ИВАН В. БАКАЛОВ и НЕПОМУК ХУРХ
Текстът е публикуван първо в сборника ни „А може, по-иначе може… Утопии и радикално въображение“. Ако желаете да прочетете още текстове за утопия и радикално въображение, можете да изтеглите или поръчате сборника тук.
Дискусиите за алтернативно колективно бъдеще често се отхвърлят като абстрактни фантазии, които нямат особено отражение върху ежедневието ни. Воденето на тези дискусии е демонстративно изключено от „реалната“ политическа мисъл и делегирано като задача на художествената литература. Още повече, че съвременният политически дискурс е силно привързан към схващането за стабилност, което изисква заличаването на радикални алтернативи. Доколкото бъдещето в неолибералното общество изобщо се разглежда, това става или от гледна точка на повърхностни актуализации на съществуващия ред, или от гледна точка на персонализирани образи на бъдещи успехи. За разлика от това, алтернативните и колективните измерения на бъдещето се отхвърлят като абстрактни, неуместни и дори опасни. Самият термин „утопия“ е придобил опасно значение в политическия дискурс. Да се определи дадена политическа идея като утопична, означава да се каже, че тя не заслужава внимание, защото е твърде безразсъдна или радикална. Но ако утопията – радикална представа за алтернативно бъдеще – наистина се смята за опасна, то това е същевременно признание за нейната политическа значимост (вж. Schaper-Rinkel, 2005). В това есе разглеждаме този въпрос по-отблизо и разсъждаваме върху източниците на политическата значимост – по същество власт – на бъдещето. В най-общ план твърдим, че бъдещето е важно за политическите борби днес. По-конкретно, неговата значимост не се дължи на морално превъзходство или на механичен детерминизъм на въображаемото бъдеще, нито на някакъв божествен произвол на неговите създатели. Бъдещето е от значение, защото се оспорва в борбата за власт. Представяме аргумент, който „заземява“ дискусията за алтернативното колективно бъдеще, вграждайки я в класов анализ, основан на историческия материализъм.
Това, че представите за бъдещето са важен източник на власт, не е особено оригинално прозрение, а е злободневен аспект на политическата практика. Тя е изцяло обвързана с бъдещето; то определя целите, обхвата на възможното и невъзможното и създава легитимация или принуда за действие (вж. Beckert, 2020). По този начин политиците обещават по-добра версия на настоящето или разпространяват и използват липсата на сигурност. Представите за бъдещето обаче са по-широкообхватно явление (вж. Suckert, 2022). Те възприемат различни форми – например включват по-афективни, латентни или имплицитни представи за бъдещето, като надежди, желания, тревоги и несигурност. По-съзнателните и ясно изразени стремежи, цели, прогнози, програми или планове също са част от тях. Те се появяват в образи и разкази за желаното, възможното и вероятното. Те могат да се отнасят до различни обществени нива и проблеми, както и до различни времеви хоризонти. Често те са вградени и в по-големи, исторически и пространствено променливи тенденции на доминиращите режими на бъдещето (вж. Mische, 2009). По-нататък ще обсъждаме представите за бъдещето в по-широк смисъл и само където е необходимо ще се позоваваме на техните конкретни форми.
Тук разглеждаме представите за бъдещето основно като социални конструкции. Защото дори и в режим на рационално прогнозиране, познат ни от икономическата практика, представите за бъдещето не са свободни от интереси или конкретни светогледи, които са заложени в предположенията и предпоставките на моделите, на които се основават. Бъдещето е особено податливо на логиката на социално конструиране, защото за разлика от представите ни за социалните явления от миналото или настоящето само по себе си то никога не може да бъде емпиричен факт (очевидно все още не се е състояло). Придобиването на власт над интерпретацията на бъдещето или с други думи „окупирането“ на бъдещето е описано от Пиер Бурдийо (1975) като основен механизъм на доминацията. Това може би никъде не е толкова явно, колкото в постулата за „края на историята“ или в неолибералния диктат „няма алтернатива“ (TINA), който дефинира спектъра на икономическите, политическите и социалните възможности по един много успешен и последователно разрушителен начин (вж. Попова в това издание, както и Schaper-Rinkel, 1999; Séville, 2017).
Въпреки това акцентът върху социалното конструиране на бъдещето не е замислен като някакъв постфактологичен (или още: постистинен) аргумент. Напротив, постфактологичното мислене за бъдещето има за цел да обезсилва, като подкопава доверието в каквото и да е знание за обществото и неговото развитие, за да създаде толкова голяма несигурност и чувство за заплаха, че да постави под въпрос способността за планиране и организиране на демократичните колективи и хората да станат по-податливи на авторитарни „решения“. Вместо това акцентът ни върху логиката на социалното конструиране на бъдещето има за цел да овластява и окуражава чрез осветляването на механизмите за ограничаване и затваряне на бъдещето. Но тези механизми не могат да бъдат сведени просто до въздействието на идеите и до полето на дискурса, както би предположил един твърде идеалистичен подход. Затова вземаме предвид онези властови конфигурации, които определят кой може да говори за бъдещето и как то се представя.
Подобни статии:
Същевременно това, че бъдещето е ограничено от доминацията и окупирано от хегемонията, не означава, че обхватът на възможните обществени конфигурации е напълно произволен. Не всяко бъдеще е еднакво вероятно, възможно, постижимо или дори желано. Но истинският „реализъм“ на бъдещето е характеризиран от много по-голяма откритост, отколкото на пръв поглед изглежда, както твърди Ернст Блох (1959) в Принципът на надеждата. От Блох научаваме, че не можем просто да си представим дадено бъдеще, както предлага Джон Ленън (в песента Imagine). За да постигнем прогресивнo преобразование на обществените отношения, трябва да изучаваме конкретни исторически конфигурации и да откриваме зараждащите се бъдещета, които вече са се оформили в настоящето. Идентифицирането на конкретни и реални възможности означава да направим алтернативите мислими, планируеми и осъществими. Точно това е целта на проекти като „реалните утопии“ на Ерик Олин Райт (2012; 2017) или на по-новите „дебати за планирането“ (вж. Beckmann et al., 2024), а именно да се направят прозрачни възможностите за социално и екологично устойчива трансформация на обществата и по този начин все повече да се разширяват границите на мислимите и допустимите възможности.
Нашата цел тук не е да опишем реални алтернативни бъдещета, а да разсъждаваме върху това как представите за бъдещето могат да бъдат поставени като въпрос на класовия анализ. За да постигнем това, първо ще очертаем рамка за осмисляне на властта, произтичаща от представите за бъдещето, и за изследване на връзката им със съществуващата класова динамика. Стремим се да предоставим набор от понятия, които позволяват да се мисли и говори за бъдещето с езика на историческия материализъм. След това предложеният подход е приложен в пробен анализ на взаимодействието между класовата динамика и представите за бъдещето в съвременното българско общество. Правим първи прочит на наблюдения относно начините, по които алтернативните представи за бъдещето се използват от различни класови формирования като инструмент за въздействие върху протичащата капиталистическа трансформация. В заключение очертаваме няколко възможности за осмисляне на бъдещето като пространство на политическа борба.
Структурни и динамични фактори в изграждането на представи за бъдещето
Разглеждането на бъдещето като източник на власт и като механизъм на доминацията означава в най-общ план, че представите за бъдещето могат да се превърнат в реалност чрез практиката, която ги следва и конкретизира. Това означава, че доминиращите представи обикновено съответстват на интересите на управляващите. И също така означава, че тези доминиращи представи за бъдещето са (или могат да бъдат) оспорвани или че различни групи с различни представи за бъдещето се конкурират помежду си в политическия дискурс и в борбата за надмощие. Включването на класовия анализ в изследването на този конфликт и разглеждането на класите като (потенциални) носители на определени представи за бъдещето позволява социално-историческа, т.е. материална, обосновка на дискусията, която в противен случай рискува да бъде твърде абстрактна. Тук особено подходящ е известният цитат от Осемнадесетият брюмер на Луи Бонапарт: „Хората сами правят своята история, но те я правят не произволно, не при избрани от самите тях, а при непосредствено заварени, дадени и наследени обстоятелства.“ (Marx, 1852, с. 115).
От една страна, не всички са еднакво способни да си представят (алтернативно) бъдеще, камо ли да го формулират и внедрят в политическия конфликт. Считано поне от изследването Безработните от Мариентал (Jahoda et al., 1975), проучващо ефектите на световната икономическа криза от 1930-те години в Австрия, социологическите теренни изследвания многократно показват, че в процесите на икономическо угнетяване способността да си представяме бъдещето намалява и в крайна сметка може да ерозира напълно, водейки до политическа пасивност, деполитизация и дори апатия. През последните десетилетия се обръща голямо внимание на загубата на усещане за бъдещето от страна на индустриалния пролетариат в процеса на деиндустриализация и неолиберализация (вж. Beaud & Pialoux, 1989). Междувременно подобен процес се описва и за съвременния пролетариат в сектора на услугите (вж. Bahl & Staab, 2015). По този начин условията на живот на подчинените обществени групи могат последователно да възпрепятстват развитието на ефективни и мощни представи за бъдещето. Баналният оптимизъм за бъдещето, като например обещанието за индивидуално благополучие в условията на неолиберализма, също сам по себе си не овластява; всъщност той може да има допълнително обезсилващ ефект, ако противоречи на реалните материални тенденции и просто отклонява вниманието от действителните структурни обстоятелства (Frye, 2019; Franceschelli & Keating, 2018; Lamont & Duvoux, 2014; Choi, 2005). Широкоразпространената мечта за бързо забогатяване, базирана на химерата за меритократично общество, обезсилва и фрагментира подчинените групи, като представя личното благополучие като функция на чуждия неуспех.
Това обаче в никакъв случай не превръща безсилието в неизбежност, а по-скоро насочва към необходимостта от колективни практики за отвоюване на бъдещето. Ето защо е важно, че Е. П. Томпсън (1966) в Създаването на английската работническа класа открива предшествениците на съвременните профсъюзи в малки самоуправляващи се фондове, с които работниците се застраховат срещу различни опасности и рискове на работното място (като се започне от разходите за погребение). Това бележи превъзмогването на месианските обещания за спасение от „небесата“ и началото на процес, основаващ се на ефективни и планирани колективни действия. Следователно фактът, че в крайна сметка от това успява да се развие широко и мощно политическо работническо движение, в което стигмата на класа без бъдеще се трансформира в самосъзнанието на класа, която държи бъдещето в ръцете си, не е отмяна на структурната предопределеност на бъдещето, а по-скоро съответства на това, което Блох описва като преопределяне (определяне наново) чрез реални трансформации на границите на възможното. Става дума за разрастването на малки фрагменти от алтернативно бъдеще, които вече съществуват днес.
От друга страна, в цитата по-горе Маркс посочва необходимостта от по-широк поглед върху обществените условия, така че да се проследи историческата перспектива. Обществото никога не е напълно статично, а постоянно се променя, въпреки всички тенденции към възпроизводство. Може би най-важният механизъм в този процес, добре познат от формулировката на Маркс (1859), е свързан с напредъка на производителните сили, влизащ в противоречие със съществуващите производствени отношения, и произтичащата нужда от нова обществена конфигурация. Именно този процес може да бъде разбран от гледна точка на (взаимосвързаната) динамика на класовите отношения. Класите се издигат и падат, растат и се свиват, променят се и се преструктурират, появяват се нови класи, старите изчезват. Ярък пример за този процес е историческата замяна на непроизводителната аристокрация с буржоазията като управляваща класа в хода на развитието на капитализма (с който аристокрацията влиза във все по-дълбоко противоречие). Друг пример, разбира се, е масовото намаляване на числеността на селската работна сила и бързото нарастване на градския индустриален пролетариат сред подчинените класи в резултат на индустриализацията и урбанизацията. Крайната форма на експлоатация на работничеството от своя страна е противоречието, довело до историческата борба за тяхната политическа и икономическа власт. Тези тенденции в класовата динамика могат да се разглеждат като важни фактори в оформянето на представите за вероятното, възможното и желаното бъдеще. Карл Манхайм (1929) осмисля тази взаимовръзка и я описва през призмата на специфични за дадена класа утопии. От своя страна ние твърдим, че цялостната динамика в общественото пространство дава представа за действителните и потенциалните властови ресурси, които стоят зад всяка от тези представи за бъдещето.
Пиер Бурдийо в най-голяма степен предоставя подходящ аналитичен инструмент за осмисляне на връзката между структурната динамика и отношението към времето на класите. Понятието на Будийо за класа и неговият модел на общественото пространство са многоизмерни: освен икономическото измерение, те включват и културното (или символическото) поле на класово противопоставяне, на което се водят борби за съответстващите на полето форми на капитал. Тази многоизмерност помага не само да се разграничат различните класи и техните фракции според обема и характера на капитала, който определя тяхното съществуване, но и да се разбере как борбите в рамките на отделни полета са свързани помежду си. Въпреки че отделните полета имат самостоятелен живот, те са тясно свързани помежду си, например чрез прехвърлянето и преобразуването на капитали. Така например могат да се анализират стратегиите, използвани от бившите доминиращи класови фракции, които са в състояние на упадък (като гореспоменатата аристокрация в условията на развиващ се капитализъм), за да запазят позициите си в полето на властта (например чрез насърчаване на борбите за разграничаване в символното поле, където все още заемат доминиращи и нормотворчески позиции) (вж. Bourdieu, 1982).
Друг важен елемент от модела на Бурдийо е класовият хабитус – набор от модели на възприятия, мислене и практики, които се генерират в специфичните за класата позиции в общественото пространство. Понятието за хабитус преодолява дихотомията между структура и практика в полза на диалектически процес. Хабитусът е генеративен принцип; самият той е част от онези структури, които го структурират, но които той също така сам структурира. Той не е нито пасивно и детерминистично „програмиране“, нито някакъв вид произволно действие. Хабитусът дава възможност за импровизация в рамките на дадена социална логика, но има склонност да допринася за възпроизвеждането на условията, от които сам се е появил, тъй като определящите го нагласи ограничават въображението за това, което изглежда възможно и легитимно. Това ни помага да разберем защо например за подчинените класи е било и е толкова трудно да поставят под въпрос условията, на които се основава тяхното съществуване, дори ако характерът на икономическото развитие всъщност им предоставя достъп до властови ресурси (както в дадения по-горе пример за нарастващото значение на индустриалния пролетариат в контекста на индустриализацията).
Очевидно е обаче, че са възможни и промени в класовия хабитус. Това например се случва, когато има нарастващо напрежение и несъответствие между възприетите нагласи и социалната реалност. Бързите обществени преобразования могат да поставят на изпитание определени практики, които по-рано са функционирали без търкания, принуждавайки обществените групи да адаптират своите стратегии или да разработят нови. Това се случва, разбира се, не чрез лични прояви на воля, а чрез колективен опит, асоциации и форми на организация, които отварят алтернативни обществени пространства, в които могат да се установят нови практики. За Бурдийо „класите“ като колективни актьори не се появяват автоматично от обстоятелствата, а първоначално са „потенциални“ групи със сходни позиции и динамика в общественото пространство, наред с произтичащите сходни нагласи. Мобилизацията на тези групи изисква работа върху колективната практика, която трябва постоянно да се възпроизвежда (вж. Bourdieu, 1982; 1985; 2001).
Бурдийо е от голямо значение за целите на нашия анализ, тъй като оста на времето е централна за неговия модел на общественото пространство: тя е интегрирана чрез „траекториите“, които са определящи за класите. Тези траектории включват две нива. Първо, гореспоменатите колективни движения във времето на цели класи по важни измерения на социалното неравенство или социалните йерархии. Можем да разберем това например от гледна точка на предизвиканото от пазара разширяване или свиване на размерите на класите, на нарастването или намаляването на значението на класите с промяната на специфичния начин на производство или иначе казано, на нарастването или намаляването на техните дялове в доходите. Тези колективни класови траектории обикновено са по-скоро дългосрочни тенденции, които се случват постепенно и на заден план, но това не ги прави по-малко значими. Например свиването и икономическият упадък на индустриалната работническа класа в процеса на глобализация, деиндустриализация и ориентиране към сектора на услугите е съпроводено от нейната последователна символична девалвация и политическо обезсилване. Последното вече подсказва, че и класовите траектории не падат от небето. Не бива да допускаме грешката да ги считаме за естествено присъщи, дори когато са очевидно предопределени от пазара. В крайна сметка самите пазари се създават от хората и техните практики. Глобализацията и деиндустриализацията например сами по себе си са само израз на прогреса на производителните сили, но те са оформени в конкретното си историческо проявление от логиката на неолиберализма, която отрежда подчинена роля на работничеството в общественото развитие. Винаги става въпрос за това как икономическото развитие се обработва политически. Така траекториите ни показват не само резултатите от развитието на производителните сили (например по отношение на промените в размера на класите), но и резултатите от класовите борби (например по отношение на развитието на относителните доходи) (вж. Bourdieu, 1982; 1993).
Второ, траекториите включват специфичния за всяка класа спектър от възможности за личностно развитие, т.е. неравномерно разпределените в даден момент шансове за социална мобилност. Или казано по друг начин, специфичните за класата модели на социална мобилност, показващи вероятността за оставане в класата, за придвижване нагоре или надолу в социалната йерархия. Спектърът от възможности, подобно на колективните класови движения, подлежи на промяна в исторически план, като класовите очертания стават по-пропускливи или по-затворени. Това ниво на анализ е важно допълнение, тъй като класовите очертания при определени исторически условия са склонни да показват известни пролуки. Доминиращият режим все още е този на възпроизводството, но той не е абсолютен. Той по-скоро функционира на принципа на йерархично разграничаване на вероятностите. Определена степен на мобилност е необходима, за да се поддържа митът за меритокрацията – основният легитимиращ наратив за неравенствата като цяло и за капитализма в частност – и също така осигурява на пазара необходимия набор на кадри. Възможностите за мобилност имат отношение и към въпроса дали членовете на класата съсредоточават усилията си върху индивидуални (вътрешнопоколенчески или междупоколенчески) или колективни интереси (вж. Bourdieu, 1982; 1993).
Двете нива в анализа на класовите траектории са взаимосвързани (например упадъкът на дадена класа принуждава нейните членове да я напускат). Но преди всичко и двете нива са от ключово значение за формирането на хабитуса. Това означава, че хабитусът включва не само условията или позициите на класата, в която е създаден, но и цялата история и присъщите на тази класа тенденции. Траекториите оформят отношението на хабитуса към времето като цяло и към бъдещето в частност, а цялата система от специфични за класата нагласи и практики е организирана около това. Траекториите предават на хабитуса вероятностите, възможностите и невъзможностите на жизнения път. Така специфичните професионални стремежи съответстват на специфичните класи; вероятностите и възможностите на реалния живот се превръщат в житейски цели и се вграждат в класовите култури. Хабитусът постоянно привежда в съответствие стремежите, желанията, очакванията и обективно дадените възможности. Така този начин на самоподбор, при който хабитусът допринася за възпроизвеждането и легитимирането на обществените отношения и ред, от които е произлязъл, действа именно чрез и посредством свързаните с класата представи за бъдещето (вж. Bourdieu, 1993; 2000; Atkinson, 2013).
Следвайки Бурдийо, можем да разглеждаме не само класовите позиции, но и техните траектории, за да разберем по-добре кой какви представи за бъдещето носи и защо, или по-точно, кой към какво бъдеще е предразположен и следователно кой е по-вероятно да носи определени представи, отколкото други. Можем например да предположим, че при стабилна траектория, възпроизвеждаща утвърденото положение на дадена класа, е по-вероятно да се развие консервативно отношение към бъдещето, в което настоящето се проектира напред в перспективата на времето. Такова бъдеще благоприятства приемствеността и върви ръка за ръка с чувството за прагматизъм и предвидимост. Възходящите класови траектории, свързани с издигане в материалната и символна йерархия на обществото, е по-вероятно да са съпътствани от отворени към бъдещето, оптимистични нагласи, които подтикват към промяна, а може да са по-силно свързани с поемането на риск и по-голяма гъвкавост. При низходящите траектории, напротив, може да преобладават нагласи, които са регресивни и реакционни, ориентирани към миналото; примирението или фатализмът също могат да са по-вероятни.
Можем също така да предположим, че класовите траектории имат отношение към това кой какви политически разкази за бъдещето носи, развива или е склонен да възприеме. Но също така можем да допуснем, че представите за бъдещето са доста по-съгласувани с контекстите, от които възникват и за чиято устойчивост допринасят, отколкото с това, което смятаме за „действителните“ интереси на съответните класи. Не можем да очакваме например, че автоматично ще се появят и разпространят сред подчинените класи съпротивителни (контрахегемонни) представи за бъдещето. Формулирането на алтернативни представи за бъдещето зависи от редица предварителни условия. Какви точно са тези предпоставки, не е във фокуса на Бурдийо, но той не ги и игнорира напълно. Отправна точка определено е динамиката в общественото пространство, особено прекъсванията и разломите, като например кризите или промените в класовите траектории, които разчупват устойчивите съответствия на вероятностите и очакванията. Именно тук на преден план може да излезе действителната несигурност на бъдещето, да се политизира неговата действителна отвореност, която Бурдийо описва като основа на политическите преобразования и на борбата за очертанията на легитимния светоглед (вж. Bourdieu, 1985; 2001; Fowler, 2020).
Класови траектории и представи за бъдещето в България
В тази секция ще се спрем на съществуващата в България класова конфигурация, нейната динамика и съпътстващите я представи за бъдещето. Кои класови фракции се намират на възходящи траектории и кои на низходящи? И как тези траектории се превъплъщават в представи за бъдещето? Тук ще се съсредоточим върху колективните траектории, които са рядко разглеждан аспект от работата на Бурдийо, и властовите ресурси, на които те се основават. Поради липсата на емпирични данни не можем и не възнамеряваме да приложим по строг начин подробните аналитични инструменти на Бурдийо. Но искаме да разработим и демонстрираме как би могъл да изглежда такъв анализ на конкретен случай и най-вече какви нови прозрения би могъл да внесе за дискусията.
Класови позиции
Съвременната класова конфигурация в България се определя от „пазарно-радикална“ версия на неолиберализма, възникнала в процеса на постсоциалистическата трансформация (Bohle & Greskovits, 2012, с. 217-222). Реставрацията на капитализма в България се обуславя от трайно слаб държавен капацитет, използван от едрия капитал и политическите предприемачи, за да се осигури контрол над фрагментирана, деполитизирана и възприела подчинената си роля работническа класа. Съвременната класова конфигурация се изразява формално като институционална рамка, характеризираща се с оскъдна социална държава, регресивна данъчна система (плосък данък върху доходите плюс таван на социалните осигуровки минус минимален праг на доходите), политика на макроикономически икономии, високи нива на подоходно неравенство, високи нива на концентрация на богатството – това са само няколко ключови показателя. За да се придобие по-съдържателна представа, съвременната класова конфигурация в България може да бъде описана и като историческо образувание с определени властови отношения, вградени в определен идеологически контекст, или това което Грамши (1971) описва като „исторически блок“.
В основата на това образувание стои междукласов съюз между рентиерската фракция на капитала, която се възползва от приватизацията през 1990-те и началото на 2000-те години, от една страна, и политическите предприемачи, които управляват политическото и институционалното възпроизводство на системата, от друга. Опирайки се на терминологията на Грамши, можем да опишем този доминиращ класов съюз като „управляващ блок“. В рамките на управляващия блок фракцията на едрия капитал контролира основните сектори на икономиката, генериращи доходи (вкл. енергетика, строителство, лека и тежка промишленост). Политическите предприемачи управляват финансовите потоци чрез обществени поръчки и формиране на политики по начин, който възпроизвежда социалните позиции на двете класови фракции, като все пак оставя известно пространство за независима икономическа дейност. В замяна на изпълнението на тази функция политическите предприемачи извличат „вътрешна“ рента от икономическите трансакции, които служат като обвързващ механизъм в рамките на управляващия блок. Макар често да се описва като „корупция“, за да се подчертае моралното измерение, този механизъм на извличане на вътрешна рента може да се опише по-продуктивно като структурна характеристика на съвременното историческо образувание (Dzarasov, 2014). Едрият капитал извлича рента от концентрирания си контрол върху материалните ресурси и средствата за производство, докато политическите предприемачи извличат рента от контрола си върху политическите институции. Ограничените възможности на останалите групи в обществото да получат достъп до тези ренти са това, което възпроизвежда конфигурацията на властта.
Съществуват няколко периферни групи, които гравитират около управляващия блок. Те се облагодетелстват в значителна степен от съществуващото историческо образувание, но не са част от управляващия блок. Като цяло те подкрепят основополагащата неолиберална идеология, дори и да не споделят някои нейни съставни характеристики (например „корупцията“ или разпадащата се социална инфраструктура). На първо място, съществува ориентирана към печалба фракция на капитала*, която се специализира в сектори, изискващи по-малко ресурси, но с по-висока принадена стойност (вкл. ИТ, услуги и някои промишлени дейности). Тази фракция все още не се е утвърдила в институционално-политически смисъл като фракцията на рентиерския капитал и макар да се възползва от някои аспекти на радикалната неолиберална конфигурация, потенциалът ѝ за растеж е ограничен от произвола на управляващия блок. Второ, присъства и транснационална фракция на капитала, която контролира важни сектори на икономиката (вкл. банкиране, телекомуникации, търговия на дребно и добива на някои природни ресурси). Докато неолибералната политическа рамка е от полза на „нетърпеливия“ чуждестранен капитал, готов да избяга при първите признаци на нестабилност, разпадащата се социална инфраструктура – обратната страна на неолибералната политическа рамка – отблъсква „търпеливите“ чуждестранни инвестиции в производствени активи (Bohle & Greskovits, 2012, с. 206). Трето, съществува фракция на работната сила, която е заета в сектори с висока принадена стойност или в предприятия, осигуряващи високи доходи. Тази фракция на работната сила е сравнително добре утвърдена в системата, тъй като може да постигне по-висок от средния стандарт на живот в България и има достъп до средства за саморазвитие. Нейната възходяща траектория обаче е възпрепятствана както от разпадащата се социална инфраструктура, която подкопава социалното възпроизводство, така и от фискалната логика на строги икономии, която потиска растежа на заплатите.
И накрая, съществува широк набор от подчинени групи, чиито угнетяващи условия на живот и труд позволяват възпроизводството на цялостната класова конфигурация, като същевременно ограничават перспективите за обществено развитие. Може би най-важните характеристики на тази социална среда са нейната фрагментация, деполитизация и апатия. Подчинените групи са фрагментирани както от гледна точка на отсъстващата институционална рамка за колективни действия (вкл. незначително покритие на независимите профсъюзи особено в частния сектор и липса на политическо представителство), така и от гледна точка на отсъстващото чувство за хоризонтална солидарност (опосредствано от капсулирането в рамките на семейната единица). Въпреки общия източник на потисничество – радикалната версия на неолибералния капитализъм – разнообразието от форми на угнетение служи за разделение на подчинените групи в съответствие с актуалните за дадения момент идентичностни разломи (напр. национализъм, расизъм, хомофобия, антикомунизъм). Формите на угнетение се сравняват и противопоставят, за да се създадат йерархии на подчинението, които стимулират хоризонталната враждебност между тези групи и препятстват вертикалното класово противопоставяне. Неуспехът на политическите институции да осигурят канал за изразяване на класовите интереси на подчинените групи води до дълбоко вкоренена деполитизация, както си личи от изключително ниската избирателна активност (Банков et al., 2024). Този неуспех се подсилва от утвърдения неолиберален диктат „няма алтернатива“, за да доведе до пълна апатия, която надхвърля обикновената незаинтересованост към институционалния политически процес и осмива всяка форма на обществено действие или взаимодействие като проява на наивност или подчинение на „външни сили“. Примирението с „начина, по който нещата стоят“, осигурява благодатна почва за мистификация на обществения живот чрез различни суеверия (вкл. религиозни, конспиративни, фаталистки). Това важи в особена степен за дискусиите за бъдещето.
Класови траектории
Конкретното историческо образувание на радикалната версия на неолибералния капитализъм в България достигна относително стабилно равновесие около 2000-2010 г. – период, в който управляващият блок се утвърди, като същевременно позволи на периферните групи да получат известни придобивки (Barnes, 2007). Напоследък обаче хегемонията е подкопавана от възникналия конфликт между фракциите на капитала, ориентирани съответно към рента и към печалба (Бакалов, 2023). Парадоксалното е, че този конфликт отчасти се дължи на успеха на модела на извличане на вътрешна рента, тъй като той осигури достатъчно стабилност за появата на нови фракции на капитала в системата, но не и достатъчно пространство за тяхното пълноценно развитие. Противоречието произтича от нереализирания потенциал за растеж на периферната фракция на капитала, който е възпрепятстван от ограничения ѝ достъп до възможности за растеж. Откриването на подобни възможности би било в разрез с интересите на управляващия блок, тъй като би подкопало настоящите му позиции и би застрашило властта на съставляващите го фракции (евентуално би застрашило дори и съществуването им). Тъй като при изравнени условия капиталът, ориентиран към печалба, би превъзхождал капитала, ориентиран към рента, и тъй като политическите предприемачи биха били излишни, ако се укрепи държавният капацитет, управляващият блок се придържа към контрола си върху политическите институции, за да запази значението си. Ако не бъде контролирана, възходящата траектория на фракцията на капитала, ориентиран към печалба, ще наруши стабилността на настоящия управляващ блок и вероятно ще го измести, поставяйки го на низходяща траектория. Точно както някога буржоазията е изместила аристокрацията.
По-конкретно възможностите за растеж, изисквани от ориентираната към печалба фракция на капитала, включват защита срещу икономически набези и агресивни поглъщания, гарантирани права на собственост (за тези, които нямат достъп до средства за принуда), справедлив достъп до финансиране и кредитиране, справедлив достъп до обществени поръчки, справедливо административно и съдебно третиране. Обикновено сведена до терминологията на „антикорупционната реформа“, тази рамка на политическо съревнование съответства на (потенциален) преход от един етап на капиталистическо развитие (основан на екстензивен растеж) към друг (основан на интензивен растеж). Коалицията на възходящите класови формации (вкл. ориентирания към печалба капитал и утвърденото работничество), която досега се е ползвала от благоприятната за капитала класова конфигурация, определя проблема като „корупция“, като по този начин го свежда до персонифицирана неизправност в системата, която може да бъде отстранена чрез подмяна на няколко души, без да се засяга основната конструкция. Напротив, от перспективата на историческия материализъм, предложена тук, проблемът се определя като вродена черта на системата: функция на неолибералния капиталистически преход и последвалото насищане на пазара. В този смисъл корупцията не е грешка, а е характеристика на системата и за да бъде преодоляна, трябва да се промени цялостната политикономическа система.
В зависимост от конкретната динамика на властовите отношения това противоречие би могло да бъде преодоляно по няколко начина. Първо, компромисът между различните фракции на капитала би могъл да осигури стабилност на управляващия блок чрез ограничаване на възходящата траектория на капитала, ориентиран към печалбата. Такъв компромис не може да бъде устойчив в дългосрочен план, тъй като не разрешава основното противоречие, макар че може да отложи разрешаването му за значителен период от време. Второ, възходящата капиталистическа класова фракция може да се опита да изгради нов управляващ блок, като по този начин пренареди съществуващата класова структура на обществото. При липсата на институционално-политически лостове за въздействие и достъп до средства за принуда възходящата капиталистическа фракция би могла да влезе в междукласова коалиция с (фракции от) подчинените групи, за да преодолее съпротивата на съществуващия управляващ блок. Това означава възходящата капиталистическа фракция да се съгласи класовите интереси на подчинените групи да получат известна представеност в политическия процес, като се отхвърли радикалната версия на неолибералния капитализъм и съпътстващата я класова ненавист към подчинените групи. Трето, съществуващата класова конфигурация би могла да бъде радикално затвърдена без никакви отстъпки в рамките на реакционистки подем. Рентиерската фракция на капитала би могла да преследва нова форма на политическо представителство, която да прекъсне всяка възходяща класова траектория, като всява страх и тревога сред подчинените групи и ги привлече в радикалното утвърждаване на самата система, която ги потиска. Всеки от тези сценарии съответства на различна класова конфигурация и предоставя различен образ на бъдещето, където съотвеният образ отразява интересите на тези, които го изразяват.
Представи за бъдещето
Управляващият блок използва образ на антибъдеще, в което настъпва хаос и безвремие, ако те самите не са на власт. Според тази представа за бъдещето периферните и подчинените групи трябва да се научат да ценят настоящето, защото положението им може да се влоши много повече. На пръв поглед това изглежда като разказ, основан на трезв материализъм. Става дума за „това, което вече сме постигнали“ (например изграждане на магистрали, метро, спортни съоръжения), намиране на утеха в посредствеността („може да получавате ниска заплата, но поне имате работа“) и осигуряване на стабилност (социална, политическа, данъчна). При по-внимателно вглеждане обаче този разказ насърчава мистичен и донякъде религиозен наратив. Той очаква от подчинените групи да се примирят с тежкото си положение и да се откажат от идеята, че в тази конкретна страна може да има по-добро бъдеще. Някаква трансцендентна сила (т.е. съдба, Бог, „природа“) определя границите на възможността за напредък в България („тука е така“). Алтернативното бъдеще е възможно само в други страни, точно както в религията, където то е възможно само след смъртта. Това е аргумент без материална основа, който изисква покорство, разчитайки на хабитуса на подчинените групи, т.е. на споделеното и структурирано разбиране за организацията на общественото поле и съответните класови позиции, развили се в процеса на капиталистическото развитие. Накратко, представата на управляващия блок за антибъдеще използва хабитуса на покорство, за да ограничи обхвата на мислимото бъдеще.
За разлика от управляващия блок периферната фракция на капитала се стреми да преодолее отрицанието на прогреса и да представи положителен образ на бъдещето. Това е от ключово значение за тяхната претенция за власт, тъй като трябва да предоставят убедителен разказ за това как тяхното управление е неразривна част от бъдещето. Те обаче все още не са представили радикален образ на бъдещето, който да породи широк обществен ентусиазъм. Важно е да се отбележи, че представата им за бъдещето е откъсната от житейския опит на подчинените групи и от материалните условия на тяхното съществуване. Разказите за бъдещето на възходящата фракция на капитала обикновено се отнасят до превръщането на България в „нормална европейска страна“, което е банално твърдение и отломка от един по-ранен етап на капиталистическото развитие, когато съпоставката със западноевропейския контекст представляваше мощен притегателен образ. Това беше едно бъдеще назаем, което за известно време наистина задвижи обществени преобразования, но при отсъствието на местни проявления на ключовите му характеристики, то постепенно загуби своята привлекателност. „Вграденият“ неолиберализъм (embedded neoliberalism) на европейското ядро – общество на благополучието със социална защита и възможности за развитие за мнозинството – никога не е бил предназначен за износ в източната периферия, където властва радикална версия на неолибералния капитализъм (Bohle, 2006). Нещо повече, бъдещето назаем е неприложимо в днешно време, защото подчинените групи вече разполагат с личен опит от Запада, където пътуват в търсене на несигурни работни места при угнетяващи условия. Освен това нарастващите проблеми със социалното неравенство и реакционизма в самото ядро подкопават цялостната привлекателност на образа. По този начин превръщането в „нормална европейска държава“ вече не е бъдеще, което може да извлече подкрепа от подчинените групи за властовите претенции на периферната фракция на капитала. Тъй като не успява да предложи привлекателна представа за бъдещето, която да послужи за основа на междукласова коалиция, периферната фракция на капитала не може да разчита на широка обществена подкрепа, за да ускори възходящата си класова траектория.
Заради своята фрагментация, деполитизация и апатия подчинените групи боравят с представа за отсъстващо бъдеще. Тяхната представа за бъдещето е придобила характеристиките на миналото: то не може да бъде променено. Минало, настояще и бъдеще се преплитат в мироглед, който отрича историята като трансформиращ процес. Ако изобщо става дума за история, то тя е просто повтарящ се запис на процес, който неизменно води до една и съща конфигурация. Все пак трябва да се отбележи, че алтернативно бъдеще е възможно, но само в личен план. Мечтите за по-добър живот все още съществуват, но само като индивидуален скок към друга класова фракция, а не като възможност за пренастройка на самата класова структура на обществото. В този смисъл всяко обсъждане на алтернативни колективни бъдещета за представителите на подчинените групи представляват отвличане на вниманието от личните траектории на развитие. Участието в колективни действия и изграждането на хоризонтални солидарности в стремежа към постигането на обществени преобразования издават някаква наивност, която само отклонява ресурси от преследването на персонализирани сценарии на бъдещето. Представата за отсъстващо (колективно) бъдеще на подчинените групи е колкото израз на успешното разпространение на разказа за антибъдещето на управляващия блок, толкова и израз на неуспешния опит на периферната фракция на капитала да популяризира своето бъдеще назаем. Нещо повече, отсъстващото бъдеще отразява и неуспеха на прогресивните сили в обществото да формулират разпознаваеми алтернативни представи за бъдещето, които биха могли да разчупят идеологическата хватка на доминиращите разкази.
Същевременно характеристиките на представата за бъдещето на подчинените групи създават условия за подем на враждебни реакционни сили, които подклаждат представа за бъдеще на възстановената слава. Шовинистките идеологии – в социалните и националистическите си форми – претендират за правото на собственост върху миналото (т.е. „нашата“ история, „нашите“ герои, „нашите“ традиции), като лансират избирателни извадки и ограничени интерпретации на историята, които тенденциозно подсилват съществуващата класова конфигурация, като ѝ осигуряват поддържащо скеле от символи и смисли. Веднъж усвоено, миналото може произволно да се моделира по най-различни начини, независимо от тежките вътрешни противоречия (напр. чрез употребата на носталгията по социалистическия строй за оправдание на крайнодесни тенденции във вътрешната политика и на империализма във външната политика). От ключово значение е, че подобни разкази обръщат логиката на подчинението от пасивно в активно. Ако бъдещето е като миналото, защото не се променя, тогава подчинените групи не могат да направят нищо друго, освен да се примирят с тежкото си положение. Именно по този начин управляващият блок понастоящем се стреми да укрепи пасивността на подчинените групи.
Но ако стрелката на времето наистина е обърната, както в представата за бъдещето на шовинистките реакционни сили, тогава всяка алтернативна визия за бъдещето, лансирана от гласове по периферията, може да бъде формулирана като заплаха за миналото на подчинените групи. Такъв образ на бъдещето би означавал, че подчинените групи, които вече търпят всякакви материални лишения, сега са заплашени и от допълнителна идеологическа загуба, която може да се усеща още по-силно. Тази загуба произтича от йерархията на угнетението, която противопоставя подчинените групи една на друга: онзи, „различният“, иска да получи последното нещо, което твоята група все още притежава, въпреки всички материални лишения (напр. национална идентичност, традиционни ценности, утеха в суеверия). Въпреки че тази загуба е израз на фантомна болка, тъй като се основава на постфактологично отхвърляне на реалността, нейните последици са съвсем материални. Реакционните сили в обществото се възползват от объркването, произтичащо от обръщането на посоката на времето, за да подклаждат страх и тревога сред подчинените групи и да ги въвлекат в радикално утвърждаване на историческата конфигурация, която поначало поражда тяхното угнетено положение. Това е една представа за бъдещето, която би осигурила властовите позиции на управляващия блок без никакви отстъпки пред възходящата фракция на капитала, защото мобилизира подчинените групи като противотежест. Това обаче е бъдеще, което би засилило противоречията на съществуващата класова конфигурация. Разсъжденията на Грамши (1971, с. 276) относно генезиса на фашизма са особено подходящи тук: „Кризата се състои именно във факта, че старото умира, а новото не може да се роди; в този период на междувластие се появява голямо разнообразие от патологични симптоми“.
Заключителни мисли
В това есе твърдим, че представите за бъдещето са източник на власт, че те са предмет на политическа борба и предлагаме историческа материалистическа рамка за анализ на структурната динамика, която стои зад дискусиите за бъдещето. Опирайки се на Бурдийо, подчертаваме връзката между властовите конфигурации и динамиката в рамките на класовите йерархии, от една страна, и класовите нагласи към времето като цяло и бъдещето в частност, от друга. Властта върху бъдещето е неравномерно разпределена, а доминиращите образи на бъдещето обикновено съответстват на представите на управляващите класи. Участието в борбата е изпълнено с условности, като в несигурни ситуации способността за въобразяване и артикулиране на алтернативи образи на бъдещето ерозира. А фракциите на управляващата класа могат да използват властта си и в символното поле, за да наложат и осигурят своето бъдеще, дори срещу общите интереси и нарастващите антагонизми. Но общественото пространство никога не е статично и именно в неговата динамика могат да се изследват контурите на вероятните бъдеща, както и реално възможните алтернативи. По този начин разширяваме анализа на класовите позиции, за да разгледаме класовите траектории и да разберем социалните сили, които позволяват, възпрепятстват и движат представите за бъдещето. Специфичните класови траектории (напр. стабилни, възходящи, низходящи) обикновено резонират със специфични представи за бъдещето (напр. пасивно-фаталистични, прогресивно-утопични, враждебно-реакционни).
Използването на тази познавателна рамка в нашия предварителен класов анализ на българското общество ни позволи да съотнесем представите за бъдещето на отделните класи към техните структурни позиции и траектории, както и да идентифицираме противоречия между тях. По-специално, нашият пробен анализ показва, че фаталистичните представи за антибъдеще могат да подсилят стабилността на материалната конфигурация на властта, точно както ограничените представи за бъдеще назаем могат да подкопаят възходящата траектория на една стремяща се към успех класова фракция. С други думи, разривът между производителните сили (т.е. възходяща капиталистическа фракция, ориентирана към печалбата, срещу низходяща капиталистическа фракция, ориентирана към рентата) и производствените отношения (т.е. моделът на извличане на вътрешна рента, определящ настоящия исторически блок) не успява да предизвика преход в етапа на капиталистическо развитие при отсъствието на пленителна представа за алтернативно бъдеще. Трябва да се отбележи, че въз основата на анализа не можем да определим дали този неуспех се дължи на стратегическо решение за ограничаване на възможността за фундаментални промени в благоприятния за капитала обществен ред (чрез „заемане“ на бъдеще втора ръка) или на непреднамерен страничен ефект от дълбоко вкорененото отвращение към въвличането на подчинените класи в политически съюзи (т.е. елитарния класов хабитус). Факт е, че от продължаващото политическо съревнование не се е породила никаква алтернативна представа за бъдеще, а „патологичните симптоми“ се засилват с всеки изминал ден. Един по-прецизен и подробен анализ на българските класови траектории и съответстващите представи за бъдещето все още предстои да бъде направен.
При все това можем да установим, че класовата конфигурация в България не дава пример за политически субект, който да развива радикално въображение за алтернативно колективно бъдеще. Означава ли това, че друго бъдеще не е възможно? Със сигурност не. Наистина от Бурдийо научаваме, че състоянието на окупирано бъдеще е по-скоро правило, отколкото изключение. Но общественото пространство никога не стои неподвижно, а с неговото движение се променят и условията за бъдещето. Сред посоките на времето именно бъдещето е онова, което никога не е фиксирано. Бъдещето със сигурност няма да се появи при избрани от нас обстоятелства, но със сигурност ще се появи в социалната практика. Така че, следвайки Блох, трябва да разширим анализа си отвъд формалните институционални схватки в политическия процес и да потърсим онези фрагменти на алтернативно бъдеще, които вече се зараждат в разнородни начини на обществено взаимодействие. Това означава например да се вгледаме в местния опит на спонтанна солидарност, който нарушава диктата на неолибералната фрагментация, деполитизация и апатия на подчинените групи. От съпротива срещу дехуманизиращи юридически интервенции (например протести срещу трансфобското законодателство през лятото на 2024 г.) до солидарност с редовите работници в обезкървените сектори на здравеопазването и образованието (например мобилизациите от 2019, 2021, 2024 г.), от съпротива срещу корпоративния произвол (например протести срещу монополите в сектора на енергетиката и срещу високите потребителски цени от 2024 г.) до солидарност с подчинените групи в международното поле (например подкрепа за бежанците от 2015 г. насам). Необходимо е да се поучим от този опит: как колективните практики генерират нови представи за бъдещето, въз основа на какви материални контексти и динамика успяват да изградят по-малки и по-големи коалиции и как може властта за определяне на колективната представа за бъдещето да се отвори и демократизира? Нуждаем се и от по-широко поле за разпространение на алтернативните представи за бъдещето, които се пренасят в тези фрагменти. Бъдещето се ражда по периферията и трябва да направим всичко възможно да не го пропуснем.
Библиография
Atkinson, W. (2013). Class habitus and perception of the future: recession, employment insecurity and temporality. The British Journal of Sociology, 64(4), 643–661.
Bahl, F. & Staab, P. (2015). Die Proletarisierung der Dienstleistungsarbeit. Institutionelle Selektivität, Arbeitsprozess und Zukunftsperzeption im Segment einfacher Dienstleistungsarbeit. Soziale Welt, 66(4), 371–388.
Barnes, A. (2007). Extricating the State: The Move to Competitive Capture in Post-communist Bulgaria. Europe-Asia Studies, 59(1), 71–95.
Beaud, S. & Pialoux, M. (2004 [1989]). Die verlorene Zukunft der Arbeiter. Die Peugeot-Werke von Sochaux-Montbéliard. Konstanz: UVK Verl.-Ges.
Beckert, J. (2020). The exhausted futures of neoliberalism: from promissory legitimacy to social anomy. Journal of Cultural Economy, 13(3), 318–330.
Beckmann, M., Maschke, A., Seifert, E., Sieron, S., Sorg, C. & Sutterlütti, S. (2024). Editorial: Demokratische Planwirtschaft in Zeiten von Digitalisierung und Klimakrise. PROKLA, 54(215), 168–173.
Bloch, E. (2016 [1959]). Das Prinzip Hoffnung. Frankfurt am Main: Suhrkamp.
Bohle, D. (2006). Neoliberal hegemony, transnational capital and the terms of the EU’s eastern expansion. Capital and Class, 30(1), 57–86.
Bohle, D. & Greskovits, B. (2012). Capitalist Diversity on Europe’s Periphery. Ithaca: Cornell University Press.
Bourdieu, P. (2014 [1975]). Die Produktion der herrschenden Ideologie. In U. Bauer, U. H. Bittlingmayer, C. Keller & F. Schultheis (Eds.), Bourdieu und die Frankfurter Schule. Kritische Gesellschaftstheorie im Zeitalter des Neoliberalismus (pp. 29-41). Bielefeld: Transcript.
Bourdieu, P. (2018 [1982]). Die feinen Unterschiede. Kritik der gesellschaftlichen Urteilskraft. Frankfurt am Main: Suhrkamp.
Bourdieu, P. (1985). Sozialer Raum und ‘Klassen’. Leçon sur la leçon. 2 Vorlesungen. Frankfurt am Main: Suhrkamp.
Bourdieu, P. (1997 [1993]). Sozialer Sinn. Kritik der theoretischen Vernunft. Frankfurt/Main: Suhrkamp.
Bourdieu, P. (2000). Die zwei Gesichter der Arbeit. Interdependenzen von Zeit- und Wirtschaftsstrukturen am Beispiel einer Ethnologie der algerischen Übergangsgesellschaft. Konstanz: UVK Verl.-Ges.
Bourdieu, P. (2020 [2001]). Meditationen. Zur Kritik der scholastischen Vernunft. Frankfurt a.M: Suhrkamp.
Choi, J. (2005). New generation’s career aspirations and new ways of marginalization in a postindustrial economy. British Journal of Sociology of Education, 26(2), 269–283.
Dzarasov, R. (2014). The Conundrum of Russian Capitalism: The Post-Soviet Economy in the World System. London: Pluto Press.
Fowler, B. (2020). Pierre Bourdieu on social transformation, with particular reference to political and symbolic revolutions. Theory and Society, 49(3), 439–463.
Franceschelli, M. & Keating, A. (2018). Imagining the Future in the Neoliberal Era. YOUNG, 26(4_suppl), 1-17.
Frye, M. (2019). The myth of agency and the misattribution of blame in collective imaginaries of the future. The British Journal of Sociology, 70(3), 721–730.
Gramsci, A. (1971). Selections from the Prison Notebooks of Antonio Gramsci. (Q. Hoare and G. Nowell-Smith, Transl.). London: Lawrence and Wishart.
Jahoda, M., Lazarsfeld, P. F. & Zeisel, H. (1975). Die Arbeitslosen von Marienthal. Ein soziographischer Versuch über die Wirkungen langandauernder Arbeitslosigkeit. Frankfurt am Main: Suhrkamp Verlag.
Lamont, M. & Duvoux, N. (2014). How Neo-Liberalism Has Transformed France’s Symbolic Boundaries? French Politics, Culture & Society, 32(2), 57–75.
Mannheim, K. (1929). Ideologie und Utopie. Bonn: Cohen
Marx, K. (1960 [1852]). Der 18. Brumaire des Louis Napoleon. In K. Marx & F. Engels, Marx-Engels-Werke: Vol. 8 (pp. 111–207). Berlin: Dietz Verlag.
Marx, K. (1961 [1859]). Zur Kritik der politischen Ökonomie. In K. Marx & F. Engels, Marx-Engels-Werke: Vol. 13 (pp. 3–160). Berlin: Dietz.
Mische, A. (2009). Projects and Possibilities: Researching Futures in Action. Sociological Forum, 24(3), 694–704.
Schaper-Rinkel, P. (2005). Andere Zukünfte: Politik der Utopien. PROKLA, 35(141), 551–568.
Schaper-Rinkel, P. (1999). Zur politischen Produktion von Sachzwängen. Die europäische Informationsgesellschaft als regulativer Rahmen zur Sicherung der Wettbewerbsfähigkeit. PROKLA, 29(114), 29–53.
Séville, A. (2017). ‘There is no alternative’. Politik zwischen Demokratie und Sachzwang. Frankfurt am Main: Campus Verlag.
Suckert, L. (2022). Back to the Future. Sociological Perspectives on Expectations, Aspirations and Imagined Futures. European Journal of Sociology, 63(3), 393–428.
Thompson, E. P. (1966). The making of the English working class. New York: Vintage Books.
Wright, E. O. (2017). Reale Utopien. Wege aus dem Kapitalismus. Berlin: Suhrkamp.
Wright, E. O. (2012). Transforming Capitalism through Real Utopias. American Sociological Review, 78(1), 1–25.
Бакалов, И. (2023, June 15). Капитализъм вместо демокрация. dВЕРСИЯ. https://dversia.net/7625/kapitalizm-vmesto-demokratsia/
Банков, П., Георгиев, С. & Додов, С. (2023). Непредставителна демокрация: Кои не са представени в българския парламент? София: Фондация Фридрих Еберт.
Заглавно изображение: Боряна Красимирова.
