Слави, силата, истината и шоу-демокрацията
Още снощи, веднага след излъчването на последното предаване от „Шоуто на Слави“, публичният кошер зажужа по повод обявените от Слави Трифонов планове от есента да стартира телевизия и „политически проект“. Новият ден едва започна, а вече всички говорят за това. Ние от списание dВЕРСИЯ, разбира се, също много се вълнуваме.
Ще спестим поредния коментар, израз на сериозни комплекси за малоценност, върху безкрайните дежаву-та на месианско-шоуменската политическа реалност в България. Оставяме го на многото други, които не спират да го правят – сред тях и самият Трифонов. Да, поредното предсказание се сбъдна и сега чакаме отново да бъде извървян пътят от „Осанна“ до „Оставка“, за да остане след това народът още по-отчаян и от преди.
Единствено си струва да се каже, че тази реалност не е само в България –
например, вече две държави по света си имат президенти-шоумени (САЩ и Украйна), като едната дори си имаше второразреден актьор за президент още през 1980-те. „Светът е сцена, но постановката е твърде слаба,“ казва с тъжен сарказъм към Шекспир Оскар Уайлд преди повече от век и половина.
Девизът на новия телевизионен продукт щял да бъде „Силата е в истината“ – положение, старо колкото познатата ни цивилизация. Обаче с този слоган продуцентска къща „7/8“ не само не се е престарала откъм оригиналност. Трифонов започна речта си по обявяването на новите си проекти с проблема за умиращата свобода на словото в България. В древногръцкия език паресѝя (παρρησία) буквално означава „да казваш/да говориш за всичко“ и съответно „да говориш свободно“. Древните гърци обаче са ценели идеята за паресѝя не просто защото е израз на свобода (те не са се захласвали като модерните хора чак толкова много по това), а защото е практика на казване на истината за конюнктурата, да говориш свободно за нея, да кажеш всичко за нея, без да прикриваш нищо. От контекста на отколешната роля на „Шоуто на Слави“, а преди това и на „Хъшове“ и „Ку-ку“ да критикува властта – и в частност от ситуацията със злополучния референдум на Трифонов и компания, посочен като решаващ повод на новите развития – се подразбира, че това е случаят и с новообявените проекти.
Слави Трифонов се изживява като паресиаст.
Когато публично говори истината за конюнктурата, паресиастът придобива сила, която преди това не е имал. Следователно той е по необходимост в поне една от две много сходни позиции (които разделяме само за целите на аргумента) – или изрича истината като слаб срещу силен, или говори в името на слабия срещу силния. И в двата случая актът на паресѝята е акт на поправяне на несправедливостта.
В първия случай, да, формално и в сравнителен план, едно развлекателно шоу има по-малко власт от правителството или парламента. Но в изказването си снощи Трифонов посочи: „Политическата класа, като не иска да ни гледа отвън пред парламента, ще ни гледа вътре.“ Израз на вече натрупана сила ли е това, от казана много истина, или просто арогантност? Та колко хора могат да си позволят дори да изрекат подобна дързост, особено след повече от десетилетие неуспешни и залиняващи протести по паважите край сградите на властта (включително и актуални такива)? Следователно новият политически проект е по-слаб от официалната власт, но и твърде много по-силен от всеки „обикновен човек“. Тогава се намесва цялата машинария на медиите, за да убеди зрителя, потребителя, гласоподавателя, че новият силен е на негова страна; да приеме в крайна сметка чрез сила месианския мотив.
Подобни статии:
Във втория случай – когато паресиастът не е непременно в слаба позиция, но говори в името на слабия – Трифонов също изпада в тежко противоречие. Пример за това е случай, който пряко касае dВЕРСИЯ – сигнала към Комисията за защита от дискриминация срещу антиромските карикатури на Чавдар Николов. Тогава Слави обяви, че истинската жертва е Николов и отново се позова на свободата на словото. Свободата на словото на известен артист да унижава публично системно смазвани хора.
Проекти като новообявеният на Трифонов и компания трябва да бъдат посрещнати с пълен бойкот и да бъдат запратени в политическото небитие, на което принадлежат поначало. Когато роми или други системно потискани хора обявят „Политическата класа, като не иска да ни гледа отвън пред парламента, ще ни гледа вътре“, и много други ги чуят и им повярват – всъщност, когато това стане изобщо въобразимо – надежда може и да има. Засега сме на територията на клишетата – като това, че народът няма нужда от поредния месия, който да реши проблемите му. Месиите продължават да се появяват, продължава и възходът на шоу-демокрацията – от Бареков, Сидеров, Кошлуков, Марешки и Тръмп, до стотиците симулации на демокрация в разните реалити и дискусионни формати.
Такива като Трифонов са само върхът на огромен айсберг, който може да бъде преодолян само с систински демократични инициативи и проекти, практикуващи истинска паресѝя от и за тези, срещу които е световната несправедливост.
dВЕРСИЯ не спира да опитва да бъде такъв проект, и ето защо не можеше да си спести коментара.
