В началото не бе свободата на словото: развития по един карикатурен случай
В началото не бе свободата на словото. В началото бяха свободата, равенството и братството. Свободата на словото дойде малко по-късно, при това, както коментира Жак Рансиер, за да предпазва гражданите от това мнението им да бъдe ограничаванo от страна на държавата. После нещо ужасно се счупи, и ето ни сега тук…
За какво става въпрос?
През октомври 2016 г. подадох сигнал в Комисията за защита от дискриминация (КЗД) срещу карикатура на Чавдар Николов, публикувана на сайта Терминал 3. Съответно, и двата субекта посочих като ответници. Това предизвика публичен скандал, в хода на който стана ясно, че насрещната страна по гръб няма да падне. После научих, че сигналът ми е допустим и КЗД започва преписка. После Николов напълно съзнателно (както разбирам от собственото му становище пред КЗД) публикува на същия сайт напълно идентична карикатура, макар и по различен обществен повод, което ме накара да допълня сигнала си. Фактът, че според него в карикатурата фигурира и неговия образ, няма никакво отношение (водачът на каруцата).
Твърдението ми и в двата случая е съвсем просто. Ако искаш да правиш социална (или политическа) критика чрез осмиване, прави я срещу силните, не срещу слабите (NB: „срещу силните чрез слабостта на слабите“ е подход, който ще засегне малко силните и много – слабите). Това е нещо, което трябва да се очаква от добрата карикатура. Още повече, че да нарисуваш как някой повръща, не издава какво е причинило повръщането – препиване или отрова. Да нарисуваш някого като беден не подсказва нищо за това как е станал такъв – от наследство, от грабеж, от системна политика… А ако искаш някой да носи персонална отговорност, че е беден, изобрази го, персонифицирай го така, както персонифицираш министъра. В случай, разбира се, че имаш тази наглост и че знаеш кой точно е този беден по-напред, защото, уви, бедните са по подразбиране анонимни.
Всичко това се оказа напълно непонятно за ответниците. Те упорито настояват, че карикатури с грозни, мръсни, скупчени, просещи роми и министъра не осмиват ромите, а министъра… И нещо повече – че имат абсолютното право да продължават да го правят.
Този ноември месец страните по преписката получихме уведомления за призоваване и дойде време най-накрая да се срещнем в залата на Комисията. Първо и последно заседание, оказва се. Така че тази статия идва от намерението да обобщи скорошните развития, преди да се стигне до развръзката (която може да настъпи и след още една година – никой не знае).
Подобни статии:
Непоносимата лекота на словото
В деня преди заседанието се запознах с преписката и най-вече със становищата, подадени към КЗД от ответниците (Чавдар Николов и Сдружение „Център за гражданската активност“). После, разбира се, присъствах на заседанието. Бяхме аз, от едната страна, а от другата – Чавдар Николов и неговият адвокат, плюс адвокат от името на сдружението. За тези два дни прочетох и чух аргументи, които не се различават качествено от тези, които чета и слушам от една година. Сега обаче, впрегнати в опита да звучат юридически сериозно, по количество и дълбочина те са още по-забележителни от преди. Та ще си позволя да ги изложа накратко.
Първата група аргументи попада под заглавието „Е ли това всъщност онова?“, и са необходими, предполагам, в практиката на всеки уважаващ себе си адвокат. Тук присъстват искания за експертиза дали това са карикатури или са нещо друго, дали са „различими“ нарисуваните персонажи помежду им, и най-вече – дали нарисуваните са роми или не са роми (допълнено от имплицираната теза, че по-скоро аз дискриминирам, внушавайки, че някой беден, грозен и мръсен е ром).
Втората група аргументи е по-интересна. Тя може да се озаглави „Демокрацията е под смъртна заплаха и аз ще умра първи“. Изказа се мнение, че КЗД е направила грешка да приеме сигнала ми, тъй като не съм пряко засегнат, което, освен като опит да се обясни на Комисията каква ѝ е работата, трябва да се счита и за непознаване на Закона за защита от дискриминация, който различава сигнала от жалбата именно по линия на това, че понякога някой не е пряко засегнат, а изхожда от обществения интерес. После от адвоката на сдружение „Център за гражданска активност“ беше призован духът на Шарли Ебдо чрез цитиране на извадки от съдебни дела срещу френското списание. Това, че става дума за напълно различна юрисдикция (Франция), беше заметено с аргумента, че става дума за една от най-старите демокрации, както и с имплицираното послание, познато отпреди една година, че да се заведе дело е почти като да се предприеме терористичен акт. Но тази линия достига и по-далеч. Според Чавдар Николов моят сигнал представлява опит за сплашване и покушение срещу демокрацията. Според него моите аргументи си приличат с тези на убилите карикатуриста Райко Алексиев чрез Народния съд през 1945 г. Или иначе казано, ако днес КЗД реши, че карикатури не могат да унижават никого по етнически признак, кой знае – може утре артисти да бъдат разстреляни от терористична държавна комисия.
Третата група аргументи не заслужава име, но пример за тях може да бъде цитиран дословно: „Илия Бешков сравняваше карикатурата с опашката на кравата, която разгонва мухите. Видно е и днес, че тя има същата роля, независимо от естетически и морални съображения.“ Които и да са точно мухите във въображението на артиста.
Един карикатурен случай
„Названието карикатура произлиза от италианския глагол преувеличавам. Тоест, още в названието е заложен повод за негодувание като този на г-н Додов в наши дни.“ (Пунктуацията от становището на Николов е запазена, а глаголът е „caricare”, както прецизно посочват в становището си адвокатите на сдружението.) Определено в целия случай става дума за преувеличение, но какво точно преувеличение? И извиква ли то смях?
Николов настоява, че карикатурата по дефиниция преувеличава в своите изразни средства, но така и не стана ясно до момента какво точно и у кого преувеличават неговите две карикатури. Очите на Кунева в качеството ѝ на министър на образованието? Светлоотразителната жилетка на Борисов в качеството му на министър-председател, внезапно загрижен за добруването на всички деца? Или черността, скупчеността, полуголотата и просията на ромите в качеството им на и без това презряно малцинство?
Ако останем в карикатурите сами по себе си, всеки може да прецени самостоятелно. Ако видим карикатурите в контекста на целия публично-правен случай обаче, преувеличението е другаде, а смехът не е ясно дали е повече.
В началото не бе словото, а бяха свободата, равенството и братството (в „една от най-старите демокрации“). Сега се оказва, че, дори когато държавата позволява с цялата си институционална сила несъгласие да бъде изказано, ако то бъде насочено срещу определени поведения, които все пак не се съгласуват с официалния ѝ ред, както и срещу определени субекти, то това несъгласие се провижда като авторитаризъм. Само че такъв през отделно лице, докато самата държава изчезва напълно. Това е забележителен начин на мислене, който обаче демонстрира колко гъвкаво се променят обществените институции през историята в зависисмост от това какво въображение за развитието доминира (и който се споделя от най-различни десни субекти, включително когато фашисти пледират за свобода на словото). Същото, което би трябвало да демонстрира тържеството на правовия ред в настоящата либерална държава, може да бъде основа за фантазии за тоталитарно минало-бъдеще (Комисията за защита от дискриминация спрямо Народния съд). Това е забележителен начин на мислене, но само той прави възможен аргументативния лупинг, при който едно административно дело се явява като условие за следващ терористичен акт. Слепотата за това иначе фрапиращо различие е свидетелство за една по-широка и разпространена слепота, касаеща именно „свобода, равенство, братство“. Тоест, че, когато сме изоставили равенството и братството, свободата може да остане за тези, които и без това се ползват от нея по-спокойно – карикатуристи, журналисти, адвокати…
„„Обичам да се шегувам, че на нас ни липсва СС – справедливост и солидарност. Като няма справедливост, ние не сме и солидарни. Ние сме страшно разделени.“ Това казва карикатуристът Чавдар Николов в интервю пред Ивет Добромирова за уебсайта Терминал 3, публикувано на 23 октомври тази година.“ С тези редове започнах първата си статия по случая, и с тях приключвам, очаквайки решението на държавата.
Защото някой трябва да спаси либералния консенсус от собствените му поддръжници. Някои може го правят заради самия него; други го правим, за да не дойде окончателно задаващото се и без това по-голямо зло. Не ни трябва никой саможертвен карикатурист, за да се изясни за какво става въпрос, щом като можем да погледнем поне последните три български правителства. Едно дело срещу една карикатура едва ли ще възпре тенденцията. Но трябва дебатът да остане жив.
Случаят остава отворен, докато Комисията не се произнесе. Дотогава искам да благодаря на Радослав Стоянов, без чиито труд и компетентност пътят дотук щеше да е доста по-труден, ако не и невъзможен, както и на всички, които следят казуса и изразяват своята подкрепа.
За повече детайли от спора можете да прегледате бележките по същество, изискани от състава в края на заседанието в ролята на последни аргументи преди решението тук.
Заглавно изображение:
Карикатура за правата на малцинствата и Ньойския договор, 1 януари 1932 г.
Заглавието на книгата вдясно е заменимо с „Либерален консенсус“.
