от Неда Генова

Когато в края на март 2015 г. посетих сградата Маахденхаус на Амстердамския университет, тя вече беше окупирана от почти един месец. Докато се разхождах из всъщност доста отворените помещения, попадах на всевъзможни дискусии на работни групи, обяви за публични обсъждания и артистични събития. Посетих и лекции на преподаватели, дошли от различни градове и страни, за да изразят подкрепата си към движението, включително и такава на френския политолог Жак Рансиер, който отговаряше на въпроси от окупаторите в продължение на повече от час на 25 март. Носеха се слухове и за това, че Гаятри Спивак, авторката на “Могат ли подчинените да говорят?”, също е посетила университета. Но присъствието на знаменити учени не би могло да измести фокуса от причините за същинската важност на холандския протест – това, че засяга най-горещата тема във висшето образование от последните години, а именно неолиберализирането му. Ефектите на този процес пък довеждат до припознаването на много хора във и извън академията с целите на протеста.

Кои са начините, по които протестиращите поставят иначе често абстрактно звучащия въпрос за неолиберализма във ВУЗ-овете? Неговите множество аспекти имат осезаем ефект върху това как преподаватели и студенти се ползват от пространствата на университета, в какви отношения влизат едни с други, как знанието и достъпът до него се променят в неговата среда. Така нареченият “неолиберализъм” спира да бъде безплътният, “празен” сигнификант, извикващ почти конспиративни асоциации, когато разгледаме конкретното влияние, което той оказва върху ежедневния процес на учене и работа в университета.

Очевидно натискът се оказва достатъчно голям, за да предизвика две последователни окупации в Амстердам – първата, от 13 до 23 февруари 2015, се случва след като студенти на Хуманитарния факултет решават да окупират сградата на Бунгехаус, предимно административна университетска постройка. 10 дни след началото на протеста им полицията ги гони оттам, арестувани са 46 души. На следващия ден обаче следва многохилядна демонстрация, а след нея и нова окупация, която продължава и до днес (вж. послепис) – на Маахденхаус.

Холандските протести не са безпрецедентни, дори за сегашния момент. Само през последните седмици протести на преподаватели и студенти се случват и в други университети по целия свят – от нюйоркския The New School, през лондонския London School of Economics (окупиран от 17 март), продължителните демонстрации в множество канадски университети в Торонто, Йорк и Онтарио, до студентската окупация в Истанбул.

Окупацията в Амстердам, освен че се откроява с впечатляващо упорство и продължава да “удържа фронта” вече повече от месец, засяга множество теми – от тясно финансовия аспект на неолиберализацията, до неравенствата и институционализираните форми на расизъм, действащи в университета. Различните групи, формиращи движението, работят  върху ефективното изработване на инструменти и подходи, за да спрат или преобърнат тези процеси. Затова причините за протеста, заедно с целите и формите на (само-)организация, които предлага, си струват да бъдат разгледани по-отблизо.

Робин Целикатес, професор по философия, разказва, че и преди първата окупация на Бунгехаус е имало протестни действия сред преподаватели и студенти, като например стачки, но не и колективни, целенасочени усилия за действителна промяна на ситуацията в такъв мащаб. И докато движението тръгва от студенти на Хуманитарния факултет, то сега вече обхваща много по-големи групи хора в университета.

Част от причините за разрастването му са силовите мерки, които полицията предприема, за да изгони протестиращите от сградата, както и неразумният ход от страна на управителния борд на университета, който подава иск срещу студентите в размер на 100,000 евро на човек за всеки ден, прекаран в барикадираната Бунгехаус. Това предизвиква ответна реакция от множество организации, които изразяват солидарност с движението. И макар че в крайна сметка глобата е намалена драстично със съдебно решение и възлиза на 1000 евро на ден за цялата група, тези суми също са поети от хора, симпатизиращи на движението. Те символично “купуват” неща от студентите –  забравена шапка, списък с искания и други, за да ги подкрепят в борбата им.

Окупацията на Маахденхаус е различна от тази на Бунгехаус с това, че, за разлика от преди, сега сградата е действително и физически отворена за посетители. Проф. Целикатес казва, че някои хора дори отказват да разпознаят в нея “окупация”, поради това, че охраната на сградата продължава да присъства в нея, а вратите й са отворени. Хариет Бергман, която е студентка по философия, смята, че това е всъщност подобрение в сравнение с предишната ситуация: “Преди казвахме, че всички са добре дошли, но поради това, че физически сградата не беше достъпна и човек трябваше да се качи по стълба, за да влезе през прозореца, пространството все пак беше по-малко отворено”. Лекциите, дебатите и акциите, които сега ежедневно се провеждат в Маахденхаус, целят да породят дискусия за бъдещето на висшето образование и възможните изходи от задънената улица, в които е попаднало.

По такъв начин студентите и преподавателите демонстрират с колективните си действия онова, което университетът по тяхно мнение би трябвало да бъде – място за обмен и интензивна дискусия, в което знанието не може да бъде предпоставено, а се заражда в пространствата, разгръщащи се между въпроса и възможните отговори. Докато в контекста на засилващия се неолиберализъм, който си присвоява нови и нови територии, целта е тези пространства да бъдат радикално смалени и сведени до минимум в полза на засилена ефикасност за пазара, то част от критическия потенциал на подобни окупаторски и протестни движения е това, че поемат властта върху средствата за създаване, разпространяване или пък поставяне под въпрос на знанието.

Проф. Целикатес казва, че в същината си протестът им цели да проблематизира условията за работа и учене, диктувани от странния микс от централизация, бюрократизация и формализация, действащи в университета. Те пък от своя страна могат да се разгледат като проявления или форми на властта, която неолиберализмът упражнява върху структурите в университета. Целикатес описва ежедневната си работа: “Прекарваш все повече и повече време, попълвайки формуляри, опитвайки се да отговориш на някакви изисквания, да спазваш правилата, без да си сигурен какви точно са тези правила.” Продължава с това, че точно тези аспекти от работата му изискват все повече внимание, докато времето му за същински изследвания и преподаване става все по-малко.

И върху преподаватели, и върху студенти се увеличава натискът за непрекъснато подобряване на ефикасността на работата им. Това от своя страна пък налага въвеждането на механизми за измерване на представянето на персонала, но и на студентите, на които всъщност все повече се гледа като на “клиенти”, плащащи си за получаването на услуга. За академичния персонал такива механизми са като т.нар. библиометрия, въз основа на която всеки автор и публикация се оценяват според броя на цитиранията на други места; така и методите за оценяване на преподавателския труд чрез въвеждането на стандартизирани форми за обратна връзка от страна на студентите-клиенти. В страни като Великобритания тези унифицирани форми на измерване на представянето имат пряко влияние върху заплащането на труда, а тяхното поетапно налагане и в Холандия кара протестиращите да се страхуват, че страната им също е поела по пътя на приватизацията на висшето образование, където “citation impact factor”, а не демократичният обмен и разпространение на знание имат ключово значение.

Като студентка, Хариет се оплаква от огромните групи в предишното й следване (Икономика), където де факто не е могла да установи контакт с професорите си. Тя споменава и че стресът, на който са подложени преподавателите, с които сега общува във Философския факултет, е осезаем за всички. Затова и й се струва естествено да прояви солидарност с исканията им.

Никол Уолф, преподавател в университета Голдсмитс в Лондон, чието странично мнение потърсих като участник в множество протести, бойкоти и окупации в Англия през последните години, изтъква работата на нейни колеги като Марк Фишер, които пишат именно за логиките, съпътстващи процесите на неолиберализиране: “Винаги съществува твърдението, че това е начин за подобряване на ефикасността. Но тази неолиберална структура създава още и още бюрокрация – повече формуляри за обратна връзка, по-засилена мениджърска система, – а тя не редуцира работата, ами напротив – създава нова.”

В момента в дискусиите в и около окупацията в Амстердам се включват поне четири неформални организации – De Nieuwe Universiteit (букв. “Новият университет”, предимно съставена от студенти), ReThink UvA (преподавателската и докторантска формация), както и The Humanities Rally (групата хуманитарни студенти, които поведоха първата окупация). Отскоро действа и група, наричаща се University of Colour, чиято цел е да постави въпроси, свързани с равнопоставеността и достъпа до уж “напълно отвореното” пространство на университета на масата за обсъждане, същевременно изисквайки “деколонизиране” на знанието и начина, по който съдържания от не-европейски произход се вместват в учебната програма.

В едно от изказванията си ReThink UvA се позовават на примера от Великобритания, където процесите на корпоратизация на университета сякаш са толкова напреднали и в толкова голям размер, че изглеждат необратими. Никол Уолф потвърждава, че въпреки ежегодните стачки и протести във връзка с различни бюджетни съкращения (включително за пенсии от 2014), усещането там е по-скоро на примирение и разочарование. Протестите от 2010 година, когато преподаватели и студенти се обединяват срещу въвеждането на такси за висше образование, не са забравени, но сякаш нищо от днескашния момент не ги доближава откъм интензивност: “Тогава беше по-лесно, защото имаше нещо конкретно, за което се борехме.”, казва Уолф. Основното в онези протести била и силната проява на солидарност между преподаватели и студенти.

Амстердамският протест е може би различен именно заради това, че е породен не от недоволството срещу ограничен брой “ефекти” на системата, а заради това, че смело заявява, че истинската му цел е да промени самата нея. Едно от исканията, които окупаторите имат и чието удовлетворяване от страна на управителния съвет на университета може да доведе до оттеглянето им, е даването на мандат на нова работна група в рамките на самия университет,  която “да преструктурира по демократичен начин” институцията, казва Хариет. Според исканията на протестиращите тази комисия би трябвало да се състои от нови лица, а не от вече присъстващите в различните студентски и преподавателски съвети. Бергман също така подчертава, че тези вече съществуващи съвети, освен че досега са били игнорирани от управителния борд и не са имали реално право на глас във взимането на решения, са изгубили и доверието на колегите и учениците си. “Никой от нас не иска да спре, докато не сме постигнали все още нищо”, продължава тя.

Различните групи, които се пораждат по време на окупацията, провеждат собствени обсъждания, формулирайки по свой начин исканията си – основно свързани с конкретния начин, по който да се постигне демократизацията на университета. Представители на работните групи се срещат, за да обсъждат теми като позицията си спрямо Управителния борд, продължителността и смисъла на окупацията, както и за да организират съвместни инициативи. Почиствания, лекции, уъркшопи с гостуващи активисти и учени – това са част от събитията, подкрепени от симпатизанти във и извън университета.

Робин Целикатес разказва за трудностите в балансирането между различните позиции, когато става дума за преговори с администрацията – от една страна е важно да не се приемат компромиси, и напрежението да не отслабва, докато не са подсигурени реални промени и за в бъдеще. От друга страна, казва той, рискът е “да изгубиш много подкрепа, ако отказваш на всяко предложение, отправено към теб.” Това важало както за по-широката публика, така и за по-несигурните или консервативни хора в самото движение.

Докато окупацията продължава, тези въпроси остават да бъдат належащи и стратегически. Всички са на мнение, че положението няма да продължи вечно и че е особено важно да се мисли в посока какви структури и организации ще подемат исканията й отвъд дните на протест. Никол Уолф напомня, че протестите в Лондон от 2010 г. загубили част от силата си, както заради Коледната ваканция, така и по простата причина, че хората започнали да се уморяват и губят от енергията си.

Затова и въпросът за устойчивостта и продължението на протеста отвъд самия него с други средства и на други територии остава толкова важен. А това негово разпростиране вече може да бъде проследено по различни начини – проблемите, които окупаторите поставят в Амстердам или в Лондон намират отзвук в писма на солидарност и подкрепа, адресирани до тях, но и до зависимостите и парадоксите, породени от неолиберализма. Окупацията поражда реакцията на различни, отдалечени един от друг актьори – петицията, подписана от влиятелни учени като Джудит Бътлър, Етиен Балибар и Дейвид Харви, отворените писма от различни академични институции, солидарността, предложена от представители на поддържащия персонал в университета и на летищните работници в Холандия – всички тези прояви на подкрепа показват, че “засегнати” са повече от една група хора и че границите на адресирания от окупацията проблем (а именно, най-общо казано, на неолиберализма) са всичко друго, но не и ясни.

Може би в хода на борбите, породени от желанието за съпротива срещу формите на контрол, разпределяне и разполагане с т.нар. “човешки капитал”, ще се окаже, че това, че наглед съвсем различни и отдалечени една от друга групи хора се оказват в сходни позиции и са изправени срещу подобни проблеми, е предпоставка за “учене” от друг тип.

* * * * *

Послепис: Финалната версия на тази статия бе изготвена на 8.04.2015 г. Окупацията на Маахденхаус приключи на 11.04.2015, след като студентите бяха изгонени от сградата с полицейска сила – точно преди началото на организирания от De Niewe Universiteit, ReThink UvA, University of Colour и The Humanities Rally “прощален” Festival of Sciences and Arts. Според изказвания на представители от De Niewe Universiteit, този фестивал щеше да отбележи края на окупацията и началото на борбата за по-демократичен и отворен университет на други фронтове. Публично обявеното становище, че след неговия край студентите са готови доброволно да напуснат сградата, не спря Управителния борд на университета да издаде заповед за силовото им отстраняване от сградата. В резултат на тези действия отново бяха стартирани петиции и обявена обща демонстрация, подкрепена от всички групи, за понеделник, 13.04.2015.

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments