Дебатираме: Колко пък да сме млади и протестиращи…?
Кой, какво, кога, къде?
На 2 юни, от 18 ч. в Център за култура и дебат „Червената къща“ се състоя дебат на тема „Преходът, протестите и гласът на младите“. Събитието е втора такава дейност по проект „Гражданска практика за студенти и учители. Протестите след 2011 г.“ на Фондация за хуманитарни и социални изследвания.
Панелисти зад масата бяха Неда Генова (автор в dВЕРСИЯ), Надежда Московска и Александър Кирицов (на мястото на първоначално заявената Радина Банова), а участници по столчетата бяха представители на академичния и параакадемичен каймак, други двама автори от dВЕРСИЯ (единият от които бях аз), както и няколко лица с видима потребност да споделят свои екзистенциални тревоги или текущи битки. Модератор беше Боян Знеполски.
Някои уточнения
Едно особено съвпадение на обстоятелства определяше рамката на дебата, за което, поне по казаното, повечето участници не изглежда да си даваха сметка или съзнателно не експлицираха. „Младите“ бяха на фокус по две линии. Едната е проектният (разбирайте донорски, на Програмата за подкрепа на НПО) приоритет, който организацията, провеждаща събитието, задава. Едва втората е, че протестите от 2013-14 г. наистина имаха силно младежки оттенък (разбирайте, заради Окупацията на СУ, макар и не само). Което отвежда към следващото важно уточнение.
Някак интуитивно и без да се проблематизира нито от панелистите, нито от другите участници, идеята за „протест“ минаваше изключително през антиправителствените протести на 2013-14 от серията #ДАНСwithme. Фокусът на обсъжданията беше допълнително стеснен от принадлежността на панелистите към „младите“ („Поколението на прехода“) и най-вече от участието на двама от тях в действията на Ранобудните студенти, за които има широко признание, че от един момент нататък „трептяха“ на вълните на протеста 200 метра оттатък Ректората. Миньорските протести или различни протестни акции около темата за неравенствата (на сексуална, етническа или социалноикономическа основа) бяха бегло споменати, а различните екологични протести от 2011 г. насам и зимните протести срещу електроразпределителните дружитества на 2013 г. изобщо не бяха в разговора. Няма да се занимавам изрично с това защо и как наративът за „младите“ не попад(н)а в контекста на тези събития. Ако изобщо причината да не се обсъждат е в „немладостта“ им, макар да подозирам, че, погледнато в по-общ план и извън дебата, причината съвсем не е там така или иначе.
Важно според мен е уточнението, че това събитие не беше дебат. Който и измислян в историята и по света стил на провеждане на дебат да гледаме, в това събитие нямаше нарочно „организирани“ страни, нямаше структуриран през съдържателни позиции процес и нямаше целенасочено „състезаване“. Това е дискусия – информационна дискусия, ако трябва да съм прецизен – при това водена от панелисти, които иначе биха били учителите, ако това беше нарочно образователна дейност. Простете професионалната ми деформация, но наблюдението ми е, че обичайно в такъв род събития – поне у нас – не изглежда да се отдава особено значение на методологията. Т.е. не става дума за заяждане на дребно с конкретното събитие. Иначе, който желае, може да направи сравнение между това и това.
И накрая, пиша този текст, разчитайки единствено на собствените си спомени и впечатления. Ако трябва да изчакам записи, снимки и други документи, вероятността коментарът да стане съвършено неактуален е твърде голяма. Тук говори предишен мой опит.
Подобни статии:
Мненията, които чух
Надежда Московска започна с две лични уточнения, които на мен ми се сториха много коректни за случая. Едното и най-важното е, че не е съгласна със съдържанието и изобщо отграничаването на понятие за „Поколение на прехода“, макар сама тя формално да попада в него. Съответно и че не е съгласна в засягащи всички ни проблеми да има „млади“ и „стари“. Другото е, че е участвала малко и частично в действията на Ранобудните студенти. Това казване беше забележително, доколкото Надежда говори първа, веднага след откриването и думите на модератора. Говоря за предусещането, че Ранобудните студенти ще бъдат на фокус, без никой да го е казвал.
Иначе презентацията й беше кратка и по-скоро критична (макар не и отричаща) към въпросните събития, но няма да успея да възпроизведа конкретните й тези.
Неда се беше подготвила прилежно, с изричен текст за случая. Тя се хвана за сайта banitza.net като платформа, целяща да обединява мненията на „Поколението на прехода“ и като „опит да (ре)конституираме идентичността и самосъзнанието на обществото ни.“ (цитат от самия сайт). За целите на представянето си тя е анализирала известен брой текстове от сайта (чиито заглавия цитира), за да аргументира как е възможно „младостта“ да се профилира, а след това да се експлицира като „невинността“ на съвременния около- двайсетгодишен българин. Която пък „невинност“ може да бъде сериозен инструмент за създаване/предаване и използване на дискурси със значима политическа тежест – съзнателно или не. Аз така я чух. Аргументите, разбира се, са доста по-подробни и дано намерим начин да публикуваме текста й в dВЕРСИЯ, ако ще и преработен.
Александър Кирицов говори като активен и преди, и сега представител на Ранобудните студенти. Заяви се като полезен за дискусията, доколкото е в състояние през собствените си участия и преживявания – в Окупацията, различни протестни акции и дискусионни форми – да изрази линии и резултати, които открива в протестите през 2013-14 изобщо. С което, от една страна, допринесе повече от всички за стесняването фокуса на разговора, но от друга, внесе непосредствеността на „автентичния млад протестиращ“.
Като „панелист в сянка“ се очерта Деян Кюранов от Центъра за либерални стратегии. Негова „провокация“ (по собствените му думи) от началото на дискусията накара участниците и панелистите често да реферират към него. Както го чух, „младите протестиращи“ не боравят с „политически език“, в смисъла на език, който ясно да изразява „за“, „против“, „приятел“, „враг“, „добро“, „зло“ и пр. във всяка отделна ситуация на протестирането.
Рая Раева, панелист в предния такъв дебат от м. април и един от създателите на banitza.net отговори на критиките на Неда относно съдържанието на статиите в сайта. Ключовата й теза според мен беше, че каквито и да са мненията на авторите в banitza.net, те са автентични и не следва да бъдат санкционирани, за да преминат в някаква по-последователна, по-задълбочена и по-критическа линия. Напротив, за Рая подобни платформи дават възможност „да се изследва“ защо тези млади от „Поколението на прехода“ казват това, което казват, и това е по-ценно.
Стоях и си мислех…
За мен това събитие беше важно, доколкото го свързвам със себе си по поне два начина. От една страна, и аз мога да попадна сред хората от категорията „Поколение на прехода“, но винаги съм бил изключително против нея. От друга, идеята за „даването на глас“ на младите (в смисъл на някакво овластяване) – било през протест, било през кротка дискусия – ми е много близка, защото професионално се занимавам ежедневно именно с тази тема с деца и юноши. Получава се комбинация, на която няма как да не реагирам.
Преди всичко, не смятам, че има съществена разлика между „Младите трябва да слушат възрастните, за да станат пълноценни хора и за да предават традицията и на своите деца.“ и „Възрастните трябва да слушат младите, защото са пълноценни хора и за да изградят по-добро бъдеще за тях.” Традиционализъм и либерализъм са твърде близки в този план, защото, първо, и двата случая са проява на патернализъм, и второ, защото политическите му импликации са или непредсказуеми, или безполезни, или и двете (както става ясно от размислите по-надолу). Не би трябвало да са нужни нарочни заклинания и ритуали, за да може хора от най-различни възрасти да правят нещо заедно.
Близо до тази критика и като доказателство за нейните основания стои и едно мнение, което някой от участниците по столчетата изрази и което аз също споделям. Младите протестиращи (окупиращи) трябваше хем да бъдат овластени и гласът, който „вече имаха“, да не бъде заглушаван, хем да бъдат подкрепени от по-опитните и знаещите. По време на Окупацията серия от „стари лица“ – журналисти, академици, експерти, дори млади от ’89 и ’97 – се изреди да споделя знания и насоки пред Ранобудните, а задочно това се случваше и чрез медиите. Традиционалистко предаване на значения, впрегнато в либерална форма.
Идеята за “поколение” изглежда има мощен политически заряд, но той в никакъв случай не се реализира чрез включване и приобщаване. И колкото повече натоварваме възрастта с някакви специфики или по-зле – доктрини, толкова по-изключващ признак се оказва тя. И толкова по-малко промени може да реализира поколението.
Така че колко пък да сме млади? Имам предвид „ние, Поколението на Прехода“. Самото добавяне на „на прехода“ вече натоварва това поколение с такава непоносима тежест, че да се очаква някакво собствено действие, някакъв жив „политически език“, в смисъла на Деян Кюранов, някаква автентичност изобщо, е просто абсурдно. „На прехода“ може и да поизбухна отново за малко около антиправителствените протести и Окупацията на СУ, но това избухване изобщо не беше поколенческо, а просто стара борба на едни и същи политически интереси. И видяхме, че по същество това избухване не промени нещо много повече, освен че даде тема за размисъл на шепа студенти и техните преподаватели, които да се срещат отново и отново за разговор върху случилото се.
И колко пък да протестираме? Отдавна съм на мнение, че протестиращите от 2013-14 изобщо имаха едно-единствено смислено политическо послание, и то беше свалянето на Пеевски. От там насетне се заговори за морал, което говорене подеха и студентите. Техните по-радикални послания бяха заглушени и впоследствие нечути от всеобщия шум за оставка. А нали от тях – от младите, които протестират, трябва да се очакват по-радикални искания?
Но може и да не бива да се очакват. Не и докато има „млади“ и „стари“. А още по-малко, докато има млади и стари „поколения на прехода“.
Колкото до самото събитие, съвсем уместно, смятам, Боян Знеполски закри с думите „Е, не се разбрахме.“
