Нито толерантност, нито хомофобия
Станимир Панайотов
Българското общество не е достатъчно действено, за да е действително хомофобско, нито е достатъчно мобилизирано, за да е действено толерантно. Българското общество не е достатъчно толерантно, че да бъде „общество“, но и не е достатъчно „общество“, че да бъде действено „хомофобско“. Но то ще стане истински такова, ако наказваме проявленията на хомофобията с паническа омраза към „народа“.
Анти-гей сглобка?
Приетите на 07.08.2024 г. изменения в Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО) не са просто невинно предизборно вричане и „задкулисна сделка“. Те определено са това, но са и много повече. Те приличат на нова „сглобка“, но не са само това. Последиците ще бъдат реални въпреки – или именно поради – абсурдните последици на правния безпорядък, който измененията създават. Сътворяването на реалността, наречена „нетрадиционна сексуална ориентация“, е насилнически нормотворчески акт. Но реалното предизвикателство е да си признаем, че този акт отразява масово съществуващи нагласи в българското общество, които далеч предшестват „русофилския“ обрат от февруари 2022 г. И което общество през последните години на три пъти показа, че по-скоро благосклонно очаква сътворяването на подобни законови абсурди: атаката срещу Истанбулската конвенция през 2018 г., забраната за промяна на полова идентичност с определение No. 86/27.04.2020 г. на Върховния касационен съд и тълкувателно решение No. 15 на Конституционния съд от 26.10.2021 г. относно т.нар. „джендър“. Нямаме основания да допуснем, че измененията няма да бъдат обнародвани, дори и при научнофантастичния сценарий за президентско вето (което на теория може да се случи до 22.08 включително). Гражданското общество в България не е нито силно, нито слабо, и в това са неговите сила и слабост: слабостта му е неговата стихийна сила, а силата му е бюрократична.
В някакъв смисъл е изненада, че тези изменения не се случиха по-рано. Те със сигурност тестват условията за закон за чуждестранните агенти в нова хипотеза, в която единствената добра новина може да бъде, че Борисов е на път да кооптира и с това да погълне през черната си дупка „Възраждане“. Със сигурност не е изненада, че гласуването се случи през отпускарския август, преди поредни избори, а най-малката изненада е, че промените бяха подкрепени от депутати от всички парламентарно представени партии в 50-ото Народно събрание (НС). Докато Корнелия Нинова размахва ритуално образователни материали, в които не пише нищо нередно и които не се разпространяват в училищата, за Кирил Петков все още е по-важно, че „Асен не е гей“ и че „Всяка пропаганда, включително на тема сексуална ориентация, няма място в училище.“ (цитат от Фейсбук профила на „Продължаваме промяната“ от 08.08). Дотук нищо изненадващо: от демократичните промени след 10.11.1989 г. до днес ЛГБТИ+ гражданите на България никога не са били политически представлявани. В този смисъл е заблуда да се твърди и мисли, че 50-ото НС е сътворило една нова „анти-гей сглобка“. Принципът в българската политика е, че когото не си питал, той не се е оказал хомофоб и дискриминатор. „Възраждане“ попитаха точно този състав на НС и получиха точно толкова предсказуем отговор. Отговорност на обществото е да се възмути; отговорност на ЛГБТИ+ общността е да не повярва на това възмущение.
Няма нужда от паника
Паниката сред ЛГБТИ+ общността, както и сред всички засегнати страни и поддръжници, противопоставящи се на измененията в ЗПУО като симптом на едно със сигурност по-лошо цунами, е разбираема, но ненужна. В павловисткия рефлекс на социалките и между „Осанна“ и „Разпни го“ се чува сякаш оправдания крясък на началото на края на демокрацията. Този страх е илюзорен и несериозен, най-малкото защото елиминира така популярната теория за превзетата държава, а тя е легитимна. И досега образователната ни система (дори и във висшето образование) не е показвала особени постижения в областта на масовото сексуалното образование, еманципация и реално изследване и обсъждане (и по-скоро популяризация и видимост) проблемите на човешката сексуалност. И до ден-днешен могат да се открият примери във висшето образование за скандални текстове в образователни курсове по психология и криминалистика. В средните училища всеки пропуска каквото си пожелае в часовете по сексуално и гражданско образование в режим „според-зависи“ от собствената си морална координатна система, без оглед на „елитността“ на училището. Реалната причина за паниката сред ЛГБТИ+ хората, както и сред професионалните училищни общности, се таи в това, че за пръв път от демократичните промени насам ЛГБТИ+ хората като малцинство са мишена – посредством позитивен юридически акт, който има открито дискриминационен характер. С доктрината за намаляването на човешкото страдание сме на път да се простим.
Този прецедент е опасен, но страхът от него показва илюзорна неопитност и известна непочтителност към неправителствения сектор и активизма като цяло. Българската ЛГБТИ+ общност вече има достатъчно опит, човешки капитал и съюзници, за да се защити: но тя не може да го направи в условията на изолация, на каквато е подложено гражданското общество. Както и в условията на санитарен кордон срещу (каквото и да значи днес това) „европейския консенсус“. Ако разпадът на последния произвежда паника, то е защото паниката произвежда само още паника. Предизвикателството пред самата общност е да излезе от собствената си „ехо камера“ и да говори с всички, които одобряват току-що приетите промени, независимо до каква степен ги засягат и колко време ще живеем в този правен и абсурден вакуум. Това говорене не е безопасно, но е по-безопасно във всекидневието, отколкото по време на поредните „протести срещу“ нещо.
Фактът, че дискриминационното естество на измененията в чл. 11, ал. 2 и новата т. 16 от ЗПУО противоречи на Конституцията, Закона за защита от дискриминация (ЗЗД), международни документи, подзаконови нормативни актове и т.н., не представлява никакъв проблем пред всяко едно общество, което се люшка между две хипотези: да е колкото мързеливо да съблюдава тези изменения, толкова и да се окаже проактивно и доносническо, създавайки истински лов на вещици. Такова е и нашето общество. Съществуването на социални жертви в юридически вакуум е основополагащо за тоталитарни режими, факт, но какво сме научили от това? Най-страшното знание: това, че знаем, не може да ни помогне. Ловът на вещици може да бъде реален: нещо, което измененията (да не говорим за предложените от ПП „Величие“ санкции) със сигурност ще произведат като резултат. Качествена разлика в условията на неравно третиране ще има: от режим на скрита и неотчитана дискриминация (добавена към съществуващата такава) ще се премине в режим на открита, че и политически горда и капитализирана такава: нещо, което до този момент просто беше политически непредставено, но обществено приемливо. Вакуумът между двете е вече създаден (независимо дали за краткосрочни електорални цели): оттук и оправданата гражданска паника. Но това е проблем дотолкова, доколкото до този момент ЛГБТИ+ хората у нас сме смятали, че „снишена глава сабя не я сече“. Сега вече изборът ще е очевиден. Гей шествието през 2025 г. ще бъде различно.
Подобни статии:
Паниката е лош съветник, и то особено в момента, защото означава допълнително самозатваряне на маргинализираните в условията на реална заплаха за неприкосновеността на личността. Доколкото обаче у нас нямаме никаква системна история на сътрудничество между общността и политическото представителство, с което да се похвалим, това паническо самозатваряне ще има изключително опасни допълнителни последици. Трябва да се опитаме в този най-труден момент да сме най-критични към себе си. Идентичността на жертвата ще продължи да се задълбочава – същото се отнася и за насилника. Не на последно място паниката и гражданското ѝ разгръщане показва както дефицити на демократичност у нас самите, така и неспособността на общността емоционално да обработи житейската фактология: ЛГБТИ+ хората могат да са едновременно и жертви, и потисници. Най-вероятно ще сме свидетели на трудно доказуеми случаи на вътреобщностни доноси и дискриминация като последица на новите изменения. И всички ще си затваряме очите за това.
Има нужда от реална работа с „хората“ на терен
Ако до този момент ЛГБТИ+ хората в България са се чувствали защитени по силата на наднационален юридически консенсус, който гарантира някакви базови правни защити по силата само и единствено на членството ни в ЕС (основно, но не само, чрез приемането на ЗЗД през 2004 г.), то сега измененията в ЗПУО демонстративно и злоумишлено показват, че материалните условия на съществуване могат да бъдат пряко повлияни от оркестрираната загуба на един така или инак формалистко-легалистки консенсус върху основни ценности, който в България по-скоро не е бил обект на задълбочено обществено обсъждане.
В някакъв смисъл измененията в ЗПУО от 7 август 2024 г. са бумерангът на ЗЗД от 2004 г.: подобни ценностни трансформации никога не трябва да се случват нито чисто легалистки, нито само отдолу-нагоре – а през 2004 г. ЗЗД беше до голяма степен продукт именно на тази бавна корозия, която ретроактивно може да бъде прочетена доста успешно като „еврогейска конспирация“. Приемливостта на промените в ЗПУО демонстрира промяна в материалните условия на живот на цялото общество, не само на по презумпция засегнатите ЛГБТИ+ подрастващи и техните учители. Но цялото общество няма как да разбере това, защото на него никога не му е било политически обяснено от политическата класа защо ЗЗД е нещо важно. Този закон беше инструмент за присъединяването ни към ЕС по начина, по който Закона за присъединяването към еврозоната беше гласуван на същата тази мракобесна дата 7 август, като далечно ектящ писък на полит-зомби с двадесетгодишна давност. Примерът със ЗЗД е само пример, но все пак е именно примерът. Когато политическите ценности не биват обяснявани, а механично гласувани, гласът на народа звучи като скърцаща политическа машина точно срещу тези ценности. Самодоволното гражданско-активистко потъване в рефлексологията на паниката в момента е просто ленива форма на една самозабравила се демофобия, която дори няма съзнание за себе си, изправена пред несводимите материални последици на хомофобията. Ако на хомофобията противопоставяме демофобията, то не можем да очакваме абсолютно никаква промяна в материалните условия на живота – които така или инак не зависят от представителната демокрация. Ако тази общност е политически захвърлена изтривалка на цялата политическа класа в нейния междуидеологически пределекторален транс – при това от 35 г. насам, – то изводът просто не може да е „още от същото“, а именно: „народът е виновен за собствената си хомофобия“.
Хомофобия и демофобия
Следователно неправителствения сектор и гражданското общество трябва едновременно да се борим с хомофобията и своята демофобия. При все това, как да се опитваме както да ковем успешни политически действия, така и да се пазим чисто физически от посегателствата на демоса? Когато един закон може пряко да повлияе на личния живот на хората, макар и маскиращ себе си под грижата за децата, тогава е време не да се крием от съседите си, а да говорим с тях. Не с тези, които със сигурност искат да ни смажат от бой на поредния „протест срещу“, а с тези, които са достатъчно изморени от работа и грижа за децата, че дори не им хрумва да отидат на такъв протест, но имат известна сила да злословят по наш адрес преди заспиване. И целта на подобна работа на „терен“ не е да е „работа“, не е и за да ги оборваме, да им крещим, да ги обвиняваме. Не. Това се случва така или иначе. Всички засегнати от тези промени страни следва да започнем да слушаме искрено и сериозно защо точно нашите колеги, съседи, приятели, че и народни представители, могат да си позволят това безсрамно и насилническо лицемерие. Вместо писане на писма, подписки и онлайн кампании в социалните мрежи, ние можем да повлияем на материалните условия на съществуването си само ако се изправим пред тази материалност лице в лице: не на площада, а в квартала. На площада идеологията на хомофобията е идеология и няма лице. В квартала хомофобията е лицето на антиполитическата идеология.
Вместо кампании на неправителствени организации, които се трудят от офиси и обикновено проявяват „комплекса на спасителя“ (и то често като спасители на хора, които никога няма да научат за тях, защото са тотално отчуждени – като всички други – от хетеросексуалното мнозинство), същите тези организации трябва да намерят някакъв начин да излязат в кварталите, сред хората и да организират срещи и разговори със същите тези хора, които смятат, че са толерантни, но показват тази така социологически неизследвана „хомофобия“. Социалната промяна по процедурен и легален път не може да се случва без непосредственост, спонтанност и стихийност. Офисният активизъм не предлага на никого това, така че няма нищо чудно, че „активистите“ често са ненавиждани толкова, колкото и „политиците“. В това отношение ЛГБТИ+ общността и други маргинализирани групи у нас имат какво да учат от представителната демокрация. И макар никоя маргинализирана група да не заслужава своята дискриминация, не е нормално в настоящата ситуация да задълбочаваме паниката и изолацията си чрез още по-драматични обвинения към обществото ни в „хомофобия“, защото в името на децата то ще ни я покаже така или инак със сигурност. Най-малкото, ние нямаме добро обяснение на тази хомофобия. А това, което имаме като обяснение, не е продукт на разговор между две заинтересовани страни. Ако паниката произвежда още повече хомофобия, то законът произвежда още повече насилие: за съжаление, тук паниката и законът работят заедно – всеки за другия.
Толерантност + хомофобия = насилие?
Ако приемем, че има две неговорещи си, но заинтересовани страни – едната хомофобна, другата – демофобна, то е добре да видим как те виждат самите себе си. Първата група („народът“) смята себе си за толерантна; втората („ЛГБТИ+“ хората) също смята себе си за толерантна. Тогава къде се таи тази хомофобия? Българските хомофоби са достатъчно малко на брой в своята автентичност – те са площадни, демосни персонажи, но техният площад е махалата, а не самият площад. Те са и достатъчно мързеливи, че да бъдат проактивни хомофоби. Но са и също толкова немарливи, за да бъдат изявено толерантни. Самовъзприятието на „хомофобския народ“ е двойна автотерапия на една душеспасителна заблуда на отрудения „обикновен“ човек. Обвиненията в хомофобия към този народ от страна на толерантния ЛГБТИ+ народ и неговия справедлив устрем към равенството обаче не могат да прикрият своя демофобски характер. Насилието на хомофобията не може да бъде произведено в условия на ленивост: както хомофобията не може да живее автентично своята идеология в безразлична бездейственост, така и демофобията не може да се пребори с тази гротескно-махленска хомофобия за посмешище. Факт е, че съчетанието от пасивна хомофобия и мързелива толерантност произвеждат някакво насилие, но то все още не е публично одобрено от самото общество. Опасността на настоящия момент е, че демофобската тактика (ако въобще е осъзната като такава) ще произведе насилието – съвсем обозримия лов на вещици, кодифициран в измененията в ЗПУО – срещу което се бори. И то именно в публичността ще го произведе като публично валидно, защото тези законови изменения имат огромен мобилизационен потенциал в каквото там е останало от българската „публичност“. Да, отговорността за нашите животи отново е основно и само на нашите плещи. Но не е като да трябва да преминаваме в ново състояние на духа.
Ако някой си е мислил, че капитализмът (което не е същото като „либерална демокрация“) идва наготово с демократични ценности и консенсус, вероятно за 35 години тези илюзии все трябва вече да са се изпарили. Проблемите на малцинствените групи са пряк резултат от противоречията на капиталистическите общества, но не трябва да забравяме, че най-вече те позволяват самото произвеждане на категорията „хомосексуалност“ като отделен феномен. Въпросът не е дали тези противоречия са решими, а дали могат да бъдат модерирани по социално приемлив начин за всички страни. Очевидно в България те не могат да бъдат модерирани, но това не означава, че няма две страни, както ни се случва да усетим именно в условията на токсичната комбинация от паника и демофобия. Вече не можем да си позволим лукса да обвиняваме „народа“ в „хомофобия“ в настоящия момент точно така, както „народът“ не може да си позволи лукса да се кичи с „толерантност“: нито едно от двете не е достатъчно вярно, че да изградим социален консенсус за това, какво общество сме и как се отнасяме към „различните“ (каквото и да значи последното). Българското общество не е достатъчно действено, за да е действително хомофобско, нито е достатъчно мобилизирано, за да е действено толерантно. Българското общество не е достатъчно толерантно, че да бъде „общество“, но и не е достатъчно „общество“, че да бъде действено „хомофобско“. Но то ще стане истински такова, ако наказваме проявленията на хомофобията с паническа омраза към „народа“, сякаш по задание съгласявайки се да изваждаме себе си от уравнението – обикновено защото офисът и емиграцията са по-лесния начин, а не защото сме по-умни.
И хомофобията, и толерантността изискват структурирана гражданска енергия и активизъм: все неща, които у нас не присъстват чрез реално политическо представителство, а са оставени на хоризонтално-народнически и фолклорен самотек. Затова е контрапродуктивно ЛГБТИ+ хората точно в момента да обвиняваме „хората“ в хомофобия. Задачата е да се говори с реалните хора (не с техните аватари в социалните мрежи) по реален начин (не с квадрати в Инстаграм) за реалните ни проблеми. Защо порнографската поп-чалга култура не е предмет на санкции, а „нетрадиционната сексуална ориентация“ – е? Защо амфетите и порното в училищата са приемливи, а ние – не? Ако бягаме от тези разговори, както изглежда днес, то неразрешимите противоречия на капиталистическото ни общество – което самото произвежда неравенства, които после трябва уж да „решава“ – ще стават все по-неразрешими. За добро или зло отговорност на „жертвата“ е да помогне на потисника си да осъзнае материалните условия на произвежданата от него несправедливост. Тъй като няма пример обратното да се е случило, няма причина да продължаваме по същия начин да игнорираме съседите си в квартала и да ги обиждаме в социалките.
Нова легитимност
Според някои политологически теории репресивният апарат на властта пряко произвежда съпротивата срещу себе си. Настоящата ситуация ще покаже именно истинността на това схващане. Политическата класа току-що произведе по официален път легитимността на българското ЛГБТИ+ движение, с което за пръв път се ангажира директно от 1989 г. насам: тази класа го направи с акт на дискриминация. Това производство на легитимност е много важно и то се случва за пръв път след демократичните промени у нас. Може би и заради това страхът е, че е започнало началото на края на демокрацията, но всъщност в това перверзно признание на нас самите трябва да видим овластяването си от най-долните политически мерзавци. Това означава, че от този момент насетне, ако измененията в ЗПУО действително бъдат обнародвани и приети, дейностите на ЛГБТИ+ застъпниците и активизма у нас ще преминат на качествено ново равнище. Без да съм оптимист, мога да допусна и че ще се появят най-накрая отворено гей политици в парламентарно представени партии.
Мобилизационният потенциал на всяка тема, свързана с деца и политика, е взривоопасен и огромен. Понастоящем едно разпаднало се общество като нашето не може да понесе тези експлозии: да подценяваме мързела на хомофобията и толерантността ще е грешка също толкова, колкото да надценяваме уменията си да крещим. Уви, не е достатъчен аргументът, че месецът е август. За едно зряло общество месецът нямаше да има значение. Факт е, че съществува и йерархия на неравенствата и ценностите – както и на тяхното нарушаване, – която е „социално поносима“ у нас, и то йерархия, независимо от месеца. Прагът на поносимост е изключително висок, защото живеем във взривна комбинация на една извечно-нелегитимна политическа „представителност“ и на една вече опасно легитимна нова власт – тази на ЛГБТИ+ активизма.
Измененията в ЗПУО са най-голямата демократична глупост от 1989 г. насам на политическата класа – глупост, които ще укрепи донякъде и цялото гражданско общество. В условията на социална аномия, масова поляризация, липса на консенсус върху базови демократични ценности, политическа непредставителност и нелегитимност, подобни правни аномалии имат потенциала на органичен закон, идващ отдолу-нагоре. И най-мързеливата хомофобия може да бъде мобилизирана с миловидния лик на децата на първия ред. Най-елементарната грешка на текущата и разбираема паника е да си затворим очите пред факта, че този прецедент всъщност може би е правилото в сегашното българско общество: аномията е норма. Норма, която сме твърде уморени даже да посочим: все някой трябва да работи, за да мрази. Подценяването на значимостта на дадената ситуация („нищо реално няма да се случи“) е политически недалновидно толкова, колкото и надценяването му („следва лов на вещици“). Всъщност и двете позиции могат да са едновременно верни. Ако не можем да видим и двете като верни, поляризацията по въпросите на сексуалната идентичност и ориентация ще се задълбочава необратимо. И никой реално не иска да опосредства този процес („Възраждане“ със сигурност чакат демоса, не партийния актив, на площада). Което гарантира, че проблемът с т. нар. „нетрадиционна сексуална ориентация“ и нейните геополитически координати ще става все по-сериозен и „русофилския“ му характер ще е най-малката ни грижа. Да бягаме от него с крясъци „Помощ! Хомофобия!“ няма да ни помогне.
Към деня, в който пиша тези редове, редица петиции и отворени писма по ирония се обръщат за решение към Президента на републиката с призив да наложи вето на измененията в ЗПУО – онази институция, която мнозина не искат и да си представят като възможен наследник на парламентарната демокрация. Но нека преди да се обърнем към президентството като последна инстанция срещу мракобесния парламент си признаем, че не вярваме, че вето ще има. Искаме просто да крещим в дупка в земята, защото там е заровена цялата ни болка. А най-опасното е, че ако получим това вето, ще се върнем необезпокоени към най-силния навик на капиталистическата ни демокрация: презрението към паплачта, която никой не иска да е.
