Публикуваме тази статия на Feminist Sülh Kollektivi – организация на активист(к)и от Азербайджан и отвъд – с тяхно разрешение и с помощта на превода на Елица Капушева.

Макар да не споделяме аналитичната рамка, смятаме, че текстът носи изключително нужен поглед към развитията в страна, за която у нас се чува печално малко – въпреки военните конфликти и отявлено авторитарния характер на управлението (белези, по които други държави са абонирани за медийно внимание).

В заглавието на всяка от трите части ще откриете линк към оригиналния текст.

Актуална информация относно скорошните събития в Азербайджан

През изминалите седмици с неоснователния арест на Бахруз Самадов, изявен учен и антивоенен активист, режимът в Азербайджан отново засили бруталните си репресии срещу дисидентите в страната. Също така бяха повдигнати нови обвинения срещу други вече задържани активисти, журналисти и учени, а освен това Самад Шихи, друг антивоенен активист и писател, беше насилствено задържан на летището, за да бъде разпитан във връзка със случая на Бахруз Самадов. Сега Самад е на свобода, но Бахруз остава задържан в следствения арест за четири месеца с повдигнати изфабрикувани обвинения в държавна измяна. Очаква се да има още случаи на хора, арестувани или задържани за разпит. 

Това не е просто поредното рутинно заглушаване на гласовете на инакомислещите, а внимателно обмислена атака срещу всеки, който се осмелява да се противопостави на хватката на авторитарния режим. Необходимо е да се отбележи, че репресиите на азербайджанския режим имат систематичен и повтарящ се характер. Най-скорошната вълна се наблюдава през 2014 г. след кризата на петролния пазар и резкия спад на приходите от петрол, които допълнително подхранват страха, че като ефекта на доминото арабските бунтове в региона ще застигнат и Азербайджан. В този период независимото гражданско общество беше смазано, като бяха приети драконовски закони срещу субсидиите и регистрацията на неправителствени организации, като по този начин политическата среда на практика беше унищожена. От 2023 г. насам сме свидетели на донякъде сходна тенденция, тъй като независимите активисти, учени, медии и изобщо всеки, който се осмели да оспори или да изкаже несъгласието си с диктаторското управление, е в риск.

Настоящите нападения се случват след пълната победа на азербайджанския режим над Нагорни Карабах и изселването на арменците. Макар че много наивни гласове очакваха, че ще настъпи либерализация след силовото разрешаване на конфликта, наблюдаваме обратния и логично очакван резултат. Режимът усети, че има пълен картбланш да прави каквото си поиска. От юли 2023 г. независимите политически субекти се превърнаха в мишена.

Струва си да напомним, че не е необходимо да се търсят конкретни причини за предприемането на тези репресии от страна на азербайджанските власти. Основният двигател и девиз на режима е „убий демокрацията в зародиш“. Това, което ги е възпирало преди от подобни крайни действия, е балансът в международните отношения и желанието на политическия елит да съхрани имиджа си. Завоят във външната политика на Азербайджан от балансиране към открито заемане на страна и търсене на съюз с други авторитарни режими, както и лицемерието и равнодушието на западните демокрации, които продължават да си сътрудничат с Азербайджан, позволяват на режима да посегне на независимото гражданско общество и да остане безнаказан.

В рамкитена три статии бихме искали да очертаем възможните причини, довели до тези репресии и сценариите за по-нататъшното им развитие. Бихме искали да подчертаем, че част от анализите ни се основават на реални опасения. Също така не искаме да останем безучастни, както направиха много политически анализатори през 2020 г. по време на войната в Карабах и през 2022 г. по време на войната в Украйна.

Не считаме, че методите на класическия анализ на разходите и ползите, който политическите анализатори често прилагат, е най-удачен, когато се опитваме да анализираме действията на диктатори. Особено подчертаваме, че имаме много ограничено разбиране за това, какво един диктатор би считал за загуба или успех. Тук основният вектор на анализ, на който можем да разчитаме, е стремежът да се запази властта на всяка цена и параноята, която произтича от страха тази власт да бъде загубена.

Част 1: „Предател-арменец“: Вечният лов на вътрешни врагове

В Азербайджан застъпничеството за мир и призивите към търсене на диалог с арменците отдавна се приравняват с предателство – стигма, която хвърля своята сянка върху гражданското общество още от 90-те години на миналия век. Личности като Лейла Юнус, които се осмелиха да нарушат мълчанието и да преодолеят бариерата на конфликта, бързо бяха заклеймени като изменници и врагове на триединството „народ-родина-държава“. Политическото инструментализиране на разказа за „предателя-арменец“ се наложи и дори се задълбочи с течение на времето, като днес този наратив е свидетелство за съзнателната стратегия за маргинализация на онези, които поставят под въпрос милитаристичния държавен консенсус. По време на войната през 2020 г., когато националистическият хъс и държавният фашизъм достигнаха нови върхове, се появи малка, но гласовита група антивоенни активисти. Въпреки че те не представляват реална заплаха за режима, самото им съществуване е нетърпимо, защото нарушава образа на пълното единство в държавата. В условия, в които конформизмът е принудителен, а инакомислието – престъпление, тези антивоенни активисти бяха провъзгласени за вътрешни врагове – изкупителните жертви на едно правителство, което разчита на това да всява постоянен страх.

Парадоксът на преговорите за мир и репресиите

От войната през 2020 г. насам положението в региона безспорно се промени. Азербайджан постигна много от целите си и на фронта, и на дипломатическата арена, но въпреки това враждебността на режима към активистите за мир само се засили. Иронията не би могла да бъде по-крещяща: докато Баку участва в така наречените преговори за „нормализация на отношенията“ с Ереван, тези, които се борят за мир в самия Азербайджан, са преследвани и обявявани за предатели. Това противоречие поражда въпроса: Как може правителство, което твърди, че се стреми към мир, едновременно с това да преследва като престъпници онези, които се застъпват за него?

Отговорът се крие в дълбоко вкоренената параноя на режима и нетърпимостта на властта към независими инициативи. В продължение на десетилетия режимът се опитва да държи пълен контрол над мирните преговори, като потиска всякакви независими граждански движения и ги принуждава да се занимават с дейности от нисък обществен интерес. Този път социалните медии промениха правилата на играта. Хората успяха да избягат от „окото на Саурон“ и да се свържат, без да се съобразяват с контролиращия поглед на Алиев. На режима обаче не му трябваше много време, за да се приспособи, да създаде паралелни връзки и мрежи от контакти и да инфилтрира самоорганзираните групи със своите тролове.

Впрочем продължаващите и в момента мирни преговори са просто фасада – дипломатическа маневра, целяща да омилостиви международните наблюдатели, като в същото време поддържа готовността за нова война. Настоящата вълна от репресии не е изключение, а по-скоро продължение на авторитарните репресии, започнали през миналата година. Журналисти, изследователи и активисти са обект на системни атаки като част от по-мащабна стратегия за заглушаването на изразеното от тях несъгласие и за заздравяването на властта на правителството. Репресивният апарат се подхранва от собствените страхове и несигурност на режима, който изхожда от мрачната логика, че тези, които се осмеляват да оспорят разказа на властта, трябва да бъдат смазани.

Параноята на диктатора: Страх и несигурност като управленческа стратегия

За Алиев страхът от загубата на властта е всепоглъщащ и го тласка към спирала от параноя, силно напомняща историите за други диктатори от миналото. Все още го преследва споменът за „Кадифената революция“ в Армения от 2018 г.; представата, че азербайджанците, въпреки враждебността си към Армения, могат да се вдъхновят от смелостта на съседите си, е кошмарен сценарий. Самата идея за подобно въстание в Азербайджан беше достатъчна, за да посее семето на дълбоко недоверие в редиците на режима. Заради това Алиев вижда врагове навсякъде: на Запад, в лицето на гражданското общество и дори в собствените си редици. Управлението му се е изродило в циничен синтез на страх и несигурност – комбинация, която предизвиква гняв и още по-силни репресии.

Тезата на правителството е едновременно много проста и изтъркана: „Опасността е навсякъде“. Арменци, западни НПО-та и т.нар. чуждестранни агенти – това са дебнещите зли духове, които оправдават все по-строгата хватка на държавата. Режимът се заиграва с тревогата на народа, белязан от войната, и използва национализма като димна завеса, за да отклони вниманието от собствената си корупция и неуспехи. Този разказ обаче, макар и ефективен в краткосрочен план, не може да прикрие реалността, че режимът губи контрол над собствената си параноя. Манията на Алиев да задържи властта си на всяка цена го подтиква към все по-ирационални и брутални мерки. Той е наясно, че тежките социално-икономически условия, бедността и системната липса на социална защита правят голяма част от населението уязвимо и възмутено. Но вместо да се насочи усилията си към преодоляване на тези проблеми, режимът се възползва от тях, като средство, с което да държи масите в състояние на постоянна тревожност и да укрепи властта си.

Безсмисленото смазване на несъгласните

В това именно се крие парадоксът на стратегията на Алиев: страховете му са оправдани, но отговорът му е саморазрушителен. Опитът на режима да елиминира гражданското общество като основен източник на потенциална съпротива в крайна сметка ще има обратен ефект. Историята многократно е показвала, че там, където има власт, ще има и съпротива. Тази съпротива няма непременно да се прояви под формата на неправителствени организации или формален активизъм – такива актьори могат лесно да бъдат ликвидирани. Това, което режимът не успява да разбере, е, че съпротивата не може да бъде потушена само с груба сила. Когато държавата разчита на насилие и репресии, за да наложи подчинение, тя само изостря фундаменталните напрежения, които подхранват негодуванието. Самите тактики, използвани за потискане на несъгласието, всъщност подхранват почвата за бъдещи въстания. Бунтове, които ще протекат под форма, която Алиев и неговите приближени дори не са в състояние да си представят.

Параноята на Алиев го подтиква да вижда екзистенциални заплахи и в най-малките прояви на несъгласие, но този подход е изначално неадекватен. Режимът може да успее временно да заглуши критиците си, но дълбоките течения на съпротивата ще продължат да напират под повърхността. С яростните посегателства срещу антивоенните активисти и гражданското общество Алиев и неговото правителство правят своя избор. Това обаче е избор, породен от заблуда и неспособност да се разбере, че репресиите са временно, а не дългосрочно решение.

В крайна сметка не активистите или гражданското общество са изправени пред съда, а Алиев и неговият потиснически режим. Те са тези, които превръщат търсещите диалог във врагове. Те са тези, които използват страх и омраза, за да подхранят властта си. И именно те ще трябва да се справят с последиците от своята параноя. Колкото повече потискат, толкова по-неизбежен ще бъде отпорът. Опитът на режима да запази контрола си чрез насърчаване на национализма и преследване на „вътрешни врагове“ е неустойчив. Все някога противоречията ще настигнат реалността и фасадата на единството ще се пропука.

Безмилостният стремеж на Алиев към контрол чрез репресии е стратегия, обречена на провал. Застъпниците за мир и гражданското общество, от които режимът така отчаяно се страхува, няма да изчезнат. Всъщност, обявявайки ги за врагове, правителството само затвърждава ролята им на символи на съпротивата. Борбата за истински мир и демокрация в Азербайджан далеч не е приключила – тя просто навлиза в нова фаза, в която параноята на режима ще бъде посрещната от по-решителна и издръжлива опозиция.

Част 2: Превръща ли се Азербайджан както в канал за транзит от, така и в прокси на Русия?

Събитията от последните седмици в Азербайджан разкриват смущаващия и параноичен поврат във властолюбивата политика на Алиев. Първо, Путин направи нетипично посещение в Баку (първото от шест години насам), с цел укрепване на стратегическото партньорство с Баку, последвано от телефонен разговор на Путин с арменския министър-председател Пашинян относно „нормализирането“ на отношенията между Азербайджан и Армения. Успоредно с това азербайджанските власти арестуваха антивоенния активист и изследовател Бахруз Самадов, засилвайки още повече репресиите срещу т.нар. антивоенни активисти. Този синхрон поставя ключови въпроси: как на международно ниво Азербайджан може да говори за мирно споразумение с Армения, докато в същото време преследва и обвинява в „държавна измяна“ онези, които подкрепят мира вътре в страната? Какво разкрива посещението на Путин за предполагаемо „независимата“ външна политика на Азербайджан? Свързани ли са тези две събития?

Тези на пръв поглед очевидни противоречия разкриват по-дълбоката динамика на сложната мрежа от международни, регионални и вътрешни политики, в която Азербайджан, постколониален субект, който си представя, че е независим, остава привързан към бившата си столица. Връзката между Баку и Москва не се изразява в обикновено подчинение; Путин се нуждае от Алиев толкова, колкото Алиев зависи от Путин. Войната в Украйна и последвалите я западни санкции изолираха Русия в икономически и дипломатически план, което накара Москва да търси алтернативни пътища за търговия и износ на енергия. Азербайджан, със сегашното си благоприятно географско положение, се явява идеалният вариант за заобикаляне на тези ограничения от страна на Русия. В този контекст посещението на Путин в Баку бележи не само засилване на транзитните отношения между двете страни, но е и сигнал за дълбоко доверие. Желанието на Русия да използва Азербайджан като транзитна страна съвпада чудесно с амбициите на Алиев, тъй като и двамата намират взаимна изгода в разрастващото се сътрудничество. Посещението на Путин в Баку, престоят му в резиденцията на Алиев и срещите им относно засилването на „стратегическото сътрудничество“ подчертават това балансирано взаимодействие. При по-внимателен поглед обаче фасадата на хармонията започва да се пропуква.

Ключов въпрос в основата на тези отношения е „Зангезурският коридор“ – транзитен маршрут през територията на Армения, който би свързвал Азербайджан с ексклава му Нахичеван. Въпреки че неотдавна Азербайджан обяви смекчаване на амбициите си по отношение на този коридор, посещението на Путин подсказва, че въпросът вероятно ще остане на дневен ред. Въпреки официалните опровержения, Русия възприема контрола върху този коридор като възможност да контролира транзитните маршрути и да възстанови влиянието си в Южен Кавказ, особено в момент, когато Армения се стреми да се дистанцира от Москва. За Алиев, допускането на Русия да контролира този маршрут би затвърдило собствената му позиция във вътрешнополитически план, като същевременно ще удовлетвори регионалния дневен ред на Москва. В това отношение Азербайджан не е просто транзитна държава – той е проводник, през който преминават руските стратегически интереси, като изглежда, че Баку с готовност приема тази роля, стига тя да съответства на собствените му политически цели. Така въпреки досегашното упорство на Азербайджан в мирните преговори с Армения да не се допуска участието на трети страни, включително Русия, изглежда, че Москва отново е намерила начин да се върне в играта. Тъй като Армения се разграничава от Русия, това възобновено сближаване между Баку и Москва заплашва да постави Ереван пред труден избор. Перспективата за война, а не за мир, сега е по-силна от всякога, въпреки реториката в полза на обратното.

От транзит към прокси

Въпросът за транзит в отношенията между Азербайджан и Русия е само един от централните аспекти. От другата страна наблюдаваме все по-обезпокоителното политическо и идеологическо сближаване между Баку и Москва. Това сходство е най-видимо във вътрешните политики на Азербайджан, които стават все по-авторитарни и репресивни и възпроизвеждат като по наръчник тактиките, често използвани от Русия за поддържане на контрол върху обществото. Арестът на Бахруз Самадов, открит антивоенен активист и учен, е последното от поредицата действия на държавата, насочени срещу всеки, който се застъпва за мир или изразява несъгласие с линията на правителството по отношение на армено-азербайджанския конфликт.

Поразителен е изборът на време: Азербайджан едновременно афишира усилията си за „нормализиране“ на отношенията с Армения навън и преследва активистите за мир у дома. Тази двойственост разкрива противоречията в стратегията на Алиев. На пръв поглед Баку твърди, че работи за регионален мир, но зад тази фасада елиминира всички вътрешни гласове, които призовават за автентично помирение. Осмелилите се да установят контакт с арменските си колеги биват заклеймявани като „предатели“ или „чуждестранни агенти“, което е отзвук не само от познатата стратегия на Азербайджан, но и от руската тактика за секюритизация, използвана за дискредитиране и прочистване на гражданското общество. С това не само се задушава инакомислието, но и Азербайджан се приобщава към по-широкия идеологически проект на Москва – проект, който разглежда либерализма, независимото гражданско общество и западното влияние като екзистенциални заплахи.

Този процес на съгласуване не се изчерпва с вътрешните репресии. На международната сцена все по-агресивната позиция на Азербайджан по отношение на западните сили, и по-специално на Франция, подчертава ролята му на прокси в по-широката борба на Русия срещу европейското влияние. С влошаването на отношенията на Москва с Париж, Баку пое функцията на провокатор на Франция и се позиционира като лоялен съюзник на антизападния дневен ред на Русия. Държавно спонсорираните неправителствени организации и медии в Азербайджан са мобилизирани да разпространяват наративи, които съответстват на руските кампании за дезинформация, особено тези, насочени срещу западното влияние в Кавказ и извън него. По този начин Азербайджан не просто се присъединява към Русия поради своя изгода, а активно участва в геополитическия дневен ред на Москва.

Приключи ли краткият период на независимост?

Азербайджан открай време твърди, че води многовекторна външна политика, като се опитва да поддържа баланс в отношенията с различни сили – Русия, Запада и регионални актьори като Турция – без да изпада в прекомерна зависимост от някоя от тях. Все по-трудно е обаче да се поддържа фасадата на тази политика. От началото на войната в Украйна Баку засили енергийните си връзки с Европа, като започна да доставя повече газ към ЕС, защото съюзът се нуждаеше от алтернатива на руската енергия. В същото време, макар и парадоксално, държавата задълбочи споразуменията си за нефт и газ с Москва. Този противоречив подход разкрива, че твърденията на Азербайджан за балансирана политика са по-скоро реторика, отколкото реалност.

В действителност нарастващата икономическа взаимозависимост между Азербайджан и Русия, придружена от засилващия се авторитарен модел на управление, тласка страната към превръщането ѝ във фактическа сателитна държава. Илюзията за независимост се крепи върху изтъкването на някои дипломатически постижения, като например увеличения износ на енергия за ЕС, но тези ходове са засенчени от все по-голямата зависимост от политическата и икономическата подкрепа на Москва. Докато Алиев затяга хватката си върху властта, използвайки отношенията си с Путин, за да потиска вътрешните несъгласия и да поддържа своя контрол, суверенитетът на Азербайджан постепенно ерозира.

В този смисъл ролята на Азербайджан като транзитна страна е не само логистична, но и идеологическа и политическа. Като улеснява постигането на стратегическите цели на Русия, Азербайджан се впримчвав зависимост, от която ще бъде трудно да се измъкне, а краткият прозорец на относителен суверенитет, на който Алиев се радваше след 2020 г., може скоро да се затвори. Ако настоящите тенденции се запазят, Азербайджан е на път не само да се превърне в стратегически транзит за Русия, но и да се превърне в пълноценно прокси.

Част 3: ACAB: All COPs are Bastards – как Алиев “дезинфекцира” несъгласието преди COP29

COP29 е много повече от поредната среща на върха в световния календар, където да се обсъдят въпросите за климата – това е трибуна, на която автократи като Алиев могат да се изявят като защитници на устойчивото развитие, като едновременно с това продължават с екстрактивистките практики и авторитаризма, които характеризират тяхното съвместно управление с корпоративните играчи. Оттук става ясно, че действията на Алиев са само продължение на един по-голям, системен проблем, заложен в самата рамка на Конференцията по изменението на климата на ООН. От самото си създаване платформата на COP е доминирана от влиятелните държави и корпоративните интереси, които последователно овладяват дневния ред в борбата с изменението на климата и го превръщат в пазар за грийнуошинг, където печалбите и политическите интереси надделяват над истинските решения за справяне с климатичната криза.

Арена на глобалната власт и гриийнуошинга

Считано от първата Конференция на страните през 1995 г. досега, ежегодните климатични срещи на върха са определяни като критичен момент за глобалното сътрудничество по отношение на действията в областта на климата. И все пак, в продължение на почти три десетилетия тези форуми не успяха да постигнат особени резултати в борбата с първопричините за климатичната криза – колониализма, капиталистическата експлоатация и държавното насилие. Напротив, този формат беше превзет от мощни държави, транснационални корпорации и финансови институции, които го използват като платформа за прокарване на икономическите си планове под прикритието на грижа към природата и околната среда.

Реториката на „зеления растеж“, „въглеродна неутралност до 2050 г.“ и „пазарно ориентирани решения“, която доминира преговорите на COP, служи за запазване на статуквото, при което най-богатите страни и корпорации продължават да добиват ресурси от глобалния Юг, докато на думи ги е грижа за устойчивостта. Тези механизми, подобно на пазарите на въглеродни емисии, въглеродните компенсации и корпоративния подход към опазването на природата, не се противопоставят на опустошителните системи, които причиняват климатичния хаос. Вместо това те осигуряват удобна възможност замърсителите да изперат имиджа си, като успоредно с това разширят контрола си върху земята, ресурсите и хората.

Конференциите на ООН по изменението на климата се превърнаха в спектакли на перформативна грижа – сцени, на които световните лидери и изпълнителни директори дават големи обещания, представят впечатляващи инициативи и демонстрират корпоративни партньорства, докато на заден план унищожаването на екосистеми, експлоатацията на работна ръка и нарушаването на правата на местното население продължават с пълна сила. Самата концепция за „нулеви емисии“ е превърната в основание за продължаващото замърсяване, като позволява на корпорациите да се измъкнат от отговорност благодарение на въглеродни кредити и съмнителни схеми за зануляване на емисиите. В действителност тези така наречени „решения“ не са  нещо повече от параван, който прикрива плановете за добив и печалба, които са в сърцето на световната икономическа система.

Грийнушинг: ключов елемент, а не дефект

Грийнушингът не е случаен страничен резултат от дейността на COP, а нейн ключов елемент. От година на година лобитата на изкопаемите горива, корпоративните мозъчни тръстове и представителите на големите замърсители заливат конференциите за климата и формират политическите дискусии, като по този начин обезсмислят всички усилия за системна промяна. През 2021 г. на COP26 в Глазгоу имаше повече представители от фосилната индустрия, отколкото делегати от всички отделни държави. Това илюстрира как този форум се е превърнал в площадка за игра на същите тези индустрии, които са отговорни за климатичната криза. Те не присъстват, за да променят курса си; те са там, за да гарантират, че пазарните и технократските решения, които отстояват, ще продължат да обслужват техните интереси.

Този широко разпространен грийнуошинг се проявява и в държавите, които участват в COP, особено в авторитарни режими като Азербайджан. Като домакин на [предстоящия през ноември 2024 г. – бел. прев.] COP29, Алиев търси не само икономическа изгода – той се позиционира като ключов играч в световните климатични политики – ход, който служи за укрепване на властта му както в вътрешнополитически, така и в международен план. Представянето на Азербайджан като център за зелена енергия, насърчаващ възобновяемите енергийни източници и подкрепящ глобалния енергиен преход, е стратегия за осигуряване на западни инвестиции, като същевременно се отклонява вниманието от продължаващите репресии и съсипването на околната среда. COP29 му предоставя идеалната възможност да изчисти имиджа си, без да спира да експлоатира природните ресурси на Азербайджан по същия екстрактивистки начин, характерен за неговото управление.

Сцена за авторитаризъм и корпоративна власт

Конференциите за климата все по-осезаемо се превръщат в платформи, обединяващи автократи и корпорации, за да диктуват параметрите на световната климатична стратегия. Участието на деспотични режими, независимо дали става въпрос за Азербайджан на Алиев или други диктатури, не е изключение, а емблематичен пример за това как този форум служи на властта, а не на хората или на климата. Тези срещи на върха позволяват на режимите да се представят като прогресивни и екологично осъзнати и отговорни, въпреки че брутално издевателстват над населението си и ограбват земите му. В този смисъл случващото се в рамките на COP не се противопоставя на глобалните властови неравенства, а ги утвърждава.

Показателно е, че на тези конференции се акцентира върху „финансирането на климата“. Обещаните милиарди средства в рамките на COP се насочват най-вече към мултинационалните корпорации и финансовите институции, а не към общностите на първа линия, които са най-силно засегнати от последиците от изменението на климата. Независимо дали става въпрос за зелени облигации, климатични фондове или публично-частни партньорства, водещата логика остава една и съща: решенията, ориентирани към печалба, облагодетелстват богатите и маргинализират тези, които допринасят най-малко за климатичната криза.

За Алиев залогът по отношение на COP29 е голям. Гарантирането на енергийни сделки, привличането на чуждестранен капитал и засилването на геополитическата му значимост са жизненоважни за запазването на авторитарното му управление. Чрез изолиране на дисидентите и формиране на стерилен наратив за екологичен напредък, Алиев се надява да спечели одобрението на западните сили и международните инвеститори. Репресиите срещу гражданското общество, медийното затъмнение и потъпкването на екологичните движения са насочени към създаването на контролирана среда, в която нито един критичен глас не може да наруши внимателно изградения образ на Азербайджан като климатичен лидер. Но този облик е възможен изключително благодарение на това, че самата рамка на конференциите за климата позволява на режими като този на Алиев да използват климатичната реторика като параван за своя репресивeн дневен ред.

Правителството осъзнава, че вниманието на международната общност е насочено към Баку и всеки израз на несъгласие би могъл да подкопае имиджа на стабилност и напредък, който Алиев се старае да внуши. С потискането на дисидентството режимът се опитва да създаде илюзия за обединение и контрол, за да прикрие дълбокото социално и политическо недоволство, което назрява под повърхността.

Целта на тези репресии далеч не е само да се заглуши недоволството в навечерието на COP29; те са част от по-всеобхватна стратегия за упражняване на контрол над неспокойното население. Продължаващата икономическа несигурност, растящите нива на неравенство и липсата на политическа свобода са двигател на това недоволство. Вместо да се заеме с тези проблеми обаче, режимът разчита на тактиката на твърдата ръка, за да удържи населението в подчинение. Разказът продължава да бъде същият: „Враговете са навсякъде“ – независимо дали става дума за арменците, Запада, неправителствените организации и активистите. Чрез фабрикуването на тези заплахи Алиев оправдава своите репресии и поддържа обществото фрагментирано и уплашено, като по този начин осигурява терен за своите международни бизнес партньори.

Заглавно изображение: NurlanLibre @ X .
Бабата на задържания по обвинения за противодържавна дейност активист, журналист и изследовател Бахруз Самадов с негов портрет.

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments