Янис Варуфакис
превод от английски език: Иван В. Бакалов
Тази статия е превод на публична лекция, изнесена от Янис Варуфакис през м. февруари 2020 г. пред аудитория в Тюбингенския университет. Видеото от лекцията е достъпно на платформата за онлайн излъчвания на Тюбингенския университет „timmcast“.
Varoufakis, Y. (2020). Introduction to Pluralism in Economics – From an Economics-without-Capitalism to Markets-without-Capitalism [Online video]. 3 February. Available at: https://timms.uni-tuebingen.de:443/tp/UT_20200203_001_rethinkeco_0001 (Accessed: 14 July 2024).
Нека започна, като ви благодаря сърдечно, че ме поканихте тук. Благодарности към университета и катедрата по икономика; към студентите, които организираха това събитие. За човек, който е прекарал целия си живот в университети и като студент, и като учен, и който влезе в политиката късно, през 2015 г., мога да ви уверя, че преходът от наука към политика е жесток. Фундаменталната жестокост е, че в нашия контекст, когато сме в научен семинар, когато сме на занятие, имаме процес, в който като учени формулираме хипотези, а нашите колеги имат свещен дълг да ги отстрелват. И всяка хипотеза, която оцелее в този процес, притежава до някаква степен устойчивост, еволюционна издръжливост. Не че е самата истина, но е възможно да се приближава до истината.
Същевременно се замислете за болката от това да бъдеш в телевизионно студио сред политици, като ти самият си политик. И само за миг си представете, че представлявате някоя партия. А събеседникът ви от противникова партия казва нещо умно, за което преди не сте се сещали. Изведнъж ти се съгласяваш. Но това, с което се съгласяваш, е в противоречие с кредото на собствената ти партия. Ако го признаеш, си дотам. Това е краят, приключен си. Затова имаме вроден процес на глух диалог в политиката. Докато и ако политиката не започне да става повече като науката, вместо науката да става повече като политиката, никога няма да върнем демокрацията на пиедестала, който заслужава.
Затова с голямо удоволствие се измъквам от политиката. Защото, както чухте, съм професор. Всъщност не съм професор. Имам титлата. Позицията ми в университета е официално замразена, докато съм депутат, и в момента съм в този мрачен и коварен свят на политиката. Но винаги, когато мога да се измъкна и да бъда в университетска среда като тази, го правя. Понякога го правя скришом. Връщам се в собствения си университет и слушам хората да говорят или изнасям потайна лекция, без никой да разбере, само за да си взема дозата академична свобода. Затова се наслаждавайте на академичната свобода, използвайте я. Не я пропилявайте и не позволявайте никой да ви я отнеме. Това е ваш дълг.
Подобни статии:
Защо имаме нужда от плурализъм в икономикса?
Причина 1: Липса на средства за оценка на хипотези
Бях помолен да не се отплесвам от главната тема на поредицата от лекции. И ще се радвам да не го направя. Темата е „плурализъм в икономикса“ или „плуралистичен икономикс“.* Позволете ми да започна с въпрос като за адвокат на дявола. Защо ни е плурализъм в икономикса? Никога не би се случило физици да се съберат в този страхотен амфитеатър, за да обсъждат плурализма във физиката.* Няма нужда от плурализъм във физиката. Но откъде накъде няма нужда от плурализъм във физиката, а може да е нужна в икономическата наука? Ами защото икономическата наука не е като физиката. И каква е фундаменталната разлика?
Ако погледнете конспектите на катедрите по икономикс – не знам за катедрата тук, но съм сигурен, че е сходно – ако погледнете учебниците, ако погледнете водещите статии, публикувани в областта на иконометрията като цяло и на политическата икономия, не е очевидно, че икономиксът е като физиката. Започва се с допускания. Изграждат се теореми. Доказват се теоремите. Има леми.* След това обикновено някой, вероятно не същият автор, събира някакви данни и тества по емпиричен път, основно иконометрично, редуцираните форми на уравненията, които са изведени от теоремите. Това не е ли същото, каквото правят физиците? Общо взето – да. Но фундаменталната разлика, позволете ми да уточня, между икономикса и физиката, е, че във физиката на явлението не му дреме за нашите модели на явлението.* Така метеорологът не се налага да се притеснява дали времето няма да промени поведението си, защото той или тя е направила определена прогноза. Докато в обществените науки, без значение дали е социология, икономикс или нещо друго, [това не е така]. Явлението наистина го е грижа за нашите теории относно явлението. Защото теориите имат способността да променят поведението във връзка с теорията. Затова се получават – казано на статистически език – голям брой фалшиво положителни и фалшиво отрицателни резултати.
Нека дам един пример. Да допуснем, че наша приятелка е финансистка, анализира финансовите пазари и има безупречен опит в правилното прогнозиране на финансовите пазари. Между другото, никога не е съществувала подобна личност в историята на капитализма. Никой никога не е прогнозирал систематично и в някаква степен последователно. Единствено по случайност. Марксист като мен [би казал]: „Капитализмът ще навлезе в криза“. В някакъв момент капитализмът влиза в криза. „Видяхте ли, бях прав“. Това не е наука. Но нека все пак допуснем, че нашата приятелка е такава митична личност. И да кажем, че утре вечер отидем в бара, ресторанта или където и да било, пийнем по някое питие и тя се отпусне. И в състояние на опиянение пусне съобщение в Туитър, че на следващия ден стоковата борса ще рухне. Доколкото репутацията ѝ е добра, стоковата борса ще рухне. Това не е, защото теорията е добра. Тя беше пияна. Това е, защото стоковата борса реагира на теориите ни за нея и на прогнозите в зависимост от това кой всъщност прави прогнозата. (…) Това, което описах, е фалшиво положителен резултат.
Но съществуват и фалшиво отрицателни резултати. Да допуснем, че си забележителен проектант на транспортни системи и по същия начин, по който метеорологът или финансовата експертка разполагат с модел, математически модел, качен на компютъра, в случая с метеоролога, за да прогнозира времето въз основа на входни данни от различни метеорологични станции, сателити и т.н. В нашия случай имаш различни сензори, измерващи пътните потоци. И разполагаш с математически модел, който дава прогнози относно [трафика]. В днешно време „Google Карти“ прави това постоянно. Дори не е нужен особено сложен модел, нали така? И да кажем, че въз основа на тези входни данни отличният дизайнер на транспортни системи излиза с прогнозата, че довечера в полунощ в Щутгарт ще има на точно определена улица сериозно задръстване. И тъй като този човек е известен със своята способност да прогнозира задръствания – да кажем, че местните радио и телевизия разпространят прогнозата – няма да се случи задръстване на това място. Но това е, защото теорията е слаба или защото хората са повярвали, че е точна и не са минали оттам? Това е фалшиво отрицателен резултат.
(…) Замислете се. Всички онези теории за ефикасните пазари, теориите за реалния бизнес цикъл, теорията за рационалните очаквания – тези от вас, които са учили икономикс – те станаха неразривна част от идеологията на капитализма след 1971 г. Идеология, която стана на пух и прах заедно с „Леман Брадърс“ през 2008 г. Но тези теории наистина промениха начина, по който мислят финансистите. Те наистина вярваха. Алан Грийнспан, председателят на Федералния резерв наистина е вярвал – по-късно го потвърди – че тези теории работят и следователно пазарите не можели да се сринат по начина, по който го направиха. И по-късно се яви в комисия пред Сената и призна греха си. Каза: „Моята теория за света стана на пух и прах в онзи ден. Деня, в който Леман Брадърс се срина“. Затова имаме нужда от плурализъм в икономикса, това е една причина. Защото нямаме емпирични средства, с които да оценим качеството на хипотезите си.
Причина 2: Липса на лабораторни условия
Някой би попитал: „За какво въобще става дума в иконометрията?“. Нека споделя своя опит относно това за какво става дума в иконометрията. Написах своята докторска дисертация по микроиконометрия към момент, в който микроиконометрията все още не беше изобретена. Имах данни на много, много микроравнище. Данни от отделни преговори между работодатели и профсъюзи в САЩ. И имаше факултетна надпревара между професор от Масачузетския технологичен институт – Ханк [Хенри] Фабър се казваше – който публикува статия в „American Economic Review“, в която твърдеше, че е доказал как работодателите, компаниите, съветите на директорите, изпълнителните директори са умни интертемпорални оптимизатори, а профсъюзите са тъпи реакционери, които механично се противопоставят на всичко, което се предприема от фирмата.
Той имаше много сложен интертемпорален оптимизационен модел, според който фирмата си максимизира дългосрочните печалби, умно, като безупречен компютър, а работниците са глупави. Те просто искат 5% увеличение на заплатите и ако се организира стачка след седмица, биха се задоволили с 3%, след две – биха се задоволили за 2,5%, [а след] четири седмици биха се задоволили с каквото и да е. И това е механично, реактивно, неоптимизиращо поведение. А математиката беше превъзходна. Микроиконометрията беше много, много добра. Още тогава той използваше много сложни техники за оценка на максималната вероятност. И показа, че от модела се извежда опростена формула, уравнение, което се припокрива с данните. И каза: „Доказателство“.
Та, моята докторска дисертация беше наистина съвсем проста. Тествах този модел и попитах: „Да си представим, че профсъюзите са много, много умни. И че максимизират своите интертемпорални, агрегирани заплати. И че работодателят е глупав и се противопоставя механично. Предлага 0,5% увеличение на заплатата, ако има стачка от една седмица вдига до 1 %“. Тоест точно обратното. И знаете ли какво стана? Теорията се припокри с данните също толкова успешно. Разбира се, нито един от моделите не беше близо до истината. Защото нито работодателите, нито профсъюзите са супер рационални. Нито работодателите, нито профсъюзите са глупави.
Какво се случва, ако нито една от двете страни не е напълно умна или напълно глупава? Нямаме представа. Защото сметките не излизат. Това ме запали по теорията на игрите. Та, втората причина, поради която имаме нужда от плурализъм, е, че за разлика от физиката, където има лабораторни условия, в които да се тества прецизно взаимовръзката между данните и теорията, тъй като се създава експеримент по начин, по който да се контролира точно каквото трябва, за да се изпробват всички възможни конфигурации на теорията, които биха могли да прогнозират и да се припокрият с данните – в иконометрията това го няма. Но бихте казали, че все пак имаме експериментални лаборатории. Знам. Прекарал съм 10 години, провеждайки експерименти в лаборатории. Беше голяма забава.
Само че имаше два проблема. Първо, всеки път, когато получавах резултат, който показва някаква емпирична закономерност и който може да бъде възпроизведен отново и отново, знаете ли какво казваха някои от колегите ми икономисти? „Всичко, което си доказал, е, че хората се държат така в лабораторията ти.“ Което не е погрешно. Това не можеш да го направиш във физиката. Ако молекулите се държат по определен начин в лабораторията, толкоз, това решава въпроса. И продължаваме, нали така?
Втори проблем. Някои от вас, които сте изтърпяли икономикс, сте чували за теорията за очакваната полезност. Това е специфичен модел на човешко поведение в условията на несигурност. Така, от безброй лабораторни експерименти знаем, че теорията за очакваната полезност не работи. Това е красива теория, но съществуват безброй примери, в които не успява да предвиди как хората биха действали. Знаете ли какво правят икономистите? Казват: „О, това е, защото не са достатъчно рационални“.
Така че, виждате ли? Замислете се какво означава. Означава, че в края на краищата в лабораторията не се тества теорията. Тестват се участниците. И лесно можеш да се измъкнеш. И не е напълно смахнато. Защото ако вземеш един кюп идиоти в лабораторията и ги поканиш да решат някаква математическа задача, малко аритметика, и като сгрешат аритметиката, проблемът не е в аритметиката. А защото са идиоти. Нали? Но ако правиш икономически експерименти, където в края на краищата изпитваш участниците, а не теорията, тогава не тестваш теорията.
Причина 3: Политически и етически измерения на теорията
Нека ви дам още една причина. Дори когато нямаме разногласия относно сметките, имаме огромни спорове относно това как да ги интерпретираме. Спорове, които не могат да бъдат разрешени по емпиричен път, защото данните са споделени. Нека ви дам пример. Да речем, че сте някъде в Африка и наблюдавате политическата икономия на малко селище. Селището е на ръба на изхранването, между изхранването и глада и бедността. Има силни години и слаби години. Добри реколти и лоши реколти. И нека кажем, че през годините на добри реколти предлагането е високо, цените падат на местния пазар, където предоставят житото, царевицата или там, каквото произвеждат. Но въпреки това общият оборот е достатъчен, като се раздели по равно между семействата, за да купят достатъчно ориз или с каквото се хранят, сладки картофи, за да имат достатъчно препитание. През слабите години продукцията е недостатъчна, затова селището преживява тежък период. Все пак поне цената е по-висока, поради свитото предлагане. Така те наваксват част от загубите от спада в количеството посредством увеличението на цената. И като цяло имат тъкмо достатъчно за оцеляване, осреднено между силните и слабите години.
Сега да допуснем, че се появява посредник. [Появява се] през силните години по време на изобилна реколта. И купува количество, излишъкът, произведен през силната година, и го складира в някой склад. И защо ще го прави това? Прави го, за да продава през слабата година. Но това, което се случва, е, че предлагането се покачва, заради житото, което се предлага по време на слабата година. Следователно фермерите по време на слабата година са ударени от количествените загуби, без да са компенсирани от [покачването на] цената. И тогава гладуват.
Нека допуснем, че имаме консенсус по отношение на изчисленията. Направихме анализа и имаме съгласие. Сега да вземем предвид, да сравним и отличим два отделни прочита. Единият прочит е, че този посредник със силата на капитала си – обстоятелството, че разполага с пари му позволява да закупи част от продукцията през силните години – печели за сметка на това, че като цяло притиска селището под прага на изхранването. Тя би трябвало да бъде принудена или чрез ценови контрол, или чрез данъци, или регулации да престане да го прави. Втори прочит. Посредникът допринася за обществото. Защото като купува през силните години и продава през слабите години, стабилизира цените. И доколкото пекарите в местните градове се нуждаят от ценова стабилност, той предоставя услуга.
Виждате ли какво имам предвид? Тук имаме същата ситуация, същите числа – нямаме разногласия по числата – дори не става дума за разминаване в теорията. Но имаме политическо разминаване. Има етическа разлика. Като политикономист и като гражданин трябва да направиш избор дали ценовата стабилност е по-важна от обстоятелството, че някои хора гладуват. Това е етически въпрос. Затова икономиксът никога не може да бъде наука. И затова имаме нужда от плурализъм. Защото ако преподаваш само втория прочит или само първия прочит на студентите си, не им помагаш. За разлика от физиците, които не могат да подведат сериозно студентите си, стига да се справят добре с вземането на лабораторни резултати и представянето им в красиви лекционни зали като тази.
Затова винаги, когато преподавах икономикс на първокурсници – особено на първокурсници – си поставях за цел да представя всяка голяма школа, за която можех да се сетя: неокласическата школа, ордолибералната по немски стил, школата на Хайек, на Шумпетер, на Кейнс, Маркс. И всеки път, когато представях определен прочит на капитализма, го представях така сякаш животът ми зависеше от това дали ще убедя студентите, че е правилният прочит. И на следващия ден, на следващата лекция или седмица, правех същото. Така, това объркваше азиатските ми студенти в Австралия. И някои от гръцките ми студенти, защото казваха: „Но професоре, миналата седмица ни преподадохте нещо различно. Кое е правилното?“. А аз им отговарях: „Вие трябва да решите“. Те казват: „Не, не, не. Ние сме студенти, вие сте професор, вие ни кажете кое е правилният прочит.“ Това е първият урок. Първата образователна крачка. Не. Няма авторитети. Няма експерт, който да посочи коя теоретическа школа е правилна и коя не е. Като във философията. Можете ли да си представите колко ужасен професор по философия би трябвало да си, ако представиш кантианския образ на света и кажеш: „Всичко останало са глупости.“ И да не представиш Хегел или Дейвид Хюм. Икономиксът е много по-близо до философията, отколкото до науката. И ако не го разбираме, сериозно подвеждаме и себе си, и студентите.
Да преподаваш икономикс
И така, отново говорейки като бивш преподавател, мисля, че най-добрият начин за преподаване на икономикс, който отдава дължимото на студентите и на обхвата, дълбочината и многообразието на икономическата дисциплина, е – особено в началото на студентското развитие – да се преподават едновременно стопанска история и развитие на икономическата мисъл. С други думи, когато професорите се опитват да преподават понятието за алтернативни разходи или разделение на труда сякаш е абстрактно клинично нещо: можеш да го направиш, но студентите биха се отегчили и биха пропуснали важността на контекста, в който се раждат тези понятия при Адам Смит.
А ако не обясниш защо Адам Смит се появява през 1970-те години на 18. век? Защото точно до офиса му край река Клайд се е случвала индустриална революция. И е трябвало да обясни на своите студенти какво по дяволите се случва. И е трябвало да обясни на студентите си следното: „Виждате ли онези фабрики край река Клайд? Където работят 12-годишни деца по 20 часа на ден? Това е началото на доброто общество.“ А те му казвали: „Ти си морален философ. Как може да казваш, че експлоатацията на тези деца е началото на доброто общество?“ И така той извежда понятието за непредвидени последствия. Че тези индустриалисти, които експлоатират децата, са ужасни хора, но водейки се по собствената си алчност, без да го подозират, способстват за развитието на общото благо.
Не казвам, че съм съгласен с това. Но ако не го поставиш в историческия контекст, то… Нека учим студентите си на стопанска история, по същество как капитализмът се появява на света и как кризите на капитализма, моралната криза, икономическата криза, финансовата криза, кризата на безработицата пораждат понятия. Кейнс никога не би се сетил за композиционната заблуда [composition fallacy], ако не беше 1929 г. Всъщност е доста просто. Така че, ако някой се опитва да преподава Кейнс, без да се позовава на това, което се е случило през 1929 г., по същество не прави услуга нито на Кейнс, нито на света.
От икономикс без капитализъм…
Сега. От икономикс без капитализъм. Нека поясня. Когато погледнеш един учебник, стандартен учебник по икономикс – или поне когато аз го погледна – в него няма капитализъм. Има търсене и предлагане. Има процеси, водещи до равновесие. Цените и количествата се покачват или спадат. Има пазари. Капитализма никога не го откривам. Търся го, цял живот го търся, но го няма там. И нека обясня защо. Дори онези от вас, които не са учили икономикс, помните, трябва да сте виждали графиката с кривите на търсене и предлагане. Цените – сега, представете си, нямам я на дъската и слава богу – вертикалната ос е цената, хоризонталната ос е количеството, има крива на търсене с наклон надолу, крива на предлагане с наклон нагоре, като професорът казва, че точката на равновесие е там, където се пресичат. Там търсенето се равнява на предлагането. Добре. Това е силен инструмент за визуализация.
Без време
И нататък започва трагедията. Защото бедният преподавател трябва да обясни какво се случва, когато търгуваш, ситуация (когато)… Как се изменят цените? Те казват: „Ами, ако търсенето се увеличи, ако хората по някаква причина, вкусовете на потребителите се променят, внезапно искат да купят повече за определена цена на каквото и да е, например, балони“. Тогава цялата крива на търсенето се вдига нагоре. А след това и цените също се покачват. Почакай малко. Това не може да бъде подкрепено математически. Защо? Защото тези криви на търсене и предлагане са там при равни други условия. Ако са равни, да кажем, цените на други стоки, доходите. Но ако другите условия не са равни, тогава кривите на търсене се движат така или иначе. И например, когато си купуваш кафе, това е стандартен пример, и цената на чая се променя или цената на нещо друго, някакъв заместител, тогава кривата на търсенето се променя. Но ако кривата на търсене за кафето се покачи и цената се покачи, тогава цената на чая ще се промени и цената на чая се променя, тогава кривата на търсене ще се измести отново. Ще е все едно котка да си гони опашката.
Затова не можеш да разкажеш история за промяната на цените в реално време. И така бедните преподаватели, трябва да ги съжалите, те трябва да разкажат история, основана на условно съждение. Те трябва да разкажат история, чуйте – сравнете и разграничете двете изречения – търсенето се покачва и цените следват. Това включва време. Не ти е позволено да го ползваш, ако искаш математиката да е вярна. Тогава какво казваш? „Тук е търсенето и тук е цената“. Ако кривата на търсене беше някъде другаде, цената би била някъде другаде. Това се нарича сравнителна статика. На това учим студентите. Но е твърде трудно да им кажем: „Не ти е позволено да говориш от гледна точка на времето“. Така че времето не съществува в никой учебник по микроикономика. В който и да е учебник по микроикономика, всеки, който говори за време, греши. Трябва незабавно да бъде уволнен като преподавател или скъсан на изпита като студент.
Без пари
Така че няма време. И няма пари. Замислете се. Ако имате математически модел, система от n на брой уравнения и имате n+1 или n+2 неизвестни, не можете да го решите. Ако имате икономика, да кажем, с две стоки. Машини и царевица – за по-лесно – тогава имате система от две уравнения и неизвестните са двете цени. Донякъде постижимо. [Даже], ако имате 20 уравнения и 20 неизвестни. Но да включите парите като отделна единица, трябва да добавите още едно уравнение. Така че ще имате n+1 неизвестни и n уравнения. Не можете да го решите. Затова в микроикономиката в Общата теория на равновесието е невъзможно парите да бъдат включени в модела. И така няма реално време и няма пари в икономикса, който учат студентите. Повечето от тях не го осъзнават. Тъй като говорят за цени, те казват, „цената на кафето“. Но това не е паричната стойност. Това е относителна цена. Колко грама кафе получаваш за една торбичка чай. Но това е бартер. Това е икономика, която не е монетаризирана. Та всички икономики в учебниците по икономикс, по които ви учат не само в този бележит университет, но и във всеки университет, не включват време, не включват и пари.
Без труд
Няма и дългове. Защото при отсъствието на пари, няма и дългове. И ако включиш задлъжнялостта към който и да е макроикономически или микроикономически модел, не можеш да го решиш. И така нямаш пари, нямаш време, нямаш дълг, следователно на практика нямаш и лихвен процент. И нямаш риск. Защото ако няма време, откъде ще дойде рискът? Няма безработица, освен ако не се включи през задния вход. Защото ако приемем, че пазарът на работна ръка е като пазарът за картофи, какво се случва на пазара за картофи? Имаш излишни картофи, намаляваш цената на картофите и се отърваваш от тях. Тогава защо безработицата, която е излишък от предлагане на труд, не изчезва, когато заплатите намаляват? Така трябва да започнем да сипем обвинения. Защото в реалността безработицата се запазва особено когато заплатите падат главоломно, като по време на Голямата рецесия, на Голямата депресия, като в Гърция, където след 2010 г. имахме спад от 42% в заплатите, а безработицата се покачваше.
Това не се случва на пазара на картофите. Никога няма ситуация, в която цената на картофите пада, а остават все повече непродадени картофи. Не се случва. Но ако сте решени да моделирате труда сякаш е картоф, тогава трябва да кажете: „Ами,заради профсъюзите е“, „Профсъюзите се противопоставят на свалянето на цената“, „Не позволяват на цената на труда, заплатата, да падне достатъчно“. Следователнои, виновни са профсъюзите. Разбира се, профсъюзите наемат други икономисти, които казват: „Не, виновни са монополите“. Защото ако имаш монопол или монопсон на трудовия пазар, значи нямаш конкурентен пазар. И следователно, всичко се превръща в игра на обвинения. И така политиката влиза в областта на слабия икономикс. И имаш слаба политика и слаб икономикс. Не е добра смесица.
Безполезни теории?
Едно от нещата, от първите неща, които студентите по икономикс учат, е моделът IS-LM*, макроикономически модел, най-базовата, красива макроикономическа диаграма, която обяснява лихвения процент – който, разбира се, не може да бъде обяснен микроикономически, затова просто допускаме, че съществува такова нещо като лихвен процент. Но за да направиш дори това, трябва да допуснеш, че инвестициите се равняват на спестяванията. Което е напълно вярно в бартерна икономика. Ако нямаме пари, какъв би бил смисълът фермерът да задели царевица, вместо да я изяде или да я продаде, за да бъде изядена? Единствената причина, поради която би искал да заделиш царевица, е, за да използваш семената за посев през следващата година. Това е инвестиция. Така, по дефиниция, когато нямаш пари, спестяванията представляват инвестиция.
Но какво става, ако имаш пари? Защото няма причина да допускаме аксиоматично, че спестените пари непременно биха се инвестирали. Можеш просто да ги скриеш под дюшека. Или може да ги вложиш в Дойче банк – много лоша идея – и тогава Дойче банк ги дава на Сименс, за да си откупува собствените акции. Това не е инвестиция. Цената на акция от Сименс се покачва, защото са били купени по-голям брой, но това не е всъщност инвестиция. Никакво ново оборудване, никакви нови работни места, никакви семена в земята.
И така сме прекарали последните 100 години в икономикса, развивайки естетически превъзходно красиви модели на общо равновесие. Прекарах младостта си да ги изучавам по същия начин, по който бих отишъл в Лувъра или в Музея на Акропола в Гърция, да наблюдавам естетическата красота на обектите на изкуството. Напълно безполезно. От гледна точка на разбирането на капитализма. Защото там няма капитализъм. Няма пари, няма време, няма лихвен процент, не се взема предвид непрекъснатото отсъствие на равновесие на трудовия пазар, непрекъснатото разминаване между инвестиции и спестявания. В този смисъл всичко, на което учим студентите, е без значение по отношение на капитализма.
Необходими теории
Но студентите постоянно трябва да вземат изпити. Трябва да изучават тези модели, да ги възпроизвеждат, да ги учат отново и отново, и отново. И разбира се, ако някога станат преподаватели, трябва да учат студентите си на същите неща. Защото това знаят. И защото е много сложно математически – красотата на сложната математика е, че създава монополна власт. Защото ако разбираш нещо, а хората наоколо не го разбират, хората наоколо си мислят: „Глупав съм в сравнение с него. Той явно разбира нещо, което аз не разбирам“. А в края на краищата аз не разбирам нищо въз основа на всичките сложни математически модели, които съм изучил. Защото нямат отношение към капитализма. Моделите не могат да обяснят безработицата. Но тогава, разбира се, се появявам по телевизията и казвам „Какво мислите за безработицата?“, „О, вината е на профсъюзите“ или „Вината е на работодателите“. Всичко това са глупости. Възможно е да съм прав в това, което казвам, но това би било въпреки обстоятелството, че съм икономист, а не защото съм икономист.
Същевременно съм твърдо убеден, че имаме дълг да учим всички тези икономически модели. Всички. Докато става дума за плурализъм. Докато учим Кейнс в оригинал, а не от учебника, написан от някого, който не е разбрал какво пише Кейнс. Хайек, неокласиците… Защо? Защото всяка една от тези теории се проваля в обяснението на капитализма. Но, изследвайки ги, изследваме пределите на човешката мисъл. Блъскаме се в стената на нашата невъзможност истински да разберем красивата неопределеност, представляваща капиталистическия звяр. И когато изучаваш неокласическия модел, се блъскваш в една стена. Учиш марксисткия модел, блъскваш се в друга стена. Учиш кейнсианския модел, удряш трета стена. Удари възможно най-много стени. Защото тогава имаш капацитета да се издигнеш над тези теории. Да ги оставиш настрана. Логиката ти, съзнанието ти, уменията ти ще са тренирани достатъчно, стига да осъзнаваш, че същността на капитализма не е в тези уравнения. И тогава имаш капацитета да имаш – може би, може би, може би – прашинка от зрънце вероятност да кажеш нещо смислено, което няма как да бъде доказано.
Единственото нещо, което научих от Кейнс – хората ме питат … Не знам, кой е чел „Общата теория“ на Кейнс? Това е невъзможна книга. Прекрасна е. Написана е много добре, нали? Но е напълно… една глава си противоречи с друга глава, понякога прозата е толкова прекрасна, че не знам какво означава. Единственото нещо, което научих от Кейнс, ако трябва да обобщя какво е казал Кейнс и какво съм научил от Кейнс… Проклети да сме, ако знаем. Проклети да сме, ако знаем. Нямаме никаква представа защо пазарите се сриват. Това, което знаем, е, че имат склонност да се сриват, а когато се сринат, трябва да направим нещо. И пазарите не се поправят сами. Това е тържество на красивата и ужасяваща неопределеност на капитализма.
Капитализъм и пазари
Сега нека погледнем към капитализма. Досега обяснявах защо считам, че няма капитализъм в стандартния икономикс. Ще започна с разграничение, което вече съм правил и бих желал да направя отново. Капитализмът не са пазарите. Обществата винаги имат пазари. Финикийците са имали пазари, древните гърци са имали пазари, но това не са били капиталистически общества. Те са били общества с пазари. Нещо се случва през Средновековието и се издига до висша степен към края на 18. век в Амстердам и във Великобритания, което преобразува обществото от битността му на общество с пазари в пазарно общество. И с това имам предвид, че се дава начало на процеса, в който почти всичко се превръща в стока. По-рано земята не е била за продан. Или наследяваш земя, или си безимотен крепостник, или в случай, че събереш армия, завладяваш земя. Не е имало пазар за недвижимо имущество. Разбирате ли? Обявите… Не е имало и трудов пазар. Или се трудиш за някой барон, а ако се противопоставяш на това обществено отношение, главата ти е била премахвана от тялото, или никога не се трудиш, защото си баронът. Не е имало трудов пазар. Не е било възможно да напуснеш, казвайки „Виж, не искам да съм твои крепостник. Ще бъда нечий друг крепостник“. Така че създаването на трудовия пазар, на пазара на недвижима собственост, на капиталовите пазари е много съвременно явление и това е капитализмът.
Корените на пазарното общество
За целите на разказа ми днес бих желал да се спра на точно определена година. Доста рано в сюжета. Годината е 1599-та. В деня или седмицата, когато Шекспир, Уилиям Шекспир, е в театъра си, опитвайки се да завърши „Хамлет“, се случва нещо забележително. Основано е първото акционерно дружество. Първата компания, чиито дялове са търгуеми и анонимни. Така че да може да се купи дял, без да декларираш кой си. И ако аз го купя от теб, бих могъл да го препродам на другиго, сякаш е лист хартия. Наричала се Британска източноиндийска компания. В рамките на три години Британската източноиндийска компания по същество унищожава всички пазари в Индия и ги завладява с армия от 200 хил. души, по-голяма от армиите на Британия или на Франция. Това е една компания, знаете историята.
Търгуемите акции отприщват изключително силен дух, който има способността да внесе турбозаряд в натрупването на капитал и да го превърне в оръжие. Това е основополагащ момент. Следва периодът от края на 18. и началото на 19. век. Съвсем кротък капитализъм. Когато Карл Маркс е писал прекрасния си Комунистически манифест – първите четири страници са най-великата елегия на глобализацията – той говори за начина, по който буржоазията, чрез разрастването на световните пазари, разбива китайските стени на предразсъдъците и освобождава хората от погрешните схващания за света и за себе си. Не се е случвало. Било е във въображението на Карл Маркс. Случва се много, много по-късно. Бил е проницателен.
Кога се е случило всъщност? През 1870-те, когато Максуел формулира прекрасните си уравнения за електромагнетизма. Тези уравнения, които обединяват теорията на магнетизма с теорията на електричеството, пораждат онова, което днес познаваме като капитализъм. Защото са основата за телекомуникациите, електричеството, радиото и разбира се – като това е ключово – мрежовата компания. Когато Томас Едисон моделира… изобретява лампата, електрическата лампа, моментално в главата му се появява електроцентралата, която произвежда електричество. И той е първият създател на изцяло вертикално-интегриран гигантски монопол. От централата, която генерира електричеството, притежава мрежата, кабелите, които преминават през домовете на хората и бизнеса, та чак до електрическата крушка и фурната в кухнята.
Разбира се, причината да споменавам това е, че тук имаме работа със същината на капитализма, която не е конкурентният капитализъм на Адам Смит с въображаемия пекар, пивовар и месар, чиито малки семейни предприятия се конкурират помежду си, превръщайки лични пороци в обществени добродетели. Не. Тук става дума за монополистичен капитализъм. Нормите на печалба на мрежовите компании, независимо дали става дума за железниците или за телефонните компании, или за електропреносните мрежи, като в този ред се включва, разбира се, и Хенри Форд с масовото производство на автомобили и други продукти.
Огромните икономии от мащаба и мрежовите компании правят две неща. Първо, правят така, че конкуренцията да е просто шега. Съперничество – да. Имате „Дженеръл Илектрик“, настояващ за определен тип електрически ток, променлив ток, а правият ток се промотира от Едисон… Така че е като Съветския съюз срещу Съединените щати, не като един месар срещу друг месар. Мрежовата компания по дефиниция е била изключително скъпа за финансиране. Никоя банка не е имала способността да заеме на Едисон парите, необходими да построи тази структура, тази мрежа.
И какво се случило? Мегапредприятието дава тласък за зараждането на мегабанката. Консолидирането на различни банки в хипербанки. И откъде намерили парите? Защото ако ти и аз се съберем или дори 100 от нас се съберат, сложат по 10 евро… Нямаме възможността да финансираме мрежова компания. Така че парите дошли от – както Джон Кенет Гълбрайт каза веднъж – „ако хората разбираха откъде идват парите, щеше да има революция“. Появяват се от въздуха. По същество мегабанките се събират, разполагат с достатъчно политическа власт, за да осигурят на мегапредприятията кредитни линии.
Така че парите са фиктивни. В известен смисъл е все едно мегабанкерите прокарват ръцете си през мембраната на времето в бъдещето, за да сграбчат стойност, която още не е създадена и да я върнат тук, да я дадат на Едисон да предостави, да произведе стойност, която ще се отплати на бъдещето. И ако можеш да направиш това, е все едно да имаш банкомат в хола си. Но разбира се, колкото повече се пресягаш в бъдещето и го връщаш в настоящето, толкова по-сложно е за настоящето да се отплаща на бъдещето. В даден момент се случва катастрофа. 1929-та. И след това всички знаем какво се случи през 1930-те.
От златна ера до криза
Не ми се отделя твърде много време тук. Но искам да ви заведа до златния период на капитализма, който започва с Бретън Уудс през 1944 г. И който продължава две десетилетия, дори не пълни две, но да кажем две десетилетия. Това е единственият период, през който безработицата пада до 2%. Инфлацията е около 2-2,5% навсякъде. В Европа, в Япония, в Съединените щати, в Канада и за първи път – нещо, което е важно за нас днес – неравенствата намаляват значително. За първи път и за последен път. Онази система е била основана на единна валута. Еврото не е първата единна валута. Златният стандарт е първата единна валута. И Бретън-Уудската система по същество замени златото с американския долар. Така че всички се доларизирахме след Втората световна война. Това се случи. Особено в тази страна [Германия] и в моята страна [Гърция] до някаква степен. Но тази доларова зона на глобалния капитализъм се основава на непрекъснато рециклиране на излишъците от американската икономика. Планът Маршал е само един пример. Не е филантропия към Германия, към Гърция, към Европа, не е само механизъм за сдържане на Съветския съюз – въпреки че е това също – а е много умен и целенасочен процес по изземането на излишъците от единствената икономика на излишъка по това време – Съединените щати – пренасянето им тук, за да финансират съвкупното търсене, необходимо да се купи износът от Съединените щати. Тази система рухна.
Защо? Защото Германия се възстанови. Япония се възстанови. И Съединените щати се превърнаха в страна на дефицитите. И по тази линия, за разлика от Европа, американците са далеч по-прагматични от нас. Когато видят свой модел, който вече не работи, знаете ли какво правят? Разрушават го. Докато ние се вкопчваме. Помните ли валутния механизъм [Европейския валутен механизъм]? Бяхме се вкопчили в него до последно, сякаш животът ни зависеше от това. Сега еврото. Вкопчили сме се в еврото с непроменената му структура, въпреки че знаем, че тя не работи. Имате отрицателни лихвени проценти, които ви убиват банките. Действа се, както обикновено. Американците не действат просто както обикновено. Когато собственият им модел, дори да си го обичат като Бретън Уудс, не работи… Те го разкарват. И го заменят с противоположния механизъм за рециклиране на излишъци. Те използват търговските си дефицити, за да превърнат американската икономика в огромна прахосмукачка, която да поглъща на територията на Съединените щати нетния износ на Германия, Холандия, Италия, Япония и, разбира се, накрая Китай. Как плащат за него? Вашите индустриалисти, вашите банкери изпращат 70% от печалбите си на Уол Стрийт. Ето как плащат. Китайците купуват стокови книжа. Инвестират в Америка. Японците – също. Така че това е положение на дисбаланс, но стабилен дисбаланс. Или… Може да се осмисли и като стабилен дисбаланс, и като нестабилен баланс. Изберете си понятието. Ситуацията си е все същата. И тя стана на пух и прах през 2008 г.
Ето къде се намираме понастоящем. Преживяваме криза на капитализма, която възприема различни форми в различните части на света. В някои части на света това са отрицателни лихвени проценти. В други части на света са много високи нива на безработица. В други части на света е балон на частната задлъжнялост [като] в Китай. Но всичко това са различни проявления на същата криза. В Австралия има наводнения, преди две години в северен Куийнсленд, и горски пожари в Сибир. Едното е наводнение, другото е пожар. И двете са резултат от климатичните промени. И двете са същата криза. По същото време, когато имате отрицателни лихвени проценти, подсилващи Алтернатива за Германия, в Гърция имаме, каквото имаме, дори не ми се навлиза в подробности, твърде е депресиращо.
Към технофеодализъм
Мрежовата компания в условията на дигитализация се е превърнала в пълно и тотално чудовище. Вземете например Фейсбук. Фейсбук е отделен свят. Всеки, който влезе във Фейсбук, напуска капитализма, напуска обществото. Влиза в свят, създаден от софтуер, и който е огромна икономика, огромна икономика. Няма конкуренция. Всичко се притежава от Зукърбърг. Таксуват ви за промотиране на събития като това, таксуват политици за промотиране на политически кампании, имат забележителен механизъм за промяна на поведението. Единствената причина защо двама души могат да си общуват през някакво приложение или софтуер е, защото някой смята, че може да ги манипулира. И знаете ли какво? Прави са. Те могат да манипулират всички нас. Биваме пролетаризирани без да го осъзнаваме. Всички ние работим, когато публикуваме неща в Туитър, Фейсбук и т.н.
Какъв е капиталът на Фейсбук? Това са вашите публикации. Това е… Делът на… Знаете ли колко е делът от оборота на Фейсбук, който се отделя за заплати? За дизайнерите? Знаете ли колко е? 1%. Дори Уолмарт, която е най-експлоатативната голяма компания на света, плаща 40% от оборота си на работната си сила. Фейсбук плаща само 1%. Защото всички вие работите за Фейсбук. Невероятно. Няма капитализъм във Фейсбук. Като в Съветския съюз е. Като Госплан. Има трима души, които взимат всички решения. И те са далеч по-умни от Съветския съюз, защото Съветският съюз е трябвало да има КГБ, трябвало е да ви заплашва, трябвало е да ви изпраща в Гулаг, ако не се подчинявате, на Фейсбук не им се налага. Не им се налага да правят същото като Британската източноиндийска компания. Което е да разполагат с 200 хил. войници. Те имат американската армия. В американския капитализъм, когато има проблем, изпращат войниците. А на тях им плащат данъкоплатците, а и отчасти и от нас в Европа или от Саудитска Арабия, или от който и да е. Затова е важно, каквито и да са ви политическите пристрастия, да забравите за миг икономиката без капитализъм, защото има истински звяр, наречен капитализъм, който прави неща с животите ни и чиито кризи застрашават както планетата ни, така и душите ни.
Знаете ли, през 1970-те – винаги съм бил от левицата – през 1970-те си спомням, че имаше огромен конфликт, политически конфликт, идеологическа схватка между радетелите на свободния пазар, вярващи, че свободният пазар е чудесен инструмент за координирането на предпочитанията ни и за разпределение на ресурси, но все пак целта беше задоволяването на предпочитанията на автономната личност. Моите предпочитания са си мои. Животът си е мой. Свършвам работа в 5 часа, работя от 9 до 5, след това работя, за да правя това, което искам като човешко същество. (…)
Младите хора. Вземете младите хора. Повечето млади хора попадат в една от две категории. Тези, които не разполагат със собствен доверителен фонд, са изправени пред перспективата на това да работят в несигурни условия 20 години. Или някои от тях, които, вероятно заради наличието на някакви умения, вероятно имат голям социален капитал и успяват да се обвържат по-дълбоко в секторите с висока принадена стойност. Но дори те трябва постоянно да се опасяват, когато отиват на интервю, знаят, че интервюиращите ще им проверяват социалните медии. Те се нуждаят от… Срещам млади хора, които постоянно се тревожат дали са открили призванието си. Защото отиват на интервю и там има от тези много модерно звучащи интервюиращи, които им казват: „Искаме да дойдеш да работиш при нас, ако това е страстта ти“. И затова започват да се тревожат: „Каква е страстта ми?“ И постоянно се опитват да открият страсти. Ходят на психотерапия. Купуват си книги за самопомощ. Онази автономия на либералната личност е изчезнала. Всеки днес се опитва да имитира представата на останалите за това каква следва да бъде страстта му.
Такъв тип тирания и КГБ не би могло да си представи. Твърде жестоко е дори за КГБ. Защото дори да си затворник на КГБ или на гръцката крайнодясна, фашистка диктатура, докато растях, дори в килията, имаш контрол над собствените си способности. И знаеш кой си. И те не могат – както Имануел Кант би казал – те не могат да ти отнемат тази автономия, колкото и да е малка килията, в която са те затворили. Днес ние всички сме свободни в страната на несвободните. Това е, според мен, в днешно време капитализмът.
Що се отнася до демокрацията. Къде да започна да се смея? Техноструктурата, мрежовите компании, хипербанките, те са… те притежават – не се притеснявайте за това – те притежават политиката ни. Ако погледнеш начина, по който властимащите в Европейския съюз взеха 3.6 трлн. [евро] след 2010 г. Ако искате, може да го систематизираме. 3.6 трлн. [евро], за да се спасят банките. А сега цепят косъма по повод климатичните промени. Имаме Зелената сделка на новата председателка на Европейската комисия, която обещава 100 млрд. [евро] годиншно, а разполага само с 7.5 млрд. Останалото ще се изсмуче от въздуха по същия начин, по който Юнкер щеше с фокус да направи неща.
Пазари без капитализъм
Нека сега приключа с последната част. Пазари без капитализъм. Критиката ми на капитализма е, че либералният капитализъм не е възможен. Никога не е бил възможен и няма да бъде. Това е просто идеология. Има точно толкова общо с реалността, колкото и марксистката теория на еманципацията със Съветския съюз. Нула. Ако ще спасяваме пазарите, защото аз вярвам в пазарите, пазарите за картофи,* трябва да го освободим от момента на 1599-та. Чували ли сте за компании като „Блекрок“, „Стейт стрийт“, „Фиделити“? Знаете ли, че притежават 90% от корпорациите, които са включени в 500-те на „Стандард и Пуурс“ в Съединените щати? От авиокомпании през „ДжейПи Морган“ до „Google“, говорим си за двама господа. Мъже са, не са жени. Може и да има поставена жена за цвят някъде. Те контролират 90% от капитализма. Какво е общото между това и Адам Смит? Нищо. Както показа скорошно изследване, когато авиoкомпаниите, принадлежащи на същата акционерна компания, се конкурират, цените се покачват с 5%. Защото влизат в сговор. Защото изпълнителните директори на тези компании трябва да се отчитат пред един и същ финансист.
Така че твърдението ми е, че ако наистина искаме пазари, а не централизирано планиране, ще е по-добре да се освободим от настоящия модел на капитализъм, защото е централно планиран. Не е възможно да има по-централизирана система от тази, която имаме. Но как би изглеждал светът, в който пазарите дишат свободно в отсъствието на капитализъм? Позволете ми да завърша и след това ще започнем разговора, с една мечта. Мога ли да получа един „имам мечта“ момент, моля? Ще ми позволите ли? Мечтата е многоизмерна. Но тук ще се спра на три момента.
Един работник, един дял, един глас
Представете си корпорация без шеф. За да влезеш, си нает от комитет. Комитет от отдел продажби, които са се събрали, защото им трябва икономист. Или искат графичен дизайнер. Така някои от тях формират комитет. Интервюират 20 души и наемат теб. Получаваш един дял от компанията. Не можеш да купуваш други. Като читателска карта е. Идваш в университета и получаваш читателска карта, искаш или не искаш. И това ти дава глас във всичко. Гласуваш за разпределението на приходите на фирмата между развойна дейност и развитие, каква трябва да е базовата заплата. И гласуваш за бонуси. Не всеки получава същия бонус. Как се гласува за бонуси? Нали знаете конкурса Евровизия? Представете си, че всеки получава 100 бонус точки за разпределяне. Можете да ги разпределите между който и да е от вашите колеги, в съответствие с оценката ви за приноса им към компанията. И когато се събере вотът, всеки получава дял от фонда за бонуси, пропорционален на броя гласове, които са получили от колегите си. А когато напуснеш компанията, вземаш натрупан капитал, в зависимост от броя години и бонуси, които имаш. И можеш да го занесеш в която и да е компания. Или формираш друга компания с приятели, или се включваш в друг подобен кооператив. И това не е нещо невиждано. Работил съм за такава компания в Сиатъл, щата Вашингтон. Точно така работеше. 330 души, споделящи 1.2 млрд. [долара] оборот. Не говоря за някакъв кокошкарски кооператив.
Единна банкова сметка
Представете си по-нататък, че всеки от нас има друг тип банкова сметка. Тройна банкова сметка, състояща се от три подсметки в Европейската централна банка. Дигитална. Никога няма да ви се налага да ходите до Франкфурт. На кого му се ходи във Франкфурт, когато е в Тюбинген? Една част от сметката е доверителен фонд за всяко бебе. Определена сума влиза в този фонд от Централната банка за всяко новородено. Втората част от сметката е, където ви се натрупват бонусите. Третата част е, където ви превеждат Универсалния базов дивидент. Дивидент от какво? Между другото, преди да отговоря на въпроса – в момента, в който имате подобно нещо, банките умират. Няма да има нужда от търговски банки. Това е безплатна дигитална банкова сметка. Защо по дяволите бихте искали да имате сметка в Дойче банк и да им плащате таксите? И инвестиционното банкиране също вече е умряло. Защото, забранявайки продажбата на дялове, ако поправите грешката на Британската източноиндийска компания от 1599-та и имате един дял, един работник. Акционерната собственост, заедно с търговското банкиране произвеждат пари от въздуха и в комбинация образуват инвестиционното банкиране. Ако нямате търгуеми дялове и имате безплатно банкиране, инвестиционните банки спират да имат смисъл. Вместо това има много буйна банка за кредитиране. За частно кредитиране. Това, което се случва, е, че твоите спестявания – чрез тази дигитална мрежа – може да има брокери, а може и сами да отдавате заеми на други компании, може да кредитирате, когото искате. Но това са пари, които вече са изработени. Не са пари, които са изсмукани от въздуха.
Земя
И накрая земята. Представете си, че всяка община има гражданско събрание, чиято задача е да разпределя земята по две предназначения. Едното е търговска зона, другото е обществена зона. Първата зона се оползотворява търговски чрез пазари, за да се изкарват парите за строежа на обществени жилища и инфраструктура във втората зона. И как работи търговската зона? Пълноценни пазари. Напълно неолиберални пазари. Това предлагам. Какво имам предвид? Представи си, че имаш дадена сграда, твоето работно място, твоята компания или жилищна къща. Може да не искаш да живееш в общинско жилище. Може да имаш достатъчно спестявания, за да живееш в къща по свой избор в търговската част. На всеки първи януари или първата седмица на януари трябва да влезеш на сайта и трябва да декларираш своята оценка на продажната стойност на собствеността си. И плащаш наема или данъка, имотния данък, съразмерно собствената си декларация и оценка на стойността. Разбира се, това означава, че имаш стимул да дадеш ниска оценка. А-ха! Не. Защото има и второ правило. Всеки може да дойде и да наддава за твоя дом или за мястото, където работиш, офис пространството ти. Ако дадат повече от теб, трябва да напуснеш в рамките на 6 месеца. Така имаш стимул да повишиш оценката си. И всички тези наеми се натрупват, за да се изплащат като Универсален базов дивидент и за да се плаща за обществени жилища.
Така, причината да ви говоря за тези неща е, че искам да отворя въображението ви за това как може да има пълноценни пазари без капитализъм. Според мен това е добър контрапункт на икономиката без капитализъм, на която учат студентите. Благодаря ви!
Заглавно изображение: flickr.com/Barcelona En Comú
