Най-голямата политическа лъжа на 2016 г.
Живеем в много опасни времена, на тълпи и безсмислие. Хората вече не се впечатляват от факти; те са безразлични към реалността и се отнасят с открито презрение към експертите. Всичко, което искат, е да се чувстват добре, дори и да е само за кратко, дори и да е на цената на цяло едно бъдеще. Огромни тълпи от жадуващите за наслаждения биват привличани от все по-деструктивни политики чрез евтини звукови примамки и безвкусни емоции. Клатушкаме се на ръба, а хората дори не го забелязват – всичко се превърна в театър; обществото се саморазкъсва пред очите ни, а ние се отнасяме към това като към продукт на развлекателната индустрия. Въпросът вече не е в това дали един политик в действителност има най-добрата преценка и най-добрите планове за бъдещето, а на кой образ симпатизираме най-много, към коя позиция искаме да закачим самоидентичността си. Това е лудост, но тъкмо тази лудост завладя нашия свят. Вероятно сте чували названието за всичко това. Живеем в политиката на пост-истината.
Но не аз казвам това. Отчаяното предупреждение не се отнася за Доналд Тръмп или за Брекзит, или за новинарските медии, които ги отразяват, или за малките балончета реалност на интернет. Това е най-старото оплакване в историята на политическата теория, което ни крещи от шеметното ранно детство на дисциплината. Това е Платон, който пише в 400 г. пр. н. е. И той греши.
По случайност Платон е и първата видна фигура, която се оплаква, че музиката е била добра по негово време, но сегашните деца са склонни да слушат всякакъв боклук. В „Закони“ той мърмори, че неталантливите модерни музиканти „изпадали в бакхически екстаз и завладени от удоволствие повече от необходимото, смесвали трени с химни и пеани с дитирамби“.[1] Неговите оплаквания от политическата култура на времето припознават в нея същия дух на упадък. Отново в „Закони“ Платон описва атинската демокрация като „окаяна театрокрация“, управление от театъра, едно общество на ръба на тиранията. Известно е, че той иска да изключи поетите от своята идеална Държава. Лирическите поети – да, но особено трагическите поети. Днес сме приемаме за допустими някои отграничени фикции; за Платон, който идентифицира истинното с доброто и доброто с истинното, всички лъжи и илюзии на театъра, хората с маски, претендиращи да бъдат такива, каквито не са, могат да бъде единственствено опасни. Драматургичното изкуство насърчава подражанието [5]. Публиката трепери и се смее заедно с приключенията на героя и докато го прави, реалността се преобръща. За Платон видимото е само отражение на неизменни понятия, а образите са феномен, отдалечен на трета степен от действителността – както той се изразява, „на трето място след царя и истината”. [2] Реалността се издига от замъглен подземен свят на репрезентации, за да постави и истината, и царя в опасност.
Предписанието на Платон е за едно рационално подредено общество, управлявално от философите – хора, които се грижат преди всичко за истината. Днес ги наричаме технократи.
Подобни статии:
Настоящата паника около срива на истината в политиката – нещо, извлечено от възмутителните лъжи на Брекзит от едната страна на Атлантика и възходът на Доналд Тръмп от другата – не е неоснователна. Това са опасни идеологии, които са причинявали огромни и ужасяващи щети в миналото. Но когато описваш всичко това като изчезване на истината, попадаш в мътна територия. И все пак, именно това се случва. В Guardian Джонатан Фрийдленд цитира няколко от добре отразените изкривявания на фактите от страна на Тръмп като доказателство, че сме „се оказали в свят без истина“, докато редакторката Катарин Вайнър предупреждава, че в резултат от залеза на традиционните медии, „все повече това, което се брои за истина, е просто гледната точка на някой, който я чувства като истина“. Washington Post обобщава серия от експертни проучвания на общественото мнение върху доверието на обществото в експертите и институциите, обявявайки, че живеем в ера на „желано невежество“, в която „ръководенето от неоспорими факти и доказателства вече няма същия ефект върху публичния дебат, както преди“. Но какво реално се е променило? Най-много една форма на лъжи да губи позиции пред друга. Когато през 2003 г. ни беше казано, че половината свят може да бъде заличен от иракски оръжия в рамките на 45 минути, тогава в пред-пост-истина ли живеехме? В началото на това десетилетие, когато правителствата в Европа правеха всичко по силите си, за да ни убедят, че глобалната финансова криза е била причинена от даването на твърде много пари на хората с увреждания – и това ли беше част от загубената златна ера? Когато влязохме в Първата световна война, за да предотвратим белгийски бебета да бъдат набивани на щикове? Когато кралете властваха по силата на божествено право?
Винаги сме били в политиката на пост-истината. Първите писмени текстове в политическата теория са вопли, че управленските въпроси вече не се ръководят от трансцендентни, обективни факти. Толкова много последващи намеси засягат същата тема. Джон Стюарт Мил и Алексис дьо Токвил мрачно предупреждават за невежите маси на хоризонта, вече ужасяващо суверенни. Кант вижда човечеството като живеещо дълбоко ирационален живот в състояние на самоналожена незрялост, и можещо да бъде избавено само от просветен, но автократичен властник. Особено показателно е, че в своите „Размисли върху Революцията във Франция“ Едмънд Бърк осъжда радикалните и неконформостки проповедници, използващи амвона „не за разпръскването на истина, а за разпространението на противоречия”. [3] Винаги, когато политическите процеси започнат да въвличат голям брой хора, има тревога, че истината бива изоставяна. Това трябва да е показателно. Науката е дискурс, в който категориите на истината и неистината имат смисъл. Естетиката е такъв, в който нямат. Политиката обаче е нещо особено. Тя е много по-близко до литературата, отколкото до науката – разногласията около един политически принцип не могат да бъдат разрешени чрез практически експеримент – но в продължение на две хиляди години и половина тя среща критика за това, че трябва да стане нещо, което не е.
Може и да не е съвпадение, че това обичайно се случва тогава, когато политическата реалност има възможност да стане нещо различно. Либералното безпокойство за Тръмп и Брекзит се надига отново срещу социалисти като Джереми Корбин или движенията, обединили се около Бърни Сандърс. Тези хора са фантазьори и мечтатели; плановете им са приумици, считани за напълно нереализируеми, тъй като не поддържат някоя понастоящем съществуваща истина. Но силата, предлагана от политиката, винаги е силата да се въобрази нещо нереално. Можеш да мечтаеш (например) за Национална здравна служба [NHS в Обединеното кралство, бел.прев.] или за края на всички войни, или за освобождението на жените. Можеш да мечтаеш за неща, които понастоящем не съществуват и които по всяко бинарно определение са неистинни и след това да започнеш да ги осъществяваш. В политиката можеш да кажеш кой си и да настояваш на това срещу онези, които биха предпочели да не беше. Емоционалните отсъждания са важни. Трябва да можем да кажем, че в свят с достатъчно храна за всички е възмутително, че има хора, умиращи от глад. Несправедливостта изисква гняв – дори и когато според хладната сметка на чистите факти съвсем разумните обяснения защо бедните трябва да страдат да нямат край.
Политиката е това, чрез което хората могат да добият способността активно да преоформят света, вместо просто да го описват. Тя е толкова неистинна, колкото атинския театър, и това не е нещо лошо. Разбира се, тези аспекти на политиката могат да издигнат чудовища като Доналд Тръмп; мечтите винаги създават възможността за кошмари. Но когато сме изправени пред политическо зло, отговорът ни трябва да бъде да се борим с него чрез нещо добро – не да мърморим, че на злото са му сбъркани статистиките.
Въпросът не е, че фактите не стават за нищо, а че политиката, състояща се от факти и нищо повече, не е политика, а мениджмънт. И именно в това се превръща политиката ни – власт на експертите и фатализма. Това има и хиперболични версии – въображаемата страна на Нийл деГрас Тайсън „Рационалия“, да речем, в която върховният конституционен принцип е, че всички политически решения трябва да се основават върху бази данни и научни стандарти за доказателства, така че да трябва да пуснеш пробно произволното екзекутиране на дузини невинни хора, преди да решиш, че това е лоша идея (или, което е ужасяваща възможност, да се открие, че според някаква лишена от всякаква емоция утилитарна калкулация това всъщност е добра идея). Но олекотени версии на Рационалия са навсякъде около нас.
В САЩ Хилари Клинтън гордо се пъчи с приятелството си с Хенри Кисинджър, който действително е много опитен държавник с много факти на свое разположение, и всичко това звучи прекрасно, стига човек да не си спомни за какво той е използвал тези факти. До съвсем скоро всички мейнстрийм партии изглежда имаха съгласие върху политика, основана върху изобилие от данни, но това правеше живота на мнозина по-лош. Чудно ли е тогава, че хората се опитват да открият изход? Когато истината е всичко, което има значение, няма място за визия за по-добър живот. Това, с което се оказваш накрая, е система, в която властниците са тези с най-многото информация, които познават “чарковете” на машината и са спорадично способни да я поддържат работеща. И ако това е машина за смилане на човешки тела в една печеливша паста, то тогава именно това е реалността на нещата.
[1] Платон, „Закони“, III книга, „СОНМ“, С. 2006, превод от старогръцки Панова Н. и Гочев Г.
[2] Платон, „Държавата“, X книга, „Изток Запад”, С. 2014, превод от старогръцки Милев Ал.
[3] Цитатът не е сверен с българския превод, издаден от ГАЛ-ИКО през 2000 г., бел. прев.
[4] mimesis, бел.прев.
Заглавно изображение: източник
