Рая Апостолова за dВЕРСИЯ

Едно от развитията, които пропуснаха коментаторите на Брекзит, е последвалата легитимация на категорията „турист за социални помощи”. Ако допреди Брекзит единствено се удивявахме на словосъчетанието или пък снизходително го пренебрегвахме като поредния мит, то след Брекзит стана необходимо да се вгледаме в неговата структура и отвъд абстрактността му. Понятието започна да набира сила през 2013 г., когато Дейвид Камерън упорито ни убеждаваше, че „мигрантите по бедност“ от ЕС са във Великобритания, за да злоупотребяват със социални помощи и затова правилата за свобода на движението в Съюза трябва да бъдат променени. Така започнаха и договорките за излизането на Великобритания от него. Свободата на движение и туристът за социални помощи бяха и в основата на преговорите от февруари месец тази година между Великобритания и ЕС. Тогава стана ясно, че Европейската комисия е готова да подкрепи намеренията на няколко държави членки относно правилата за свобода на движение именно с цел спирането на този вид „туризъм“. Германия, въпреки въздържания си тон, пожела същото.(1)

Туристът за социални помощи (ТСП) илюстрира една нова властова конфигурация спрямо концепцията за насилие. Насилието се съдържа и идва със самия бягащ. За разлика от бежанеца, страната, от която се бяга, не е дефинирана като насилствена. Туристът за социални помощи възприема формата на насилието, което се крие в изчезващата социална държава и от което той бяга.(2) Туристът за социални помощи, ни се казва, насилства държавата, в която пристига. Въпреки че ТСП бяга от икономическата категория „бедност”, това, което структурира отношенията между туриста и пазара на труда, от една страна, и държавата, от друга, е потенциалната злоупотреба с местната социална държава. Свободата на движение е дефинирана като проксито, което скъсява разстоянието между потенциала и действителността на злоупотребата.

Брекзит престана да бъде „това, което няма как да се случи.“ Вече е факт. Последствията може да са тревожни. Всяка изказана дума и всеки (не)осъществен акт, които са били насочени към т.нар. туристи за социални помощи, са предопределени да се появят наново, стъпка по стъпка и спрямо значението си, което са придобили преди Брекзит. Но Брекзит не бива да се мисли като нещо, което е строго и тясно великобританско. Политическите линии, очертани по-горе, са европейски феномен. И като такъв е добре той да се изследва извън привидното му единствено местонахождение. По-долу ще се занимая с това как конфликтът, който катурна лодката във Великобритания, се разгърна и продължава да се разгръща и в някои градове в Германия.

*

Да полицействаш свободата на движение

Докато вървя надолу по Гьотещрасе, за да стигна до активистката група Civil Courage [букв. „Граждански кураж“], с която ще работя отблизо в рамките на теренната ми работа, една тълпа привлича вниманието ми. Виждам около двадесетина човека, застанали на едно кръстовище, и полицейски миниван, паркиран зад ъгъла със светещи сигнални лампи. Миниванът е на Финансовия контрол за работа на черно (FSK) или немския Финансов контрол за нелегална заетост – полицейски отряд, ръководен от немските митнически власти. Въпреки че е първият ми ден на терен, нещо ме кара да мисля, че тези хора са българи. Чувала съм и преди за „контрола“  полицейски проверки, при които така наречените „работници от ъгъла“ биват принуждавани да представят документи и да отговорят на „рутинни“ въпроси за целта на стоенето им на ъгъла. Кръстовището е и политическа точка на пресичане. Мъжете обикновено отиват към него в около 6:30-7 ч. сутринта и остават до късния следобед или докато се стъмни. Зависи от деня. Понякога работодателите идват като на ята, а в други дни въобще няма работа. Докато седят по ъглите, разговорите, кръжащи около намирането на всекидневно препитание, преминават в клюкарене. От новоназначения асистент в центъра по труда до старите двуетажни легла в приюта за бездомни: човек трябва да е винаги в крак с най-добрите оферти в града, от които се очаква да му улеснят живота. България рядко е тема на разговор, освен когато се отнася до семейни въпроси или до новопристигнали работници.

Обикновено хората се разпръскват и скоро след като полицията си замине, се преместват от другата страна на кръстовището. Докато се приближавам към тълпата, виждам човек в началото на 30-те си години, когото познавам от предишните ми посещения в Мюнхен. Има около шестима мъже от България, наобиколени от дванадесет полицаи. Полицаите, от които само една е жена, носят зелени жилетки и през по-голямата част от времето гледат безмълвно някакви документи или разговарят помежду си и по радиостанциите си. Единствената глъчка идва от работниците, които са разгневени заради поредната полицейска проверка. Сред тях се намира и преводач от турски език, който, както по-късно ми беше казано, е бил изискан от Финансовия контрол, защото комуникацията между българите и полицейския отряд дълго време е била възпрепятствана. Работниците превключват от български на турски, за да подкопаят властта на преводача, а и – когато и аз се присъединявам към сцената – за да ми обяснят колко варварски се държат полицаите.

Кадри от протестите срещу условията на труд при строежа на Mall of Berlin през 2014 г.

Работниците, които обикновено стоят на кръстовището на улиците X и Y, са български турци. Да седят там е малко или много единственият начин, по който могат да си намерят работа, която пък от своя страна често продължава няколко седмици, а понякога едва няколко дни, и обикновено е в строителния сектор. „Сивият“ пазар на труда в Мюнхен, поне що се отнася до българите, е разграничен териториално, така че в него се помещават групи от различни части на България. Докато този определен ъгъл е запазен за хора, идващи от Пазарджик, едва десет сгради по-надолу по улицата човек среща просяци, напуснали Омуртаг и за които са смята, че са предимно роми. Всъщност те никога не са се самоопределяли като такива в рамките на разговорите ни, ами съм чувала това от представители на немски неправителствени организации, които работят с тях. И двете групи спадат в категориите „мигранти по бедност“ или „турист за социални помощи“, които бяха изковани в речите на Камерън и Фридрих.(3) За новодошлите от други градове е почти невъзможно да станат част от тези два пазара на труд. Границите им се пазят зорко, защото става все по-трудно да намериш работа или да останеш на улицата, без да бъдеш премахнат оттам или да бъдеш обвинен в „просячество“ или „нелегален труд“. Марта, жена на около седемдесет години, която проси по улиците на Мюнхен от 2007 г. насам, беше натрупала глоби в размер на 50 000 евро, когато се запознах с нея в офиса на Каритас през 2014 г.

През месеците между октомври 2013 и февруари 2014 г. полицейските проверки бяха толкова интензивни, че темата занимаваше Civil Courage, работниците и дори пресата. Основната причина за това беше особен вид полицейска проверка, която бе проведена през октомври. Само няколко месеца по-рано, през август 2013 г., собствениците на някои от местните магазини около кръстовището на X и Y бяха разпространили петиция срещу работниците от ъгъла. Обектите, срещу чието присъствие беше насочена тази петиция, бяха два: „незаконният пазар“ и „тълпите работници.“ Тя изискваше от местните власти да се справят с тези два проблема, чието рамкиране следваше линията на това как бизнесът си представя какво е това „нормална работна обстановка”. А тя бе именно всичко, което не е „пикня по улицата”, „агресивно поведение”, „чоплене на семки”, „храчене“ и като че ли най-вече нелегалност. Като всеки социално отговорен бизнес, и този в Мюнхен беше загрижен за това как пристигат тези работници. Подписалите петицията изразиха своето желание да се прибегне към „едно социално и човешко“ разрешение на проблема, произтичащ от трафиканти, криминално проявени подизпълнители и всичко, което възпрепятства нормалността и цивилизования начин на живот.

Петицията конституира особен вид пазарно пространство, което е част от това, което Цинг (2009) нарича капитализъм на верижното снабдяване, (бел. прев. името на понятието на английски език е supply chain capitalism) и където подизпълнителите представляват юридически единици, дисциплинирани от тоталността на веригата.(4) Много работници пътуват до Германия, осланяйки се на такъв тип вериги и зависейки от подизпълнители, които да им намерят работа. Подизпълнителите често играят ролята на пътуващи посредници; те намират заетост, възможности за пренощуване и дори храна. Много други работници обаче, както е и случаят с този определен пазар, идват в града и намират подизпълнители на място. Пазарът в Мюнхен е такова едно място. Тук виждаме как пазарът излиза наяве като „замърсен“ обект. Той вече не е просто улично кръстовище, ами се превръща в специфично позиционирана пространствена (и, като такава, социална) пресечна точка, където се кръстосват нелегалността, трафикантите, прекъснатата мобилност за онези, които не са обезателно част от нея, абнормалността и мръсотията. Както виждаме, отговорът на този вид замърсяване е социално отговорната регулация. Гореспоменатата петиция не само говори за вида на конфликти и преговори, които съществуват в този определен квартал. Тя също показва какви пространства се създават от капитала, чиято акумулация е част от експлоатационна верига и където насилието на държавата опосредява отношението между подизпълнителите, труда и „местните бизнеси“.

Година преди отварянето на работните пазари на Европейския съюз за българи и румънци, срещу тях беше започната напълно развита кампания на европейско ниво, по време на която свободата на движение бе дискурсивно преформулирана от различни политически фигури. От това да бъде възприемана като право, към което можеш да се стремиш и което обогатява пазарните отношения на континента, и като един от основните отпори срещу национализма, свободата на движение започна да се асоциира с потенциала ѝ да направи възможна злоупотребата с националните системи за социална сигурност. Въпреки че кампанията беше насочена срещу новата дискурсивна категория на „туриста за социални помощи“, дневните работници в Германия, чийто статус бе на самонаети, се превърнаха в обекти на държавна репресия и расизъм, тъй като категориите се използваха взаимозаменяемо. Щом си самонает работник от ъгъла, то ти си и непременно турист за социални помощи. Допринасяйки към гротеската, петицията единствено увеличи напрежението в града.

Мюнхен стана свидетел на безпрецедентни полицейски обиски на дневния пазар на труда. Между октомври и декември 2013 г. ежедневните полицейски проверки обикновено се случваха рано сутринта, гонейки както работодателите и подизпълнителите, така и работниците. Никола, българин в края на шейсетте си години, който е работил за голяма фабрика между 1974 и 1987 г., но не е могъл да вземе пенсия заради реформите от 1997 г. в България, беше един от често проверяваните. „Това е унизително. Аз съм възрастен човек.  [Полицията] бърка в джобовете ми. [Те] ни събличат голи, понякога дори на улицата, пред очите на всички. Това наричам срам.“ Един от най-ярките примери за полицейска проверка се случи на 21-и октомври 2013 г. около 8 ч. сутринта, когато тридесет български работници бяха избутани в заден двор близо до централната гара от двадесет полицаи. Работниците трябвало да подпишат документи, които не разбирали, а полицаите ги сплашвали, разпространявайки погрешна информация, че могат да бъдат глобени с 1000 евро, ако бъдат хванати да работят.

Кадри от протестите срещу условията на труд при строежа на Mall of Berlin през 2014 г.

И все пак, най-бруталната полицейска тактика беше приложена точно преди освобождаването на работниците, при което те бяха принудени да носят зелени неонови гривни, така превръщайки се в „маркирани“ работници. През следващите няколко дни се виждаха маркирани българи, които обикаляха из квартала. „Унижение”, „страх”, „гняв“ и „безсилие“ бяха само някои от думите, използвани от тях, за да опишат жеста на маркирането. Според прессъобщение, разпространено от полицията, неоновите гривни служели за това да посочат кои хора вече са проверени, така че да не се случват двойни проверки. Работниците обаче се страхуваха, че гривните съдържат електронни чипове, които биха могли да проследят движението им и тъй като страхът надделяваше, не искаха да ги премахнат. Тревогата беше твърде силна, за да действат рационално. Хората се чувстваха като в капан, тъй като възможността от това да бъдат проследени означаваше, че не могат да се качат в колата с подизпълнителите и, съответно, да намерят работа.

Докато страхът и несигурността нарастваха, хората започнаха да отправят запитвания относно действията на полицията. Civil Courage разпространи прессъобщения и се свърза с шефа на Финансовия контрол за работа на черно, за да постави под въпрос зелените гривни. Г-н Луфт, завеждащ Финансовия контрол в Мюнхен, се отзова незабавно. Той увери, че неоновите гривни са само за да предотвратят дублиране на контролните проверки и, че единствената им цел е да информират дневните работници за „правата и отговорностите им“. Аргументите му се опитваха да уверятт Civil Courage, че и двете страни искат същото: по-добри условия за българските работници. Според Луфт обаче единственият начин да се противодейства срещу „нелегалното посредничество“ и „трафиканството“ е чрез достъп до тези криминални групи, който може да бъде осигурен единствено през самите работници. И тук, както и често забелязваме покрай мерките срещу „нелегалните бежанци“, борбата с „нелегалността и експлоатацията“ на трудовите пазари се провежда за сметка на тези, чието препитание е зависимо именно от условията, създадени по отношение на подобен тип структури. Член на групата описа позицията на г-н Луфт като арогантна.

Скоро след това новините за маркирането, наложено отгоре, се разпространиха и от немските Зелени. Различни радио станции също подеха историята. Но въпреки видимостта на полицейското насилие, градът прилагаше и други, по-незабележими тактики. Вкарването в черни списъци на адреси, така че да се предотврати последващата регистрация на българи в Мюнхен; сплашването на немски граждани, които са помагали с адресната регистрация; разпространението на опорни точки за това „как да се държим с български и румънски граждани“ сред офисите на социалните служби. Това бяха само някои от ежедневните реалности за дневните работници, немските граждани и наетия от града персонал.

Случаят с маркирането не беше последният обиск. Подобни практики се превърнаха в нормалност в месеците преди януари 2014 г., в добавка към случаите, в които работниците често се оказваха в работни отношения, при които за труда им не се изплащаха надници  бяха вкарвани в затвора заради незаплатени билети за градски транспорт или пък се оказваше, че не могат да си намерят подслон поради правилото за температура под 0˚C в приютите за бездомни.

Нормализация на нормата

Смятам, че Балибар е на прав път, когато пише за нормализацията на свръхексплоатацията. Той признава, че е налице теоретична трудност в разграничаването между свръхексплоатация и експлоатация, тъй като всяко извличане на принаден труд вече води до свръхексплоатация. Въпреки всичко, той предлага да наричаме условията на капиталистическа употреба:

…нормализация на свръхексплоатацията. Обратната им страна е класовата борба, която се стреми да постави граници, така да се каже установявайки „нормални условия на експлоатацията“, които по тази причина са лишени от всякакъв технически или икономически обективен критерий. Наместо това, те просто изразяват едно нестабилно отношение на силите между тенденцията към свръх-експлоатация и обратната тенденция или съпротивлението, което я понижава. (Балибар, 2015, курсив от автора)(5)

С теоретичната трудност, произтичаща от разграничаването на експлоатация от свръхексплоатация, идва и теоретичната трудност да се съгласим как изглежда структурата на нормата на капитализма. С други думи, редно е да твърдим, че формите на труд, които се разгръщат днес (наднормено работно време, неизплащане на надници, еднодневни трудови договори, затруднено възпроизводство, включването на детски труд в производството и т.н.) и които често биват наричани прекаритет, всъщност не са пост-фордистки, а пре-фордистки. Капитализмът се завръща в нормата си. Наблюдаваме нормализация на нормата и съответно опити да се дисциплинира тази нормализация. По време на престоя ми в Мюнхен стана отчетливо ясно, че политическите и ежедневните борби на българските работници и техните немски приятели се въртяха около въпроси като неизплатени надници, подслон, социални помощи и полицейско насилие. С други думи, около опита да се укротят вече съществуващите форми на тези отношения и да върнат експлоатацията (и възпроизводството) обратно към Кейнсианската ѝ версия на ненормалност, т.е. платен труд, който да гарантира подслон, детски надбавки, пенсия, здравни осигуровки и пр.

Местната Civil Courage е политическа група, която се среща всеки вторник и прекарва часове в попълване на документи за неизплатени социални помощи, в опити да се свържат с подизпълнители и да ги накарат да изплатят дължимите надници, както и борейки се за правото на подслон. Групата е малка, въпреки че броят на ангажиращите се в нея варира. Когато бях там, четири немски граждани бяха непрекъснато въвлечени в гореспоменатите дейности. Останалите бяха предимно онези българи, които стоят на кръстовището на X и Y. Комуникацията между немците и българите е доста трудна, тъй като не всички говорят същия език и дори когато някои от българите говорят немски, то той все пак не е достатъчен. Проблемите, пред които се изправят българите обаче, с години вече са сходни и затова е достатъчно някой просто да покаже определен документ от Бюрото по труда и вече всички са наясно какво е нужно. Прем Раджарам (2015) пише, че капитализмът не е неутрален преводач, ами „превежда потенциала и желанието (потенциала за достойнство, желанието за образование) в определено материално обезпечаване.“(6) По подобен начин, формите на експлоатация и съответните начини на възпроизводство се превеждат адекватно в борбите за нормализация на свръхексплоатацията. Рядко е нужно да се говори за това, което е нужно. Монотонността на капитализма, онова негово „вече е било“ банализира и монотонизира борбите, така че вече да не е нужно да бъде споделен същият език. Свръхексплоатацията има свой собствен език, който се предполага, че владеят както активисти, така и работници.

В месеците след полицейските проверки със зелените гривни тактиките на сплашване не спряха. Всъщност това продължаваше дори и две години по-късно, когато се срещнах с Борис през октомври 2015 г. Хората все още бяха проследявани до работните им места, заплашвани с глоба от 1000 евро и три години условна присъда, ако бъдат хванати да работят нелегално. За много от тях нищо не се бе променило след 2014 г., други сега работят във фабрики близо до Мюнхен или в други градове, където ниското заплащане се компенсира от сигурността на това да имаш постоянна работа. Но през 2013 г., действията на полицията и общината в Мюнхен не останаха неоспорени. Няколко опита за политическа организация все пак се състояха.

Първият опит се случи точно след случая с маркирането. На 25-и октомври 2013 г. хората влизаха и излизаха от офиса на Civil Courage и обичайната летаргия от попълването на документи и свързването с и заплашването с юридически постъпки на подизпълнители най-сетне беше прекъснато от гнева на работниците. Когато хаосът се усили, беше взето решение, че следващият вторник ще се състои организационна среща. Готвеше се протест.

Кадри от протестите срещу условията на труд при строежа на Mall of Berlin през 2014 г.

Когато отидох в офиса следващата седмица, се изправих пред обичайната монотонност. Всички просто си седяха около правоъгълните маси, поставени така, че да образуват по-голям квадрат. Немските активисти попълваха документи, превеждаха писма, получени от хората от общината относно такси за градски транспорт, разрешения за престой и документи за социални помощи. След като влязох, срещата вече можеше да започне, защото бях единствената, която говори български, а преводачите от турски не се намираха никъде. Разпитвайки из стаята, видях само Радой и двама или трима от другите, които бяха и при маркирането. Незабавно отидохме да търсим другите. Излизайки обаче не можах да не забележа, че останалите в офиса изглеждаха разочаровани. За тях това означаваше, че попълването на документи е приключено за деня и на дневен ред е излязла „политиката“.

„Много си тръгнаха. Взеха автобусите“, каза ми Радой – сам мъж на около четиридесет години, който е дошъл в Мюнхен в началото на 2000 г. и е успял да вземе разрешение за работа. Радой ми разказа това, докато пушеше цигара, а ние вървяхме надолу по улицата, търсейки хора, които да се присъединят към срещата, в която щеше да се обсъжда протестът. Въпреки раздразнението му, намерихме поне десет човека, които имат интерес да се присъединят към разговора. Когато се върнахме на мястото, имаше още десет. Малко преди срещата да започне, някои спонтанно протестираха, че „сега е нашето време [да ни помагат с документите]“. Насред дебата дали да имаме организационна среща, или да се продължи издирването на нечестни подизпълнители и заплахи за лишаване от свобода, влезе новодошъл и, чувайки ме, че говоря български, ме попита: „Тези [сочейки към немците] правят ли нещо за цигани? Могат ли да ми намерят работа?“

Протестът срещу полицейското насилие така и не се състоя. Въпреки непрестанните опити от страна на Civil Courage политически да подкрепят работниците, така че да се организират около проблема за полицейските набези, видима борба срещу тях така и не се осъществи. Страхът, по-належащите проблеми и възможността за бягство са някои от причините за невъзможността да се даде отговор на действията на града. Както ми каза Младен, млад мъж на около 25 години, който беше дошъл три месеца преди началото на полицейските набези: „Сега отивам във Франкфурт. Явно на лицето ми е изписано, че съм българин, и Мюнхен не може да ми предложи нищо повече. Ще си намеря работа някъде другаде, но не мога да търпя унижението тук.“

Както виждаме, мигрантът не е просто онзи, който е контролиран чрез опита за имобилизация, но и в крайна сметка е субектът на свободното движение. Мигрантът, чието движение не е ограничено, е доведеният до съвършенство либерален субект. Както Котеф (2015: 4) красноречиво показва: „през цялата история на либералната мисъл, движението функционира като център, около който се материализира либералното тяло.“ (курсив на автора) (7) В допълнение към това либерално тяло не бива да забравяме важността на движението за отношението между капитал и труд: либералното тяло е неразделимо от материалните си условия.

Правото на свободно движение разпределя труда териториално и обуздава политическата организация. Нормативният статут на правото на движение не позволява то да бъде прекратено от националните държави. Въпреки това, репресията често избягва нормалността, така че да докосне обекта си по уж недиректни начини. Когато популярността на дясната реторика спрямо българи и румънци се усили, градът Мюнхен трябваше по някакъв начин да прекрати законното право на движение чрез вторични мерки, т.е. да предотврати последващо движение в рамките на границите си и по този начин да направи града непривлекателен за т.нар. туристи за социални помощи, използвайки репресивни мерки, които да повлияят на социалната и физическа сигурност на работниците. Човек обаче има избор: да избяга от такива репресии, като приложи правото си на свободно движение. И много действително направиха така. Виждаме, че бягството се е превърнало в неотделима част от правото на придвижване. Непрекъснатото бягство възпроизвежда определен тип сила на труда – такава, която винаги е на път. Свободата на движение кръжи между възможностите за бягство и сгодните случаи за експлоататорите.

Европа е миниатюрна

Кадри от протестите срещу условията на труд при строежа на Mall of Berlin през 2014 г.

Представата за свободно движение е направила възможно едно пространствено-времево измерение на пътуващия труд, където става все по-лесно (и необходимо) да напуснеш едно място за друго. Заемайки тази пресечна точка, то сгъстява време-пространството, докато освобождаването на (евтин) труд от едно място довежда до придобиването на работна сила на друго. Европа се е превърнала в миниатюрно пространство за пътуващите работници. Необходимостта от виза, граничната проверка, несигурността от пътуването и зависимостта от трафиканта не са налице, за да забавят това пътуване. Тъкмо обратното, посредникът на пътуването (който също така е и посредник в производството и възпроизводството) въплъщава същинския дух на капитализма. Той винаги открива нови работи и градове, прави сделки с компании. По време на честите ми пътувания с автобус до различни европейски градове срещам именно такива работници. Те прекосяват европейското пространство, в зависимост от това къде ги повикат подизпълнителите. Двама работници, с които се запознах през ноември на международната автобусна гара във Франкфурт, набързо ми скицираха маршрута си от през последните няколко месеца: от строителни площадки в Испания до селскостопански полета в Чехия и Италия до полета в Англия. Не бяха оставали на едно място за повече от три месеца. Често такива „повиквания за работа“ завършват с разочарование, тъй като обещанията биват нарушавани и мъжете и жените биват принуждавани да напуснат. Някои отиват в следващата европейска страна и към следващата договорена с подизпълнител работа. Други се връщат обратно в родните си страни, за да изчакат поредното обаждане, така че да прекарат известно време със семействата си. И все пак, дори и да има работа, това не означава, че човек може да се препитава от нея.

Надниците вече рядко се заплащат. Такава е историята на работниците, които станаха известни и като работниците от Мола на срама. Това са румънци, работили на строителната площадка на Мол ъф Берлин през август 2014 г. Позорният мол беше построен в бързо развиващия се квартал около Лайпцигер платц – зона, която все повече започва да прилича на Таймс скуеър в Ню Йорк. Огромната сграда, обхващаща дължината на няколко улици, струва около един милиард евро, което я превръща в най-скъпоструващата прищявка в бизнеса със строителство на молове. Историята на румънските работници е идентична с тази на десетки други, които съм чувала по други места в Германия и по време на автобусните ми пътувания. Приятел на приятел с свързва с един от единадесетте мъже и му предлага работа. Този приятел също има приятел, който търси повече работници, по възможност от България или Румъния, тъй като те се движат свободно. Сделката била да има договор, добро заплащане и такса от 150 евро за настаняване в споделено жилище. Пристигайки в Берлин се оказва, че няма договор, заплащането е 5 евро на час (при законен минимум 8.25 евро), а апартаментът не съществува. На румънските работници често се налага да спят на улицата. През следващите три месеца често стават обект на поведение, което описват като унизително, от страна на подизпълнителите: то се простира от разликата между обещаното и реалното заплащане, през неосъществените възможности за настаняване и в крайна сметка до липсата на всякакво плащане на надници. Работниците сменили един от подизпълнителите заради неизплатени надници и се оказали в същата ситуация със следващия. „Стотици румънци напуснаха [строителната] площадка, без да им е било платено точно преди да дойдем“ ми казва Серджо. Това, че не знаели за неизплащането на надниците, може би би могло да бъде обяснено и с факта, че и единадесетимата били дошли да работят в Германия за първи път. Неизплатените надници са се превърнали в норма. Въпреки многократните уверения от българските и турските им колеги, че „няма да издържат и месец“, румънците решават да организират протест.

На 2-ри октомври 2014 г. петнадесет румънски работници разпъват банер пред офиса на един от подизпълнителите. На банерите се чете „Metatec Fundus GmbH, робството е защитено от закона в Германия.“ Тридесет и трима човека са готови да излязат на протест, в случай че надниците им не се платят. Броят на хората, готови да се включат в колективно действие, изплашва подизпълнителите и на всеки два или три дни част от надницата наистина се изплаща. 200 евро днес, 300 утре. И все пак изплатената сума не се и доближава до тази, която се дължи на работниците. „Скоро“, чуват румънците всеки ден. Четири дни по-късно работниците започнали да се връщат обратно в Румъния. Напрежението между работниците и подизпълнителя се увеличило още повече, когато последният спрял да изплаща дори и малките порции. Работниците решили да увеличат размера на протеста и се събрали пред главния вход на мола, откъдето минават стотици хиляди пешеходци всеки ден. Няколко дни по-късно близък до тях работник ги свързва със СРП, Свободния работнически профсъюз [нем.: FAU – Freie Arbeiterinnen- und Arbeiter-Union], който е анархо-синдикалистки.

Профсъюзът подкрепя протеста, като издейства подслон за пренощуване и когато е възможно, разрешения за протест и помага с изграждането на стратегия. Кулминацията на протеста се случва на 6-и декември 2014 г., когато с подкрепата на СРП около четиристотин човека участват в тричасов протест. Въпреки големия брой участници и медийния и публичен натиск в полза на румънските работници, повечето от тях се връщат в Румъния. Едва двама от тях бяха все още в Берлин в началото на 2015 г.

Както споменах в началото на този раздел, подизпълнителите често са част от самата общност, от която произхождат работниците. Те могат да бъдат от същото село, квартал или дори да са далечни или близки роднини. В този смисъл, посредникът между капитал и труд не се превръща непременно в субект на антагонизма, какъвто е случаят с Мола на срама. Дори и без такава непосредствена връзка подизпълнителите са намерили стратегии за справяне с потенциални проблеми, произлизащи от съдебни решения за плащания или пък големи протести, които биха могли да сплашат потенциалната работна сила. В такива случаи обикновено обявяват банкрут, преместват се в други градове и намират нова работна ръка. Ролята на подизпълнителите като посредници е по-важна и от инсценирането на отявлена борба. Те са онези, които възобновяват кръговрата на движението, станало незаменимо за веригите на експлоатация.

Разговорите ми с работниците от Мола на срама, както и с различни членове на СРП, ме карат да заключа, че едно от най-големите препятствия, пред които такъв тип борби се изправят, е възможността за тяхното продължение. Изглежда, че на този етап от изграждането на колективната борба, в самото й начало, основната грижа е отправена към закрепването и продължението на съществуването на самото тяло, така че то да продължи да се бори: намирането на подслон, храна, медицински консумативи в случай на нужда. Потребителната стойност на работната сила е сведена до минимум, в чието уравнение свободата на движение изиграва важна роля. Тя се превръща в инструмент на атомизация, която сваля именно стойността на това, което притежаваме като умения и капацитет да се трудим. А намалената стойност означава и сведени до минимум възможности за физическо и социално възпроизводство.

превод от английски – Неда Генова

БЕЛЕЖКИ:

1) За дебатите от 2013 г. виж Апостолова, „Експлоатацията на варварите“, публикувано през 2013 в „Нови Леви Перспективи“.

2) Виж изследването на Ваня Григорова, Употреба и злоупотреба с мита за щедрото социално подпомагане, публикувано през 2016 г. от Колектив за обществени интервенции (КОИ).

3) Ханс-Петер Фридрих беше Министър на вътрешните работи в Германия през 2013 и тясно следваше линията на Камерън по отношение на т.нар. туристи за социални помощи.

4) Tsing, Anna. “Supply chains and the human condition.” Rethinking Marxism 21.2 (2009): 148-176.

5) Balibar, Еtienne. „Exploitation.“ Political Concepts: Critical Lexicon (3.4.) Fall 2015

6) Rajaram, Prem Kumar. “Common Marginalizations: Neoliberalism, Undocumented Migrants and Other Surplus Populations.” Migration, Mobility, & Displacement 1.1 (2015).

7) Kotef, Hagar. Movement and the ordering of freedom: On liberal governances of mobility. Duke University Press, 2015.

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments