Сагата Джен Зи
Антония Георгиева
Още от протестите в края на 2025 г. за всеки наблюдаващ случващото се стана ясно едно – нов „лидер“ беше изгрял на българския политически небосклон – поколението джен зи (gen Z). Като негова представителка, за мен беше изключително интересно да видя наборите си по улиците, но и да наблюдавам масивния обществен интерес към нашето поколение. България е за „спасяване“ (очевидно) и явно задачата е в наши ръце (по-малко очевидно).
Наскоро бяха обявени листите на политическите партии за предстоящите парламентарни избори и моите връстници фигурират стабилно в тях. За априлските бюлетини са регистрирани 4786 кандидати от цялата страна. В сайта на ЦИК няма опция кандидатите да се сортират по възраст, съответно не мога да кажа дали младите са по-висок или по-нисък процент в сравнение с предишни избори, но за едно съм абсолютно сигурна – от социалните мрежи става ясно, че разказът за джен зи и тяхното позициониране са напълно различни от това, което сме свикнали да наблюдаваме. Независимо от личното ни мнение, това със сигурност е много смел избор – в българското ултраконсервативно общество, което обожава традиции и йерархии, да възлагаш толкова големи надежди на младите, че са новите лидери, си е доста рисково начинание.
Заради текущата в момента предизборна кампания, се наслушах на часове политически интервюта и съм зарината от твърде много мисли. Както всеки друг и аз искам някаква промяна. Искам нещата да се подобрят за всички ни и ми е интересно какви идеи ще ни подхвърлят самозабравилите се български политици по въпроса. Въпреки привлекателния му естетически образ, поколенческият анализ ми се струва доста плосък и неточен, за да обясни евентуалната „промяна“, която предстои или протича на българската политическа арена. Класовите разделения, болезнено очевидни в глобалния капиталистически ред, тотално отсъстват от младежко-фокусираните кампании. Разглеждайки джен зи наратива през класова перспектива, ще се опитам да обясня какъв очаквам да е както политическият, така и културният резултат от сегашната предизборна кампания. Опасявам се, че джен зи кандидатите ще станат изкупителната жертва на провалите на настоящото статукво. Разговор по въпроса е не само наложителен, а и спешен.
Могат ли младите?
Критиките ми не изхождат от разбирането че „джен зи не стават, защото са млади и неопитни“. Напротив. Аргументът, че някой е глупав, защото е млад, никога не е изчезвал и всеки, който някога е бил на 20, се е сблъсквал с нещо подобно. Аз самата съм чувала тези думи по свой адрес в различни ситуации.
Симпатизирам напълно на страха на младите кандидати, че по подразбиране няма да бъдат взети насериозно заради възрастта си – това вече се случва.
Такива преживявания неизбежно оставят своя отпечатък в живота на един млад човек и ме е яд, че джен зи кандидатите ще трябва да го понесат публично пред цялата държава.
Подобни статии:
Мислейки си за млади хора в политиката, не ми е трудно да се сетя за прогресивни политици, дори за някои революционери, които са внесли промяна или най-малкото направили опит за такава чрез смели действия и политики, противопоставяйки се на статуквото. Вела Пеева, Виолета Якова, Фред Хамптън, Малала, Ема Фуро, Лена Шилинг и още много.
Специално отбелязване заслужава може би най-известната (и с пълно право) представителка на поколението ми – Грета Тунберг. 23-годишната шведска активистка е световно разпознаваема не просто заради изказванията си по отношения на климата, а заради идеологическата си последователност и ясното разбиране, че глобалните проблеми са взаимно свързани – няма борба за климат без борба срещу империализма, капитализма и расизма. Всички имаме какво да научим от нея.
Спрямо тези примери възрастта очевидно не е препятствие пред доброто управление и застъпничеството, стига въпросният индивид да притежава нещата, които трябват на всеки политик и граждански ангажиран човек. Става въпрос за познаване на историята и политическата теория, осъзнаване на разделителните линии в обществото ни (класа, раса, пол и др.), интересуване от проблемите на различни социални групи. В кампаниите на настоящите джен зи-та ми липсват адски много от тези неща.
Кои са (сме) тея джен зи-та?
Другият ми огромен проблем с джен зи разказа е, че нито едно поколение, камо ли моето, не е хомогенно. По телевизията и бюлетините виждаме предимно либерални джен зи-та, „жълтопаветници“ ако щете. Щом сме толкова въодушевени от джен зи, защо не чуем гласовете на наши представители с разнородни мнения? Истината, която всички трябва да приемат, е, че има и джен зи нацисти, комунисти, консерватори, либерали, и т.н. Струва ми се обидно общественият дискурс да се интересува от нас само когато се вписваме в дадена идейна рамка – тогава реално не ви пука за джен зи, а за валидиране на личните ви мнения.
Младежите, които виждаме в ефир, обикновено се придържат към горе-долу сходни вярвания, нужни на българското статукво – безкритичност към капитализма, към ролята на България в имперското ядро и най-вече непоколебимата вяра в настоящата ни регресивна данъчна система.
Джен зи са и момчетата, които маршируват на Луковмарш. Джен зи са и активист/к/ите, които излизат на улицата в подкрепа на Палестина. Никое поколение не е монолит. И ако имаме претенцията да ни пука за дадено поколение, то тогава трябва да се интересуваме от всички, не само от някои. Почти никой не говори за това как глобално джен зи мъжете са едни от най-консервативните, а после се изненадваме на стряскащия брой случаи на полово-базирано насилие, на самоубийства, на тормоз в училище и т.н.
Защо джен зи?
Слушайки настоящия български политически дискурс, човек би останал с впечатлението, че поколенческото разделение обуславя естеството на нашето общество. На милениълите и бейби бумърите нещо им липсва или им пречи да реализират политическите си цели, припознати за общи. Но младите свежи джен зи-та са различни и способни на това, което убягва на предшествениците им.
От една страна младите винаги се асоциират с нещо „ново“, „свежо“ и „различно“. Едно от най-честите явления, които срещам по социалните мрежи, е как възрастни се радват на младите лица, защото те ще успеят да постигнат това, което други поколения не успяха над 30 години. Влезте под който и да е пост на младите кандидати и ще намерите такива.
Бих се съгласила и изпълнила с гордост от такава мисъл, ако имахме някакви съществени аргументи в нейна подкрепа. България е държава, пълна с проблеми – нещо болезнено ясно на всички. Рухващата ни здравна и образователна система, корупцията, гладът, бедността, климатичните промени, полово-базираното насилие, взривоопасният консерватизъм. Това, което е най-важното за всички нас, е да осъзнаем – ама наистина да осъзнаем – че тези проблеми са системни и взаимосвързани, а не индивидуални или автономни. Донякъде бях останала с впечатлението, че има такова колективно осмисляне дори от десните анализатори – все пак чуваме лица от десницата непрекъснато да говорят за „модела Борисов-Пеевски“. Въпреки това си остана разбирането от тяхна страна, че този модел ще падне с елиминирането на въпросните лица. Тази индивидуализация и неразбиране на системната природа на корупцията пречат на обсъждането на съществени мерки и решения в посока елиминиране на неравенствата. Корупцията не е бъг в капиталистическия ред, а негов определящ принцип.
Дотук имаме следното – знаем, че проблемът е системен, че с досегашните неолиберални методи не сме постигнали нищо и че имаме спешна нужда от промяна. За мен това предполага комплексен и различен подход върху ситуацията. Логично, нали?
Впечатлена съм, че немалко политици днес признават, че са се провалили в борбата си с корупцията и в осъществяването на „демократичния“ преход. Самият Ивайло Мирчев твърди, че младите трябва да са „коректив на тези [политици], които вече толкова години се занимават с този проблем [корупцията]“.
Самозаблудата е характерно политическо качество както на българския, така и на глобалния политически терен, затова подобни изказвания внасят изненада и може би чувство на доверие у някои хора. „О, те поне са реалисти и знаят какво не са успели да направят, колко хубаво!“ Настоящите политически фигури се опитват да се утвърдят като незаблудени и незагубили връзка с реалността. Подходът им е признаване на провалите и утешаване, че всичко е наред, защото някой по-умен и по-способен идва на тяхно място – в случая поколението джен зи.
Въпреки тази логика, изключително куриозно е как джен зи-тата в листите се придържат тясно към досегашните програми на политическите партии, към които принадлежат.
Тоест знаем, че досегашните неолиберални мерки се провалят постоянно, знаем, че не успяваме, а решението, което се предлага е… млади хора, защитаващи абсолютно същите политически платформи?
Младежкото изпиране (youth-washing) не предполага реална промяна, а само естетическа. Наистина се превръщаме в „джен зи брошки“, по думите на Боби Ваклинов.
Разделителни или обединителни линии?
Какви са всъщност разделителните линии в нашето общество? Различни, в различни ситуации. Когато сме излезли на бар или сме се записали на куиз по попкултура, поколенческите разделения си личат. На политическата арена обаче има ли значение поколението? То какво реално ни казва за качествата и политиките на един кандидат?
Не е далновидно да гледаме на разделенията в обществото като поколенчески, а по-скоро трябва да се фокусираме върху класовия им аспект. Да се твърди, че всеки джен зи представител преживява реалността еднакво, или пък че има еднакви политически приоритети, би било меко казано безотговорно. Не виждам нищо общо между мен и Йоханес фон Баумбах, най-младият милиардер на света. Или между него и джен зи-тата, които загубиха домовете си в Захарна фабрика миналата година. Или между него и младите, живеещи в една от 18-те общини без аптека в България. Годините ни може да са сходни, но несигурността е съществен елемент от ежедневието на едните, а при другите тотално не съществува. Материалните ни обстоятелства са толкова различни, че няма как да създадат двама човека с еднакви проблеми и разбирания, камо ли с еднакъв достъп до влияние на политическите процеси. Общото поколение няма да стопи тази разлика помежду ни. И дори да се абстрахираме от международните примери, в националния контекст е абсолютно същото.
Младите джен зи кандидати не осмислят българската реалност през класовата призма, която е болезнено значима за държава с толкова дълбоки социално-икономически неравенства. На въпроси за ефекта от увеличаването на данък дивидент върху младите българи отговорите засягат само занимаващите се с бизнес. Липсва разговор за младите, които работят в държавния сектор – в образованието, здравеопазването и културата.
Това е доста куриозно, имайки предвид, че финалът на бюджетните драми доведе до замразяване точно на техните заплати.
Опасявам се, че джен зи кандидатите са близко запознати с реалността на обитаващите центъра на столицата и далеч по-бегло с всички останали.
Що е то младежка политика?
Същевременно, по никакъв начин не можем да отречем, че има нещо като „младежки проблеми“ и съответно необходимост от „младежки политики“. Кои са те обаче и младите кандидати говорят ли за тях?
Според Закона за младежта младежките политики са „целенасочена и последователна дейност на държавата, общините, младежките организации и обществото, която има за цел създаване на благоприятни условия за пълноценно личностно развитие на младежите и участието им в обществения и икономическия живот, както и приобщаването им в управлението на местно, областно и национално ниво чрез дейности, насърчаващи развитието на младежите в страната.“
Измененията в политическата реалност през последните десетилетия направиха така, че младите хора днес да се сблъскват с дадени проблеми в много по-голям мащаб, отколкото предшествениците им. Недостигът на жилища, климатичната криза, несигурността на трудовия пазар – в никакъв случай не може да се каже, че животът на младите е лесен. Светът е несигурен, международното право все повече прилича на научна фантастика, а бъдещето, което чака младите, е изпълнено с въпросителни. Ако имаме претенция да ни пука за джен зи, е задължително да обръщаме нужното внимание на трудностите, с които те ще се сблъскват. Най-баналният, но и сериозен пример са климатичните проблеми. Те са с катастрофални размери и много повече ще се отразят на живота на тези, които ще са тук след 50 години.
Българските младежи изпитват разнородни страхове за бъдещето си, най-силните от които са лошо здравеопазване, война, тежка болест, климатичните промени и липсата на прилични пенсии. Не виждам предизборна кампания, дори при младите кандидати, която да се ангажира с тези теми през призмата на младежката реалност. Въпреки че имаме младежи политици, не виждаме целенасочена работа за една социално-чувствителна младежка политика.
Поколения и пол
Въпреки че джен зи са млади и свежи, обществената реакция към техните действия със сигурност не е нова и различна, а само преразказва познатите консервативни български светоразбирания.
Когато се делим по поколение и нищо друго, автоматично си създаваме слепи петна за другите разделителни линии, които създават реалността, в която живеем.
Структурните неравенства са взаимносвързани и предизборната критика ще изнесат на гърба си най-вече младите жени.
За всеки, който не се е родил вчера, е до болка ясно колко много омраза се създава към жените. Жените в България са не просто предмети, а една вечна яма, в която може да се налива критика, обиди, секситки коментари и всичко що хрумне на женомразкото съзнание. Тяхната издръжливост и търпимост е сякаш вечна. Изпаднах в размисли по темата, провокирана от една публикация на Малена Малчева (една от младите кандидатки на ПП-ДБ), където тя упорито бори критиките срещу себе си по линия на възрастта. Младите са под постоянна атака за интегритета и способностите си и каквито и задръжки да има по параграф възраст и опит, те ще се изсипят диспропорционално върху жените кандидатки. Такива себезащитни постове като този на Малена (ще) виждаме само от жени. Отношението към кандидатите е различно спрямо половата идентичност и всеки, който си затваря очите за този проблем, е стряскащо наивен. Разбира се, това не изтрива класовата призма, а само я допълва – за жена, отвъд либералното софийско джен зи пространство, тази борба би била в пъти по-трудна.
И какво от всичко това?
Критиката ми към поколенческия дискурс на българската политическа сцена не цели да изгони всички млади лица от политиката. Младите имат пълното право да обитават политическото пространство, да заемат позиции и да се занимават с неща, които намират за смислени. Но когато хората, които трябва да бъдат техни ментори и подкрепа, ги хвърлят в окото на бурята и им лепнат етикет „лидери“, „спасители“ и прочие, реалността вече се изменя. Проблемът с младите кандидати не е възрастта, а политиките им, и най-вече позиционирането им в класическия български разказ за търсене на някой да ни „спаси“.
Новата реалност, която се опитваме да изградим, трябва да включва младите по адекватен начин – към техните проблеми да се отнасяме сериозно, да уважаваме достойнството им и да поддържаме мрежи от подкрепа за спокойното им развитие. Младите имат нужда от търпение, разбиране, уважение и на конструктивна критика. В момента не виждаме нищо от това. Единственото, което се случва, е прехвърляне на роли и обиди насам-натам.
В списание Култура (март 2026) Елена Георгиева постави един съществен въпрос – „Доколко сме готови да живеем с дългосрочните последици от нашите краткосрочни ангажименти?“ Формулировката намерих за добре описваща една от най-съществените дилеми за нас като наблюдатели – дали създалата се през ноември-декември 2025 г. гражданска енергия е устойчива? По думите на младите кандидати – със сигурност, но по наблюдаваната реалност – не съвсем.
Политическа програма без класово осъзнаване е обречена на провал и поне за тези от лявата страна на барикадата политическият резултат е предвидим.
Следващото българско правителство, което ще бъде изпълнено с предимно (ако не само и единствено с) десни партии, ще се провали. Нито олигархията, нито корупцията, нито дълбоките социално-икономически неравенства ще изчезнат от реалността ни. И когато този гаден, но неизбежен момент дойде, младите ще станат изкупителната жертва на провалите на десните политици. Отново ще има протестни цикли, отново ще говорим едно и също, отново нищо няма да се промени. Защото колкото и да се опитваме, не можем да „спасим“ една фундаментално счупена система с козметични промени.
Автор заглавна снимка: Цветелина Белутова
Източник снимка: Дневник
