Идентичностната политика, консерватизмът и образователните промени
от Георги Георгиев
Темата за идентичността е на дневен ред в България. През юли по нея се изказа българският Конституционен съд по повод Закона за изменение и допълнение на Конституцията на Република България (обн. ДВ, бр. 106 от 22.12.2023 г.). За да обяви за противоконституционни реформите, свързани с прокуратурата, в своето Решение №13 / 26 юли 2024 г. съдът разчиташе на едно понятие за „конституционна идентичност“ ‒ термин, който не е юридически и няма място в рамките на една строго правна аргументация, също както и други свободно използвани в решението формулировки относно българската национална и културна идентичност. Навярно вдъхновен от Конституционния съд, българският парламент в началото на август въведе правна забрана, основавайки се не на нарушени юридически права и интереси (с каквито би трябвало да се занимава законът), а на нарушения на „българската правна традиция“ и „общоприетите схващания“.
Юридическите проблеми с Решение №13 / 2024 г. и с промените в Закона за предучилищното и училищното образование бяха вече широко дискутирани (виж например коментара на бившия депутат и бивш министър на правосъдието доц. д-р Атанас Славов от 27.07.24 и интервюто с доц. д-р Деяна Марчева по БНР от 15.08.24 относно закона). Отвъд тези проблеми обаче, живият интерес на българската консервативна политика към идентичностите ме провокира да се обърна към едно явление, свързано по-скоро със западния ляво-либерален активизъм от втората половина на миналия век, но оказало траен отпечатък и върху западния консерватизъм: политиката на идентичностите.
Политиката на идентичностите е организационно средство, чиито корени можем да открием в движението за граждански права от 1960-те години в САЩ. Най-общо казано, идеята е различни групи, като афроамериканци, жени, хомосексуални, коренните жители на Америка, да се организират на базата именно на онези свои характеристики (етнос, пол, сексуалност и т. н.), заради които са маргинализирани от доминиращата култура (разбирана като културата на белите хетеросексуални цисджендър мъже). По този начин те биха могли не само да бъдат по-ефективни като активисти (все пак проблемите на жените ги разбират най-добре самите жени, проблемите на афроамериканците ‒ самите афроамериканци и т. н., съответно те могат да предложат и по-адекватни решения на тези проблеми), но и да се преборят с внушеното им от доминиращата култура чувство, че са хора втора ръка и да създадат нови, по-справедливи и толерантни общности.
През последните десет години и особено около първата президентска кампания на Доналд Тръмп, консервативните коментатори и политици в САЩ подложиха на ожесточена критика идентичностните политики, твърдейки, че чрез тях се провеждат форми на обратна дискриминация и цензура, например когато студентски сдружения бойкотират и провалят изявите на крайнодесни активисти в различни американски колежи и университети. Политиките на идентичността обаче подлежат на критика и от онази част от левицата, която може условно да се определи като антилиберална, но демократична и прогресивна. Това не би трябвало да е изненада, защото прекомерният фокус върху идентичностите създава опасност от пренебрегване на класовите и икономическите въпроси в сърцето на всички форми на социализма и социалдемокрацията, както например когато капиталистическа мегакорпорация като Дисни демонстрира загриженост за маргинализираните общности като идентичности (действителен случай), но не и загриженост за материалните условия на живот на въпросните общности и евентуалните социални политики, които биха подобрили тези условия.
Каквато и критика да търпи идентичностната политика обаче, тя си остава един от основните начини, по които мнозина (особено млади хора) днес за първи път се сблъскват (предимно в Интернет) с политически въпроси и така формират политически симпатии и антипатии. Американските консерватори знаят това и го използват като средство да ангажират онази част от населението, чийто глас може да се окаже решаващ на избори ‒ хората без силно изразена лоялност към една или друга партия, които често не гласуват и нямат ясно формирани политически представи за ляво, дясно, консерватизъм, либерализъм, социализъм и т. н. Възползвайки се от дълбоко вкоренени усещания като неприязън на основата на раса, сексуална ориентация или „нетрадиционен“ социален пол, както и от дълбоки страхове, например страха от странни, непознати хора, които искат да похитят децата ви, американските консерватори успешно успяха да привлекат на своя страна редица избиратели, в чийто икономически и социален интерес иначе консерватизмът не работи. Това е едно възможно обяснение за парадокса, че хора от бедната работническа класа гласуват за Доналд Тръмп, по време на чието президентство икономическото неравенство в САЩ се влоши и милиони американци загубиха здравното си осигуряване. Макар упорито да водеше борба с идентичностните политики, американското дясно същевременно конструира една идентичностна политика на „традиционните“ американци, като канализира недоволството им от материалните им условия на живот в гняв срещу „елитите“, разбирани като неопределен сбор от членове на академичната общност, журналисти, политици, активисти, служители на държавната администрация и въобще всички, които не са като „нас“ (въпреки че и Тръмп, и цялата върхушка на Републиканската партия също нямат нищо общо с проблемите на повечето американци).
Това ни връща към българския консерватизъм, който все повече е повлиян от американския. Налице е едно конструиране на „традиционно български“ държавност, образование, самосъзнание, сексуалност и т. н., което се афишира като закрила на „идентичността“ от „другото“. Истинският резултат от решението на Конституционния съд обаче се изразява в практическата невъзможност повече да се променя българската Конституция, освен ако не бъде свикано Велико народно събрание. Традиционната (?!) ни Конституция с други думи бе окончателно „защитена“ от значими реформи.
Подобни статии:
Истинският резултат от промените в Закона за предучилищното и училищното образование пък се изразява във възможността за произволни репресии срещу български учители. Не трябва да има съмнение, че тази възможност ще бъде използвана за показни мероприятия срещу „онези“, които не са като „нас“. Изготвилите законопроекта депутати от „Възраждане“ имат интерес от подобни мероприятия, за да се афишират като „традиционни“ българи, защото в икономически и социален план политическата им програма не е в интерес на повечето българи (визирам например политики като запазване на плоския данък, който е по своята същност данък в тежест на работниците и служителите; „свобода на договаряне на труда“, т. е. повече възможности за експлоатация на работниците; предложението семейните помощи за деца да бъдат заменени с данъчни облекчения, т. е. по-малко помощи за по-бедните).
Сега се обсъжда друг закон, в който „другите“, срещу които трябва „ние“ да се браним, са идентифицирани с гражданското общество въобще, разбирано като подозрителна група от „чуждестранни агенти“. Този закон би имал за резултат практическото закриване на всяка обществена дейност освен партийната (финансирана най-вече от местния бизнес и водена изключително в негов интерес) и държавната (управлявана от партийната, т. е. пак на първо място в интерес на бизнеса). „Традиционният“ българин, който и да е той, не бива да се поддава на тази консервативна идентичностна политика. Неговите интереси не са по-различни от интересите на „другия“ – да живее свободно в мир с околните – и със сигурност не съвпадат с интересите на група консервативни политици, чието лично благосъстояние пряко зависи от това да сеят раздор и разделение в обществото.
Заглавно изображение: Кадър от протест на поддръжници на ПП „Възраждане“, нападнали зрители на филма „Близо“ във Варна през юни 2023 г. Източник: Татяна Кристи.
