Акценти

Борба в командировка

от Рая Апостолова

Директива за командированите работници е поредната практика, която институционализира разрива между производстводство и социално възпроизводство, характерен за капиталистическите общества, а борбите, които се разгърнаха около нея в последните няколко години, принадлежат със същата сила както на първата, така и на втората сфера. В този смисъл, производственият процес се превръща в една от възможните платформи на класови борби, но в никакъв случай не и единствената.* Едновременно с това, ако натрупването на капитал е в същността си географски въпрос*, може да твърдим, че развитията от последните години, касаещи нарушения във възобновяването на жизнения процес – достъп до подслон, здравеопазване, здравословна храна, но и покриващи някакъв исторически зададен минимум – и невъзможността това възобновяване да се посрещне от въвличането в трудови процеси, ни предоставят възможността да мислим социалното възпроизводство като критична част от  географията на класовата борба, към която препращат Маркс и Енгелс.

Как да мислим връзката между социално възпроизводство и движението на работна сила? Как да надскочим „националното“ като поле, в което виждаме единствено разгръщането на ефектите от социален дъмпинг – внос на нископлатена работна ръка, която може легално да подбива националното ниво на заплащане – и да върнем класовия анализ в сферата на интернационалния труд? Това са някои от въпросите, които ме занимават тук.

 

Малко история

Въпреки че антагонизмът между социално възпроизводство и производство е характерен за капиталистическите форми на икономическа организация, този разрив не винаги е бил толкова очевиден за работещите и е бил подложен на отпор както от феминистки борби, така и от мигрантски и синдикални движения.

В началото на 1950-те години индустриалният капитал в Европа започва да води война срещу двустранните държавни договори за мобилност на работна ръка. Според капитала, такива договори „пропити от автокрационни тенденции възпират свободното движение на стоки, услуги и капитал“ (Berb, 1953: 3). Антихегемонията срещу двустранното държавното управление на движението на работна сила се проявява в Плана Шуман от 1950 г. и в съответното утвърждаване на Европейската общност за въглища и стомана. Последващото Парижко споразумение от 1951 г. предвижда свободното движение на трудови мигранти от и към всяка от шестте държави, подписали споразумението (Германия, Италия, Белгия, Франция, Люксембург и Холандия). Подобно на новоподписаната Декларация за командированите работници, една от договореностите на Парижкото споразумение забранява дискриминация по отношение на заплати и условия на труд между местен и мигрантски труд. Но нещо повече: споразумението изкарва на преден план условие пред страните-членки, а именно че „разпоредбите за социална сигурност не могат да възпрепятстват трудова мобилност“. На практика това би означавало, че имиграционните политики на дадена страна трябва да са подчинени на социалната сигурност на пътуващите работници (член 69, алинея 3). Това е развитие в противовес на сегашните условия на трудова миграция, където социалната система в полза на пътуващия работник е заменена с контрол върху имиграцията.

 

Тези развития са до голяма степен възможни поради още силното тогава синдикално движение в Европа и в частност Германия. Притиснат от тогавашната Социалистическа партия на Германия, немският парламент се съгласява да гарантира участието на синдикати не само в преговорите на споразумението, но и в създаването на комитети за съвместно вземане на решения в предприятията, които наемат мигрантски труд. Тези предпоставки създават условия на възпроизводство на труда, които се различават от сегашните практики в ЕС. Синдикалното движение успява да издейства механизми, според които социалната защита при мобилност, презаселване и преквалификация са били гарантирани от сключените договори. Тъй като по-малки компании не са могли да се конкурират с тогава набъбващите монополи в индустрията, Парижкото споразумение е предвиждало финансова помощ, която да ги закрепи и пренасочи в друг тип индустрии. Миньорите, които са били освободени от тези по-малки предприятия, са получавали работа в други сфери на индустрията или са били обезщетявани през социални схеми за безработица. Презаселилите или преквалифициралите се са имали достъп до невъзвращаеми стипендии (виж Berb, 1953).

Тук виждаме отношение на мобилност-капитал-държава-труд, където капиталът и държавата не са успели да рамкират социалната защита като обект на потенциална злоупотреба, какъвто е случаят днес. Виждаме и как синдикалните движения са настоявали за условия на труд, чиято защитеност да касае както пътуващите, така и местните работници. Борбите на работниците в тази първа фаза на регламентираното освобождаване на движението на труд са постигнали възможността за сравнително плавно възпроизводство през по-горе споменатите механизми. Разбира се, възпроизводство, което се базира на капиталистически отношения, но което е и резултат от политически и социални мобилизации. Неполучаването на заплата, бездомността, липсата на достъп до социална сигурност, наказването на работници с оглед на някаква измислена „икономическа неактивност“, са били невъзможни предвид водените борби и вече постигнатите победи на работническата класа.

Погледнато през днешната ни призма, със сигурност може да твърдим, че класовата борба на работниците в сферата на възпроизводството претърпява значителна загуба в контекста на трансграничното движение на работна сила. Към днешна дата съществуват разнородни логики, които съпътстват това движение в Европейския Съюз, където наблюдаваме едно разрояване на миграционни категории: „самонаети“, „командировани работници“, „икономически мигранти“, „модерни роби“ и прочее. Тези категории напълно въплъщават тази загуба, но и често биват противопоставяни една на друга. Така, според представители на синдикалисти от България, Румъния, Полша, Испания и Германия, които заседаваха по въпросите на командироването в Съюза организирания през 2014-а от Deutscher Gewerkschaftsbund (DGB) в Берлин конгрес, ако командированият работник придобие по-голяма мащабност чрез неговото регламентирано правово пътуване, то фалшивият самонает постепенно би изчезнал като необходимост от пазара на труда. Първата категория се превърна в условието за отричане на последната.

 

Командировката в чужбина: от социалистическа привилегия до страх на капитала

Небезизвестен е филмът Маневри на петия етаж, заснет през 1985-а в социалистическа България. Там ставаме свидетели на едно рамкиране на командировката в чужбина като привилегия толкова желана, че е в състояние да разруши години наред градени приятелства и колегиалност. Петър, Дантон и Андрей едва не се нараняват един другиго само и само да моделират „съдбата“ по начин, по който да им даде привилегията да заминат на командировка в Япония – държавата-чудо за социалистическия режим.  Същевременно, немалко пъти сме слушали легендите, че работещите в Либия, Виетнам, СССР и други „братски“ държави са заминавали благодарение на партийни връзки, а митовете за носещите кукли „Барби“ татковци бе повод всяко дете да мечтае татко да замине за „чужбина“. Днес сме свидетели на тотално преобръщане на идеята за работа в чужбина. От уж престижни университетски краткосрочни позиции до работа в строителството, постоянно чуваме за „изморените от път“ българи, на които им е втръснало да пътуват от един европейски град в друг. И не защото за тях е присъща някаква недоразбрана космополитност, а защото да си „емигрант“, означава да се присъединиш към класата на босите, гладните, прекариатите, скитащите немили-недраги. Нали така Джамбазки заплаши и транспортните ни работници:

…няма да бъдем хората втора категория, втора ръка, няма да позволим да откраднат бизнеса и да направят работниците гастарбайтери и мигранти нататък, защото ние говорим за една нова вълна от българска емиграция. (курсив на авторката)

Този страх, който Джамбазки умело впряга за политическите си агитации, не е случаен и не е обвързан единствено със страха на работната сила, че ще трябва да се препитава навън. В контекста на класовата борба, която се разгръща срещу източно-европейските работници, уплахата на Джамбазки идва и оттам, че тялото на транспортния работник може да тръгне на път: което означава, че то ще се отдалечи от зоната на нископлатения, търпящ години наред унижения работник от България.

 

Това е страх, че капиталът в България ще го изгуби за сметка на капитала на запад. Това е страх, че работникът в България ще ограби капиталиста от собственото си тяло и следователно от неговата печалба.

 

Джамбазки не е сам. Цяло наднационално буржоазно тяло бе създадено, че да възпре транспортния работник от „облагите“ в новия пакет Мобилност, но и от правилата на новата директива. Ето как Българска Стопанска Камара, говореща и от името на международното бизнес лоби EuropeanBusiness, отрази същия този страх:

Българската стопанска камара декларира своето категорично несъгласие, опасения и дълбока загриженост по повод на прибързаната и необмислена договореност в рамките на т. нар. „Триалог“ за промени в Директивата за командированите работници. В тази връзка, БСК изразява пълна подкрепа на официалните негативни позиции на най-представителната организация на бизнеса и индустрията в ЕС – BussinessЕurope.

Предварителната договореност между Българското председателство на Съвета на ЕС, ЕК и ЕП, се основава на принципа „Еднакво заплащане за една и съща работа на едно и също място“, вместо върху обективния и икономически справедлив пазарен принцип „Еднакво заплащане за една и съща работа на едно и също място, създаващи една и съща добавена стойност“.

Постигнатата договореност игнорира по недопустим начин съществените разлики в произведената крайна добавена стойност, произтичащи от различното място във веригите на добавената стойност и доставки на основните контрагенти, подизпълнители и доставчици на стоки и услуги, агенции за временна работа и др., както и широкото действие на каскадни, доминиращи и подчинени договорни отношения между различните участници в Единния европейски пазар.

Залогът е ясен: България трябва да продължи да съществува като територия, в която работната сила да остане нископлатена. Една същностна характеристика на географията на класовата борба.

 

А от какво трябва да се страхуват командированите работници? Нима промените в Директивата са истинска облага за европейските работници?

Промените в европейското законодателство от 2018-а година по отношение на командированите работници засягат един основен аспект на трудовата мобилност – равнопоставеното заплащане на чужда и национална работна сила в рамките на различните страни на Съюза.* Битката за равностойното заплащане е резултат на години борби както от страна на работниците, така и на представляващите ги синдикати на европейско ниво. Всичко започва със съдебния процес „Лавал“ от 2004 г., идващ от Източна Европа, който отваря Кутията на Пандора на труда, когато латвийска компания е съдена за това, че изплаща ниски заплати на командированите си в Швеция работници.

Съдът отрежда, че тъй като в Швеция няма минимална работна заплата, няма и основание командированите работници да получават по-високи заплати. Единственото изискване, което остава пред компаниите, които командироват работници, е, че те не могат да изплащат заплати по-ниски от предвидените в Кодекса на труда на държавата-изпращач, когато това засяга страни без регламентирана минимална работна заплата. В страните, където тази заплата е регламентирана, компаниите-изпращач са длъжни да изплащат заплати спрямо нея, независимо от установени секторни различия. Тези условия на Директивата от преди 2018 г. създават условия за т.нар. социален дъмпинг. От друга страна, това дава възможност на работодателите да наложат механизъм на заплащане, ясно следващ модела „Европа на две скорости“.

Когато Емануел Макрон прегърна каузата на командированите работници през 2017-а година, той настоя за промени, които ще заставят компаниите-изпращачи да следват националните рамки за трудово възнаграждение и условия на труд в страната-приемник. Тези работнички и работници се трудеха, без да са включени в трудовата и социална система на приемната страна – изискванията за приравняване на образование, квалификация и стаж не се прилагаха към тях. Какво се промени?

Промяната се крие в елиминирането на уж най-очевидното неравенство в Съюза: нееднаквото заплащане за еднаква работа, което включва всички основни елементи от заплащането и условията на труд според Кодекса на труда на приемащата държава като еднакви заплати, еднакво ограничение в работното време, еднакви здравословни и безопасни условия на труд, еднакво третиране на мъже и жени на работното място. И така, новата Директива предвижда равенство, което спира до предела на офиса, на фабриката, на полето. Когато става дума за това как работниците осигуряват своето здраве и това на техните деца, каква сигурност ще имат при пенсионирането си, как ще финансират своите жилища, как ще са защитени в случай на уволнение, как ще се грижат за децата си в условията на неспираща приватизация, това си остават проблеми, които те ще си решават в България.

Промените в Директивата категорично казват, че социалното осигуряване на командированите работници остава ангажимент на страната-изпращач. Командированите работници продължават да се осигуряват в държавата, от която са изпратени.

Мерките, заложени в промените на Директивата, дават индикация за зонирането на Съюза през отделянето на социалното възпроизводство като поле на индивидуална отговорност. При командированите работници тези тенденции са особено видими поради специфичните регулации, предвидени за тях и посочени по-горе.

Едно от очевидните заключения от дебата около командированите работници е, че европейската политика затвърждава разделянето на Съюза на държави с евтин труд и държави с относително по-високи доходи и стабилна социална система, които също претърпяват крах, но в далеч по-малки размери, отколкото в Източна Европа през последните трийсет години. Мобилността на труд и капитал в рамките на ЕС вървят ръка за ръка с възпроизвеждането на неравенства и новата директива по същество не ги поставя под въпрос. Както знаем, българските бизнес лобита, с помощта на целия политически елит, защитават конкурентоспособността срещу новите правила в Директивата.

Но така зададена конкурентоспособността храни шефовете и осъжда на глад работниците. В крайна сметка, основният въпрос, който трябва да ни занимава е как възобновяваме жизнения си процес. С други думи, на каква логика са подчинени политиките, които ни позволяват да възстановим силите си не единствено като работна сила, заета в полза на натрупването на индивидуално богатство, но и като такава, която може да разчита на това, че ще има покрив над главата си, достъп до ясли и детски градини, че здравето ѝ няма да се изтъргува и че бъдещата ѝ пенсия ще е в такъв размер, че да се чувства сигурна, че няма да ѝ се наложи да работи на преклонна възраст. Тези въпроси идват като критика на рамкирането на дебата за труда в ЕС през заетост, възнаграждение, и „кражба на работни места“, които се мобилизират в политическия и медиен дискурс. Този дебат все повече трябва да се насочва към въпросите за социализирането на труда ни за направата на блага, които ще гарантират социалната сигурност на всички ни.

Въпреки провъзгласяването на Макрон за защитник на работническите права на източноевропейци, стана прекомерно ясно, че политиката му по-скоро гони модела „разделяй и владей“. Успоредно на приказките си за „еднакво заплащане и равни права“, президентът на Франция не се поколеба да срине досегашния трудов кодекс в страната си и да поведе класово покушение, в което днес жълтите жилетки олицетворяват най-мощната опозиционна сила. Още преди жълтите жилетки обаче, и в продължение на месеци, Франция се разтрисаше от работнически стачки и бунтове срещу бюджетните съкращения. Под лозунга „[Макрон] краде от бедните, за да даде на богатите“, синдикати, транспортни работници, пенсионери протестираха срещу плановете на Макрон да улесни частния бизнес в съкращаването на работници, децентрализирането на синдикални организации и срещу края „работни места за цял живот“.

Рядко бе коментирано, че обявената война срещу Трудовия Кодекс на Франция ще засегне и идващите отвън работници. Отсега нататък тяхната работа в командировка ще се извършва във все по-разрушаваща се система на социална сигурност исиндикална политика. В този смисъл лозунгът еднакво заплащане за еднаква работа е прах в очите на работническата класа в Европа. Тук ставаме свидетели на отчетливо и всеобхватно затвърждаване на класовите неравенства в рамките на Съюза. Макар и да е приветствана като крачка към елиминиране на ситуацията, в която мигрантите са третирани като работници втора ръка, Директивата продължава традицията на сериозен разрив във възпроизводствените процеси на пътуващия труд.

Опитите за боядисване на Директивата за командированите работници в нелепата окраска на „работническо равноправие“, както например направи Агнес Йонгериус от Групата на прогресивните социалисти и демократи в Европейския парламент, няма да променят плътността на веригите, с които източноевропейската работничка е окована към нехайството спрямо нейното оцеляване и достойнство. „Еднакво заплащане за една и съща работа“ e буржоазен мит, който чисто и просто уеднаквява индивидуалните различия на работната сила (не само спрямо възраст, мускул, здравословно състояние и пол, но и спрямо достъпа до социални блага), за да ги реконструира като различия между продуктивни и не-толкова-продуктивни работници, както видяхме и в изявлението на БСК. Това изглаждане на терена в полето на експлоатацията на работна сила е възможно именно през изкуственото отделяне на социалното възпроизводство от производствените процеси. И тук, борбата ни трябва да се заинати: произведеното от нас трябва да служи за благополучието на всички ни, а не на отделни индивиди. Това, което наблюдаваме в България в последните месеци през протестите на транспортните фирми, е, че обединението между капитала и фашистите, провокирано от страха, че ще изгубят евтиното тяло на работника и съответно икономическата и политическата печалба от него, не ги принуждава да правят отстъпки. Напротив. Като че ли те все повече се опитват да се освободят от „каиша“ на законодателното регулиране, същевременно приковавайки същото това тяло, от което интензивно изсмукват работна сила и политически дивиденти, на площада, крещящо срещу собствения си интерес. Но това няма да продължи дълго.

 

Библиография:

Berb, G. (1953). The European Coal and Steel Community: A Political and Legal Innovation. The Yale Law Journal 63: 1-44.

Bhattacharya, T. (2013). What is Social Reproduction Theory. Socialist Worker, [online] Available at: https://socialistworker.org/2013/09/10/what-is-social-reproduction-theory [Accessed Dec 31, 2018].

Harvey, D. (1998). The Geography of Class Power. Socialist Register (34).

Losurdo, D. (2016). Class Struggle. London: Palgrave Macmillan.

Валявичарска, Ж. и Уайтнър, Б. (2018). “Потисничество и съпротива на терена на социалното възпроизводство: исторически траектории и настоящи измерения.” dВЕРСИЯ (11), 110-136. Достъпно от: https://dversia.net/4065/potisnichestvo-i-suprotiva-na-terena-na-socialnoto-vuzproizvodstvo/ [Последен достъп: 27 януари, 2019]

______

Снимката е взета от фейсбук страницата Wir wollen wohnen и изобразява протест на български бездомни мигранти в Мюнхен. Датата е 29 ноември 2018 г.

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments