Против БСП във времето на чудовищата
Нов конгрес, стар проблем
49-ият конгрес на БСП отново фокусира вниманието на говорещите глави върху вижданията на партията, играеща понастоящем в ролята на парламентарна опозиция. Този път акцент бяха идващите през май европейски избори, но залогът, въпреки веещите се из залата европейски знамена, бе по-скоро другаде – сваляне на ГЕРБ (да се чете „взимане на властта“) или може би най-малкото, взимане на повече местна власт в рамките на тази календарна година.
От избирането на Корнелия Нинова през 2016 г. насам БСП използва, общо взето, две карти – „партия на народа“ и „алтернатива“. И двете зависят от пищни PR пърформанси, и двете реално не са нови, а се търкат активно поне от възкачването на привидно смъртния враг ГЕРБ.
Претенцията за алтернатива е определено по-сложният момент, защото в това отношение партията има да преодолее доста сериозни препятствия, за да прозвучи такава претенция поне благоприлично. Преди всичко, трудно e да бъдеш алтернатива на неолиберализма (както не един каза от трибуната, а и по други поводи партийците говорят така), когато си сред водещите участници в ускореното навлизане на България в неолибералния свят, наричано за краткост „преход“. Докато този свят осъзнаваше, че тъкмо благодарение на неолиберализма го сполетява глобална финансова криза, БСП в България въвеждаше плосък данък, от който и досега няма намерение да се откаже. От тогава насам пък е обсебена от ГЕРБ, а от известно време и от попълзновенията на европейските джендъри. ГЕРБ и джендърите са всъщност двете линии, по които партията фактически се представя за алтернатива – алтернативата на неолиберализма е запазена за речите от трибуната.
В „партия на народа“ пък явно все повече се влага едно дълбоко несоциалистическо разбиране. Очевидно от премного случаи за БСП народът вече не е demos, а е ethnos, т.е. не става дума за гражданите, а за етническото мнозинство или за етнонацията, и 49-ият конгрес на партията беше поредно свидетелство за това. Самата лидерка Нинова го натърти многократно, включително с патетични обръщения към зрителите като „скъпи българи“. Но което е по-страшно, подплатиха се и пред самите делегати думите ѝ отпреди година (и намеците неведнъж оттогава насам), че най-близки политически БСП чувстват Обединените патриоти. Флиртът с тъмносиньо-кафявата част на спектъра включваше призиви на лидерката към утвърждаване на неща като „род“, „семейство“ и „християнски ценности“.
За съжаление, нищо от това не е съвсем ново и тези констатации само се повтарят вече болезнено често. Струва ми се, че из медиите и публичното говорене изобщо има остър недостиг на отговори на въпроса „И какво от това, че БСП се фашизира?“, при това от лява гледна точка. Този недостиг само се обостря допълнително в навечерието на поне два изборни процеса и в контекста на тактически намеци тези дни за нови политически субекти, – щом президентът и „24 часа“ заприказваха за това, значи нещо ще се случва – които, без много да се натъртва на думата, щели да бъдат леви. Защото тъкмо левите в България, след всички социални и идеологически щети, които БСП е нанесла, би трябвало да имат най-голям проблем с тези развития. И тъкмо, както казва Роза Люксембург, ужасът на левите какво би станало, ако не направят нищо, би трябвало да служи за мотивация да направят нещо. Щом като в партийната политика няма кой друг да предложи прогресивни контраразкази, те все от някъде трябва да дойдат и всеки политически активен човек може да понесе своята отговорност за това. Ето защо, взимайки повод от последния конгрес на „столетницата“, тези редове обясняват защо, поне за начало, са необходими недвусмислени леви гласове против БСП и защо трябва отказ от всякакви сближавания и дори докосвания на левите до БСП на което и да е ниво на действие.
Към доминация
Този месец се навършиха 128 години от раждането на Антонио Грамши. Струва ми се, че в следващия популярен откъс от неговите „Писма от затвора“, написан след четири години зад фашистки решетки (1930 г.), се съдържа ценен урок.
Подобни статии:
Ако управляващата класа е загубила консенсус, т.е. вече не „ръководи“, а „доминира“, упражнявайки само принуда, това означава именно че огромните маси са се откъснали от традиционните си идеологии и вече не вярват, в каквото са вярвали преди. Кризата се състои тъкмо във факта, че старият свят умира, но новият не може да се роди; в това междуцарствие (interregnum) се появяват множество патологични симптоми.
Източник
Ако ръководенето почива на съгласие и демократична практика, а доминирането – на сила, то второто идва, когато консенсусът за това кой и как да управлява е загубен. В този план понастоящем консенсусът е действително загубен, от една страна, в голямата обществена картина, където отдавна са болезнено видими пълният срив на доверие в институциите и ниската избирателна активност, и тичащите подире им извращения на клиентелизма и сливането на властите. От друга обаче, консенсусът е загубен и вътрешнопартийно за БСП. За съжаление, противоречията (например за това дали националистическите партии в правителството са фашизоидни или са просто патриоти) между изказванията от трибуната на конгреса щяха да минат за израз на старата им претенция за демократичност само ако не касаеха базови ценностни различия и не идваха на фона на устойчиви обвинения срещу настоящото ръководство, че множество решения се взимат непрозрачно и без обсъждания на необходимите нива.
Представителите на БСП вече дори не опитват да обяснят как именно ценности като „род“ или пък скорошни (и закъснели) идеи като тотално спиране на социални помощи за семейства на неучещи деца са съвместими със социалистическата традиция. Това, освен често с автентична политическа неграмотност, е свързано и с факта, че в постсоциалистическа България социализмът все още не минава безнаказано, и БСП имат своето, макар и перверзно разбиране за това. Вместо да формулира нови леви или поне прогресивни перспективи, партията с всяка следваща година демонстрира все по-категорично, че предпочита по-малкото съпротивление на това да следва масовата деполитизация и да дегизира реакционерството си като реалполитика и палячовско народничество. Прословутата „Визия за България“ е ужким предназначена да служи за програмен документ на обновяваната от Нинова партия, свързвайки PR лупингите с някакъв вид практика и привидно визионерство. Но „Визията“ фактически само потвърждава, че дори и да се захванат с управление, БСП ще правят точно това, което говорят, и то съвсем няма да е по-ляво от преди. От документа става ясно, че докато отново се обявява срещу неолиберализма, партията не предлага никакви защити за работниците. Вместо това демонстрира специална грижа за „раздвижването на българския капитал“ и интересите на малкия и среден бизнес. И същевременно, разбира се, например в училищното образование повтаря дословно реакционерските паранои за подмяна на историята, за „джендър идеологията“ и за нуждата от възпитание в национални ценности.
Всякакви надежди, че БСП ще задрапа обратно нагоре от кафявата пързалка, по която се е спуснала, са просто наивни – не само защото няма откъде тя вътрешно да намери достатъчно такава воля и разбиране, а и защото няма кой, чисто електорално, да я тласне натам, особено с всичкия ѝ исторически багаж. Докато „огромните маси са се откъснали от традиционните си идеологии“, БСП просто отразява този факт и няма откъде да си направи нова социалистическа идентичност. Затова, ако може, ще управлява не чрез консенсус и преосмисляне на левите възможности днес, а чрез повтаряне на най-реакционното, което е в наличност в момента, чрез популизъм в най-вулгарния центристки смисъл на думата, и чрез доминация. Отявлените призиви към „патриотичния сегмент“ избиратели по време на конгреса са просто последният прагматичен ход в тази посока.
Времето на чудовищата
В годините, в които пише Грамши, последиците от Голямата депресия – може би най-тежката криза на капитализма някога – започват да се усещат в целия свят, водейки със себе си разрастването на фашизма като последното, но жестоко ефективно средство за удържане властта на капитала. От другата страна – идеологически и почти географски, – начело с Коминтерна комунистическата вълна набира огромна сила като контрапункт едновременно на старата капиталистическа експлоатация и на новото фашистко насилие. Не без основание често и от различни краища на политическото поле между сегашната ни историческа ситуация и междувоенния период се прокарват нишки на аналогия. След финансовата криза от 2007 г. капитализмът, облечен като „пазарна демокрация“, отново загуби консенсуса, на който се радваше до края на 1990-те, водейки след себе си поредната фашистка вълна, видима сега от Бразилия до Филипините и от САЩ през Унгария, до Турция. В глобалните реалности две десетилетия след краха на СССР и Съветския блок съпротивата е дълбоко анархистична, считано от Окупирай, през арабските революции, та чак до днешните Жълти жилетки или пък революцията в Рожава.
В този контекст либералният свят неслучайно се страхува например от резултатите на идните европейски избори. Не и БСП обаче. Тя устойчиво се държи все по-изолирано и по никакъв повод не само не засяга глобалните движения за справедливост, но и влиза в целенасочени конфликти с международната социалдемокрация (ПЕС) и отбягва всякакво говорене извън националното. Станишев неслучайно каза по време на конгреса, че лявото е по необходимост интернационално. Това е уместна, макар и твърде мека критика, защото оттеглянето от международните дела на лявото в който и да е смисъл е неразделна част от фашизирането на партията. Най-малкото, да говориш за „род“ и да браниш националния интерес от гейовете, бежанци и прочие, докато същевременно споменаваш някакви глобални процеси, които са израз на борба за солидарност и справедливост, би създало излишни поне реторически трудности, за справянето с които БСП няма излишен ресурс.
Но това, което Грамши казва в своите нарочно „кодирани“ заради фашистката цензура тетрадки, може да се види и по друг начин. През 1930 г. Италианската комунистическа партия, на която той е генерален секретар до вкарването му в затвора през 1926 г., възприема окончателен болшевишки завой под ръководството на Камила Равера, а впоследствие и на Палмиро Толиати. Грамши не споделя оптимизма на Коминтерна, че към онзи момент условията за революция в Италия са налице, и се застъпва за по-скоро тактическо отслабване на буржоазния ред, мутирал до крайна реакция във фашизъм. В неговия речник доминацията чрез сила е контрапункт на водачеството чрез съгласие и един по-демократичен подход към политиката. В този смисъл е възможно „патологичните симптоми“ да се касаят тъкмо до „болшевизацията“ на италианския комунизъм, а не (или не само) до и без това властващия фашизъм. За Грамши към онзи момент болшевизмът, независимо от цялостната военизация на културния и политически живот, е достигнал тъкмо вида доминация, който е непродуктивен и неприемлив за постигането на социализъм.
Днес не само че не можем да сме оптимисти за способностите на партийната политика да прави и номинално революционни ходове, но и за България трябва да сме реалисти и да признаем, че никъде няма и повей на социализъм. Гледайки БСП, явно в постидеологическото ни време се раждат още по-страшни чудовища, отколкото преди 80 години. Вече е възможно окупирала представите за ляво партия да приема не само несоциалистически, а антисоциалистически завой, само и само да не атакува интересите на капитала, ами напротив – да ги укрепва. Защото, казано честно, всеки опит за действително социална политика – като например премахването на плоския данък – би означавал удар върху олигархичните интереси, с които БСП е в пряка зависимост.
В този смисъл и след всичко казано дотук, е повече от необходимо да започнем да гледаме на промените в БСП не като на израждане на социалистическа партия, а като на израждане на капиталистическа партия. То следва неотклонно необходимостите, породени от новите кризи на капитала и нуждите на неговото опазване след края на либералното благоприличие и след изтощението на социалдемократическия неолиберализъм. Всичко друго би било израз на огледална на властващия антикомунизъм наивност, която няма какво да донесе, освен още разочарования и слабост.
Консистентните и категорични гласове против БСП са само първа, но задължителна стъпка към преодоляването на безизходицата, в която се намира лявото в България. От там насетне е необходимо да започнат да се приемат по-насериозно всички демократични и прогресивни процеси и субекти, идващи „отдолу“, а такива, дори и в клетата ни периферна страна, започват да се появяват все повече. С края на консенсуса на либералната демокрация идва и краят на абсолютната власт на партиите и парламентарната политика на национално ниво. Олигархичните елити явно отдавна са разбрали това, като се има предвид задълбочаващата се връзка между власт и капитал, която либералите наричат корупция. В новото междуцарствие неизменно ще се гледа с подозрение към всеки, който отказва да види път напред, ако по него я няма подкрепата на някоя партия. Още повече, ако това е партия като БСП.
Заглавно изображение: от Facebook страницата на БСП
