Георги Медаров

В тази статия се обръщам към ограниченията на разпространени интерпретативни схеми, налагани върху градския активизъм в България след 1989 г. Въпросните схеми наследяват много от либералното политическо въображение за „прехода“, „изграждането на гражданско общество“ и „завръщането към Европа“ от 1990-те години.

Централен залог на представената перспектива, основаваща се върху увеличаващия се брой критически изследвания на постсоциалистическия либерализъм в България, е, че не всяка активистка инициатива, говореща от името на „гражданското общество“, е винаги и демократична. В постсоциалистическия период понятието „гражданско общество“ притежава огромен символен заряд в медиите и публичните институции, и ефективната му употреба може да има решаващо политическо влияние. Поради това се ползва от най-различни групи и за противоречиви цели. Налични са и много антидемократични, демофобски и елитистки употреби, артикулирани като борби срещу „популизма“, „масовия вкус“ и пр., от името на „гражданското общество“.

Това обаче не означава, че демофобията не може да е истински представителна за „гражданското общество“. Защото просто няма „автентично“ гражданско общество извън реторическите и хегемонни схватки и разнопосочните опити за монополизация на усвояванията на категорията. Разбира се, различните групи, борещи се за монопола върху репрезентацията на „гражданско общество“, не са равнопоставени и елитите, които имат привилегирован достъп до публичната сфера (например в медиите), упражняват по-силно влияние.

Дебатът за града след 1989 г. и неолибералната консервативна революция

Публичните дебати за градоустройство в България често се конструират около господстващи либерални идеологеми, свеждащи всички социални конфликти до опозиция между останките на миналото и силите на бъдещето. Силите на пазарното бъдеще се мислят като граждански, иновативни и предприемачески, про-европейски, реформаторски, младежки, либерални, отворени и най-вече – създаващи „стойност“, която се мисли и като „естетическа“ характеристика. „Социалистическите отживелици“, от друга страна, са задкулисни, тоталитарни, непрозрачни, консервативни и в последна сметка обвързани с неефективни и бюрократични държавни институции.

Идентични опростенчески противопоставяния не са нещо типично само за Източна Европа. Пиер Бурдийо нарича неолиберализма консервативна революция, чрез която десницата паразитира върху социалистически понятия (като реформа) и ги обръща наобратно, „връща миналото, но се представя за прогресивна“ и така представя съпротивите за ретроградни сили на миналото, „старомодни“, „отминали“, „отживелици“. [1]

Специфичното в Източна Европа е това, че въпросните идеологически клишета са сдвоени със (само)колонизиране на политическото въображение. [2] „Преходът“ към либерално управление след 1989 г. се схваща и като „завръщане към Европа“:  радикално отрицание на миналото и реставрация на предсоциалистическите капиталистически отношения, рамкирани още и като геополитически фантазии за „озападняване“ и „европеизация“. Имаме производство на два ключови фантазма, които представят Източна Европа за извращение.

На първо място, социалистическото минало се мисли като отклонение от „естествения“ исторически ход, създаващо „изкривени“ форми на съзнание („комунистическо мислене“), които, наред с всички наследства, следва да се изкореняват. На второ място, „географията“ (въобразена като произвеждаща социални нагласи, напр. „балкански манталитет“) също е схващана като девиация от Запада, представян за природна норма, която трябва да бъде достигната, а собствената позиция – унищожена. Някои либерални интелектуалци в България стигат до там да твърдят, че всяко говорене за собствено достойнство неизбежно довежда до националистическо насилие.

Градът и селото в либералната символна география

Представената перспектива е удобен подстъп за критическа интерпретация на образите на „града“ и „селото“ в антикомунистическата либерална символна вселена в България след 1989 г. Има множество приплъзвания между очакваното „европейско гражданско общество“ и града. Социалистическата модернизация и урбанизация се отписват като неестествени, напълнили предсоциалистическите „буржоазни“ градове със „селяни“. „Селяните“, и по-широко символното присъствие на селото в града, се въобразяват като антимодерни по същност. Да си жител на град (често даже изравнявано с гражданство) не е местожителство, а наследствен произход по „кръв“. Тази линия е видима в антикомунистически лозунги като „…когато цървули дойдат на власт, те се превръщат в ботуши…“.

Сходни нагласи са видими в някои активистки движения за опазване на предсоциалистическото архитектурно наследство („Стара София“). В активистки текст в защита (от собствениците) на т. нар. „Къща с ягодите“ четем следните носталгично-патриархални фантазии за класовата йерархия преди 1944 г. [3]

„как е хрумнало на банкера (…) да засади точно ягоди (…) сигурно сред тях са играли децата му (…) слугините са правели уханни сладка… сред тези ягоди са ставали следобедните сбирки на софийския хайлайф, на жени с воалетки, в копринени рокли и силно начервени устни, с дантелени ръкавици до лактите (…) елегантни господа са се разхождали с пура в ръка из градината сред ягодите и са обсъждали политиката, курса на златния български лев и последните новости от двореца.“

На сантиментално-патриархалния образ на градската буржоазия е противопоставена липсата на естетически вкус на елитите след 1944 г.:

„(…) ягодите са изпотъпкани от милиционерските ботуши (…) елегантните виенски мебели са изнесени и с тях са обзаведени къщите на червената буржоазия, на тяхно място са нанесени мебели, изработени по пролетарски вкус в някоя ТПК (…)“

Не твърдя, че това е единствената мотивация на всички активисти за възраждане на „Стара София“, а че отчитането на антикомунистическите носталгии е нужно за разбирането за ролята на образите на града и селото в символната география на постсоциалистическия либерализъм. В подобни разкази има и вътрешни напрежения. В същата статия например намира място и желание за втора национализация („тази къща би могла да стане един литературен дом“). Този „дом“ обаче е невъзможен, ако се признае правото на собствениците и следователно реализацията му изисква правата на собственост да се отнемат или поне радикално да се ограничат. Парадоксално „завръщането“ на предсоциалистическото минало, преди национализацията, изисква нова национализация, която да „спаси“ собствеността от собствениците в името на високата култура. Само „да не стане дом на чалгата, защото това би било друг вид опустошение, още по-страшно от сегашното запустение.“ Страхът от „чалгата“ е също и страх от селото, и от символното замърсяване на града чрез присъствието на образи на селото (като попфолка).

Неолибералния град и джентрификацията

Сред най-разпространените неолиберални мотиви в областта на градоустройствената политика са свързаните с предприемаческия град. Много подобна критика на „предприемаческия град“ е развита доста по-обстойно и в „Предприемачески дух и призрачни предприемачи: експертно знание, неолиберално управление и социално страдание“ на, Цонева Ж., Христов М., Касабов Ог., Медаров Г., София: КОИ, 2015.] Желаните сили на бъдещето тук са схващани като произвеждащи условията (често наричани „екосистеми“) за разцъфтяване на иновацията и предприемчивостта и натрупването на икономическа стойност, която ще се „процеди“ и ще залее всички.

Срещу „предприемаческия град“ са поставяни останките на миналото – социални политики (напр. общински жилища), които създават „разглезени“ и „непроизводителни“ „социални паразити“. Това довежда до възхода на наказателни политики, натурализиращи и едновременно криминализиращи нищетата (напр. в говоренето за „циганска престъпност“). [4] Тук, в рамките на неолибералната интерпретативна схема, срещу „предприемаческата държава“ се поставят „опасните класи“, захранвани от „остарялата“ социална държава, и съответно се предписват мерки на „нулева толерантност“.

Криминализацията на нищетата е най-видима в т. нар. „теория“ на счупения прозорец, според която от „безредието“ (разбирано като улични графити, боклук, който е възприет като „не на място“, и т.н.) следва повишаване на „престъпността“ и „антисоциалното поведение“. Т.е. се слага знак за равенство между „безредие“, „престъпност“ и „мръсотия“.

С „престъпност“ тук не се препраща към сериозни престъпления като данъчни измами в особени големи мащаби. Също така никой не твърди, че ливадата на Белия дом не е била окосена добре и заради това американския истаблишмънт е излъгал за войната в Ирак, която доведе до стотици хиляди жертви и цялостна дестабилизация на света.

Става въпрос за административни нарушения или леки престъпления като нередно сметоразделяне, неспазване на правилника за движение по пътищата или нерегламентирана търговия на дребно. Категорията „антисоциално поведение“ също е доста разтеглива, защото включва неща като пиене на алкохол в парка или организиране на ляво-радикални нерегламентирани музикални партита като Reclaim the Streets.

Мащабни градски политики на „нулева толерантност“ срещу „вандализма“ и „антисоциалното поведение“, основаващи се върху „теорията“ на счупения прозорец, за първи път се прилагат от кмета на Ню Йорк Рудолф Джулиани през 1990-те. Като идеята е, че премахването на „нередностите“ и „безпорядъка“ ще разчисти пътя за изграждането на „предприемачески град“, който отхвърля социалното преразпределение и стимулира производството на икономическа стойност от „ефективните“ капиталистически елити. В този смисъл „престъпленията“, които трябва да се изкореняват чрез разчистване на „нередностите“ и „безпорядъка“, са престъпления срещу гладкото натрупване на капитал.

„Теорията“ на счупения прозорец не се свежда до управлението на полицията. Тя е и зов борбата срещу „престъпността“, разбирана в горния смисъл на престъпления против капитала, да премине от полицията в ръцете на активното гражданско общество, което да бди за „нередности“, ограничаващи стопанския прогрес. В статия в българската преса, възхваляваща неолиберализацията на Ню Йорк през 1990-те, четем, че според:

„(…)”Теорията на счупения прозорец” престъпността не е работа само на МВР. Тя е и на всички институции, от които зависи как изглеждат улиците, автобусите, сградите, градинките, спирките, подлезите, гарите (…) МВР още не се е сетило да го каже, и то само защото МВР има рефлекс да се сеща за неща в политиката, но не и за неща, свързани с гражданите (…)“ [5]

Джентрификацията на Женския пазар в София [6] също бе оправдавана от общинари [7] и десни граждански активисти чрез полицейски аргументи за „престъпността“, „безпорядъка“ и пр. Много се говореше за жените, които продават цигари на дребно без платен акциз, но не и за крупните предприемачи, които ги внасят.

„Джентрификацията“ (или „градското обновление“), най-честият обект на анализ в критическите градски изследвания, е ефект на напрежението между „предприемаческия град“ и криминализацията на нищетата. Опаката страна на „градското обновяване“ и изграждането на предприемачески екосистеми е реториката за „нулевата толерантност“ и криминализацията на бедността – създаването на „некросистеми“, целящи да изкоренят привижданите като нелегитимни (от перспективата на „предприемаческия град“) призрачни предприемачи.

Чрез „джентрификация“ или „градско обновяване“ се обозначават политики за повишаване на икономическата стойност на „запуснати“ градски райони. Джентрификацията е противоречива, защото води до изселване на социално маргинализирани групи (студенти, работници с по-ниски доходи, дребни предприемачи и т.н.). В много случаи тя не е преднамерена, а е ефект на свободния пазар. Например при повишаването на цените на наемите заради нерегулираното краткосрочно отдаване под наем чрез услугите на корпорации като Airbnb. Понякога обаче джентрификацията е мотивирана и от расистки и/или антикомунистически съображения, а не единствено от либерални абстрактни стремежи за стимулиране на възпроизводството на капитала и предприемаческия дух.

Джентрификацията на Женския пазар бе рекламирана като инструмент за изчистване на етническите малцинства от квартала и едновременно като реставрация на предсоциалистическия облик на София. Същевременно районът бе представян и като „замърсяващо“ и „нередно“ присъствие на селото в града, което, от перспективата на символната география на либералните активисти след 1989 г., е сериозна антиобществена проява.

Парадоксите на постсоциалистическия градски активизъм

Категориите, чрез които се конструират господстващите либерални интерпретативни схеми, налагани върху дебата за градските политики, са изградени около серии двуполюсни мисловни схеми, противопоставящи останките от миналото и силите на бъдещето. Първите се онагледяват чрез фигури като непрозрачни публични институции, архитектурната гилдия, бюрократизъм, липса на реформи, централизирано планиране, непрозрачност, корупция, задкулисие, но също и популизъм и лош масов вкус. Силите на бъдещето, които им биват противопоставяни, от друга страна, се описват чрез метафори от сорта на ново поколение, про-европейски, разчупени, креативни и предприемчиви, образовани младежи от средната класа, граждански активисти, устойчивост, добри практики и трансформация. Останките от миналото са идеологически, а силите на бъдещето рационални, първите са свързвани с балкански консерватори, а вторите с европейски реформатори, и така нататък.

Навлизането на тези опростенчески схеми в областта на градоустройствения дебат довежда до редица парадокси. Например има изследователи-активисти, които биха казали, че са срещу „джентрификацията“, но участват в пропазарни проекти за „градско обновяване с младежко участие“. Как може да обясним такива противоречия?

Макар и синоними, джентрификация е директна заемка от английски, а градско „обновяване“ или „облагородяване“ са преводи. Дори най-бегъл поглед в англоезичния Интернет показва разпространеността на съпротивителни движения срещу политиките на „градско обновяване“. С „англоезичен“ Интернет нямам предвид, че става дума за съпротиви само в англо-американския свят, а визирам най-честия източник на международни новини за експертите-активисти. Истанбулските протести от 2013 г. за „право на град“ и срещу джентрификацията например бяха сред най-масовите и значими сходни мобилизации в света. Естетиката на тези съпротиви може да бъде привидяна като прогресивни, младежки, граждански инициативи срещу системата, обслужваща единствено елитите. Всъщност често те се артикулират именно така. Но усвояването на глобалните естетически съпротивителни образи в българския контекст може да ги смели в рамките на опростенческите постсоциалистически либерални опозиции, които споменах.

Ако целта е скъсване със социалистическото минало чрез „европеизация“ и развитие на гражданско общество от западен тип, то би следвало разпространените в цял свят прогресивни граждански движения срещу джентрификацията да са нещо желано. Независимо, че същите тези движения имат социалистическа и антикапиталистическа мотивация.

Напластяването на, от една страна, усвояването на наблюдаваните образи на граждански протести, и, от друга страна, хегемонията на пропазарни либерални позиции в България, е фонът, който трябва да се освети, за да се види как е възможно да има едновременни заявки срещу джентрификацията и за градско обновяване.

Англоезичните социологически и географски изследвания на града са доминирани от марксистки автори като Дейвид Харви и Нийл Смит, чиито изследвания също се вписват и информират съпротивите срещу джентрификацията. Дейвид Харви популяризира понятието на Льофевр за „право на град“. Чрез него марксистки изследователи и леви активисти изискват „връщането“ на „правото“ на масово, включващо и демократично управление на града отдолу. Това право не се схваща като опосредено от представители на бизнеса и либерални експерти, а точно обратното – призовава за скъсване с пропазарното технократско управление на града. Заради това „правото на град“ е срещу неолибералния „предприемачески град“ и криминализацията на нищетата, на които противопоставя стремежи за изграждане на социални институции като общински жилища.

Но „правото на град“ също може да се усвои чисто формално от инициативи, които не споделят радикално-демократичните и социалистическите предпоставки на марксистките изследователи и на левите активисти. В България например на последните местни избори софийската група „Право на град“ разпространи 11 въпроса до кандидатите за кмет. Някои от въпросите са ярко ценностно оцветени („Как ще спрете инсталиране на вулгарно-кичови паметници, под предлог, че са патриотични инициативи?“). А сред въпросите, заявени като свързани с „екологията“, де факто се засягат и формално-естетическите притеснения на активистите („Ще забраните ли частичното саниране на сгради?“).

С други думи, независимо, че категорията „право на град“ може да се проследи до социалистическите мобилизации срещу джентрификацията и по-широко до марксистката критика на капиталистическия град, то софийската инициатива „право на град“ не просто няма социалистически предпоставки, но липсва изцяло интерес към социалните политики на общината. Няма нито един въпрос, който да е свързан с данъчната политика, правото на движение на хора с увреждания, обществения транспорт, детските градини, приютите, етническата сегрегация, социалните кухни, здравеопазването, образованието или жилищната политика.

Държа да уточня, че никой не може да забрани усвояването на марксистки понятия за немарксистки цели. Не целя да морализирам активистите, а ползвам този пример, за да покажа парадоксите, произтичащи от усвояването на западни активистки и изследователски понятия в рамките на либералната символна вселена в България.

Гражданското общество срещу държавата или либерализация срещу демократизация

Често производството на либерални идеологически клишета се приписва единствено на частния сектор – представителите на бизнеса и западно-финансирани тинк танкове за производството на либерална експертиза. Проблемът на тази гледна точка, която често се представя за лява, е в това, че възприема същите предпоставки, които иначе твърди, че критикува. Става дума за споменатите опозиции – пазара и гражданското общество срещу държавата; бъдещето срещу миналото; запада срещу изтока и т.н.

Всеки по-съсредоточен поглед обаче ще регистрира, че такива разделения няма, липсва единен източник на либерални идеологически схеми, те не могат да се обвържат с конкретен тип институции (частни или държавни). Всъщност често споменатите клишета се конструират точно от публичните институции.

Например в анализ от 2014 г. на кандидатурата на София за Европейска столица на културата на Светослава Найденова четем, че общинските документи са изпъстрени с изрази като „активно гражданство“, „нова европейска демокрация в условията на глобализирана икономика“, „оттласкване от миналото и общо европейско бъдеще“. [8] Т.е. официалните документи на публичните институции ползват същия език, който се приписва на частния сектор и гражданското общество.

В същия анализ четем, че сходни логики пронизват не само институционалните дискурси, но и гражданските инициативи. Примерът на Найденова е фестивалът „София диша“: тя показва как снимките от фестивала конструират образи, изключващи някои, по думите ѝ, „обичайни обитатели“ като „просяци и емигранти (sic)“. Обективът произвежда според нея образ на „градски европейци, които купуват ръчно изработени предмети и се наслаждават на (…) културни прояви“.

Друг показателен пример е присъствието на водещите либерални идеологически моменти в песента „Вечната София“, с която през 2015 г. бе открит музикален фестивал в рамките на културния календар на Столична община. Това е песен, която не е произведена като пазарен продукт, а цели публично потребление (например събития с общинско финансиране, подкрепа от държавната телевизия и т.н.). Песента е издържана в стила на късната соц естрада. В текста обаче се говори „стара София как град модерен била е, а не потънала в мрак“. От една страна, се споменава атентата в света Неделя („полусрутен храм“), но, от друга, се настоява на липсата на класови конфликти преди 1944 г. („бедняк и богат със трамвая кръстосва из престолния град“).

В песента се разиграва разговор между внучка и нейния дядо. Дядото говори от името на предсоциалистическа София, внучката за постсоциалистическа, а времето между 1944 г. и 1989 г. не е споменато въобще. От „Стара София“ директно се преминава към апологетично говорене (от внучката) за нерегулирания строителен бум след 1989 г. („нови сграда до сграда се издигат с финес“), както и към политически призиви за интеграция в еврозоната („мойта надежда, че ще купя с еврó до квартала Надежда аз билет за метрó“). [Песента може да бъде видяна на https://www.youtube.com/watch?v=xjezQvaYF1k ]

Хегемонните либерални дискурси („гражданското общество срещу държавата“, „запада срещу изтока“ и т.н.) се споделят както от бизнеса, така и от гражданското общество; както от държавата, така и от пазара; както в експертни, така и във всекидневни схващания. Поради това е по-продуктивно да не се разграничава между предполагаемите източници на един или друг тип идеологически схващания, а между типове схващания – например между либерални и демократични. Такова разграничение ще е способно да отчете и честите антидемократични ефекти от либералните реформи.

Антидемократичните ефекти на либералната градска политика

Споменах, че господстващата либерална интерпетативна схема за желаната посока на градоустройството може да се разбере като стремеж за създаване на „предприемачески град“, чиято опака страна е криминализацията на бедността, подчиненa на логиката на реставрацията на суровата класова власт и натрупването на капитала. От либералната пазарна рационалност следват антидемократични ефекти – всички социални групи, за които се смята, че са неспособни да създават (достатъчно) стойност, биват изключвани и изтиквани. По тази причина логиката на джентрификацията е обратната на логиката на демокрацията.

От това не следва, че всички либерални градски активисти, дори и когато явно говорят за необходимостта от „градско обновяване“ и желателността на създаването на условията за ефективни предприемачески инициативи, винаги преднамерено се стремят към маргинализирането на големи социални групи, както е при казуса с „Женски пазар“ в София.

Вероятно повечето (или поне значима част) от активистите за запазване на предсоциалистическия архитектурен облик на София не споделят цитираната по-горе антикомунистическа и патриархално-консервативна носталгия за „Стара София“: трудещи се „слугини“, произвеждащи „уханни сладка“, красиви „жени с воалетки“ и „елегантни господа“, които „с пура в ръка“ бистрят политиката. Често активизмът за опазване на предсоциалистическото архитектурно наследство приема формата на стремеж към абстрактна „естетизация“ на града.

Но „естетизацията“ на града не е неутрална, защото естетическите възприятия са вкоренени в разнопосочни идеологически предпоставки (демократични или либерални). Поради това става възможно сходни архитектурни форми да се оценяват по радикално различен начин, зависи от това кой гледа и с какви очи.

Например жилищната сграда Jaclyn в София спечели куп награди и овации от „архитектурни експерти“. Но фасадата ѝ имитира индивидуализираното справяне с неспособността на много хора да заплащат сметките си за отопление след социализма [dължа този пример на Жана Цонева]. Имитацията на отчаяните опити на народните класи за справяне със социалните неравенства след 1989 г. е посрещана с възхита от експертния елит. Оригиналният предмет на имитацията обаче среща негативно отношение от страна на либералните градски активисти, като цитираната по-горе инициатива за „право на град“, които поставят въпроса за забраната на „частичното саниране на сгради.“

„Теорията“ за счупения прозорец също е натоварена с много естетически багаж, осъждащ „безредието“, „анти-социалното поведение“ и неподкрепените от общината и бизнеса улични графити, разбирани като пречки пред изграждането на „предприемачески“ градове и извличането на икономическа стойност. А предпоставките на неолибералното схващане за „добрите практики“ в градоустройството се споделят далеч не само от полицията или общината, но и от много граждански активисти. Съществува и вулгаризирана „теория“ на счупения прозорец на активното гражданство, възмущаващо се от например неспазването на забраната за тютюнопушене в кафета и ресторанти. Джентрификацията на Женския пазар в София бе оправдавана с нуждата от премахване на „безпорядъка“ и от расистки и ксенофобски граждански инициативи.

Не твърдя, че всяко вулгаризирано усвояване на „теорията“ за счупения прозорец е винаги расистко, а че специфични полицейско-естетически възприятия за законността и реда се възприемат от някои граждански активисти за целите на повишаването на икономическата стойност на града. Призиви към естетическото чувство у активните граждани можем да видим и в експертни текстове. Търсените от експертите естетически нагласи у ангажираните граждани са твърде сходни и с предпоставките на „теорията“ за счупения прозорец.

В наръчник към проект за „градско обновяване“ с „младежко участие“, в който се призовава за включване на „активното гражданство“, четем следните заръки към „доброволците“, призовани да „сканират“ за „места в нужда“:

„Пространствата, в които можеш да претърсваш за места в НУЖДА са, както най-наситените с отношения пространства в квартала, така и безлюдните гранични полета между жилищни и производствени територии, главните направления за движение, речните корита и други. Можеш да ги откриеш в различна големина и (без)порядък – мръсни и в развалини, загърбени и занемарени, обезлюдени и изоставени, запустели и празни от съдържание или натоварени с отрицателно съдържание и от странични въздействия.“

Вероятно никой от доброволците не смята, че това, което прави, споделя много от предпоставките на „теорията“ за счупения прозорец. Но същевременно в горния цитат могат да се откроят сходства с предпоставките на полицейския разум – „сканира“ се за нередности, липса на ред, занемареност и „отрицателно съдържание“. Последното не е дефинирано ясно и се разчита на естетическия усет на сканиращия активен гражданин да разпознае „местата в нужда“. Поради това конкретните разбирания за „места в нужда“ и „отрицателно съдържание“ лесно започват да преливат в дискриминационни призиви за джентрификация и социално изключване.

В експертен текст върху казуса с Ротондата на централна гара в София се предлагат интересни ефикасни средства за градско обновление и икономически ръст, и в последна сметка „естетизация“ на градското пространство. [9] Районът е определен като „отворена рана на града“, привличаща „групи-носители“ на „престъпност, проституция“ и „скитничество“, както и „дребен, непредставителен бизнес на границата на закона“. Според експертите „възможно решение“ е „контингента“ да се измести. За това е нужно „премахването на ‘заразените’ части“, разпространяващи „упадък“ от „болните места към контактните им зони“ и съответно затрудняващи „естетизирането“. Тук държа да уточня, че не става дума за изследване на активисти на Патриотичния фронт или друга крайно-дясна политическа формация, а за предписания, които са възприемани за легитимни от значима част от либерално-настроеното „активно гражданство“.

Поради това не е достатъчно да има просто повече „гражданско участие“ във формирането на общинската политика чрез създаването на всевъзможни експертно-граждански съвети. Няма значение колко точно активисти ще „сканират“ за „липса на ред“, ако „скенерите“ им са настроени на антидемократичните (но и либерални) вълни на „теорията“ на статуквото за счупения прозорец.

Заглавно изображение: Жилищна сграда Jaclyn в София, архитект: Аедес Студио (източник: авторът)

Библиография

[1] Грас, Гюнтер и Пиер Бурдийо. „Прогресивната“ реставрация. // Нови леви перспективи, 5 април 2013. <http://novilevi.org/publications/90-bourdieu-grass-progressive-restoration> (02.08.2016)

[2] Kiossev, Alexander. The Self-Colonizing Metaphor. // Atlas of Transformation <http://monumenttotransformation.org/atlas-of-transformation/html/s/self-colonization/the-self-colonizing-metaphor-alexander-kiossev.html> (02.08.2016)

[3] Димова, Теодора. Къщата без ягодите. // Култура, 3 ноември 2015. <http://kultura.bg/web/къщата-без-ягодите/> (02.08.2016)

[4] Вакан, Лоик. Криминализирането на бедността и възходът на неолиберализма. // Живот след капитализма, 23 юни 2009. <http://www.lifeaftercapitalism.info/critique/96-penalization-of-poverty-wacquant> (02.08.2016)

[5] Седларска, Веселина. Теория на счупения прозорец. // Тема, <http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=410&aid=9777> (02.08.2016)

[6] Венков, Н. Гражданското общество и Женския пазар. – София: ИЦСН, 2012. <https://kadaifbalkan.wordpress.com/2013/11/21/pazarigrajdani/> (02.08.2016)

[7] Венков, Н. Общинският съветник, който „цивилизова” Женския пазар

// кадаифбалкан, 10 май 2016, <https://kadaifbalkan.wordpress.com/2016/05/10/jp10-obshtinar/> (02.08.2016)

[8] Найденова, Светослава. „София в търсене на европейски образ“. // Семинар_БГ, 10А, 30 април 2014 <http://www.seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy10a/item/411-sofia-v-tarsene-na-evropeyski-obraz.html> (02.08.2016)

[9] Механджиев, Димитър и Илияна Овчарова. Да направиш място или да направиш нещо. Случаят с Ротондата на Централна гара София като пример за неуспешна намеса в градската среда. // Семинар_БГ, 10А, 19 април 2014 <http://www.seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy10a/item/410-da-napravish-myasto-ili-da-napravish-neshto.html> (02.08.2016)

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments