Оптимистични тези за неоптимистични времена
Вероника Стоянова
Но [вятърът] все още не духа, а само вдига прах.
Ернст Блох, „Наследството на нашето време“, стр. 18
Политическите трусове от двете страни на Атлантическия океан през 2016 г. предизвикаха отдавна невиждана паника сред интелектуални, политически и икономически елити. Либералният център привидя в избора на Доналд Тръмп и в Брекзит, както и в популярността на вече познатите фигури на европейската крайна десница – Виктор Орбан, Марин льо Пен, Ярослав Качински и др. – знак за заплашително надигаща се масова вълна от фашистки характер. А понятието, което вече повсеместно се използва, за да обозначи тези „тъмни“ политически явления е „популизъм“. Тук няма да разглеждам проблематичния характер на употребата на това понятие (въпреки, че такъв критичен опит е належащ). Вместо това, ще разгледам и подложа на критика някои от най-често приписваните характеристики на „популисткия“ феномен.
Въпросните електорални явления имат две основни характеристики: първо, стъпват на реторика, която претендира да се застъпва за интересите на широките маси (затова и са обозначавани като популистки), и второ, произлизат от и (въз)произвеждат социални структури, които най-често са в противовес с интересите на широките маси. В последните няколко месеца, в опитите си да се противопоставят на „популистката заплаха“, либерални интелектуалци и медии родиха тезата за „пост-истината“ – политически феномен, при който политическото ни мислене и поведение се определят не толкова от „обективни факти“, колкото от емоции и лични възгледи. „Постинстинната“ политика, твърдят те, отрича факти, манипулира истини и приоритизира емоциите пред експертизата. В основата на тази теза стои обвинението в мисловен недоимък у народните маси, което ги набеждава за податливи на фалшификации на истината. Ще оставя настрана спорния характер на презумпцията за безпроблемно разграничаване между „истини“ и „неистини“; както и само ще отбележа, без да разгледам в детайли, сериозния проблем с използването на разказа за „постистината“ като идеологически инструмент за производство на съгласие – т.е. представянето на една по същество партикуларна (обслужваща интересите на определена социална група) идеология като универсална (защитаваща интересите на всички) и спускана от амвона на истината. За илюстрация от родна почва е достатъчно само да погледнем излезлия преди дни доклад „Антидемократичната пропаганда в България“, който анатемосва всяка критика, която не се вписва в идеологическите рамки на либералната доктрина. Бракувани като „пропаганда“ се оказват критики от целия политически спектър единствено по силата на несъвместимостта си с установените либерални догми, като последните удобно се евфемизират като демократични, умело маскирайки вече все по-очевидното напрежение между (класическия) либерализъм и демокрацията.
Подобни статии:
И все пак тук не отричам, че проблем с манипулирането на факти и проповядването на расизъм от страна на опасни демагози както на запад, така и у нас, има. Важно е обаче да се отбележи, че това не е особено нов феномен – по-„елегантното“ фалшифициране, и фабрикуване на „истини“, като например основанията, предложени от Съединените Щати за нападение на Ирак през 2003, или расистките изказвания като това на Петър Москов от декември 2014г., не са по-невинни извращения на истини и всяване на омраза. Напротив, могат да бъдат по-опасни заради легитимизиращото було на либерално-центристка нормализиция, с което са покрити.
Тук обаче ще насоча фокуса върху конкретния обект на либералната анти-популистка критика: мисловната и поведенческа динамика на „популистките“ избиратели, с цел да посоча като проблемни някои конкретни тези на либералния анти-популизъм от последите месеци – за фашисткия и анти-демократичен характер на „народа-популист“. С други думи, освен фокус върху (дискурсивните) технологии за делегитимизация на политическото участие на определени групи, ще се спра и върху субективни аспекти на тези политически явления – с надеждата да допринеса за по-смислено разбиране на процесите довели до избора на безсъмнено чудовищни фигури като Доналд Тръмп. За тази цел слагам критическите лещи на (нео)марксистките мислители Ернст Блох и Антонио Грамши.
Господстващите обяснения на либералния център поставят проблема по отношение на интелекта на примамените от популизма маси – т.е. все в координатна система с оси истина-неистина и критично мислене-мисловна оскъдица. Основната линия на този разказ рисува не само материално, но и интелектуално обеднели маси, чиято склонност да подхождат „емоционално“, а не „рационално“ ги прави лесна плячка за прото-фашистки и други радикални проекти на политически опортюнисти.
В известен смисъл либералният център си служи с основен за ортодоксалния марксизъм аналитичен инструмент – концепцията за „фалшивото съзнание“. А като вземем предвид и факта, че основният обект на анти-популистката критика е „бялата работническа класа“ (въпреки че стана ясно, че не само те са гласували за Тръмп и Брекзит), ще забележим едно парадоксално (и опасно) обръщане на политически подходи за социален анализ. След като през 60те години на миналия век „Новото ляво“ (на запад) отрече ортодоксалния марксистки метод за класов анализ заради материалистичната му онтология, с което на практика помогна на неолибералните опити за анихилиране на концепцията за социална класа въобще, в последно време интересът към класов анализ се завърна. Възобновеният фокус върху „социална класа“ като ключов аналитичен инструмент щеше да бъде добра новина, но само на пръв поглед. Заради два ключови момента, това не е така. Първо, телеологията на „новия класов анализ“ е преобърната – наместо еманципация и предоставяне на глас на потиснатите класи, новите анализи използват икономическата им слабост като аргумент за социално и политическо изключване. Както във Великобритания, така и в САЩ имаше сериозни искания за касиране на изборите/референдума и за провеждането на нови такива. Второ, изключително проблематично е и централното място, което заема тук идеята за „фалшиво съзнание“, тъй като тя предпоставя подвеждащата опозиция между хора, които са просветени в истината, и тези, за които тя остава недостъпна.
Както твърди Грамши в критиката си към ортодоксалния марксизъм, концепцията за „фалшиво съзнание“ може да обясни защо отделни индивиди възприемат идеи и вярвания, които противоречат на собствените им интереси и житейски опит, но не защо цели групи от хиляди и дори милиони хора прегръщат такива позиции. Стъпвайки върху критическата ми бележка по отношение на либералната употреба на „фалшивото съзнание“ като предполагащо наивност, невежество и нерационалност у бялата работническа класа, в следващите редове бих искала да предложа алтернативна теза за условията, които направиха възможни избора на гротескния Доналд Тръмп в Съединените щати, расисткият Брекзит във Великобритания, както и набиращата популярност консервативна и расистка политика във Франция, Холандия, Унгария, Полша, България и т.н.
Немският философ Ернст Блох твърди, че за да измамиш огромни групи хора е нужно повече от лъжа, измама и мистификация. Необходимо е в лъжата да има автентично ядро „истина“ във формата на прогресивен импулс. Един идеологически конструкт не може да бъде идеологически без същевременно да бъде явно или скрито утопичен: „[…] никой не може да манипулира без в същото време да предложи автентичен (еманципиращ) отрязък съдържание като въобразен подкуп към хората, които цели да изманипулира“ (Jameson 1979). И наистина, ако идеологиите бяха само фалшификации, те щяха да бъдат неефективни и преходни. За да бъдат политически мощни и ефикасни, те имат нужда от ресурсите на човешкия утопичен импулс. Във всяка идеология, включително в нацизма, Блох вижда наред с измамните и изкривяващи елементи, еманципиращо-утопични такива: идеологията борави с инструменти за мистификация и манипулация, но таи и утопичен излишък. Това е заряд, който служи за социална критика и съдържа потенциал за политическа еманципация.
Тук утопията не означава презрените налудни и тоталитарни проекти за идеални общества, а фрагментирани и всекидневни импулси надежда за по-добро утре. Нещо повече, фантазията за по-благоприятното утре е неизменно свързана с конкретната неудовлетвореност днес: вместо абстрактни и отвлечени фантазии за неопределно бъдеще, тук говорим за утопиите като проявления на конкретни социални конфликти, раздиращи настоящето. Всеки блян за утре цели да ремонтира нещо, което не работи днес.
Това ни дава възможност да видим в желанията, мечтите и фантазиите на различни групи, много повече от обичайно заподозрените „нерационални“ залитания, откъснати от „реалните“ проблеми на настоящето. В същото време ни позволява и да разберем, а не просто да отхвърлим, привидно „нерационалното“ в реакционното следване на демагози. Например, привлекателността на идеята за завръщане към романтичната, завършена (затворена) митична общност, е често схващана като обикновена консервативна реакция към глобализацията, но може и да я разбираме като съдържаща в сърцевината си далеч по-автентичната човешка жажда за заедност, която обещава политическо овластяване и възобновено чувство за човешко достойнство.
За да разбере по какъв начин е възможно такова безпроблемно съжителство на еманципативни и реакционни форми на мислене, Антонио Грамши предлага понятието за всекидневния разум. Всекидневният разум е раздиран от противоречия и несъвместимости – той се състои от спонтанни, фрагментирани, откъслечни, епизодични, и често противоречиви форми на мислене, безразборно наслагвани под влиянието на различните конкуриращи се и сблъскващи се идеологически проекти през живота на един индивид, група или общество (а, когато времената са раздирани от чести политически размествания, тези процеси са още по-изострени). В този смисъл, опитите да се представят големи групи хора като нерационални и неразсъждаващи същества, когато прегръщат политически проекти, които са в разрез със собствените им интереси, са контрапродуктивни и погрешни. Първо, те спъват смисления социален анализ, върху който трябва да стъпи който и да е опит за еманципативна политика. Второ, не отразяват достоверно практическите процеси на политическа рационалност у така наречените „маси“.
Наблягам на ползата от Грамшиевото понятие за „всекидневен разум“, тъй като анти-популистката критика очевидно разбира „популисткото“ съзнание като tabula rasa, върху която новите демагози умело и безпроблемно успяват да стоварят целия си арсенал „нерационални“ идеи, неспъвани от никаква взискателност на възприятието способно да усвоява едни, преработва други, и отхвърля трети идеи. Заради неспособността си да види подобна рационализираща практика, либералната анти-популистка критика редовно заключва, че щом един човек или група са пуснали гласа си за Тръмп, те непременно сляпо (и възторжено) възприемат всичко, което Тръмп олицетворява: наред с псевдокритиката към икономическото статукво, те споделят и неговия расизъм и сексизъм. Видяхме многобройни примери за това в истеричните анализи на либералния център в Съединените щати и във Великобритания в дните и седмиците след „популистките“ избори там: „бялата работническа класа“, избрала Тръмп, твърдяха те, е прегърнала не само икономическата му псевдокритика, но и се е фашизирала. С други думи, липсва допускане, че е възможно „популисткото съзнание“ да има избирателна пропускливост (иначе трябва да признаят по-голяма степен на „рационалност“ у избирателя на Тръмп/Брекзит). По този начин, либералната анти-популистка критика остава неспособна да обясни как в няколко окръга на Калифорния хората в един и същи ден са избрали за свой президент Доналд Тръмп, а за свой сенатор – мюсюлманката Камала Харис от Демократическата партия. Не може да обясни също защо азиатката кандидат-сенатор Тами Дъкуърт спечели голяма част от гласовете на избиратели на Тръмп в щата Илинойс, и защо хората в 298 американски окръга, които на предишните избори са дали гласа си за чернокожия Барак Обама, на тези избори са гласували за Тръмп.
Ето защо, твърдя, че е изключително важно да вземем насериозно рационалния характер на светоразбирането, което на пръв път може да изглежда белязано от „грешка“ и „мистификация“. В своята пострационалистка философия Блох въвежда комплексно разбиране за рационалността, което взима под внимание привидно „нерационалното“ като пълноценна част от човешкото рационализиращо поведение. Блох не отхвърля „нерационалното“, което включва както емоциите, така и съжденията, белязани от грешка или заблуда като външно на рационалното поведение. Така той разширява концепцията за рационалност, противопоставяйки се на фалшивото интелектуално превъзходство, което игнорира форми на мислене, които не съвпадат с установените норми за рационалност. С други думи, наместо тяхната елиминация, Блох предлага позитивен анализ, който ги рационализира.
Важна част от неговото разбиране на практическата рационалност е фокуса върху значението на емоциите и ценностните съждения. Либерално-технократичите норми, наложени в последните поне две десетилетия у нас смятат емоциите за „излишни“ и несъвместими с идеята за политическия разум. С установяването на либералния консенсус след края на Студената война, място за страст и емоция в политическото пространство няма. Решенията на обществените проблеми следваше да бъдат взимани на базата на „рационални“ аргументи от страна на експерти и технократи. Това подсили установената тенденция, произхождаща от основите на западния проект на модерността за ограничаване на критическата ни способност само до аргументи, които попадат във все по-тесните рамки на „рационалността“, която стъпва върху предварително очертаните като легитимни (в „научното“ политическо и икономическо поле) мисловни и понятийни апарати.
Ето защо, завръщането на емоционалното говорене и говоренето за „ценности“ в политическата реч на новите „популистки“ политици е ключово за тяхната мобилизараща способност. Измествайки технократизиралото се ляво, крайно-дясното първо вкара обратно в употреба този неизменно важен елемент от политическото. И така, днес наред със страстта за класова и икономическа справедливост, мобилизиращ потенциал придоби и расисткото и анти-имигрантското говорене, което на едно формално ниво също успява да възроди антагонистичния сблъсък в политиката.
В такъв смисъл политическото „убеждаване“ не се случва през механично „рационално“ калкулиране на степента на „истинност“ и „неистинност“ в думите на политици-популисти, а в полето на антитехнократично-рационална“, но също толкова осъзната и активна практика на всекидневното мислене. А то не прави разлика между „разум“ и „емоция“, защото „чете“ социалната реалност по холистичен начин, основавайки се както на „рационални“ аргументи, така и на интуитивни и емоционални схващания (за справедливост например).
И накрая, контурите на тук предложеното по-комплексно разбиране на субективните аспекти на политическата рационалност, която избра Доналд Тръмп за президент, могат да бъдат допълнени и от бърз поглед върху някои нейни обективни аспекти. Ще направя това отново с помощта на няколко понятия заети от Антонио Грамши.
Истеричната реакция на либерално-центристкия интелектуален и политически елит от двете страни на Атлантика към „популистките“ избори от 2016 може да бъде обяснена със силния заряд трансформативна потенция, която „популистката вълна“ съдържа. Вместо реакционна вълна от „нерационален“ и фашистки характер, бихме могли да видим в тези явления своеобразна заявка за контра-хегемонна борба срещу либерално-технократичното господство върху демократичния процес.
Според Грамши, по време на стабилни периоди на „нормална“ политика, държавната власт не бива подлагана на оспорване; в такива периоди политическите борби се водят само на правителствено ниво: чрез демократични инструменти като избори и парламент, запазвайки непокътнато възпроизводството на властовия елит. За разлика от периодите на „нормална“ политика, по време на „органични кризи“ политически движения с конкуриращи се визии се сблъскват, поставяйки под въпрос държавната власт на бюрократичната „каста“ (Грамши 1971: 246). А именно силата на хегемонната позиция на управляващата класа е определяща за степента на „нормалност“ или „органично вкризяване“ на дадено време. По всичко личи, че надигащата се нова политическа рационалност застрашава да оспори из основи господстващия либерално-технократски „разум“, и в този смисъл сигнализира за настъпването на органична криза от Грамшиев тип.
Грамши също така използва термина „пасивна революция“, за да обозначи въвеждането на мащабни политически промени, инициирани от елитите (отгоре-надолу) без да търсят активното участие на масите. Вместо да „водят“ (dirigente), те правят опити да „доминират“ (dominante) масите (Грамши 1971: 105). Според него, това създава „пасивно гражданство“ (ibid. 58; 97-8), което не отхвърля промените, но и не ги приема за свои. Същевременно, такъв тип „пасивни революции“ могат да поддържат привидна стабилност само за ограничен период от време – до момента, в който ластикът, свързващ противоречивите интереси на управляващи и управлявани започне да изтънява и да се къса. Ако мислим либералния консенсус, установен след края на Студената война, като „пасивна революция“, замислена от интелектуалните и политически елити през 80те години на XXв. (от Чикагската икономическа школа и политическата двойка Роналд Рейгън/Маргарет Тачър), то последните „популистки“ явления могат да се интерпретират като израз на импулс (отдолу) за „анти-пасивна революция“, която поставя под въпрос демократичната легитимност на либерално-капиталистическия консенсус.
Радикалното отхвърляне на възможността „народа-популист“ да притежава политически „разум“ и да действа колкото „емоционално“, толкова и „рационално“ и прагматично, се оказва отчаяна реакция срещу заявката за контра-хегемонна борба. Безразборното раздаване на обвинителни присъди в „народен фашизъм“ е в такъв смисъл стратегия на либералния център да делегитимира новия си политически противник, в опита си да избегне директен политически сблъсък.
И така, имаме не „фалшиво съзнание“ податливо на „пост-истиинна пропаганда“, а съвсем „разумна“ и прагматична употреба на политически демагози за целите на контра-хегемонна революция отдолу. Нещо повече, пускайки гласа си за Тръмп и Брекзит, огромни групи хора заявяват, че предпочитат да поемат риска от неизвестното и несигурното, отколкото да продължават да бъдат безгласна струна в постполитическия свят на нарастващи неравенства и липса на перспектива за алтернативно бъдеще. Подобно смело масово поведение не може да свидетелства само за отчаяние – то е открита заявка за оспорване на господстващия либерален проект и неговия елит. Предизвикателството пред технократизираната лeвица днес в такъв случай е не да спечели обратно подкрепата на „отвлечената“ от крайната десница „бяла работническа класа“, а да се пребори за доверието ѝ, убеждавайки я, че може да бъде също толкова смела и радикална в настъпващите борби за нов политически ред.
Библиография
Gramsci, Antonio. Selections From The Prison Notebooks, Trans. Hoare, Q. and Smith, G.N. eds. – London: Lawrence and Wishart, 1971
Jameson, Frederic. Reification and utopia in mass culture. Social Text, 1, 1979, 130-148.
Заглавно изображение от авторката
