Акценти

За пътеките, Касата и търговията със здраве. Едно интервю

След предизвикалото скандал участие на Дечо Дечев, управител на Здравна каса, в сутрешен блок, в което той назовава редица проблеми, свързани с финансирането на здравни услуги, решихме да проведем задълбочен разговор с лекар с дългогодишен стаж в системата на здравеопазването.

Целта ни е да се занимаем детайлно с някои от конкретиките на финансирането на държавните и частни болници, с ефектите на сегашния модел върху работещите там, както и да поговорим за възможностите за промяна в сектора и за причините за липсата на такава към настоящия момент. Говорихме за абсурдите във финансирането на частните и държавните болници, парадоксите на модела на търговските дружества, условията на труд на медицинския персонал, както и за това кой има интерес от периодичното всяване на недоверие и гняв спрямо лекарското съсловие. Събеседничката ни  пожела да запази анонимност.

сп. dВЕРСИЯ: Бихме искали да започнем с въпроса защо избрахте да се занимавате с медицина и какво Ви харесва именно в тази професия? 

д-р Х: По принцип този въпрос е доста общ, а от друга страна е и личен, защото всеки прави своите избори, особено на възраст от, да кажем 16-18 години. До голяма степен това става необмисляйки нещата, ами емоционално. И все пак този избор съм го направила по време на социализма, когато изборът на професия от гледна точка на доходност въобще не съществуваше. Лично аз избрах тази професия от една страна, защото ми се струваше независима от политически фактори, ами зависеща от възможностите и способностите на всеки отделен човек. Тоест, ако си добър доктор, независимо от това дали си партиен член или не, можеше да се развиваш и да успяваш в професията. От друга страна, като тийнейджърка идеята да помагаш на хората, да правиш неща – включително мечтаейки си да измислиш някакво ново лечение и въобще да допринесеш за науката – това също са били значими фактори. Също така, като познание ми се виждаше доста голямо предизвикателство да овладееш тази наука: да учиш за човека, човешкото тяло, начина, по който функционира, болестите, възможностите за лечение – въобще, медицината ми изглеждаше като една предизвикателна и интересна професия.

 

сп. dВ: Интересно е това, което казвате, във връзка с отношението между професията Ви и политиката и че Ви се е струвало, че тя е по-независима. Голяма част от въпросите, които сме подготвили, са свързани с пресечните точки между професионалната сфера и по-широката социална и политическа среда. За да излезем от личните и биографични въпроси и преминем към по-конкретни такива, ни се ще да Ви помолим да коментирате скорошния случай от Ловеч, тиражиран нашироко и в медиите. Става дума за болничен престой на младо семейство с малко дете, което е прието по определена клинична пътека, но тъй като решава да напусне болницата и да търси лечение другаде преди изтичане на тридневния срок, предвиден по пътеката, им се налага да заплатят една трета от стойността ѝ – близо 170 лева. Коментарът на журналиста, представил случая в сутрешен блок на частна и гледана телевизия, гласеше: „Пореден случай, който показва, че медицинската документация фалшифицира реалността. Дали ще го поеме Здравна каса или семейството е второстепенен въпрос за болниците, които гледат да натъкмят пътеката според финансите. Водещ е не пациентът, ами медицинската документация.“

Можем ли да обясним по прост начин защо се стига до такива ситуации и дали наистина болниците не се интересуват от пациентите, а гледат да източат едни пари?

 

д-р Х: Трябва да тръгнем от това, как към момента функционира здравеопазването, а именно от това, че болниците работят като търговски дружества. От всяка болница се очаква тя да се самоиздържа, да бъде печеливша, а с парите, които е спечелила, да плаща както заплати на работниците, така и медицински консумативи и обща поддръжка на самата болница. Всичко това става чрез т.нар. „клинични пътеки“ – тоест Здравна каса (НЗОК) решава, че за една болест като например исхемичен мозъчен инсулт пациентът трябва да пролежи минимум три дена. И тя струва например 600 лева – в случая не съм точна с цифрите, но е от такъв порядък. За да плати Здравна каса тези пари – а те са строго дефинирани, – има изисквания. Пациентът да пролежи минимум три дни и да му бъдат направени определен тип изследвания. Ако пациентът има нужда от други изследвания, всичко това е за сметка на тези 600 лева, които НЗОК ще плати. Тоест, ако има нужда от магнитен резонанс, който струва 225 лева според Касата, от тези 600 лева освен другите изследвания, освен престоя в болницата, ще бъде извадена и сумата на това допълнително изследване. Ако обаче не бъдат изпълнени базовите условия, Здравна каса не плаща – тоест ако този пациент престои един ден и си тръгне, Здравна каса няма да плати на болницата нито един лев. И така престоят на пациента, клиничната лаборатория, рентгеновите изследвания, които са направени – всичко това остава за сметка на болницата.

Какво означава „за сметка на болницата“? На практика, тези неща отнякъде трябва да се платят. На практика ще останат за сметка на персонала на болницата, тъй като те няма да получат пари за своя труд и за направените разходи. И ако не се получат парите по съответните клинични пътеки, това ще доведе до там, че в края на месеца фондът „работна заплата“ може да бъде много нисък, а дори и да не се формира такъв,.

 

сп. dВ: Според Вас адекватно ли са дефинирани тези клинични пътеки като стойност в по-голямата си част?

 

д-р Х: Аз не мога да коментирам стойността на всички клинични пътеки, но на практика има някои клинични пътеки, които са с доста висока стойност и са печеливши, и други специалности, които поради ниската стойност на клиничната пътека, са непрекъснато на загуба. И една болница изпада в ситуация, в която може да има губещи звена. Ако е частна структура и може да взима такива решения, тя би могла да ги закрие. Но тъй като повечето болници са държавни или общински, те не могат например да закрият отделение по неврология и са принудени по някакъв начин, грубо казано, да се спасяват: да търсят начини, по които да реализират повече пари, за да могат да платят заплати на работещите хора. Трябва все пак да се вземе предвид това каква професия е лекарската, че помагаш на хората. Тези хора все пак трябва нещо да ядат, да издържат семействата си и всъщност да получават достатъчно пари, така че да могат да водят един нормален, съответен на нивото им на компетентност и образование, живот.

 

сп. dВ: Всъщност до какво води фактът, че има болници, в които някои звена са печеливши, а други – не?

 

д-р Х: Държавните болници, за всяко едно решение, свързано с преструктуриране, със закупуване на апаратура, трябва да получат разрешение от Министерството на здравеопазването. Тоест, от една страна те са уж търговски дружества, но от друга страна те не могат да функционират и да взимат решения на базата на изцяло финансови фактори. Например, ако има нужда от това да се закупи апаратура (дори за сметка на финансите на болницата или с кредит) или трябва да се закрият губещи звена.

 

сп. dВ: А ако се затвори „губещо“ звено в болница, която може да се окаже, че е една от малкото, които все още въобще имат такова?

 

д-р Х: Това става, разбира се, на гърба на хората, които няма да могат да получават този вид медицинска помощ. Тук става дума за специалности като детска кардиология, детска кардиохирургия, интензивни детски отделения – като цяло това са губещи звена. От една страна, пътеките не са адекватни на стойността на процедурите и въобще на изследванията, които трябва да се проведат. От друга страна, тези специалности обикновено са много тежки като работа – както физическа, така и психическа – и интересът към тях е по-малък. От гледна точка на заплащане, те обикновено са непривлекателни. Не е все едно дали ще си медицинска сестра в клинична лаборатория или в нервно отделение (въпреки че и там не е лесно), или, да речем, в детска онкология или детска кардиохирургия.

 

сп. dВ: Тоест хора, чиято работа е толкова тежка, не получават по-високо заплащане?

 

д-р Х: Тъй като това обикновено са отделения в държавни болници – аз не съм чувала да има такива отделения в частни болници, просто защото не са печеливши, – заплатите там също са определени от Министерството. Тоест няма възможност за по-високо заплащане. Всичко е един затворен кръг – финансирането е недостатъчно, това води до по-ниски заплати, оттам интересът към този тип работа е по-малък и се получава ситуация, в която липсват кадри за този тип специалности.

 

сп. dВ: Изгодно ли е да имаш частна болница в България?

 

д-р Х: Частна болница за определени специалности. Ако се погледне спектъра на частните лечебни заведения, има много инвазивни кардиологични лаборатории (просто защото там пътеките са с доста висока стойност), има ортопедия, има и онкологично насочени болници. Това са сравнително добре финансираните специалности.

 

сп. dВ: А защо тези болници имат право селективно да отварят и затварят звена, за разлика от държавните?

 

д-р Х: Защото са частни структури: законът не ги задължава да са многопрофилни болници и да покриват целия спектър от лечебна помощ.

 

сп. dВ: Добре, като сме тръгнали да разискваме различните начини за финансиране на здравните услуги, нека зачекнем и въпроса за т.нар. „талончета“ или направления.

 

д-р Х: В амбулаторни условия (когато пациентът е лежащо болен), финансирането ана болничния му престой става чрез клиничните пътеки. Ако пациентът има някакви оплаквания, отива на личен лекар и има нужда от изследвания, тогава има право да получи  „талони“, или направления, които се издават по различен начин. Личният лекар издава направления – да кажем за кръвни изследвания от клинична лаборатория, за рентгенова снимка или за консултация с лекар-специалист. Това са медицински направления в доболничната помощ за диагностициране на някакво заболяване, съответстващо на оплакванията на даден пациент, който не е необходимо на този етап да постъпва в болница за лечение. Колкото по-скъпи са изследванията, от които има нужда даден пациент, толкова по-труден е достъпът до направленията. Например, за така наречените „високоспециализирани дейности“, какъвто е, например, магнитният резонанс (МРТ), личният лекар вече няма право да издава направления. Ако останем с примера за МРТ, направленията се издават от лекар-специалист, – ортопед, невролог, хирург – който има сключен договор със Здравна каса и има право да издава тези направления. Като вече за тях има определен лимит и за всяко едно издадено направление трябва одобрение от Здравна каса. Тоест физически един невролог, например, не може директно да издаде направлението, ами трябва да опише случая. Пише, да речем: „пациент с еди-какви-си оплаквания, препоръчва се МРТ на главен мозък“. След това, това нещо отива в Здравна каса – което типично отнема някъде около 3 седмици – и след това се връща с одобрение от Касата за провеждане на такова изследване. И тогава вече може да се издаде самото направление от специалиста.

 

сп. dВ: Може ли да се опише достъпът до тези направления като рестриктивен – тоест достатъчно лесен ли е за пациента или е усложнен безсмислено?

 

д-р Х: Усложнен е. Вече тук за безсмислието може да се спори, защото по принцип, според мен, би трябвало лекарят-специалист да решава дали има нужда от определено изследване, или не. Защото има много пациенти, които казват: „Искам да си направя това изследване“. Ако това трябва да бъде платено от държавата – от Здравна каса, – то трябва да има достатъчно основание, тъй като парите, с които все пак разполага тя, са лимитирани и трябва наистина да бъдат изразходвани за неща, които има смисъл да се правят. Особено когато става дума за по-скъпи изследвания. Друг е въпросът, че има хора, които се сдобиват с талончета за магнитен резонанс, например, в случаи, когато това не е показано, а съответно има сериозно болни деца, за които родителите плащат изследването, просто защото не могат да чакат толкова време или нямат възможност да си набавят направление. Например, съответният лекар-специалист им е казал, че просто няма такива талони – свършил му е лимитът и не може да ги издаде в рамките на месеца. Често става дума за сравнително спешно диагностициране на определен тип заболяване.

 

сп. dВ: Тоест, освен че направлението трябва да мине през Здравна каса за одобрение, всеки лекар-специалист има и месечен лимит?

 

д-р Х: Да, за него не съм наясно какъв е. Има специалисти, които имат възможност за повече. Предполагам, че това е във връзка с това, колко им е пациенто-оборотът. Да кажем, ако даден невролог месечно преглежда, например, 1000 човека, той със сигурност ще има възможност да издава повече талончета – което е логично. 

 

сп. dВ: А в реда на нещата ли е тези талончета да покриват цялата стойност на необходимите изследвания? Ако останем с примера за магнитния резонанс, има ли части от изследването, които не биват поети?

 

д-р Х: Това е вече доста конкретен и специфичен пример. Но, да кажем, че цената, определена от Здравна каса, е под пазарната такава. Тя възлиза на около 2/3 от пазарната цена на изследването и освен това според Здравна каса няма разграничаване между определени типове изследвания, които са с различна сложност, изискват различна апаратура и различно ниво на компетентност. И съответно стойността им – не според Здравна каса, ами реалната им стойност – е различна. Тоест, дали ще правиш магнитен резонанс на глава, сърце, ангиография, за тях няма значение. Стойността е една и съща, което също създава проблем, защото разликата между пазарната стойност на даден тип изследване и стойността, определена от Здравна каса, често е много голяма.

 

сп. dВ: Сякаш се получава известен парадокс – предполага се, че от една страна пазарни принципи трябва да движат начина на функциониране на тези държавни болници, а в същото време обаче тези структури са подлагани на непрекъснат допълнителен натиск?

 

д-р Х: Според мен това също е свързано с лимитираното количество пари, с които разполага Здравна каса в България. Защото в европейски страни като Германия, месечната здравна вноска е доста по-висока и оттук нататък се случва това, че много по-адекватно са заплатени съответните медицински услуги. От друга страна обаче, това е друг затворен кръг, защото заплатите в България са много по-ниски – едно повишаване на здравните вноски също ще има голям социален отзвук и за много хора това ще бъде проблем. Вноските са ниски, заплатите са ниски, съответно услугите, заплатени от Здравна каса, са с ниска стойност, и се налага доплащане.

 

сп. dВ: Как другояче може да се увеличи финансирането на тази сфера, освен чрез увеличаване на здравните вноски?

 

д-р Х: Със сигурност има и други начини, но все пак не съм икономист и не съм се занимавала с детайлно проучване, например, на това как е устроена системата на Германия или на Англия. Не съм компетентна по този въпрос. Със сигурност не е добре, както е в момента, но как може да стане една промяна не сам на теория, ами и на практика… все пак трябва да изходиш и от това каква страна си, с какви доходи са хората, не можеш да приложиш дадена система, без да я адаптираш към условията в България. Цитирам Германия, защото там наистина здравната система функционира много добре. Обаче това на настоящия етап не може да стане в България, просто няма как.

 

сп. dВ: Един от основните въпроси, които ни интересуват, е свързан с това, как в сферата на здравеопазването могат да се видят ефектите на социални неравенства. Приема се, че в България, ако си здравноосигурена, независимо от това, откъде си – от голям или малък град, независимо от това, от какъв етнос си – трябва да имаш равен достъп до здравни услуги. Това на практика така ли е?

 

д-р Х: Ти на практика имаш достъп до едни и същи здравни услуги – включително и здравно неосигурени пациенти се приемат по спешност. Въпросът е когато се изискват по-високоспециализирани услуги – например, при фрактура (при счупването на някаква кост от тялото), когато има нужда от поставянето на имплант, който частично се финансира от Здравна каса и трябва да се доплати. Ако съответният човек няма възможност да доплати, той съответно ще получи по-ниско ниво на здравна услуга, просто защото, по същия начин, по който обяснявах за клиничните пътеки, няма кой да доплати стойността на този имплант.

 

сп. dВ: На член на колектива на dВЕРСИЯ например се наложи да си направи магнитно-резонансно изследване, при което трябваше да доплати за контрастна материя, макар че беше задължителна част от изследването…

 

д-р Х: Да, това отново е лек абсурд, особено в някои ситуации. Да кажем, има заболявания, при които за да изплати стойността на изследването, Здравна каса изисква да бъде поставена контрастна материя – като при пациентите с мултиплена склероза. Но контрастната материя не се покрива от Здравна каса.

 

сп. dВ: Това е абсурдно. Добре, оставайки в темата за това, как болниците за разкъсани между пазара и държавата, между задълженията към пациентите и отчета пред Здравна каса, един от основните въпроси, който сякаш не се засяга често в мейнстрийм медийното пространство, е свързан с държавните поръчки за медицински консумативи, специализирана апаратура и прочие. Какво е водещото при вземане на решения за закупуване на един или друг вид консумативи, за избора на фирма-доставчик? Например, чували сме да се говори за големи неуредици със стентовете.

 

д-р Х: Регулациите специално за стентове бяха променени. Тоест, опитвайки се да ограничат възможностите на болниците да имат избор и да работят с определени фирми, доставката на стентове беше централизирана. Фирми-вносители кандидатстват към Здравна каса – като Здравна каса определя какви трябва да бъдат цените на отделните стентове – и трябва да осигурят определено количество… Да кажем, дадена фирма кандидатства да доставя еди-какви-си стентове. Ако тя спечели конкурса през НЗОК, тя трябва да има възможност да осигурява стентове навсякъде в България, в количества, които ѝ се поръчат. Тоест, това могат да го направят само големите фирми. Първо, за да участваш въобще в този конкурс, трябва да внесеш някакъв много голям депозит.

 

сп. dВ: Паричен?

 

д-р Х: Паричен, да. И второ, как може да си сигурна, че можеш да осигуриш такова количество? Нямаш представа каква ще е консумацията, трябва да държиш на склад много голямо количество стентове, които са скъпоструващи консумативи. Да речем, досега си работил с десет болници, а в един момент може да започнат да поръчват от теб петдесет болници. И ти, при положение, че вече си сключил договор, си длъжен веднага да ги доставяш тези стентове. А може да стане така и че да не поръчват от твоите стентове, въпреки че си одобрен и сключил договор със Здравна каса.

 

сп. dВ: Тоест, броят на фирмите, сключили договор със Здравна каса, е ограничен, а след това болниците все пак имат право на избор с коя фирма на работят?

 

д-р Х: Да, с одобрените от Здравна каса. И това всъщност създаде проблем основно за фирмите, защото много от тях престанаха да се занимават с тази дейност – по-малките, които внасят един вид стент и се занимават и с други неща. Останаха основно по-големите фирми.

 

Интересното при държавните поръчки е свързано с доставката на медикаменти. Основен критерий при избор на продукт от страна на болниците е цената. Сега, има така наречените „генерики“ – лекарства, при които активната субстанция е еднаква с патентното лекарство, но добавките, пълнителите, са различни. И това определя както ефективността на действие, така и наличието на различни странични ефекти. И от клиницистите, лекарите-терапевти, знам, че те не биха си взели този медикамент, защото действието му е много по-незадоволително, отколкото на по-скъпия. Обаче в болницата, където работят, е спечелила друга фирма, която предлага генерика – на много по-ниска цена. И това е ужасно, има някои медикаменти, например противосъсирващите, където е много важно какъв точно е препаратът. Недоброто дозиране или неефективното действие може да доведе, например, до кървене и това да е животозастрашаващо. В това отношение лекарят наистина трябва да има възможност да избира това, което най-много му върши работа.

 

От друга страна обаче, те се опитват да прекратят и практиките, при които дадена фирма отива директно при лекаря и казва: „Ето сега, изписвай нашия медикамент – той е по-скъп, обаче ще отидеш на конгрес, ще финансираме твоя презентация, еди-какво-си ще направим“. И всъщност цялата тази работа с фирмите, които плащат, за да се изписва техния медикамент, идва и оттам, защото ако съответните лекари бяха достатъчно добре платени, така че те да не мислят за това, как ще отидат в град Х на конгрес, как ще си платят самолетния билет, таксата участие и хотела – нещо, което е важно за професионалното им развитие, – те въобще нямаше да се занимават с фирмите. Макар че това го има и не само в България.

 

сп. dВ: Ако се върнем на въпроса преобладаващо негативните репортажи за лекари в медиите в последно време и това, как биват представени сякаш се облагодателстват на гърба на пациентите… все пак е интересно, че например в случая с болниците, принудени да ползват лекарства с по-незадоволително действие, само защото са по-евтини, изглежда, че самият лекар няма много голяма възможност за избор?

 

д-р Х: Да, не е избор на лекаря. Но би могъл да лекува пациента с определен медикамент, докато е в болницата, след което да го изпише и даде насока за лечение с медикаментите, с които смята, че трябва да се лекува. И оттам нататък, ако пациентът е отговорен и може да си го позволи, топката е в него и трябва да си купи съответните медикаменти в амбулаторни условия.

 

сп. dВ: Няколко пъти вече засягахме въпроса за ниските заплати и лошите условия на труд на медицинските работници. Същевременно по време на протестите си, медицинските сестри систематично заявяват проблема с начина на управление на болниците – а именно, като търговски дружества – като основополагащ такъв. Вие бихте ли се съгласили с искането за структурна промяна в системата?

 

д-р Х: Ами да, всъщност това, за което говорихме – за клиничните пътеки, за възможността на дадена държавна болница да решава сама какви консумативи, апаратура и медикаменти да купува, е решаващо. Всъщност болниците официално са търговски дружества, но те реално не са – тоест на тях не им е дадена възможност да действат като такива. В момента ситуацията може да се каже, че е абсолютно нелепа. Те изискват от теб да си печелившо звено, а не ти дават възможност да управляваш болницата, така че да е печеливша. А за да може да я управляваш, така че да бъде печеливша, ти трябва да жертваш нейните социални и медицински функции. От една страна, по отношение на пациентите – примерно, закривайки губещите звена, тоест лишавайки населението от определен тип здравна помощ, – а от друга страна, извеждайки на първо място не здравето на човека, а това, как ще бъде възможно най-евтино и ефективно лечението и как да вземеш възможно най-много пари от Здравна каса. И всъщност от това ти зависи заплатата. Което само по себе си създава един куп проблеми и е в ущърб както на лекарите, на медицинските сестри, и въобще на персонала, който работи там, така и на обществото.

 

сп. dВ: В последно време сякаш зачестяват медийните репортажи, целенасочено представящи медицинското съсловие в негативна светлина? Сякаш се създава един вид противопоставяне между медицинските работници и пациентите. В чий интерес е това?

 

д-р Х: Това според мен е в интерес на управляващите, защото винаги, когато се създаде настроение, че трябва, примерно, да се увеличат заплатите на медицинските сестри или на лекарите, започват да се тиражират в медиите, като част от целенасочена кампания, случаи на лекарски грешки, представяйки некомпетентни са лекарите, как определен доктор бил взел 20-30 хиляди лева заплата. Това е за да се настрои обществото и да си кажат хората: „Ами тия доктори и без това са некомпетентни, меркантилни, не работят, а медицинските сестри само се оплакват“. И така си осигуряват подкрепа в обществото за това, че няма да се увеличат заплатите на медицинските сестри и на лекарите. Това, според мен, е очевидно. Ако се проследи тази тенденция през последните години, е абсолютно категорична.

 

И при даден смъртен случай или някакъв проблем, информацията, която се подава в медиите, е далеч от същността и истината. Да кажем, при случая с детето, което почина от хеморагична пневмония, хората си казват: „Това е понеже са го бавили, понеже лекарят е бил некомпетентен“. В самото общество няма достатъчно информация и образователни репортажи за това, че към днешния момент не всички болести са лечими и че има състояния, които независимо от това, дали си в Щатите, Германия или България, съвременната медицина няма какво да направи. Има също така състояния, когато заболяването се развива на тласъци и се усложнява в рамките на часове. Това дете може и да е било добре преди 6 часа, но след това рязко да се влоши. По принцип, от всички инвазивни, хирургични процедури, според световната статистика, някакъв процент от тях завършват със смъртни случаи – независимо от това, колко прецизно и добре си е свършил работата докторът. Просто настроението, което се създава в обществото, е: „Там не направиха операцията добре, затова умря пациентът“, или: „Там не го диагностицираха добре и затова почина“. А диагностицирането на дадено заболяване много често е много трудно и изисква целия капацитет на медицинските лица и цял набор от изследвания – клинична лаборатория, образни и т.н.

 

сп. dВ: Акцентът често е върху грубото отношение, което пациентите са срещнали в дадено лечебно заведение, и то се превръща в първопричина за всички проблеми, същевременно сякаш замазвайки се структурните фактори. Например, в случая, който споменахте, лекарката е трябвало да вземе и решение въз основа на капацитета и броя легла към момента, които са били недостатъчни. Не се отчитат и ефектите върху психиката и здравето на самите хора, които работят в тези условия.

 

д-р Х: Абсолютно. Това пак е свързано с възможностите на конкретното лечебно заведение, лабораторията и т.н. – какъв капацитет има, колко хора може да прегледа, с колко лекари разполага. Всеки, когато има проблем със здравето, казва: „Искам това и за мен трябва да се направи еди-какво-си“. Кой човек ще каже: „Ами хубаво, приемете новороденото бебе, пък ние ще чакаме“? Всеки иска той самият да бъде обслужен. И това са изисквания, насочени не към държавата, а към конкретния лекар. А този конкретен лекар може да направи нещо в рамките на това, с което разполага – като апаратура, като легла, като персонал.

 

сп. dВ: Ако от една страна казвате, че е важно за медицинските работници да имат подкрепа от обществото и разбиране за сложността на проблемите, с които трябва да се справяте, от друга страна, как могат вашите искания да бъдат отнесени по-ефективно към държавата? Например, протестиращите медицински сестри формираха свой синдикат. Вие имате ли някакъв синдикален опит в рамките на трудовия си стаж и смятате ли, че по-голямото синдикализиране може да допринесе до по-ефективно отстояване на права?

 

д-р Х: Аз лично не съм била член на синдикат. В една от болниците, в които съм работила, имаше формално погледнато такъв, но на практика функциониращ синдикат не е имало и като цяло на никого не му минава и през ум, че може по този начин да се издействат някакви права или да се организират хората, така че да постигнат нещо съвместно. Бях изненадана от друга болница, където има работещ синдикат. Там бяха извоювали чрез синдиката нещо, което не съм чувала да съществува в нито една друга болница – а именно, продължават да се изплащат допълнителен процент „вредни“ към заплатата на хората, които работят в йонизираща среда. Това е изцяло заслуга на синдиката.

 

Общо взето, в момента всеки се спасява поединично. Много голямо значение има това кой се занимава и дали успява да организира хората. И трябва да са каузи, зад които хората да застанат – като например това с мястото на специалността и че трябва да се изплащат допълнителни пари заради това, че работиш във вредна среда. Или пък защитата от неправомерни уволнения, неправомерното принуждаване на хората да полагат извънреден труд.

 

сп. dВ: Каква промяна в обществото и в държавата бихте искали да видите?

 

д-р Х: Мнозинството от хората си нямат понятие от основни, базови неща от лекарската професия – точно там е проблемът. И това, съчетано с медийното включване, води до сегашното състояние на нещата. Тоест, хората нямат разбиране за естеството на работата ни – това, за което вече говорих – те си нямат идея, че всъщност не е лесно да направиш едно или друго и често нямаш един избор. Това е проблем на образованието.

 

(Във финалната част на разговора към нас се присъединява и колегата Y на д-р Х)

 

д-р Y: Проблемът не е само български, той е фундаментално свързан с превръщането на здравеопазването в бизнес. Говорим за българските болници, които са търговски дружества, но здравеопазването в Щатите е изцяло комерсиално. Проблемът е, че здравеопазването се контролира от бизнеса. Най-важна е фармацевтичната индустрия. През 2017 г. единствено Bayer от десетте най-големи фармацевтични компании в света е дала повече пари за изследвания, отколкото за маркетинг. 

 

д-р Х: Другият проблем е, че ако си честен лекар, който не иска да прави компромиси, взимайки рушвети или приемайки финансиране, за което смята, че не е приемливо от морална гледна точка, то начинът, по който можеш да си осигуриш някакво адекватно и нормално съществуване, е да работиш денонощно. На едно, две, три места. Което също не е добре, защото работата е тежка. Някои хора казват: „Ти работиш до два часа“. Но до два часа решенията, които си взимал, енергията, която си изразходил, напрежението, под което си бил, са такива, че си с абсолютно изчерпан капацитет. Трябва да имаш възможност да се възстановиш, да прочетеш – за да си добър лекар, трябва непрекъснато да се образоваш, да следиш новите неща, за да си в час с това, което се случва. Понякога се сблъскваш със случаи, които са редки или не познаваш и ти трябва време първо, за да се поддържаш, второ, за да се възстановиш. А вместо това, защото заплатата ти в държавната болница е ниска, отиваш да работиш другаде следобед, макар че вече си се изтощил до два часа. И започваш наново да работиш, за да можеш да получиш парите, с които да издържаш семейството си, да си позволяваш нещата, от които имаш нужда. Има статистика сигурно, но при лекарите продължителността на живота е по-ниска, а честотата на инциденти  – по-висока. Напрежението, което изпитваш, амортизацията – всичко това ти се отразява на здравето и начина на функциониране, от една страна. От друга страна, ти не можеш в продължение на 12 часа да си толкова пълноценен и прецизен, просто защото имаш някакъв физически капацитет. И възможността да направиш грешка или нещо да пропуснеш, или да не свършиш работата по възможно най-добрия начин, се увеличава. Това претоварване може да се окаже и за сметка на пациентите.

 

dВ: Тоест, ако се върнем на една от мотивациите, които споменахте в началото да се се занимавате с медицина – бихте ли казали, че сега сте постигнала независимостта, която сте търсили в нея?

 

д-р Х: От политически фактори пак си независим до много голяма степен, но си зависим от социални и икономически фактори.

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments