористите-ислямисти“, които се представят като равнозначни на „мигранти“. Тези семейни тропи се очертават, а към тях се прибавя и християнството. В ислямофобския контекст от 2015 г., християнството се превърна в това, което наричам „дискурсивно пространство“, което през 2018 г. около битката за Истанбулската конвенция беше затвърдено като „традиционните християнски семейни ценности“, предполагаемо универсално споделени от всички „българи“. Това „християнско дискурсивно пространство“ е важно и също, защото то отвори вратите на църквата – не само в България – да се превърне в публичен говорител. Антимиграционните политики също така ще отекват по-късно и в друга фигура, а именно тази на „жената-майка на нацията“, призвана да ни спаси от демографска криза, което намираме във формулиране на пронаталистки политики за стимулиране на раждаемост, а в други, по-радикални версии започва да се заговаря и за забрана на абортите.
РА: По какъв начин тези развития обуславят и биват обусловени спрямо женските движения в страната?
ЛВ: Централен за мен е анализът на битката около Истанбулската конвенция от 2018 г. В тази връзка от изключителна важност са статии по темата на Ружа Смилова, Шабан Даркчи, Валентина Георгиева и Велислава Петрова, както и Елица Станоева, които изследват в дълбочина позицията на противниците на Истанбулската конвенция. За мен обаче е значим въпросът: Защо в крайна сметка тезите на защитниците загубиха? Защо противниците бяха по-силни за сметка на тези, които защитаваха Истанбулската конвенция? Защо тъкмо те спечелиха и на терена на общественото мнение? Тези въпроси ме провокираха да се фокусирам върху женското движение в България. И за да мога да дам отговор, не бих могла да остана само на ниво дискурсивната битка от 2018 г. Опитвам се да осмисля начина, по който се е структурирало полето на женския политически активизъм и как то се преструктурира след 2018 г., като започнах да правя дълбочинни интервюта още от 2021 г. Питането ми е: Какви са структурните предпоставки от гледна точка на женския активизъм тази битка да бъде загубена и как той се изменя с оглед на изменението на политическия контекст след отхвърлянето на ИК?
За мен вдъхновение беше статията на Мария Иванчева „The Spirit of the Law“, която показва как се ражда ангажиментът към домашното насилие в България след 1989 г. Женският НПО-активизъм в България започва с Четвъртата световна конференция за жените, състояла се в Пекин през 1995 г. След нея група адвокатки от България се ангажират с равнопоставеността на половете. Четвъртата конференция в Пекин е важна не само от гледна точка на развитията на женското движение, но и от гледна точка на глобалното разгръщане на антиджендър движението, което се заема да се бори срещу „джендър мейнстрийминга“, „джендър теорията“, „джендъризма“, а после по-систематично се прицелва и в „джендър идеологията“. Тъкмо част от участничките в Пекин успяват да се преборят за Закон за защита от домашното насилие (ЗЗДН) в България. Но за мен интересната линия в статията на Иванчева е проследяването на професионализацията в полето на женските борби, която се изразява основно от психоложки, юристки и социални работнички, които си представят тяхната политическа дейност на две нива. Едното е законодателно лобиране, което се води от името на експертите и които залагат на изграждане на мрежи с политически партии, търсейки политическа подкрепа. Другото ниво е на психоложките и социалните работнички, които посредством тяхната терапия целят да произведат индивидуална автономност. Т.е., от една страна се произвежда въздействие на индивидуално ниво, а от друга се заражда политическата перспектива, която мисли възможните изменения от горе надолу. Така битката се води от експертки, които функционират като представителки в рамките на затворената съдебната зала или в комисии към Народното събрание. В някакъв смисъл е липсвала концепция за публична интервенция, чрез която да може да се въздейства върху „общественото мнение“. Защо? Защото, както настояват моите респондентки, изменението на обществените нагласи – понякога мислени като „обществено мнение“ – ще се случат чрез образование, където едно прогресивно общество ще бъде постигнато чрез децата и младите. Това е настояването върху превенция. В някакъв смисъл е липсвала концепция за социално движение, а по-скоро става въпрос за обединение на различни женски НПО-та, за да подпомогнат процеса по лобиране около законодателни изменения. Всъщност след Истанбулската конвенция започва да се появява разбирането за дефицит, появяват се и се засилват определени неформални групи, които се опитват да организират и да са ангажирани с протести – Феминистки мобилизации, социален център „Коприва“ и други. Също така, Българският фонд за жените се включва като играч, който започва да говори в категорията на социално движение, за нуждата от тяхното изграждане. Но ми се струва, че все още има напрежение между тези две разбирания.
Тъй като много говорихме досега за „грижовен труд“ бих искала да спомена още нещо. Има и друг момент в това възприятие за политическа промяна от 1990-те, която е свързана със свеждането на социалните неравенства изцяло до социални отношения и стереотипи, което от своя страна възпрепятства по-критичния икономически структурен анализ и ролята на държавата спрямо произвежданите от капитализма социални неравенства. „Грижата“ в повечето случаи се мисли отново на нивото на законодателни изменения, но и на нивото на индивидуалната отговорност в семейството: как например да накараме бащата да се включва повече, т.е. да счупим стереотипа за майката. Когато говорим за грижовен труд, друг важен момент е изместването на дискурса за грижата. За грижата се говори само и приоритетно като предоставяне на подкрепа. „Подкрепа“ е думата, която е иззела и изместила „грижата“, която исторически е натоварена с много повече критически заряд. По време на семинара Галина Гончарова показа как това изместване се случва покрай подписването на Конвенцията за правата на хората с увреждания, когато „подкрепа“ бива схващана като по-приемливия термин, тъй като целта е този, за който се полага грижа, да се мисли като автономен субект. Сякаш „грижа“ е по-снизходителна думичка. Аз много бих искала да разплета това изместване от „грижа“ към „подкрепа“, но към момента е факт, че „подкрепа“ е доминиращият термин. Същевременно, след отхвърлянето на Истанбулската конвенция се появиха колективи като ЛевФем и не само. Изникнаха доста движения около темата за женския труд, които връщат темата за женския труд и говорят в категориите на грижа, но тук има структурно различие.
РА: Благодаря ти, Леа, изключително важни въпроси адресираш. Изключително важно е това, което споделяш за активизма около женския въпрос и си права, че към момента знаем изключително много за практиката на неоконсервативни, крайно десни групи и партии. Знаем също така колко много одесняват и уж леви партии, но пък малко знаем за борбите на жените в името на жените. С нетърпение очаквам книгата ти, за да ни се предостави възможност по-систематично да мислим за тези процеси. Ще продължите ли със семинара?
Б: Да, имаме желание и не сме се отказали.
Заглавно изображение: Боряна Пандова
