Станислав Додов, Боряна Красимирова, Мария Желева

Историята ни започва във Варна.

Краят на юни е и отпускарският сезон се разгаря. Чуждестранна реч се чува от всеки ъгъл. Централният плаж и заведенията край пясъка се пукат по шевовете, озвучени от различен популярен изпълнител всяка вечер. В Морската градина се разнася глъч до зазоряване.

Ремонтът на главната улица, две години по-късно и след четири различни изпълнителя, най-накрая е завършен – с делфински орнаменти около новозасадените фиданки, с разнообразни статуи тук-таме и с окръжени с огради реновирани фонтани. Само пет минути пеша пò на изток Морските бани на Алея първа греят нощем в цялата си стиропорена прелест.

Някои обаче нямат възможност нито да си почиват, нито да се ползват от публични средства и пространства с обещания за добро. И което е по-забележителното, нямат и желание. Заети са да работят и да създават, без някой да ги ръчка.

Едни такива хора са тези, стоящи зад Социалната чайна. Разположени в предоставената им от Община Варна сграда на бившата Общинска банка, те разгръщат социалнопредприемачески модел, осигуряващ едновременно работа на младежи в уязвими ситуации и вкусни чайове на задъханите от разходки посетители на града. През последната поне една година те водиха много битки и си спечелиха значително публично внимание, в резултат на което днес са една от добрите практики в социалното предприемачество в България. Бяха сред финалистите на конкурса за социалнопредприемачески проекти на Нова Броудкастинг Груп и Фондация „Reach for Change“. А тези дни бяха достатъчно любезни, за да предоставят терен на dВЕРСИЯ за дискусията „Не печалби, хора!“ – нашето първо представяне в Морската столица.

Но историята ни, колкото и да ни се иска, не е за Социалната чайна. Историята ни е за други хора с подобна дейност, т.е. предприемаческа.

За това какво е предприемачеството трудно може да се даде една дефиниция, камо ли такава, която да издържа непоклатимо на историческото развитие на нещата. Все пак можем да кажем, че предприемач е този, който 1) сам основава и управлява 2) предимно малко бизнес предприятие 3) с цел печалба и 4) в режим на максимална икономическа автономия. Но в популярните канали не попадаме на толкова безлични дефиници.

Както се изразява Сет Годин, предприемачеството днес е една революция, обръщаща с краката нагоре т.нар. „надпревара към дъното“. Предприемачеството, казва той, се въплъщава от хора, които са избрали да правят промяна, отказвайки да бъдат просто едно безлично зъбно колело в машината на индустриалното производство. Те не просто създават добър живот за себе си, научаваме, но подобряват по различни начини и живота на другите. На това отгоре го правят – както разбираме, обратно на индустриалното производство, – чрез честна надпревара за ресурси, представяйки и развивайки идеите си, ядрото на техния успех. Когато си зает с това, няма време за почивка.

Подобно на Социалната чайна, много други успяха през последните години да си извоюват публично внимание, макар и невинаги да се стремят да бъдат точно социални предприемачи. Срещаме постоянно примери в медиите – да речем, секцията „Предприемач“ на Капитал – за успешни млади хора с уникални идеи, впечатляващи кариери и вдъхновяващи каузи.

В dВЕРСИЯ имаме склонност да си задаваме въпроси, неспокойни, че винаги има още нещо… Когато се разделихме със Социалната чайна, обсъждайки как е минало събитието ни, се запитахме дали предприемчеството се изчерпва с онова, което виждаме в медиите? Коя е пълната противоположност на медийно представените образи, която идеята за предприемачеството все пак може да удържи? И какво можем да научим от това непоказано?

Изкарахме нощта с умове, заплетени в тези въпроси.

На сутринта, докато търсихме в кое заведение да пием кафе, съдбата ни поднесе неочакван източник на отговори.

В близост до централния вход на Морската градина, току срещу стълбите на Фестивалния комплекс, виждаме дядо Киро – една от знаковите фигури на съвременна Варна.

Не можахме да се сдържим и се заприказвахме с надеждата неговият опит и слава да ни дадат отговорите, които търсим.

„Аз съм си частник и собственик,“ казва ни. „Аз си работя, и началник ми е само Оня отгоре.“

Дядо Киро продава пуканки и е предприемач за пример. Наясно е с правилата на играта – „В бизнеса трябва да гониш максимум,“ казва. „В бизнеса трябва да печелиш, за всяка стотинка трябва да правиш разлика.“

Наясно е и че „има винаги трудности,“ но „когато си опрял на живота до стената, нямаш право нито да мрънкаш, нито да хленчиш, нито да се оплакваш.“ „На кого,“ продължава. „На Оня горе? И Той не знае! Мълчиш, мъчиш се, работиш.”

Една от рецептите за успех дядо Киро открива в постоянството. „Трябва да имаш постоянство. Да не подбираш времето – че сега вали дъжд, пък сега пече много.“ И действително, постоянството на дядо Киро е пословично. Лете, зиме, в дъжд и в обеден пек като този, в който го заварваме, силен или слаб сезон – за него няма значение.

Защото Дядо Киро знае, че клиентът е най-важен. „Мен ме интересуват варналии,“ казва. „Аз за тях си работя. Варналии трябва да знаят къде е добро и къде е зло.“ С отдадеността си е спечелил прозвища като „Царят“ и „Властелинът“ на пуканките и „Дядото с пуканките”, до когото е разположен Фестивалния комплекс. На дядо Киро е посветен кратък филм, песен, има си Facebook група… Така че не е чудно, че за някои той е отличен пример за успешен брандинг. Славата и отдадеността му стигат дотам, че в града са се носили слухове как той всъщност не е един човек, а двама близнаци или братя, които се сменят.

„Аз си правя рекламата с качеството,“ обяснява той на какво се дължи според него популярността му. За качеството дядо Киро също си има рецепта. Технологията за правене на пуканки е, както той се изразява, „проста работа, ама за умни хора.“ Като всеки предприемач, и той знае, че начинанието му „не е за всяка уста лъжица.“ Не можем да издадем рецептата му, но можем да кажем, че е четиристепенна и, съдейки по пуканките, с които ни почерпи, е наистина много добра. Несъмнено роля има и количката, в която ги приготвя – тя е създадена по проект на студенти от Техническия университет.

Докато си приказваме, с периферното зрение забелязваме, че рапърът 100 Кила минава покрай нас и се усмихва, виждайки сцената на нашия разговор. Несъмнено, понеже е родом от Варна, и той знае кой е дядо Киро.

Дядо Киро продава пуканки във Варна от 16 години. След пенсиониране почти не е променял местоположението си около входа на Морската градина и всички варненци знаят, че е там всеки ден без изключение. Преди това е бил ръководител движение на ЖП гарата във Велики Преслав. Казва, че най-хубавите градове на България са Русе, Велико Търново и Варна, а останалото е „кърпена работа“. Обръщайки ходовете на съдбата в своя ползва, е избрал да се премести именно тук.

Вече минал седемдесетата си година и въпреки всички превратности на живота, той казва, че е „позитивно настроен – напред и нагоре!“ – единствената формула, която поддържа добрия предприемач. Когато все пак е наистина трудно, казва, че се връща към детството си – как е идвал на лагери във Варна, как помни паметника на Сталин…

И за да се пази още по-добре от тези трудности, казва, че „скромността е по-хубаво нещо.“ „Всичко съм продал – къща, вила, кола, ниви.“ Съветва ни ние също да го направим. „Нищо не ви трябва,“ казва, „освен една паничка манджа и едно креватче. И пет лева в джоба.“

С ясното съзнание, че разполагаме с повече от пет лева в джоба, продължаваме разходката си, замислени върху казаното от дядо Киро. И върху това как той е една жива градска легенда на Варна, известна именно с бизнеса си, която в същото време някак не попада в типичните медийни разкази за успешен предприемач. Въпреки разпознаваемостта си, той принадлежи повече на Варна, отколкото на идеята за предприемачеството днес.

Стигаме до плажната ивица, където също кипи живот. Реновираните Морски бани, изглеждащи от тази страна като изцяло остъклен търговски център; ремонтираната улица, чието обновяване продължава; пъзелът от напълно разнородни отвън и напълно еднакви отвътре заведения…

Шляейки се безцелно на север в посока може би най-големия и тузарски бар с неговите грамадни изкуствени палми, осъзнаваме, че виждаме само два типа хора – такива, които плажуват, и такива, които стоят по заведенията. Всичко изглежда така, сякаш наоколо никой не работи. Сякаш масовото почиване се случва от само себе си.

Докато ходим по напечения асфалт, вляво, в единствената отсечка, в която заведенията не са успели да намерят място, сгушен в храсталаците плътно до скалата, виждаме един фургон с металически цвят. Същаме се, че това е гледка, която не сме виждали от години!

Стрелбище! От онези, които като малки посещавахме по панаирите и селските събори.

Без колебания отиваме да се пробваме с пушка срещу капачките и постигаме недотам лошия резултат 4 от 10.

Запознаваме се със съдържателя, казва се Илия. Занимава се с това стрелбище повече от 20 години, но – също като дядо Киро и обратно на нашите впечатления – казва, че този път сезонът е слаб. Няма туристи; предимно вечер млади двойки минават за кратко. А и децата според него вече стоят само на компютрите.

Основният му проблем обаче от вече два месеца е именно локацията, на която го заварваме. От общината ремонтират участъка от улицата, на която е работил през цялото време досега, и са го сбутали тук, където колите паркират и го запречват. „Като бяхме до дискотеката имаше повече поток. Обеща да ни върне, ама не е казвал кога,“ споделя Илия, имайки предвид кмета.

Внезапно се сещаме, че по цялата главна улица и изобщо в центъра на града, а и наоколо по плажа, други улични търговци, освен дядо Киро, не видяхме. Дали обновяването на града и усъвършенстването на инфраструктурата не е изискало забраната на уличната търговия?

Илия обаче, макар да му е трудно, не се оплаква. За промените в града казва, че са за добро. „Ама да видим. Ето, този кмет направи пътища тук, ама второстепенните още са разбити.“ Смята все пак, че Алеята става хубава и че така трябва.

Днес Илия работи на практика без конкуренция. „На времето имаше, сега няма.“ Останал е единственият упорит представител на този бизнес в района, опитвайки се да го върне към живот.

Но си спомня миналото с добро. „Обикаляхме цяла България – Бяла, Силистра, Попово, Русе, Разград, Трявна… Пътувахме преди, обаче одъртяхме, а и стана вече скъпо. Които са млади, пътуват още,“ продължи той. „Те си имат големи забави – влакчета, стрелбища, те си пътуват. Но в града подобни няма.“

Не разчита на ничия помощ, освен понякога на жена си. „Сам си чистя, сам си монтирам. Жена ми идва чат-пат да помага. И двамата работим, но сега малко я боли кракът.“

В работата си не открива никакви трудности и се справя добре. Може би именно защото осъзнава, че това, което прави, е специално в днешно време, той не се оплаква и продължава да работи усърдно и да вижда смисъл. „Да се радват децата, да получават награди. Даже като не уцелят, пак им давам, да се радват.“

Сбогувахме се с пожелание кметът скоро да го върне на предишното му място и продължихме към плажа.

Тъкмо да решим да се слеем с почиващата тълпа, кръжаща между плажа и заведенията, и се сетихме за сполетялото ни преди минути подозрение. Възможно ли е властите по някакъв начин да са забранили дейността на уличните търговци? Или пък да ги ограничават така, че дейността им да отмре сама? Или дори, не че някой прави нещо целенасочено, а просто… животът си тече?

В разговора се появи идея как, с малко късмет, да проверим предположенията си веднага. Спомнихме си за продавачите на царевица по плажа, на които иначе изобщо нямаше да обърнем внимание, ако не разсъждавахме по темата. Да, строго погледнато, плажната ивица не е улица, но ако властите са решили да се разправят с такива търговци, вероятно биха го направили във всички публични пространства. А какво е Варна, ако не плажът и морето?

Най-близкият плаж, на който да проверим хипотезата си, е онзи с тузарското заведение и грамадните изкуствени палми. Музиката, която се чува от него, озвучава цялата околност.

Три минути по-късно вече газим боси по пясъка в търсене на продавачи на царевица или поне някой, който може да ни упъти към тях. Плажуващите са твърде заети да дремят, да пият или да се плискат във водата, така че единственият ни източник на информация се оказва спасителят.

„А, не, тука няма продавачи на царевица,“ казва, сваляйки очилата от прегорялото си лице. „Това е частен плаж и ги гоним.“

Е, поне за това място – частно – хипотезата ни излезе вярна. Трябваше обаче да продължим в обратна посока, към Централния плаж.

Тръгнахме боси по самата линия, на която морската вода миеше пясъка. Заобикаляхме пясъчни постройки, деца, надуваеми играчки, чанти и багажи, лежащи хора, а също и една сватбена церемония с пътека, столове и арка, провеждаща се скромно на фона на остъклените Морски бани. Мъчно се побираше между налягалите тела.

Стигаме до края на плажа и сме почти готови да се откажем, когато чуваме заветния призив да си купим царевица. Намерихме го!

Запознаваме се с Асен. На този плаж е от около девет години. Знае, че на онзи, частния, гонят, и циркулира в тази част.

Асен е пример за гъвкавост – едно от най-важните качества на добрия предприемач. Не се оставя на течението и е намерил начин да се адаптира към различните ситуации в живота. В първите две-три години от бизнеса си на плажа се е занимавал с продажби на топки, пояси, възглавници, семки. Открива обаче по-благоприятна ниша с варената царевица. През другите сезони също не стои със скръстени ръце и продава дюнери в чужбина. В миналото е имал успешна кариера в професионалния футбол, но при опит за трансфер в Турция не му дават гражданство и той бързо успява да се преориентира към собствен бизнес.

Знае, че конкуренцията се мори най-добре с постоянство. Той самият е всеки ден на плажа, но все по-малко други се опитват. „Не е за всеки. Има хора, дето са пробвали и се отказаха. Всеки не може да издържи цял ден вървене в пясъка. Това е тежко,“ казва и посочва кутията, в която разнася царевицата.

Тази трудност обаче явно не се забелязва от клиентите. „Някой път някой клиент ти се подиграва,“ споделя Асен. „Или някой пиян взима, не иска да плаща.“ Но приема тези ситуации с достойнство – „не им обръщам внимание. Случват се такива неща. На някого може да му е смешно, но аз си ги изкарвам с  труд парите.“

Преди да се разделим, не пропускаме да си купим. Асен ни казва, че някои клиенти се съмнявали дали в царевицата няма някаква зараза и го питали в какво я вари. Той обаче ни уверява, че и на децата си дава от нея, така че загризваме без колебания.*

Отправяйки се обратно към централните улици на Варна, си спомняме, че подминахме поне една количка за варена царевица. Наронена в чашки, овкусена с различен топинг и прочие. Май беше в рамките на онази част от Алея първа, която общината продаде на един холдинг преди около шест години за 50 евро на кв. м.

На следващия ден стана време да се сбогуваме с Варна и да се насочим към столицата. Налагаше се да се простим с Морската градина и плажа, където сякаш никой никога не работи, и да се насочим към собственото ни трудово ежедневие.

Мислите за дядо Киро, Илия и Асен не ни напуснаха през целия дълъг път обратно. Тормозеше ни и това, че не можахме да поговорим с човека, който започва да продава банички сам в 10 вечерта, нито с жената, която обикаля всяка вечер целия център, за да продава своите стихотворения и картини. Нито пък с жената, която търси весели младежки компании по заведенията вечер и им предлага снимка. Нито с известния човек с понито, викащ „Everybody на магари“. За него полицаите в Морската градина ни казаха, че му е забранено да практикува вече, тъй като не отговарял на хигиенните изисквания. Опитахме да го издирим в частната зоологическа градина-терариум в двора на Природонаучния музей, където също има понита и накъдето ни насочиха полицаите, но без успех.

Не можехме да не се зачудим дали е възможно най-успешните и издържащи до днес примери за предприемачество, които в същото време не биват създавани като образи от медиите и не биват прокудени от публичните пространства, да са тези, които най-малко се набиват на очи? Викът „Everybody на магари“ е известен в цялата страна, докато двете жени със снимките и с картините се носят като призраци в нощния живот на Варна. И се сещаме за нещо, което дядо Киро ни каза преди да се разделим: „Трябва да си мижитурка, за да те съжаляват, защото иначе завиждат.“

Както сами знаем, в София да си мижитурка се получава, в някакъв смисъл, от само себе си. Дали щяхме да успеем да забележим непоказаните предприемачи с такава лекота, както във Варна? Какви са техните проблеми в София? Напук на какво успяват да работят те там? Какво можем да научим от тях?

Още вечерта, когато се прибрахме, побързахме да направим проучване, за да съберем идеи с кои софийски предприемачи да разговаряме. И някой ни подсети за човек, който, за мащабите на София, се радва на популярност, близка до тази на дядо Киро.

Човекът с чадърите! Виждали сме го на бул. „Цар Борис III“, точно до пощата на кръстовището с бул. „Тодор Каблешков“. Дали обаче е още там? И няма ли нещо на пръв поглед парадоксално в това хем да умееш да не се набиваш на очи, хем да постигаш известност? Трябваше да научим.

Още на сутринта вече се клатим в трамвай 5. Превозното средство едва побира множеството, насочило се вероятно към работа. Возенето става дори по-неприятно от това, че строежът на метрото в една част на бул. „Цар Борис III“ е отрязало едната посока на трамваите и те трябва да се изчакват. Шум, глъч, прахоляк…

Трийсетина минути по-късно вече слизаме на търсеното кръстовище. Не се налага да се лутаме изобщо – майсторът на чадърите си има рекламна стратегия, с която човек трудно може да се обърка. Табели и усукани около дървета и стълбове счупени чадъри насочват погледа точно накъдето трябва.

Заварваме Асен под навеса на съседната баничарница, скрит зад един черен автомобил.

Запитан дали рекламата му работи добре, казва „разбира се, хората от трамвая ги виждат. Аз преди там работих,“ и посочва на десет метра към кръстовището, до пощата. „Ама не ми дават сега от общината, заради Виваком, пощата, сега ми дават само тука. Имаше павилиони доста там, сега всичко разчистиха.“ Сега е опрян под навеса на баничарницата с разрешението на „шефа“.

Но по въпроса, който най-много ни вълнува – Асен балансира между популярността и ненабиването на очи като просто създава познанства. И, разбира се, като работи качествено.

„Почти няма някой, който да не ме познава. Целият град ме познава вече,“ казва ни с гордост. В последствие научаваме за сигурно доказателство за това – във форумите на BGMama говорят именно за него. „Хората ме знаят, поздравяват ме. Имам редовни клиенти, по някой път идват да ме посещават, да се видим. От Младост идват чак тук. Защото са доволни.“

„Няма квартал да не съм работил“ и, изброявайки, лесно ни убеждава в това. На пазара в Иван Вазов, на пл. Македония, в Младост, в Люлин, на пазара „Димитър Петков“… Когато работата отслабне, търси нови пазари.

Оглеждаме ъгълчето, в което работи. Изглежда, че около себе си държи само най-необходимите инструменти. На масичката, както и на една от табелите встрани, стои ясно разписано работно време – от понеделник до събота от 09:00 до 17:30 ч. А в неделя е до 2 часа на Красно село. И така, научаваме, вече 26 години.

Преди това е работил в строителството, но нещата са започнали да се влошават. „Прецакаха ни на няколко пъти фирмите и не ни плащаха. Шест месеца работих в една фирма без една стотинка.“ Затова решава да се залови с нещо самостоятелно. „Можеше други неща,“ казва, „ама това ми беше по-удобно, защото няма кой да ти държи сметка.“

Сепваме се, че началото и на нашия работен ден наближава, а трябва и да предвидим време за пътуването. Налага се да се простим с Асен.

На изпроводяк той решава да ни подари чадъри – качествени и поддържани чадъри, доколкото можем да преценим. С благодарност му пожелаваме успех и се насочваме с недоволство към собствените ни дела.

Времето до следващата вечер минава неусетно, а ние бродим безцелно по „Графа“ след работа.

Минава седем вечерта и е минало достатъчно време след края на работния ден, за да може центърът на столицата да гъмжи от народ. Хора пазаруват, разхождат се, смеят се, пият – въобще, почиват си. Освен продавачите на общинските сергии до градинката на „Св. Седмочисленици“ и сновящите из външната част на заведенията сервитьорки, всички други, изглежда, са заети с това да отмарят от работния ден и да съберат сили за следващия.

Някои обаче пазаруват за вкъщи, нямайки време или възможност за друго. Като виждаме торбите със зарзават и плодове, се сещаме, че наоколо има само две места, от които някой може да си купи подобни продукти – пазарчето със сергиите и… Разбира се, жените, продаващи плодове, зеленчуци, цветя и билки, седящи на малки масички и кашончета край улицата, опрени до сградите! Слели се с градския пейзаж на столицата търговци, с които сме свикнали от малки.

На предложението ни за интервю се отзовава Евгения.

„Тук се редим много баби. Сутрин особено, към 10-11 часа ще видите,“ казва ни тя. И се замисляме, заравяйки се в периферните спомени на вървенето ни из центъра на София, че действително, те никога не стоят сами и поединично.

Може да има нещо общо с проблемите, които полицията и данъчните създават. В последно време това, изглежда, е основна тема. „Днес пак са идвали да пишат актове, и хората са се разбягали. Аз затова идвам следобед, когато им свършва работното време.“

Евгения има опит и знае как да се справя. Преди девет години полицията конфискува цялата продукция, която е изнесла за деня. „Събраха ми разкошната бяла маруля. Взеха ми стоката – всичката, може би имаше към 20 и кусур марули. То беше красота, като изложба.“ И ѝ написали акт, за който води дело в продължение на две години. Накрая го печели, защото младият съдия, както се изразява тя, „беше в едно настроение… фантазия!“

Преди е идвала тук с първия трамвай в 4:45 и до обяд е успявала да продаде всичко. Но напоследък проверките и проблемите са зачестили. „Защото нямам право. И друго не обяснява. И като ме е хванал така, още малко да ми счупи ръката полицаят.“

Произвежда си всичко сама – билки, подправки, зеленчуци; продавала е и цветя… Но съвсем не го прави отскоро, а от ‘62-ра година. Работила е като телефонистка на три места преди и след Промените. Дълго време – преди и след ‘89-а – извън работа е продавала на Римската стена, сега известна с т.нар. Фермерски пазар за екологични биопродукти, които не се намират другаде.

Докато си купуваме подправки от нея, я питаме какво я е насочило към именно това място на Графа. И тя обяснява отдалеч: „майка ми почина, и като се пенсионира мъжът ми (1989 г., бел. авт.), вече няма кой да работи в градината. Аз не мога и в градината, и на работа… А имам и две момчета. И приключих по едно време – повече не мога, не издържам, казах.“

Мъжът ѝ основал ЕТ и я завел като работник. Продължили известно време да продават като фирма на Римската стена – „то беше зеле, карфиол, целина, зелен фасул, жълт, моркови. По едно време продавах астри, цветя.“

Но мъжът ѝ претърпял три операции и нещата се променили отново. Наложило се да продължи по друг начин.

Освен проверките на властите, други трудности не среща. Всичко си прави сама – грижи се за продукцията, носи я, стои да продава. Научаваме дори, че в този момент в градинката край църквата „Св. Седмочисленици“ внукът ѝ играе на площадката.

Докато разговаряме, другарката ѝ в съседство си събира нещата и си тръгва. „Двечките се разбираме така, и сядаме все да сме една до друга,“ споделя Евгения. „Другите или се разплачат, или се разтреперят, разлюлеят се…“

Става време и ние да си тръгнем. Докато уточняваме как да направим така, че и тя да се сдобие с копие от този брой, слънцето неумолимо залязва зад старите сгради на централна София.

Завършвайки деня, сядаме в заведение в центъра на столицата. Говорим си и започваме да усещаме, че един от въпросите, с които започнахме нашата история, за нас вече звучи по различен начин. „Защо тези предприемачи не присъстват в медиите?“ се превърна в „Защо в медиите да присъстват тези предприемачи?“ Слушайки за премеждията на Евгения с властите, така формулиран въпросът добива много повече смисъл.

Нашите герои си приличат именно по онези черти и качества на добрите предприемачи, за които слушаме постоянно. Те са гъвкави и търсят нови пазари. Постоянството им е забележително. Имат собствени маркетингови стратегии. Всички до един казаха, че в работата им като такава трудности не откриват. И не разчитат на помощ на практика от никого. Те са образец за максимално самостоен и независим бизнес, в сравнение с който познатите ни предприемачески примери изглеждат свръхсложни и нестабилни.

Въпреки това, не ги откриваме и вероятно никога няма да ги открием в медийните материали в секция „Предприемач“. В тези материали, ако има едно послание, четящо се между редовете, то трябва да е „Бъди като тях!“ Но какво значи това?

Утилитарното внушение гласи, че един предприемач е толкова по-ценен, колкото по-голяма е разликата между това колко взима от другите (и най-вече, от държавата) и това колко създава. В надпреварата кой предприемач ще демонстрира по-голяма такава разлика точките се дават за качества като устойчивост, иновативност и пр., а победителите получават ресурс, за да стартират – т.нар. стартъпи.

Ключовото условие за валидност на горното уравнение обаче е човекът да се справя, да се надпреварва самостоятелно. И именно това условие, изглежда, позволява постоянната реинтерпретация „Кой е предприемач?“ и оставя настрани „Какво прави?“ и най-вече – „Защо?“ Обстоятелствата на взимането и даването са без значение, място за фактическата ситуация на хората няма – на каква възраст са, как започват, с какво разполагат, защо в действителност правят това, което правят, на какво се дължат честите (в случая на валидните предприемачи) прескачания от бизнес в бизнес. В противен случай, дългогодишната самостоятелна надпревара на нашите герои трябваше досега да е привлякла много повече медиен интерес.

Условието за валидност, за да може нечия история да привлече публично внимание и да се вмести в образа на „Предприемача”, е класово. Защото в надпреварата за образа, като огледало на надпреварата между валидните предприемачи, в крайна сметка влизат тези, които разполагат с предварителна възможност за общински терен, за успешно кандидатстване по проект или за ефектно представяне в медиите, т.е. тези, притежаващи „начален“ капитал – не непременно и само финансов. „Добрите примери“ са „добри“ дълго преди някой да научи за тях. А цената на вниманието към тях я плащат тези, за които никой никога не научава.

„Бъди като тях“ ли? Обръщането на „надпреварата към дъното“ с краката на горе, както се изразява Годин, за нас изглежда все по-съмнително.

* Но впоследствие научаваме чрез Дарик Радио, че властите не са убедени от този аргумент. Дали вече са се срещнали с Асен?

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments