Смъртта на Смирненски и тютюноработничките
Няколко месеца от смъртта на тютюневата индустрия в България. 96 години от смъртта на Христо Смирненски. 95 години от написването на „Жълтата гостенка“. 100 години от едно непознато на нашите съвременници писмо, пратено от анонимен инспектор по труда до вестник Равенство.
„На тютюноработничките – безбройните робини на жълтата царица — туберкулозата“, малко след деветоюнския преврат и преди да падне жертва на „гостенката“, поетът ще посвети една от най-социалните си творби.
Често стихотворението „Жълтата гостенка“ на Смирненски е мислено в рамките на личната борба на поета с туберкулозата. Но това е само една част от неговото поетизиране на смъртната болест. Той е съвременник на борбите на заетите в тютюнопроизводството, а стихотворението му е жест на солидарност пред жертвите на „тютюневата болест“, която в крайна сметка поваля и него.
За да контекстуализираме този прочит, препечатваме и писмото от анонимния инспектор, което ярко описва условията на труд в индустрията в началото на XX в.. Тогава хиляди женски ръце са „освободени“ от дома, за да запълнят липсата на работна ръка след войната. През 1919 г., когато се обсъжда и приема законът за „осемчасовия работен ден“, тютюноработничките организират масови стачки, като изискват по-добри условия на труд и повишение на заплатите. Въпреки че на жените често им е отречена заслугата за натрупването на богатство – по-ниско платени са от мъжете, работят в помещенията, които са най-опасни за здравето, изпълняват двояката си роля хем на домакиня, хем на работничка – тютюноработничките са тези, които успяват да преобърнат борбата в полза на работническата класа,. Чорбаджиите и властимащите клякат пред техните искания и подобряват, макар и малко, условията на труд в тютюневите фабрики.
За всички тютюноработнички – вчера, днес и утре.
Приятно четене!
Подобни статии:
Увод и набиране на текста от в-к Равенство: Рая Апостолова
15 ноември 1919, в-к Равенство, брой 7
Тютюноработничката у нас
Няма вече у нас хора, които да отричат, че жената и у нас взема участие в производството наравно с мъжа. Едно от видовете производства, гдето най-много е зает женският труд, е тютюнопроизводството. Тютюневите фабрики в България съществуват още отпреди освобождението, но модерни по-големи заведения има от 30-35 години. Но докато допреди 30-35 години тютюневите фабрики се брояха на пръсти, пет-шест и най много осем, оттогава насам те достигнаха няколко десетки: почти във всеки по-голям град има по една, две, три и повече такива фабрики, които обработват и приготовляват тютюн и цигари изключително за вътрешна консумация. С увеличеното търсене обаче, на българските тютюни в чуждите пазари, наред с тютюневите фабрики започнаха да никнат и едни други тютюневи заведения – така наречените тютюневи складове за сортиране и приготовление тютюнът за износ на листа. За пръв път такъв склад, доколкото знаем, се яви в гр. Хасково в 1890 г., на известната Австро-унгарска компания Херцогъ и Сие, която имаше такива складове в Турция (Солун, Кавала и пр.), а по-после и в Дупница. Аз като ученик още в Хасково помня, когато се появи тоя склад, това бе едно рядко събитие за града. Отначало боязливо, но постепенно бедната градска маса в Хасково почна да нахлува в склада, наред с малкото мъже, жените-девици, деца и стари жени се впрегнаха на работа, за да добият някоя и друга пара. Първоначално надниците бяха 30-40 стотинки за момичетата и до 1-1.50 и рядко 2 лв. за майсторите мъже. Но минаха години. Чуждият капитал, подушил евтиния труд и ценните тютюни в България, се втурна бясно да основава тютюневи складове, които привличаха със стотици работници и главно жени и деца с една неимоверно ниска надница. В продължение на 5-8-10 години след първия склад в Хасково се основаха още 10-12 склада за сортировка на тютюн. И днес (от 1914 насам) в Хасково има около 15-16 тютюневи складове. Благодарение на факта, че Хасково е един доста населен град (15-16 хиляди жители), преимуществено еснафско население, което поради пропадането на занаятите „освободи“ и създаде много празни ръце – благодарение на това тютюневите складове намериха скоро годна почва и евтин труд. Ала, наред с Хасково, и другите центрове станаха благоприятна почва за изникване на тютюневи складове. Пловдив веднага отвори обятията си за пласиране на капитала в тютюневото производство; Дупница също се изпълни с такива складове. И заредиха се: Варна, Русе, Т. Пазарджик, Харманли, Сливен, Борисовград, Стара Загора, София, Горна Джумая, без да говорим за блажено изчезналите от българска територия тютюневи центрове – Гюмюрджина и Ксанти, гдето имаше повече от 20 складове с не по-малко от 10-15 000 работници, изключително жени и деца. Днес за днес Пловдив, Хасково, Шумен, Русе са главните центрове, дето тютюневото производство е погълнало с десятки и стотици милиони капитал и десятки хиляди работнички. В нормални времена в Хасковските тютюневи фабрики и главно складове са заети не по-малко от 1000-1200 работнички. В Пловдив, дето напоследък се концентрират тютюневите складове за експорт (има не по-малко от 15-20 склада), са заети не по-малко от 2000-3000 работнички.
Но което е главното при това производство, то е изобщо преобладаващият женски труд в него и то на по-възрастните жени – момичета. Алчният за печалби капитал намира най-голяма сметка да си служи тук с женски труд, защото жените са били и са, за голямо съжаление, най-податливият елемент, най-малко съпротивляващият се на жестоката капиталистическа експлоатация. Жените работнички се задоволяват с по-малки надници и те безропотно се примиряват с най-лошите и нехигиенични условия. Печално, но факт! В това отношение те се явяват и конкуренти на своите събратя – мъжете-работници, и по такъв начин намаляват надниците, усилват експлоатацията.
Живота на тютюноработничката във фабриката, складовете е същинстки ад: едва ли има други видове производства, които така немилостиво да подкосяват силите и живота на работничката, както тука. Аз в качеството си на дългогодишен инспектор на труда винаги съм се поразявал от страшно непоносимите условия на труд в тютюневите складове, на същото са се натъквали и другите инспектори, които са се интересували искрено от работата си. В тютюневите фабрики има няколко процеси, няколко работи, които в различна степен всички са вредни за здравето и живота: сортирането на тютюна, рязането му, пълненето му в пакети, правенето на папирусите и особено така наречения „харман“ [смесване на сортове – Бел. ред.]. „Харманът“ е просто една пушилка от прах и никотин. Обикновено при тая работа се поставят възрастни мъже, но понеже нашите тютюневи фабрики не са никакви специални здания за такива, а приспособени други здания за „фабрики“, затова и разните процеси, отделения са почти заедно – всичко се извършва общо. Старият закон за женския и детски труд и указ 63 от 1906 г. изрично запрещава да работят жени в тия опасни за здравето и живота отделения, обаче всички писани нареждания си оставаха мъртва буква. И по такъв начин крехките женски организми вехнат и чезнат. Няма по-изтощени, по-бледи, изпити от телата и образите на българската тютюноработничка. Но за това допринасят наредбите на акцизните власти. Знайно е, че при тютюневите фабрики и складове има поставени контрольори. Това са хора обикновено с ниска култура – но изпечени партизани, бездушни същества, – които правят нечувана жестокост спрямо живота на тютюневите работнички и работници. Обикновено явление е контрольорите да заключват по обед работниците във фабриките и складовете – защото не искат да си правят труда да ги контролират, – а отиват по домовете си или в съседните кръчми, а в това време работничките „използуват обедната почивка, затворени във фабриките. Друго щеше да бъде, ако фабрикантите се загрижеха и определиха обособени салони, стаи за почивка или обяд, но где са такива фабриканти!
А работният ден? Макар по закон на труда той днес и да шест часа дневно, в тия заведения фактически обаче той е осем и повече часа. Дълъг работен ден, почти никаква почивка, ниски надници, най-нехигиенични условия в самото производство – ето картината! И при тия условия туберкулозата и смъртта са сигурни последици. И какви майки, и какви деца ще имаме – ясно е – изроди! Но кръвожадният капитал не иска и да знае за живота на работничката и за нейното дете; той иска само печалби, па макар тия печалби и да се добиват чрез трудовете на работниците.
Тютюноработничките, както и всички други работници, могат да добият по-сигурни условия, по-добър живот, само като се организират в работническите професионални синдикати и съюзи и чрез организациите си да налагат своите искания. Но и самите работнически професионални организации не трябва да спират само тука – стремлението на всяка тютюноработничка трябва да бъде: чрез професионалната организация към социализма и комунизма. Само като се строшат веригите на наемния труд и се устрои социалистическото и комунистическото царство, само тогава работническата класа ще се почувствува господар на своите съдбини.
Свестете се, тютюноработнички! Прегърнете знамето на комунизма! Организация и борба! – ето вашият лозунг, ето вашият път.
Д-ръ Д. Т.
Жълтата гостенка
Христо Смирненски
На тютюноработничките — безбройните робини на жълтата царица — туберкулозата
Над сънния Люлин, прибулен
с воала на здрач тъмносин,
безоблачен залез запали
сред своите тайнствени зали
пожар от злато и рубин.
И привечер летна наметна
пак с траурен плащ рамена,
градът приюти се в тъмата
и тънка позлата в стъклата
разля се на плахи петна.
* * *
А сред избичката мрачна, мрачна като робска орис
стара ссухрена женица бди над дървений креват;
пак очи с очи се срещат и премрежени от горест,
търсят призрака нечакан — тъй незнаен, тъй познат
А сред избичката мрачна тази вечер е последна,
знаят го душите неми, знаят го и двете те:
призрак властен и злокобен дебне тук с усмивка ледна
и за бледата девица черна мрежа той плете.
* * *
И лежи тя все тъй скръбна, бледолика,
тя — дете, познало старостта;
влажният й теменужен поглед блика
горестта на есенни цветя.
Восъчно лице потънало сред гъсти,
гъсти черносмолени коси,
а ръката с тънки кехлибарни пръсти
леко през завивката виси.
Върху масичката в трепети безсилни
лампата мъждука и дими
и ритмично съска старият будилник,
сякаш ситен зимен дъжд ръми.
През прозорчето заглеждат се очите —
вън живота празнично кипи,
през прозорчето ухаят пак липите —
ароматни цъфнали липи.
* * *
Ала демон зловещ е записал
смъртен знак по смрачено чело
и гнети безпощадната мисъл
като тежко оловно крило.
Тази нощ, тази нощ сребролунна
и осеяна с бледи звезди,
вледенени уста ще целунат
изтерзани до болка гърди.
Тъй е тежко, зловещо, печално —
задушават се морни гърди
и навън на кола погребална
сякаш жълтия призрак седи…
* * *
А млада, толкоз млада тя е още!
Обича в тоз живот и тя
и нежността сребриста в лунни нощи,
и огнения химн на любовта.
Но с дъх отровен фабриката хладна
погуби свежи младини
и ето: вече хищница нещадна
челото в смъртен полъх вледени.
Душѝ я някакъв гигант стоманен
до черна каменна стена…
Навън ти, призрак мрачен и неканен!
Навън!… О, въздух, въздух, Светлина!…
* * *
В миг изправя се тя смъртно бледа,
тежко диша морна гръд,
трескаво очи горят
през косите, пръснати в безреда.
Вик злокобен и сред полумрака
стихват горестни слова —
в ужас свежда тя глава,
в ужас старата жена проплаква.
Върху бледи устни бавно плъзва
кръв на алени петна
и сноп жълта светлина
сред безжизнени очи помръзва…
* * *
И все тъй ритмично будилника съска,
в гласа му злорадство звучи
и мътната газена лампичка пръска
студени, печални лъчи.
А вън, пред прозорчето, с празничен крясък
минават бездушни тълпи,
а вън, посребрени от лунния блясък,
лъхтят ароматни липи.
Работнически вестник, 15 юли 1922
