Картографията като колониален инструмент: интервю с Валентина Караро
Валентина Караро и Слава Савова
Валентина Караро е асистент професор в Университета в Амстердам във Факултета по Социални и поведенчески науки. Тя е афилиирана с Изследователския институт за социални науки в Амстердам, в групата за Политически и икономически географии. Чрез методите на критическата картография книгата ѝ Jerusalem Online: Critical Cartography for the Digital Age изследва възможността за оспорване на властта на картите, чието технологично усъвършенстване не води непременно до неутрално изобразяване на света. В памфлета Our Digital Right to the City заедно с Барт Висинк (Джо Шау и Марк Греъм, ред.) разглеждат картата на Йерусалим на кръстопът между науката и политиката. Между 2012 и 2017 г. прекарва общо 13 месеца в Тел Авив и Йерусалим за целите на теренни проучвания. С Валентина Караро разговаря Слава Савова.
Текстът оригинално е договорен за публикация в друга българска медия, която обаче отказва да го публикува заради това, което нарича „изключително крайната позиция“ на Караро. От редакцията на dВЕРСИЯ не смятаме, че позициите на изследователката, подкрепени от дългогодишните ѝ изследвания и опит, са крайни. Те могат да бъдат представени като такива само в една медийна среда, която игнорира продължаващия геноцид над палестинския народ, а когато все пак му обърне внимание го прави единствено през източници, позоваващи се на информация от израелската армия. Целите на dВЕРСИЯ винаги са били да се „отклонят“ инертните изказвания и реакции от познатите ни затвърдени медийни дискурси и сме благодарни на Слава Савова, че предложи това интервю за публикация при нас.
След ескалацията на конфликта в ивицата Газа миналата есен повечето репортажи се фокусираха върху най-скорошния контекст – атаката на Хамас от 7-ми октомври. Нападението обаче се случва в контекст на продължаващо десетилетия напрежение и настъпление в Палестински територии. Вашето проучване се фокусира върху един от инструментите за териториален контрол. Каква е ролята на картите за колониалните политики?
Създаването на модерните национални държави и колониализма съвпадат с развитието на картографията като наука и технология. Те се преплитат в нещо което наричаме „картографски поглед“. Идеята да се използва наука за документирането на дадена територия погледната отгоре е много полезна, защото предоставя на хората възможност да се ориентират в пространство, което не познават, както и да го управляват и да планират развитието му. Всичко това е използвано от Европейските модерни държави в полза на колониалните им амбиции – за изследване на части от света, които не познават, за създаване на търговски пътища или започване на войни.
В случая с Израел и Палестина не говорим за европейска държава, но населението на Израел в по-голямата си част е от европейски произход. Докато еврейската общност живее в Палестина от хилядолетия, идеята за еврейска държава на тази територия е внесена от Европа преди век. От самото начало Израел е създаден по образец на европейските държави и укрепен от националистическия идеал за етнически хомогенна еврейска нация. То изгражда държавата си около концепцията за национализъм, която е европейски продукт, свързан с определена фаза от историята на Европа – 18-ти и 19-ти век. Когато Израел е създаден през 1949 г. „коригирането“ на британските карти е едно от първите неща, които новата държавна администрация предприема, още в първите месеци. Промяната на имената в картата има символно значение, така става ясно, че тази територия вече принадлежи на еврейската държава.
Как се използват картите днес? Със сигурност може да открием приемственост. Може би най-забележителният пример е създаден в най-скорошната фаза на насилие, след инвазията в ивицата Газа след 7-ми октомври 2024 г. Израелската армия създава интерактивната карта с цел да насочи палестинците към безопасни места за евакуация, които уверява, че няма да бъдат обстрелвани. Картата разграфява ивицата Газа като растер по един прагматичен начин, който всъщност е безумен, дори ужасяващ. Първо, голяма част от палестинците нямат достъп до електричество след инвазията, а какво остава за интернет. Второ, от дистанция евакуацията изглежда лесна. Но за мнозина това изисква планиране и ресурси. Помислете за възрастните хора или инвалидите. И трето, говорим за много малка територия. Тя е голяма колкото територията на София, която погледнах днес. Представете си, че трябва да разделите града на малки квадратчета и след това кажете – ако се преместиш от това квадратче в другото си в безопасност. Това създава само чувство за несигурност и паника. Няма как да се чувствате в безопасност, защото сте се преместили на 100 метра от мястото, където бомбите ще падат. Картата създава илюзията, че бомбардирането е внимателно насочено, че армията се придържа към високи морални стандарти и действително се опитва да се погрижи за цивилните в Палестина. Но фактите говорят сами за себе си. Това просто не е истина.
Във вашите проучвания говорите обстойно за именуването на местата, като важна част от политическото конструиране на картите. Как се използват имената от едно колониално управление? Как се използват в Палестина?
Официалното наименуване на места е важна практика, установена заедно със създаването на модерните национални държави. Преди това хората са използвали неформални, народни имена на местата, които обикновено описват самото място. Официалните имена имат символно значение, а в Йерусалим това е свързано с началото на британския мандат в Палестина.. Когато британците установяват своя мандат през 1914 г., започват поставянето на имена на улиците, за да се улесни административното управление на новопридобитите територии. Избраните имена са имали за цел да припознаят културните наследства на различните общности в града, като в същото време са били опит за смекчаване на националистическите сантименти. Резултатът е бил странна смесица от християнски рицари (напр. ул. Годфроа дьо Буйон) и техните мюсюлмански противници (Сюлейман), британски крале (Авеню Крал Джордж V), библейски крале (ул. Цар Соломон) и османски султани (ул. Селим I).
Подобни статии:
Про-Йерусалимското Общество поставя първите улични знаци под формата на сини керамични плакети, все още запазени в историческите квартали на Йерусалим. Те указват уличните имена на английски, арабски и иврит, в тази последователност, отразявайки официалните езици и тяхната йерархия, като имената са преведени на всеки език, а не транслитерирани (сн. 2).
Британците са искали да ограничат конфликтите между различните местни групи, докато се опитват да запазят аура на неутралитет. С основаването на израелската държава, тези имена започват да се променят.
През 1949 г. войната, чрез която Израел получава независимост, наречена Накба в палестинските разкази [катастрофа, бел. прев.], завършва с разделянето на Йерусалим на две половини – източна и западна. Западната остава под израелски контрол, докато източната се контролира от Йордания. Между 1948 г. и 1967 г. в западната част имената са систематично променяни, с което се подчертава тяхната еврейска идентичност. Използват се много имена от еврейската традиция, но също и имена на обществени личности, свързани с новосъздадената израелска държава като Бен-Гурион и други ционистки идеолози. В източната част има преименуване в някаква степен, което да подчертае не толкова палестинската, колкото арабската идентичност, често използвайки името на краля на Йордания или други членове на кралското семейство. Но в тази част преименуването се е извършвало с по-малка ангажираност, вероятно защото Йерусалим е бил по-периферен за Йордания, отколкото градът е бил за Израел.
Табели на улици в историческия квартал на Йерусалим. Редът, в който имената са написани, са намек за периода, когато са поставени. Британците поставят английския най-отгоре, следван от йордански арабски и иврит. Второто изображение показва, че надписът на иврит е добавен след 1967 г. (Източник: Сн. 1: Wikipedia Commons, uploaded by user DMY, licensed under CC BY 3.0; Сн. 2 Wikimedia Commons, captured by user Yoav Dothan, Public Domain)
Това е така до 1980 г., когато Израел приема закон, с който обявява Йерусалим за своя неделима столица. От 1967 г. източната част е под израелски контрол, но не е официално анексирана. След обединението през 1980 г. започва промяната в идентичността на града чрез преименуването на улиците. И въпреки това между 1980 г. и 2024 г. са минават повече от 40 години. Достатъчно време да се преименуват всички улици. В действителност този процес протича много бавно и все още има части в града, където не е приключил. Там може да видите арабски имена или в повечето случаи никакви, което има общо и със стратегии за съпротива. Макар че има случаи, в които палестинци протестират срещу промяната на имената, като изгарят уличните табели, в повечето случаи намесите са съвсем дискретни. Дори и в тази ситуация на напълно асиметрични властови отношения между военната мощ на Израел като държава и на палестинците като хора без държава, контролът на държавния апарат не е абсолютен. Това струва ми се вярно не само в този контекст. Суверенитетът има своите ограничения, дори в рамките на официалната територия.
Преди време местни палестински администратори в квартал Шу‘фат са били помолени от израелските власти да предложат нови имена на места, като някакъв вид провокация. Те предоставят списък с имена на палестински села, които са били разрушени по време на Накба. Организират ги по такъв начин, че мрежата от улици да се превърне в карта на историческа Палестина преди основаването на Израел. Това е много поетично и нещо, което израелските власти не са могли да приемат, но не са могли и напълно да изличат. То се превръща в постоянно забавяне на преименуванията. Те се случват, това е процес, който отнема няколко десетилетия, но продължава. Пренаписването на идентичността със сигурност се случва в много сфери, но също и през картографията.
Прекарали сте месеци в теренна работа в Йерусалим в подготовка на дисертацията Ви. Какви бяха първите Ви впечатления на място? Как се промениха наблюденията Ви с напредъка на проучването Ви?
Когато за пръв път се преместих да живея в Йерусалим през 2014-та година, започнах да използвам Google Maps, за да се ориентирам, тогава това не беше свързано с академичния ми интерес. И много скоро забелязах, че палестинските райони на града почти не бяха картографирани и често бяха изобразени като сиви петна – без имена или други ориентири. Разликата между тази част на града и еврейските квартали беше като ден и нощ. Този контраст ме насочи към последвалото проучване.
Скрийншот от Google Maps направен през 2016 г. Селата вляво (Jahalin, Eizariya, Abu Dis и др.) са палестински, докато в горния десен ъгъл е израелското селище Ma’ale Adumim. В годините след това повече имена на места и ориентири са добавени в Google Maps.
Човек първо би помислил, че това е свързано с оптимизацията на приходите им. Тези райони вероятно не са значими за тяхната индустрия или за пазарите. Но въпреки това – в палестинските райони има магазини, има и туристи. Каква е тогава логиката? Много е трудно да се придобие информация каква е позицията на директорите в Google. И не мисля, че трябва да спекулираме или да следваме конспиративни теории. Но най-малкото можем да кажем, че има прилика между празните места в Google Maps и начина, по който историческите карти са представяли Палестина, като често са изтривали палестинските селища или предефинирали тяхната идентичност, чрез преименуване, както по-рано обсъдихме.
По това време едно от нещата, което ме вълнуваше, беше степента, в която Google може да формира начина, по който хората мислят и начина, по който филтрират информация, по един пристрастен и избирателен начин. Въпреки че това е важен въпрос, изминалите няколко години доказаха, че дезинформацията в днешно време работи не толкова като ограничава достъпа до информация, а по-скоро като ни бомбардира с всякакви възгледи, представени като еднакво надеждни, без средства за отсяване коя информация е ценна и коя не. И другата тенденция, която не беше все още така отчетлива през 2015 г., е степента, в която картите се използват, за да добият информация от нас, вместо просто да ни предоставят такава. Това може би е в по-малка степен свързано с Израел или Палестина, въпреки че масовото наблюдениечрез дигитални средства се случва в голяма степен през приложения използващи геолокация.
Посещавала съм Израел и Палестина неколкократно дори по-отдавна, тъй като магистърската ми теза се фокусира върху Тел Авив през 2012-та. След това се връщах отново за дълги периоди от време, като през 2015-та година имах работен ангажимент там, а през 2018-та дойдох за дисертация ми. Моята интерпретация на събитията действително се разви, но и колективният разказ също се е променил. И понякога е трудно да разгранича до каква степен моята перспектива се е променила и в каква степен – общият контекст.
Първият път, когато посетих Йерусалим, взаимоотношенията между Израел и Палестинските власти бяха в друга фаза. Тогава вярвах в разказа, че наблюдаваме ситуация, в която насилието взима превес и има две страни, които не могат да общуват една с друга и е наше задължение да подпомагаме диалога, за да постигнем помиряване и възможност за самоопределяне на двата народа. Това е много привлекателен наратив, дори и днес, особено сред левите медийни и публични дискурси. Той се опира на ценности като самоопределяне, мир, ненасилие, диалог, които са вдъхновяващи и всеки може да ги припознае, особено хората, идващи от западни либерални демокрации. В някаква степен самата аз все още вярвам в тези ценности. Но моята интерпретация се промени и вече не мисля, че това е най-добрата перспектива. Това не е въпрос на народи, които не се разбират, а на един народ, който е колонизиран и ощетен от своите най-базисни политически и човешки права от страна на държава, която е доминирана от специфична етно-религиозна група. В тази ситуация никакъв диалог не би могъл да донесе промяна, защото една от страните няма да получи нищо от него. И мисля, че все повече езикът, с който трябва да говорим за ситуацията, трябва да включва думите колониализъм и колонизация, а не мир. Мирното съжителство е желателно и необходимо, но за бъде то възможно първо трябва сегашната система да бъде преборена..
Как палестинското население в Йерусалим приема случващото се?
Палестинската общност е много разнообразна и в нея съществуват всякакви неравенства. Различни групи са поставени в различни житейски условия. Характерното в Йерусалим и навсякъде другаде, е че палестинското население е изкуствено фрагментирано в различни райони, в различни групи, които имат различни степени на свобода и различни политически права. Има палестинци в диаспора, палестинци в териториите от 1948 с израелско гражданство. Има палестинци в Йерусалим, които са с много несигурен административен статут и ограничени политически права, палестинци в Западния бряг, които се идентифицират политически и административно с този регион и палестинците в Газа, които са в затвор на открито. Общото за тях е, че не разполагат с политическо представителство . В диаспората след 1948 г. има много ниско доверие в политическа система, която отрича правото на глас на мнозинството палестинци. В официални избори в Западния бряг участват много малко палестинци, защото палестинските власти са напълно делегитимирани в очите на мнозинството палестинци. Нито в Западния бряг, нито в Газа не е имало избори от 2006 г. насам, като на двете места Фатах и Хамас потискат опозицията си. За Газа ми е по-трудно да говоря, защото е напълно изолирана и нямах достъп. Във всички тези ситуации различни разклонения на палестинската общност трябва да изобретят своите собствени отговори на случващото се в отсъствието на институционална репрезентация, където и да се намират.
Има ли форми на съпротива срещу колониалното картографиране?
Има много добри проекти, които създават отчетливо антиколониална картография. Палестинската организация Visualizing Palestine се намира извън Палестина, но работи с много палестински сътрудници. Те разпространяват своите послания чрез карти и изображенията. Zochrot е антиционистка израелска организация, която се противопоставя на държавата отвътре. Zochrot използва по много значим начин историческото картографиране.
По-трудно за постигане е създаването на карти, които хората използват ежедневно, не когато търсят политическа информация, а когато имат нужда да намерят пътя до ресторант или магазин. Това изисква огромно количество данни, много време, енергия и средства за да бъде картата актуална и да отразява всички промени в града. Много е трудно, когато трябва да създадеш продукт, конкурентен на Google Maps, а същевременно нямаш финансовия ресурс, защото не извличаш данни от потребителите си като източник на приходи, а целта ти е равноправна репрезентация.
Как картографията може да бъде използвана в сегашния конфликт? Могат ли инструментите на критическата география да бъдат използвани в настоящия конфликт?
Картите се използват не само в проектите, които споменах, но и в медийното пространство, за да предадат информация за ракетни удари или за движението на армията. В много по-малка степен се използват за анализ или за конструиране на разказ. За критическата география мисля по-скоро като дисциплина. Струва ми се, че ние изследователите нямаме капациет за сериозен принос в настоящия момент. Важно е да се направи анализ, но той едва ли ще даде резултат още утре.
Каква е ролята на изследователите в контекста на настоящия конфликт?
Има вълна на солидарност с палестинците в академичните среди. Срещу тази солидарност има и ответна негативна реакция и репресия на институционално ниво. Изследователите, които се занимават с въпросите за справедливост и деколонизация, припознават, че това е важен проблем, с който трябва да бъдат ангажирани. Виждаме и демонстрациите по улиците. През последните 30 години не си спомням подобна подкрепа за палестинците. Това е свързано с труд, положен през изминалите няколко десетилетия, не само от учени. Академичните изследователи са много малка част, огромен принос имат палестинските активисти, палестинските учени, хората, които ги подкрепят и се опитват да се противопоставят на популярните наративи, които се утвърждават от западните правителства и медии, които са съвсем едностранчиви и опростени. Важно е да анализираме сега. Това едва ли ще има отпечатък веднага, но може да е решаващо в дългосрочен план.
