И просто в един ден – всъщност в деня, в който разбрахме, че има протести – се чудехме къде да ходим и къде е този протест всъщност. Обличайки се, чухме един невероятен тътен със съквартирантката ми, просто прозорците започнаха да се клатят. Чуваше се едно огромно: „МАФИЯ!“, и се оказа, че всъщност протестът минава точно под нашия прозорец, при което ние излязохме на прозореца и… И започнаха едни хора да ни махат от протеста: „ИДВАЙТЕ! Какво правите там? Хайде, чакаме ви!“. И всъщност се оказа, че началото на протеста беше, [но] ние докато се облечем, докато излезем, още не беше преминал. Толкова много хора бяха. Едно от най-силните ми преживявания са именно тези протести.

(Р1, Варна)

Протестите от 2013 г. са все още една от темите, които разделят обществото ни. До този момент основно внимание към тях бива насочено, за да се анализират профилите на протестиращите (Знеполски 2016), комуникационното поведение (Gueorguieva 2015), ролята на социалните медии (Кръстева 2013) и дискурсите (Stoyanova 2016; Николова и др. 2014), но са малко изследванията на изградените по време на протестите пространства. В настоящия текст именно този аспект ще бъде на преден фокус, задавайки въпроса: „Изправени пред дилемата как да се управляват протестите, какви видове пространства създават участниците в него?“ Въпросът ми е породен от две предпоставки: борбата за власт включва борба за пространства (1); борбата за пространства може да породи нов вид водене на политика (2).

Не само в България, но и по целия свят мобилизациите през последните години критикуват представителството за това, че е неспособно да управлява или е под влиянието на олигархията. В много от случаите протестите срещу елитите включват опозиция на две пространства – това на властта (парламент, правителство, държавни институции, партийни централи, банки, корпорации), което е затворено, с определен вход и изход, с членство и с йерархия; и това на протестиращите, които използват възлови места в градовете (централни площади, централни улици, кръстовища, паркове), за да ги трансформират в отворени пространства с прякодемократични модели за „друг възможен свят“. (Сред най-популярните прякодемократични модели са Световният социален форум, чийто слоган е именно „Един друг свят е възможен“ и множеството асамблеи на окупираните площади в САЩ, Гърция, Испания и др.) Това ще рече, че публичното пространството не служи само за демонстрации срещу управляващата класа и нейните пространства, но също и че участниците го заемат и трансформират по алтернативен на доминантния начин.  

Общо погледнато протестите през 2013 г. в България бяха израз на ново разбиране за политическото участие, видимо по лозунги като „Гражданска активност всеки ден!“ и „Народът не преговаря“. Кризата на представителството беше изразена чрез плакати като „Ние сме държавата!“ (народът, а не политиците), „Без партии!“, „Революция всеки ден!“, „Мразя ви безплатно!“ (протестната дейност не е заплащана) и др.

Мобилизациите бяха в три вълни: „Зимен“ протест, започнал през февруари срещу високите цени на електроенергията (наричан от тук нататък само „Зимен“), „Летен“ протест, започнал в средата на юни срещу назначаването на Делян Пеевски за председател на ДАНС (наричан оттук нататък само „Летен“) и студентската окупация, започнала през октомври срещу връщането на депутатските права на Пеевски (наричана оттук нататък „Окупацията“). И трите вълни изглеждаха така, сякаш бяха некоординирани, неидеологични и без определена идентичност. Нито един от протестите не излезе с ясна политическа програма за бъдещо управление или за смяна на системата. Протестното пространство бе заето от разнородни групи, често дори такива, които никога не биха били тръгнали да вършат нещо градивно заедно, като анархисти и националисти, леви и антикомунисти, зелени и консерватори. Обединението се случваше по линия на търсенето на най-малкото общо кратно. В следствие на това исканията оставаха неясни: като „Промяна на Конституцията!“, „Смяна на системата!“, „Долу мафията!“. Подобни искания изиграха роля за това да съберат в едно пространство различни идеологически и политически групи, защото общото недоволство няма специфични идеи за развитие какво следва след промяната на Конституцията/системата/правителството. Това показва, че е трудно да маркираме обща колективна идентичност. Отричането на представителството и хетерогенността на протестиращите са двете възлови характеристики, които доближават българските протести от 2013 г. до мобилизациите в други краища на света от 2008–2011 г. в Исландия, Испания, САЩ, Гърция и пр. Те всички заемаха позицията на разочарованите хора, които не виждат ясна партийна алтернатива и критикуват политическия елит.

За какво ни служи анализът на пространствата?

Пространството е изпълнено със сблъсъци на власт и борба. Също така пространството може и да генерира неравенства и противоречия. То никога не е неутрално (Lefebvre 1991), т.е. винаги е политическо. Например пространството може да бъде създадено с цел да противоречи на доминиращия дискурс в публичното пространство, но също може и да затвърждава неравенства – да речем граници между бедни и богати квартали. В контекста на съвременните мобилизации е интересно да се проследят опитите за създаване на нови пространства, изразяващи практичен политически проект, например включването на множество хора в прякодемократичните асамблеи на площад Синтагма в Гърция.

В този ред на мисли, ако недоволството се насочва към олигархията, осмисляна като власт зад кулисите, то какъв е отговорът на масовите мобилизации? Дали те успяват да трансформират градското пространство в по-демократично, да създадат радикално-демократични модели за взимане на решения?

За настоящия анализ ще ползвам като начална стъпка преди всичко теорията на Джон Гавента за т.нар. „създадено пространство“ (2006, 2016). В неговата дефиниция това пространство е дело на участници в незавидна властова позиция спрямо носителите на властта. То може да бъде резултат от популярна мобилизация за защита на идентичност (сексуална, етническа, религиозна) или да насочва вниманието към определен въпрос (защита на правата на афроамериканците, право на труд) или да бъде следствие на обединение на единомислещи за преследване на обща цел (Cornwall 2002). Може да бъде независимо пространство, отричащо хегемонното пространство (Soja 1996). Хората създават подобни пространства като част от малки актове на борба или като част от големи протести и мобилизации. Гавента представя и други два типа пространства – „затвореното пространство“ и „поканеното пространство“. Първото изразява производството на пространство с ясна йерархия и вход, до който има достъп единствено управляващата класа. Второто пространство е създадено от управляващата класа с цел да кани външни на властта хора и организации. От трите вида пространства единствено в „създаденото“ пространство деятели и трансформатори са различни участници, докато в другите две те влизат в пространствата на властта чрез определени механизми, създадени от нея. Въпросът тук ще бъде какви видове пространства се създават по време на протестите.

В следващите редове категориите, с които ще работя от тук насетне са изработени от мен. Разделям дефиницията на „създадените пространства“ на три, използвайки протестите като контекст: „изключващо създадено пространство“, „включващо създадено пространство“ и „транзитно създадено пространство“. Общото между трите е, че са изградени от участници в протестите. Първите две („включващо“ и „изключващо“) имат за цел да бъдат трибуна за обсъждане на идеи, задачи, стратегии. Разликата между тях е в достъпността. „Изключващото“ е с определен достъп, докато „включващото“ е отворено без ограничения. „Транзитните създадени пространства“ са демонстрации, акции, пърформанси, използващи възлови части от градското пространство, които имат символна или властова стойност. Те се използват временно за няколко часа на ден или периодично на седмица или месец.

Разбира се, искам да отбележа, че тук няма да анализирам доколко създадените пространства по време на протестите са успешни. Задачата има две посоки: (1) да представя какви механизми за взимане на решения съдържат създадените пространства; (2) да дискутирам какви са възможните фактори, повлияли за създаването на точно този тип пространства.

Видове пространства:

Транзитните пространства

Пикът беше 1500 души. Това е най-големият протест от 97-ма година, когато тогавашното СДС е правило… Ние не сме спрели партийни членове да участват, но без партийни лозунги, отличителни знаци. Включително имаше представител на политически представена партия, който дойде, според мен с цел да провокира. При положение, че всеки път обявявахме на мегафона, че не се допускат подобни символи, той беше с шал, шапка, тениска, при което се получи конфликт и аз смятах, че трябва да видим как ще реагират самите хора. Масово скочиха срещу него, като го помолиха учтиво да ги махне. Той не го направи и накрая трябваше полицията да го извежда, тъй като самите хора искаха да го изведат.

(Р2, Велико Търново)

По време на масовите мобилизации тези „транзитни“ пространства (защото демонстрациите нямат регулирани условия за „вход“ и „изход“ на участници по идеология, програма, идентичност) представляват смесица от различни идеи и подходи към политическата и икономическата криза. Т.е. те са хетерогенни. Координацията от страна на организирани групи присъства дотолкова, че да не допусне изкривяване в посока приватизиране на протеста като: 1) хулигански сблъсъци с полиция (и трите протеста са до голяма степен пропити с духа на ненасилствената съпротива); 2) издигане на партийни лозунги и символи; 3) издигане на програми. Градското пространството (улици, кръстовища, площади) бива заето от „публиката“, което го усвоява като принадлежащо ѝ и изпълването му с множество хора легитимира критиката към властта. Хората целят да покажат, че не са част от политически партии (или не са там заради своята симпатия към определена партия) и така присъствието им придобива значение на надпартиен и надиндивидуален интерес в защита на общите блага. „Транзитното пространство“ придържа своята легитимност на изразител на народните интереси заради своята хетерогенност, развивана чрез множество репертоари и символи, трудно прикачващи се към определена политическа група или идеология. Тук твърдя, че може да разглеждаме хаоса и липсата на организираност като неосъзната, но успешна тактика срещу властта.

Например, ако една демонстрация е водена от личност, отговорна пред община и полиция за провеждането ѝ, то той е под хватката на правилата и законовата уредба на властта как да действа в пространството. Протестът е съгласуван с полицията да премине по определен маршрут, да речем Народно събрание-Университет-Орлов мост. Посочено е определено начало (10 часа) и край (12 часа). Отговорникът на протеста комуникира с главния полицай по време на демонстрацията, като вторият следи за „нормалното“ развитие на предварително уточнения сценарий. В 12:00 отговорникът слага край на протеста чрез устройство от типа на мегафон и хората постепенно се разотиват.

Можем ли да говорим, че в този пример протестиращите са създали свое пространство? Отговорът очевидно е „Не“. Поради това смятам, че за да говорим за създаването на пространство трябва да става дума за акт, който в израз на протест не се съобразява с наложената уредба (от държавната и градската управа) и механизми на градското пространство (трафик, светофари, знаци, пешеходни пътеки) или ги използва, за да ги превърне в своя сила (блокиране на кръстовище). Пример могат да бъдат, респоденти (Р4 и Р5, София) от Зимните протести, споделящи как полицията до един момент е била изключително пасивна, докато са били следвани места, които често са в репертоара на протестите (Народно събрание, Орлов мост), но когато демонстрацията е сменила посоката си неочаквано към “Раковска”, където се намира офис на ЧЕЗ и улицата е тясна, организирала кордон и започнала сблъсъци.

Наричам тук трансформирането на градското пространство от регулирано от властта в регулирано от протестиращите (публично) „транзитно“, защото овладяването на градското пространството е временно: всяка неделя за около три часа в продължение на два месеца през Зимата; а в столицата е всеки ден за около три часа за една година от лятото на 2013 до лятото на 2014 г. Тези епизодични прояви нямат способността да трансформират напълно пространството, в което действат. Това може да се случи, ако пространството е заето без прекъсване, както се наблюдава в окупирания университет.

Въпреки че „транзитните пространства“ трудно генерират хомогенна идентичност, именно въпросът за това къде възникват пространствени идентичности, ще се окаже един от основните моменти на дискусия за легитимността им. Например Зимните протести обхващат цялата карта на България, включвайки 35 града, докато Летните се провеждат основно в София. Тази пространствена характеристика води до критика към Летния протест като софийски и непредставителен за останалата част от страната. С течение на времето протестиращи от Летния протест ще издигнат образа на протест на средната класа (Stoyanova 2016). Някои от пърформансите като преместване на „офиса“ (лаптоп, стол и маса) пред Парламента – нещо което могат да си позволят по-скоро хора, работещи в креативния сектор и свободните професии, отколкото шивачка във фабрика например – показват в пространството постепенно надделяване на определен репертоар и дискурс на протеста, включващ искания за „европейска нормалност“ и „моралност в политиката“ (Stoyanova 2016). Нещо повече – докато през Зимните протести голяма част от интелектуалците (повечето живеещи или работещи в София) заемаха резервирана или напълно негативна позиция срещу недоволството, то в Летните протести те участваха активно. В този смисъл можем да кажем, че участниците не само променят градското пространство, но икономическите, социалните и политическите отношения в пространството (град, квартал) влияят на техните акции. Софийските протести стават арена на групи, които е трудно да наблюдаваме в други градове, да речем заради чисто икономически причини. Докато Варненските протести през Зимата например бяха силно насочени в своята локална борба срещу ТИМ, групировка, която неформално управлява града.

Включващи пространства

Още в началото и Зимните, и Летните протести активисти създават Асамблеи на знакови места като Народния театър и Орлов мост. Двете асамблеи сътворяват пространство, отворено за всеки желаещ с цел хората да практикуват в него света, който желаят. Политическите им идеи са изразени в пространството по следния начин: провеждат се на възлови места, през които преминават множество хора; събранията са в кръг, за да няма йерархия на застанали отпред или отзад, ниско или високо; думата се дава за кратко, за да не се „превзема“ трибуната и да се изкажат повечето присъстващи.

Как комуникира това пространство с „транзитното“? Провеждащите се шествия са водени от протестиращи с транспаранти, тъпани и др. музикални инструменти, които задават насоката чрез звука и телата си. Множество участници следват техните сенки и преминава около кръга на Асамблеята без да спират, заобикаляйки го като нещо странично от общата вълна. Подобни кръгове в първите дни на протеста са създадени и от различни артистични групи, представящи скечове, пърформанси, танци, музика. Всичко това се случва на едно и също кръстовище („Орлов мост“). Това до голяма степен предизвиква проблем в способността на хората в Асамблеята да се изслушват и да следват един и същ ритъм на дискутиране.

Друго “включващо пространство” е двудневната окупация на зала 272 в Софийския университет, когато все още Ректоратът не е блокиран от студентите. Залата е свободна за достъп за студенти, преподаватели и граждани. Още в началото на окупацията са гласувани правила и програма за провеждане на събития като дискусии и лекции. Основната институция е Общото събрание. На второто му провеждане, 25 октомври, се гласува пълна окупация на Ректората, което бележи началото на “изключващото пространство”.

Изключващи пространства

Зимните протести. Групата на основните координатори (създатели на Facebook събитията на протестите) създават Национален комитет в Сливен, за да решат общи искания. Срещите включват около 100 човека от цялата страна (Р4 и Р5). Входът към пространството включва декларация за неучастие в партия. Също така обаче входът не е за всеки протестиращ. Срещите се организират тайно и другите протестиращи разбират едва post factum къде са проведени и кой е участвал в тях. Въпросът как се избират участниците в това пространство е най-проблематичният.

Летните протести: Създава се Протестна мрежа от групи, които провеждат артистични пърформанси и акции по време на демонстрациите. Участие взимат хора с всякаква партийна принадлежност, както и такива без. Първоначално участват около сто души (данни от различни респонденти; Facebook групата включва 185 към 2017 г.), но постепенно групата се стеснява. Протестна мрежа създава своя отделна Facebook страница и сайт, но никога не прераства в отворено пространство за публично обсъждане на бъдещето на протеста. Срещите се провеждат на различни места, останали недостъпни за другите протестиращи. Парадоксът тук е, че участници с едни от най-видимите прояви допреди това се събират на тайно място, за да създадат организацията на протеста.

*Посочените цифри олицетворяват пиковете, а не общия брой на участвали. 

Създадените две изключващи пространства в Зимните и Летните протести са донякъде идентични по своята рамка. Тяхната поява може да бъде свързана с постепенното укротяване на хаоса и организирането на недоволството.

Студентска окупация:

Ако преди окупацията беше някак изключително, поне Общото събрание, хоризонтално. Имаше си щаб, нали, но то не се усещаше много неговото влияние. Хората комуникираха всеки с всеки, нямаше някакви деления. Точно в тези решаващите заседания започнаха да се оформят групички, примерно на хора, които се познават преди това, които са по-близки. И вече всеки вътрешно взимаше някакво решение: дали ще се гласува „за“ или „против“, просто радикално се раздели на две окупационното население. Точно по тоя въпрос: дали да пада, дали да не пада. При което много рязко, просто беше видимо, как всяка групичка отделно конспирира и целият общ дух преди това изведнъж се оказа, че беше позачезнал.

(Р3, София)

След като се окупира Софийският университет студентите от другите университети спират своите окупации и се включват в тази на Ректората. Вратите на университета са затворени за всички, освен за притежатели на студентски книжки. Общите събрания на студентите се провеждат всяка вечер в продължение на близо месец. Входът към окупацията не изисква споделяне на исканията или формата на протест. Участниците на събранията варират, като най-често са около 300, а общият брой на влезлите студенти по време на окупацията е над 1000. Краят на окупацията е свързан с разрив между създадения щаб от първите студенти, окупирали СУ, и Общото събрание.

Окупацията се развива едновременно като пространството с най-строг режим на достъпност и с най-високо участие. И двете са следствие от това, че пространството е било до момента на окупацията публично – университет, намиращ се при това в центъра на София. Сградата и вътрешният двор са напълно блокирани. Всички врати са захванати с вериги и барикадирани със столове и маси, а пред тях стои студентска „охрана“. Най-голямо внимание привлича входът към вътрешния двор, който е единствен възможен за влизане след щателна проверка на студентска книжка от „охраната“ и записване на името на влизащия в списък. Някои от студентите дотолкова се вживяват в ролята си на пазители на пространството, че следят през късните часове на нощта дали се употребява алкохол в университета.

Но това са моменти, които показват до каква степен достига създаването на ново пространство чрез трансформирането на старото. Студентите се самоорганизират в работни групи, в които дискутират идеи за образованието и здравеопазването, а други участват в групи, занимаващи се с комуникацията с граждани, организации, синдикати, медии и ръководството на университета. Действията на студентите вътре са организирани спрямо правила, решавани на Общо събрание. Въпреки че неговата история е свързана с проблематичното противопоставяне различни групи от студентите, той е институцията за взимане на прякодемократични решения с най-голям брой участници.

Защо се създават изключващи пространства?

Събитията, които водят постепенно до създаването на изключващите пространства са от различен род. Смятам за нерелевантно да се анализира появата им като следствие на ниска политическа култура, а напротив – да се проследят моменти, свързани с борбата за власт и ролята на пространството в сблъсъците. Ето някои от тях:

Загуба на легитимността. Става дума за опити на властта да успокои напрежението като покани „представител“ на протестиращите на обсъждане. Това се случва в началото на Зимните протести, когато поканената Даниела Пеловска в затвореното пространство на официалната власт договаря исканията на протеста с премиера. Нейното присъствие е критикувано от протестиращите като легитимиране на властта. „Народът не преговаря с терористи!“ и „Не искаме кръгли маси!“ са възлови фрази от тогавашното недоволство. Подобни опити се проявяват и при следващите две вълни, когато отново представители на официалната власт съобщават, че са преговаряли с протестиращи и са стигнали до консенсус.

Проблемът тук може да бъде открит в това, че протестът няма избрани представители, а властта смята, че може да преговаря за исканията на протестиращите.

Разединение на протеста. След като властта не успява да спре Зимния протест чрез среща с „представител“ на протестиращите се създават пространства, претендиращи да бъдат генерирани от протестиращите, където да бъде решена програмата на протеста. Най-показателен случай за появата на институционални опити за изкуствено създадени прякодемократични пространства на протестиращите е организацията на национална среща в зала Арена Армеец, организирана от Национално представителство на студентите, зад която по-късно се разбира, че стоят партийни членове на ГЕРБ. Това ще рече, че постепенно транзитното пространство става заплаха за властта, защото не може да бъде овладяно чрез познатите досега методи (срещи, дискусии, кръгли маси) и властта започва да копира модели от протестиращите.

Проблемът тук е в това, че протестът няма популярна трибуна за обсъждане.

Контрапротести. Това са протестни движения, които дефилират своята подкрепа към критикуваните правителства в градското пространство, завзето досега от протестиращите срещу властта. В деня на оставката на правителството на ГЕРБ хиляди фермери са организирани да приветстват своята любов към партията. По време на летните протести и окупацията се провеждат няколко демонстрации на т.нар. „контрапротестиращи“.

Проблемът тук е, че протестиращите постепенно насочват критиката си към определени противници (и в трите случая това са правителствата), които от своя страна мобилизират своя подкрепа.

Появяват се обаче и противоречия отвътре за това кой и как ще координира и представлява множеството, както и съмнения за това кой с какви цели участва в протеста.

Разединение между протестиращите. През Зимата изникват няколко срещи на представители, на протестни партии, на протестни лагери. За проблема свидетелства фактът, че по едно и също време се провеждат три дискусии за бъдещето на протеста. Комуникацията между различните места включва атаки за това кое създадено пространство е легитимно да говори от името на протеста.

Липса на обща тактика в пространството. През Лятото протестите в началото най-често преминават през партийните централи, докато друга част от протестиращите остават на Орлов мост. Появяват се съмнения, че посоката към партийните централи е водена от организирани групи. Възникват и критики към разединяващи скандирания като „Турци сте!“ или „Червени боклуци“, които могат да отчуждят от протеста хора с турски етнос и такива с леви възгледи.

Намеса на партии. Един от основните страхове по време на трите вълни е от това опозиционни партии да се намесят в протеста и да го превърнат от общ в частен. За да не се случва това, бъдещето членство в затворените пространства бива ограничено чрез правила, които изключват или намаляват възможността определени партии да вземат надмощие. Което води до това изключващите пространства да приватизират протеста.

Как да се реши дилемата за това как да се (само)управлява протестът?

Смятам, че характеристиките, които водят до създаването на изключващото пространство, могат да бъдат разчетени като проблеми на липсата на популярно включващо пространство за взимане на решения, което в основата си разбира различията и дори наличието на противници като съзидателна част от прякодемократичния процес. Например, защо протестиращи „за“ и „против“ едно правителство да бъдат на различни места в градското пространство, след като могат да бъдат на едно и да обсъждат своите идеи? Какъв ефект ще има изкуствено създадено пространство като това в Арена Армеец, ако вече протестиращите са трансформирали градското пространство в протестен лагер? Т.е. решаването на дилемата как да се управлява протестът не води към един и същ изход – концентрирането на власт над протеста в тайна група, заседаваща на скрито, строяща граница между сигурни протестиращи и противници.

Библиография

Cornwall, Andrea. Making Spaces, Changing Places: Situating Participation in Development, IDS Working Paper 170, Brighton, 2002

Cornwall, Andrea and Coehlo, V. (eds). New Democratic Spaces?, IDS Bulletin 35.2, 2004

Gaventa, John. Finding Spaces for Change: A Power Analysis, IDS Bulletin, 37: 23-33, 2006

Gaventa, John and Martorano, B. Inequality, Citizen Participation and the Changing Faces of Power, Prepared for the International Political Science Association, Poznan 2016

Gueorguieva, Valentina. The Student Occupation of Sofia University in 2013: Communication Patterns for Building a Network of Support, Digital Icons, 13. 2015. 29-50

Lefebvre, Henri. The Production of Space, London: Verso: 1991.

Кръстева, Анна. Граждански протести, е-демокрация, нови мобилизации, В: (ред.) Кънев, Добрин., и Тодоров, Антоний. Качество на демокрацията в България – София: Изток-Запад. 2013.

Николова, M., Цонева, Ж., и Медаров, Г. Политика без политика. – София: Фондация “Медийна демокрация”. 2014.

Soja, Edward. Third Space: Journeys to Los Angeles and Other Imagined Places. – Cambridge: 1996.

Stoyanova, Veronika. Civil Society and Party Politics in Bulgaria after 2013: A Gramscian Look. – Political Studies Review 2016.

Знеполски, Боян. Студентската окупация във фокуса на две рационалности. Критика и хуманизъм. 2016, 46: 97-108.

заглавно изображение: Автор

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments