От Станимир Панайотов

Ако някой си мисли, че сексуалният му живот е безотносителен на класовите и политически структури в едно общество, вероятно този някой действително е сексуално задоволен и щастлив човек. A aко следваме тази спекулация, ще излезе, че живеем в една съвсем сексуално задоволена нация. Но най-бърз поглед към текущата предизборна кампания и обещанията за демографска революция някак почернят този оптимистичен възглед за сексуално задоволения българин. Защо?

Освен че понастоящем виждаме огромен натиск върху възпроизводителния потенциал на жените, тук не става дума просто за полово разделение на секса. Предизборна кампания 2021 е апотеоз на демографски, а с това и на сексуални взаимообещания между партии и електорати. Най-важното, което сякаш всички колективно пропускаме в тази кампания, е, че тя е изпълнена с демографски електорални бълнувания на практически всички избираеми партии и коалиции, а още по-важното е, че те са свързани със секс, и то с възпроизводителен секс. Връзката между демография и секс лесно се забравя не само в политиката, но и в самата наука демография, какво да говорим за статистиката. Когато една партия ни обещава прираст на населението (сякаш това е нещо добро само по себе си, но повече за това по-надолу), тази партия автоматично ни внушава, че ще осигури добруване за нацията. Но това, което не ни казва, е, че ще наблюдава и нашето сексуално поведение. С други думи, настоящата конюнктура ни заявява, че от нас ще се иска да правим отговорен секс, който е едно съвсем приемливо средство за възпроизвеждане на нацията. И сякаш сексуалното задоволство на българина все повече започва да се изпарява.

Но, разбира се, никой не говори за самия секс. Сексът е просто една нелицеприятна баналност пред лицето на статуквото и неговото демографско въображение. Все ще се намери някой, който да се сети, че трябва да правим секс, за да изпълним политическите обещания на партиите в този аспект, за които ще да сме гласували… Дали? Колцина от нас действително се вричат в сексуална вярност на партията, за която ще гласуват? Когато се съгласяваме с идеята, че искаме и че е добре населението на България да нарасне, съгласяваме ли се всъщност да правим деца, или просто ни харесва идеята да има повече хора на тази територия? И ако наистина и искрено по подразбиране се вричаме с партиите да правим повече възпроизводителен секс в една електорална взаимност, има ли значение това за класовата ни принадлежност днес, но и за в бъдеще?

Щом веднъж някак успеем да установим, че сключваме един чисто сексуален договор с партийци, особено щом сме (ако сме) привлечени от демографската им визия (а не е като да има такава, която понастоящем да обещава по-малко бебета), всички тези въпроси могат да бъдат обсъждани и отговорени. Но ме съмнява, че тази осъзнатост може да се случи току-така, на базата на някаква си всекидневна електорална рефлексивност. На едно полусъзнателно равнище всяка гласоподавателка вероятно разбира, че сексуалният ѝ възпроизводителен потенциал е обещан воглаве с нейния вот. В идеалния случай това създава ситуация на реципрочност, в която партии и маси взаимно си обещават благоденствието на нацията, което сякаш се подразбира през някакви тъмни и мистериални статистически формули, свързани с раждаемост и смъртност, с емиграция и имиграция, от които по принцип малцина разбират. На някакво също тъй полусъзнателно равнище вече сме се съгласили, че ще бъдем едни мирни, порядъчни статистически единици на наблюдението, които ще добруват, ако просто бълват деца.

Настоящата електорална кампания без абсолютно никакви изключения създава всеобщото съгласие, че демографската криза, каквато действително има, е преодолима. Да приемем, че това не само е така, но е и нещо добро – защото кой и защо би казал нещо лошо за раждането на повече деца? Нищо, че за тях няма детски градини. Нищо, че цялата наследена от държавния социализъм инфраструктура е разнебитена до степен, до която текущите електорално-демографски обещания реално я свеждат до анархопримитивистки фантазии, обричащи на бедност неродени души. Добре, приемаме, че ще правим повече българчета, за да добруваме всички заедно; нека дори да приемем, че детската глъч побеждава мизерията и глада, от които самата тази глъч зависи… Просто да приемем за малко на доверие измислиците на политическите ни демографски магьосници.

Да се правят деца не е като да се правят калпави магистрали и тротоари. Те изискват инфраструктурата на семейната единица, която от своя страна е и сексуална единица, и класова такава. Именно в средището на институции като училището на всички родители бива напомняно всекидневно, че те самите са класово определени – през опита на техните деца, през подигравките и униженията, похвалите и хвалбите, свързани със семейното благосъстояние и статусните блага (дрехи, телефони, и т.н.). (Тук дори не се впускам в обсъждането на сами родители без партньор.) Когато гласуваме, или планираме да гласуваме, за демографска политика (която понастоящем е само една, затова и не навлизам в детайли за конкретни партии), е добре да се запитаме от коя страна на това класово разделение стоим, ще стоим и ще обречем децата, които сме обещали с нашия редови и комай партиен секс, вречен на избраната от нас партия. И е добре да решим сега, защото демографията се явява един вид политическо вдъхновение, което сякаш автентично се преживява като едно от малкото смислени, пък било то и безнадеждни, обещания в политиката днес. Добре е още и защото имплицитната реципрочност на обещания за повече българчета между партии и избиратели всъщност поставя ребром въпроса за класовия интерес на всеки един от нас, защото самият възпроизводителен секс по същество ни разделя на класи, които имат различен интерес в залога на демографския прираст.

Ако приемем, че демографските обещания на партиите действително вдъхват някакъв електорален ентусиазъм, както ми се струва, то тогава една част от нас очевидно са готови да подпишат нещо като сексуален договор с тях. Сексуалният договор, който ще сключим с дадена партия, днес сякаш е по-скоро народоградивен манифест, отколкото осъществими реални политики за възпроизводство. Нито една партия или коалиция днес не прави сериозен анализ на необходимостта от демографски прираст, защото, ако реши да го направи, ще трябва директно да осъществи класов анализ на българското общество, особено що се отнася до трудовата миграция, в който да признае класовото ни разслояване на бедни и богати, на можещи и неможещи да имат деца. А ако нещо конкретно се чува постоянно и отчетливо в демографските предизборни фантазии, то е, че партиите определено не искат какви да е деца: те искат етнически българчета тук и сега. В този смисъл изкушението да говорим за етнически интерес е силно, но самите партийни демографски вричания разслояват класово нас като народ, превръщайки етноса в класа. Класовото деление в този смисъл вече се е случило като етнонационална расовизация, за която днес не се водят никакви дискусии. Ето тук се крие опасността на сексуалния договор, имплициран в демографските празнословия, за които планираме да се оженим съвсем партийно. При един сериозен и отговорен политически анализ, на базата на който дадена партия обещава демографска революция, самото обещание набързо би се спаружило до съвсем надпартийно мълчание по темата. Защото процентът хора, които въобще могат да си позволят да осигурят добър живот на тези тъй партийно обещани деца на бъдещето, е толкова малък, колкото и процентът на качествените магистрали в тази държава. И действително днес ние като народ сме класово разделени по един подозрително примитивен начин: на тези, които могат да си позволят да осигурят добър живот на някой друг, и на тези, които не могат.

Но сякаш това имплицирано класово деление на можещи и неможещи няма никакво значение днес. То бива заровено под експлицитното пожелаване на бели европеидни българчета. Тук не става дума за желанието да бъдеш родител на всяка цена, въпреки че явно то е много важно за стимулирането на достатъчни нива на секс именно във време на избори. Имайки предвид колко много се говори от всички партии и коалиции за етнонационално (което по подразбиране значи и отговорно) родителство, със сигурност ролята на желанието изглежда вторична, защото е ясно, че цялото текущо сексуално-демографско бълнуване е самото то класово определено чрез това, което е нежелано – а именно, несъразмерният прираст на ромското и турското населения, които за партиите заслужават само повече бедност, отколкото повече образование. Ако можем да сведем себе си като народ до простото разделение на можещите и неможещите да си позволят да имат деца според циркулиращите етнонационалистически идеи за правене на бебета, на тези две съвсем прости и наблюдаеми класи хора, то тогава процентът избиратели, които биха обещали възпроизводителните си органи на партии и коалиции, би се свил до партийна неизбираемост. А не е като партиите да искат от нас да бъдем възпроизводително ирационални, щом голяма част от тях настояват на етническия профил на бъдещите българчета.

Веднъж разделени на можещи и неможещи да имаме деца според студената политическа рационалност на партийния демограф, ние сме разделени на икономически класи, които трябва да контролират отговорно сексуалния си потенциал. Като класово определени нашето желание да допринесем за повече раждаемост реално няма значение. Има значение това, че съчетанието между икономическото благосъстояние и демографските фантазии могат да доведат само до едно: до етнонационалистическото производство на бъдещи „бели прошляци“ (мой свободен превод на white trash). Но, разбира се, тази рационалност е самата тя без значение, доколкото обещанието създава бъдещето – защото езикът за раждаемостта, независимо че не е просто перформативен и води до реално сексуално подчинение на жените, е реално оръжие за електорално овластяване. И можем само да спекулираме, че обещаните на бъдещето деца ще са още по-класово подчинени от бедност и несигурност. Свикнали сме да не вярваме на предизборни обещания, но сякаш що се отнася до демографската тема сме дори готови да признаем, че е по-добре да гласуваме и дадем вяра на едни класови и икономически неосъществими бъднини на нацията, отколкото да задушим желанието си за етнонационалния превес на бъдещото поколение. И сякаш точно защото демографската фантазия на всички партии е неосъществима, желанието да гласуваме за неосъществими и незащитими демографски политики се усилва. Поне ще имаме повече българчета.

Ако всеки от нас, неможещите, признае на себе си по рационален и честен път, че е класово неспособен да защити интереса на бъдещото си поколение, тогава едва ли някой ще гласува за подобни етнонационалистически приумици. (Демографският прираст не е сам по себе си националистически прерогатив, но в момента е такъв из целия политически „спектър“, доколкото нито една партия не може рационално да обещае и обезпечи, че ще заличи класовото разделение на можещи и неможещи.) Но национализмът, разбира се, е по-защитим от антинатализма, независимо дали последният е класово и икономически изгоден и рационален за нацията и нейните партии. Особено във времена на магически конспирации за вируси и съглашателско малтусианство демографските електорални фантазии притежават особена надпартийна сила, която заличава дори границата между прогресивно и консервативно. Вречени в един отчаян оптимизъм на бъдещите поколения, при който поне ще има повече българчета, се вричаме във вярност на някакви политики за възпроизводство, които са икономически несъстоятелни и класово угнетяващи за собственото ни поколение, а с това и за целия народ.

Най-рационалният ход е да си признаем, че сме класово, а следователно и сексуално неспособни да обещаем повече възпроизводителен секс на партиите. Но ако политическата рационалност движеше политическия процес, вероятно и магистралите и тротоарите ни щяха да са по-малко за сметка на повече и по-хубави детски градини и ясли. Същите тези политически елити, които са ни довели до просешката тояга на класовото разделение, до съкрушителния избор да се отказваме от второ или трето дете, до “избора” да трябва да емигрираме трудово, ни обещават (а с това и хитро изискват) повече от същата мизерия. Да не забравяме, че разликата между мизерията на белите и небелите прошляци е обикновено в пигментацията на кожата, рекламирана под наукообразната измислица „раса“.

Всъщност, нещо добро ли е демографският прираст на едно население? Зависи. Нямаме добри емпирични данни за нито едно политическо обещание… Така както нямаме никаква сигурност, че текущата демографска обсесия ще обезпечи щастливи и класово мобилни поколения. Но ако ще се правим на политически рационални, можем да преценим сериозността на една демографска визия по нейния анализ на миналото и настоящето: например, смята ли дадена партия да защитава работническите права, с което и да защити класовия интерес на човека? Ако дадена партия действително иска да направи демографски завой нагоре, то тогава най-лесният начин да преценим дали смята да го направи, е като докаже, че класовият интерес предхожда, но и определя, сексуалността като форма на сексуален интерес. Защото без обезпечаването на справедлива цена на труда, на добра семейна среда за отглеждане на деца и нужната инфраструктура, на класова мобилност, няма как да има социална сигурност, която да подкопае класовото разделение във възпроизводството. Ние сме класово разделена нация: не защото не можем да правим политически рационален и демографски отговорен секс (всъщност демографският срив показва именно, че можем), а защото политиките не хвърлят мост между реално и въображаемо; не може да защитиш себе си и своето поколение, ако не можеш да създадеш и обезпечиш, и така да защитиш, своя дом като своята крепост. В настоящия климат именно разломът между класа и възпроизводителен секс прави възможна заливащата ни отвсякъде демографска фантазия. А между тези две неща стои икономическата обезправеност на всички. Но фантазиите създават реалност, а с това и облекчение.

Един друг ключов аспект, различен от етнонационалния, определя текущата демографска баснословност на политическите елити: модното и инструментално атакуване на сексуалните малцинства. (Разбира се, атаката е модна именно защото сексуалното малцинство е по презумпция невъзпроизводително.) Нека предварително кажа, че в своя възглед за сексуално малцинство аз бих включил и жените като „социална група“, защото те също станаха основна жертва на не-защита от страна на държавата чрез истеричната приказка на име Истанбулска конвенция. В едно така или иначе неизпитало на гърба си „специални права“ и „утвърждаващи действия“ общество говоренето за „обратен расизъм“ и „розов фашизъм“ се превърна в норма, именно защото се оказва, че е по-лесно да мислиш сексуалността като класа. В това отношение, в тази кампанийна практика на превантивно неравенство, както го наричам, политическите ни елити са в авангарда и доказват, че всъщност могат да правят класов анализ на базата на секс и сексуалност, че могат да го политизират. Но не и когато става дума за бленувани хетеросексуални (по презумпция) демографски политики. Абстрактното, бяло и европеидно дете на демографската фантазия не е обект на класов анализ, защото всички останали са.

Но, виж, да мислиш класата като сексуалност е съвсем друг въпрос, а ако го направиш рационално, рискуваш да оголиш социалната тъкан до собствената си неизбираемост. Имам предвид, че най-лесно се вижда това, което  наричам „демографска фантазия“ през активно демографските реалности: а атаките срещу сексуалните малцинства са съвсем реални демографски акции срещу голата реалност на тези хора. Те са съвсем буквално атаки на една група срещу друга. Ако даден политически субект може да си направи политическата сметка, че ще спечели чрез действителна атака на една обезправена група като ЛГБТИ гласоподавателите чрез (поне) реторическото подчинение на жените, това значи че този субект знае много добре как да формулира класов интерес: а той е и хетеросексуален. Когато някой ви каже, че формулата „класа = секс“ е марксистка глупост, не му напомняйте просто, че по принцип нямате равни права. Напомнете му, че този субект ви обещава и че за в бъдеще няма да ги имате. Така вие автоматично можете да докажете, че този политически субект експлицитно разбира какво да избира: а именно, че вашата сексуално определна обезправеност е негова класова определеност. А тя е класова, защото чрез вас той говори на цял един народ. Ето това може би си струва да се нарече демографски реализъм: едно безотговорно обещание на повече бебета обречени на класова бедност и безбъдност на цената на сексуално-електорална задоволеност, на цената на една почти репродуктивна бюлетина, захвърлена в някакво абстрактно етнонационалистическо бъдеще на демографското добруване.

Хората, за които ще гласувате днес, хората, които ви обещават повече деца, повече щастие, повече нация, правят това на цената на съвсем осмислен сексуален интерес, правейки го класов интерес. Тук няма нищо марксистко и метафорично: политическото подчинение на сексуалните малцинства се случва тук и сега, съвсем осъзнато и отговорно, като класов интерес на хетеросексуалността. (Този процес е подкрепян от всички не-хетеросексуални кандидат-депутати, с едно единствено изключение.) Самата идея, че и ние, ЛГБТИ хората, можем да имаме деца, е абсолютното демографско престъпление. Не може „поне ще има повече българчета“ да бъде подменено или допълнено от „поне няма да има деца в сиропиталищата“, на никаква цена. Ключовата дума тук е „цена“, а не „българчета“, но и двете са класови детерминанти. Няма никакво значение дали традиционно ЛГБТИ хората имат повече „заделим доход“, който да им позволява да осигуряват по-добър стандарт на живот на децата си, какъвто е и демографският стереотип за тях – нека не изпадаме в класово-сексуален расизъм… Има значение само дали една обществена група като ЛГБТИ хората може целенасочено да бъде изключена от демоса: а това се случва, защото всички политици много добре разбират, пък било то и интуитивно, че нашият секс е и нашата класа, и обратно. Дори и тези, които могат да имат деца, като ЛГБТИ хората, са разделени на можещи и неможещи, но в този случай разделението предопределя целия (хетеро-)сексуален политически договор, че дори и експлицитно. Така политическите елити окончателно ни показват, че не само могат да правят класов анализ, но и превъзмогват аналитично разделението на можещи и неможещи чак до разграничението между тези, които трябва и тези, които не трябва да имат поколение.

Може да е безсърдечно, но поне е електорално честно обещанието, че само хетеросексуалните бели българи трябва да имат повече деца – а не, че могат. И именно тази пропаст между „може“ и „трябва“ е толкова овластяваща и за партии, и за електорат във временната реалност на демографската фантазия. Точно този етически зев представлява сексуалният договор днес, на тези избори. Това е качествено нова ситуация на политиката у нас: никога досега тези демографски проекции и въображение не са били толкова мобилизираща сила.

Но нека ни обещават повече деца на цената на по-малко деца, отгледани от еднополови двойки или не-етнически българи. Нека ни се вричат в реципрочен сексуален договор, а ние ги замеряме със своите бюлетини на демографската надежда, с надеждата за една процъфтяваща нация. Но нека не ни баламосват, че не разбират, че класовият интерес е и сексуален интерес. Точно защото има и сексуални и етнически малцинства в това общество, можем да видим, че демографската електорална фантазия днес е класова фантазия, сякаш съзнателно необезпечена от нищо друго, освен реалното подчинение и стабилно обезправяване на малцинствата. И когато решите да сключите своя сексуален договор с който и да било демографски демагог днес, на тези избори, опитайте се да не мислите за действителността и богатството – за класата! – на своето идно поколение. Защото сексът никак няма да ви хареса.

_______________

Източник на заглавното изображение: News.bg

Още от Станимир Панайотов за dВЕРСИЯ: Набързо за ускорението; Срещу обикновения човек; Когато по-късно е твърде късно… 

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments