Развитията в БСП: към политика на насилие и фашизация
11 февруари ще бъде запомнен като черна дата в историята на българската левица. Ще го помним с това, че заседанието на 50-ия конгрес на БСП от тази събота маркира окончателната поява на една фашистка структура-мършояд, изхранваща се от останките на 130-годишен партиен социалистически организъм. Редом с други изстъпления беше взето решение за свикване на национален референдум за и против „джендър идеологията“ в училище: мракобесно реакционерско решение, поставящо партията сред най-отявлените представители на крайната десница в региона и на европейския континент.
Като не става с избори, ще правим референдуми
Случаят извиква паралели с Румъния, където през 2018 г. беше свикан референдум дали да се промени Конституцията, за да се посочи изрично, че бракът е съюз между мъж и жена, а не между съпрузи, каквато е дефиницията, приета през 1991 г. Видими са асоциациите и с Хърватия, където през 2013 г. беше свикан друг референдум; 65% гласуваха да премахнат прогресивната клауза в конституцията, че бракът е съюз между две човешки същества, и да го преобърнат в съюз между мъж и жена. Не оставя съмнение и паралелът с Унгария, където през 2021 г. беше проведен референдум за закрепване на вече приет закон за „защита на децата“ от „сексуална пропаганда“, т.е. каквото касае и идеята на БСП – внушенията, че някой някак кара децата да правят нещо сексуално против волята си или тази на родителите им. И трите примера са за инициативи, недокосващи реалността по никакъв начин, но за сметка на това функциониращи като морална паника по учебник, която да мобилизира подкрепа за една фашизираща се власт – държавна или партийна. Тези и други примери от региона като законодателството срещу аборта в Полша, което вече убива много жени, ни поставят в незавидна компания на ултраконсервативни политики, които обаче мнозина в БСП одобряват не от вчера. Което е по-ужасяващото, кампанията, която по необходимост ще съпроводи свикването на референдума, ще завихри още едно, ново ниво на хомофобско, трансфобско и мизогинно насилие, сякаш “успехите” на партията в това отношение до момента не са достатъчни. Точно така – въпреки ужким безспорните постижения на партийци да „спират джендъра“ вече пет години, той все пак явно продължава да настъпва сред българските деца и семейства. Това решение за референдум, заедно с поредното прогонване на несъгласни от партията, показва, че БСП окончателно е скъсала със социалистическата си същност и че е крайно време никой повече да не си прави илюзии по въпроса (в това число слагам и самия себе си).
Трите бесепета
От трите доскоро съществували бесепета – декларативното, прагматичното и фашисткото – надмощие взе фашисткото. Това е и най-скорошното бесепе: на „традиционните семейни/християнски ценности“, на антимигрантската реторика, на омразата към жените и на отявлената хомо- и трансфобия; бесепе на бомбастичните пседводемократични жестове, познати още от Хитлер и Мусолини като плебисцити за мобилизация, наместо ония досадни избори (с които така или иначе не се справят).
Нинова и компания ни принудиха окончателно да забравим за първото, декларативното бесепе, наследеното-още-прехождащо бесепе, онова за представителни нужди и за захранване на антикомунистите. То е някаква социалдемократическа партия, каквато е оформила историята между 1990 г. и 2008 – 2016 (зависи кой какво брои). То става видно при отгръщане на първата страница на устава, при четене на „Визия за България“ и при слушане например Кристиан Вигенин да дискутира общите насоки на новата политическа програма. Това е бесепето, което се има предвид, когато по медиите някой произнесе „левицата“, и бесепето, което несъгласните партийци мислят, че защитават.
Нинова и компания ни приучиха да спрем да забелязваме второто, прагматичното бесепе, напасващо декларативното както към безпощадните повели на всекидневната неолиберална политика, така и към наличния капацитет на партията – управленски и електорален, а вероятно и към наличното ниво на идейно-политическа подготовка. Партията всячески избягва политики на преразпределение и съответно такива, които намаляват неравенствата (кота нула на социализма) и се фокусира върху простички либерални мерки, които хем да не дразнят електорати, хем да удовлетворяват спонсори и олигарси (или да радват някакви електорати, без да дразнят спонсори). Пример откриваме в думи на Ирена Анастасова по телевизия Bulgaria ON AIR след въпросното заседание на конгреса:
Ние отстояваме лява политика и аз не знам какво друго ляво може да бъде измислено, различно от това, което БСП реализира – безплатни ясли и детски градини, безплатни учебници до XII клас, по 300 лв. за всяко дете до IV клас, минималната работна заплата да е 50% от средната. Основна битка ни беше и да освободим от данъци всички млади хора до 26 години.
Нека помогнем за недоумението на Анастасова и обясним какво ляво и по-точно социалистическо е отдавна измислено. Да се дадат например по 300 лв. и за дете на работещи като санитари, и за дете на работещи в парламента означава, че за първото ще може да се купят някои критично нужни учебни пособия или дрехи за начало на учебната година, а за второто ще може да се купят още един чифт съвсем неспешни маркови кецове. Да са безплатни детските градини и за тези, които едва са намерили място като единствен шанс родителите да работят, и за тези, които могат неограничено да плащат за бавачка в настоящата у нас ситуация означава, че за поне едно нуждаещо се домакинство няма да има място в градината. Да се освободят от данъци едни, означава да се обложат с данъци други, но освен че все така старателно не прави нищо за въведената от нея пропорционална данъчна система, партията редовно обещава, че няма да докосва данъците и на бизнеса, въпреки че на всеки 1000 лв. печалба на най-големите бизнеси държавата прибира едва по 3 – 4 лв. И така БСП става „социалният вектор“ на някое правителство, както говореха “здравите сили” в партията миналата година, но не и социалистическият вектор, нито дори и социалдемократическият. Това е прагматичното бесепе – в постоянна готовност, впрочем, и за все по-безпринципни коалиции.
Към фашизация
На заседанието на конгреса в събота Нинова и компания просто показаха по-безскрупулно от всякога, че вече има ново водещо бесепе и че когато и ако то реши, ще смазва другите две.
Някои сигурно са изненадани, някои злорадстват, трети ще се позабавляват няколко дни в социалката, на четвърти им е все едно, пети ръкопляскат. Факт е обаче, че случилото се е значимо не само за една конкретна партия, а е и симптом на тежко заболяване на политическото тяло у нас, което трябва да бъде разбрано и третирано незабавно. Съвсем не става дума за криза на някоя си там партия, защото БСП не е коя да е партия. За добро или зло – и против желанието на дежурното антикомунистическо съзнание, владеещо публичния дискурс – историята (и не само тази на ранния преход) е недвусмислена: БСП и българската парламентарна демокрация са скачени съдове. Правителствената криза е парламентарна криза; парламентарната криза е криза на представителството; а когато единствената номинално лява партия в парламента – на труда, на „обикновените хора“, на народа, на експлоатираните и потисканите – не само се свлича от избори на избори, без да може да мобилизира представителство, но и демонстрира ясни белези на фашизация – то значи се случва нещо много по-значимо от поредния повод за злоради подигравки. Ще цитирам прословут цитат от Грамши, които ползвах и по повод на едно заседание на 49-ия конгрес:
Ако управляващата класа е загубила консенсус, т.е. вече не „ръководи“, а „доминира“, упражнявайки само принуда, това означава именно че огромните маси са се откъснали от традиционните си идеологии и вече не вярват, в каквото са вярвали преди. Кризата се състои тъкмо във факта, че старият свят умира, но новият не може да се роди; в това междуцарствие (interregnum) се появяват множество патологични симптоми.
Най-малкото, делегатите на конгреса на БСП могат да се считат за представителна извадка за определен сегмент от българското общество. Това са 978 души, които са като минимум достатъчно ангажирани политически, за да се разходят до НДК и да прекарат известно време там – отделно от несъмнените си ангажименти поне в изборно време – и което е по-важното: които най-малкото не възразяват на разбиране за лявото като сглобеното от прагматичното и фашисткото бесепе. Това са близо хиляда души с повече или по-малко ресурси и влияние в общности из цяла България, които са вероятно способни да провокират референдум, а и всякакво друго националнозначимо събитие. От тях над половината нямат нищо против – или активно подкрепят – разбирането не само че такова нещо като „джендър идеология“ съществува, но и че то е заплаха за децата. Хора, за които очевидно да бъдат доминирани (а вероятно и да доминират) е желано състояние – било то в лицето на Нинова и Изпълнителното бюро, било по друг начин.
Нещо повече: опозиционерите вътре в партията, били те прокудени или не, изглежда възразяват срещу репресивния стил на ръководството, съдейки по множество позиции и напускания както в дните след въпросното заседание, така и от преди това, но не личи да възразяват срещу решения като това за провокирането на този референдум; не видях нито една личност или обединение да заема позиция срещу възможността половината конгрес да одобрява подобни политики.
Трудно е да се преувеличи за какво изчерпване на демократичния, идеен и социалистически прогресивен потенциал свидетелстват тези развития. Докато разлагащият се труп на партията свърши работа за наторяване на почвата, т.е. докато се появят достатъчно по численост и сила прогресивни субекти, които да са в състояние да заместят вакуума, оставен от партията, с някаква форма на социални движения, ще мине много време. Алтернативно, някаква друга лява партия, за да се появи, също ще отнеме много време; заявяващите се на този етап са меко казано необнадеждаващи. С други думи, тези развития вещаят не само поредната година на насилие чрез лов на вещици, но и поредно задълбочаване на политическата криза. Нито антикомунистическият дискурс, който злорадства, нито гражданският, който недоволства и стига само до вопли за повече гласуване, са трогнати, а трети силен няма. Но последиците са за всички.
