Свали
Уводни думи към брой 5
Петър Добрев
„Слушай, имаш ли представа откъде мога да набавя петдесетина стерлинги?”, пита Бинго Литъл в един от класическите разкази на П. Г. Удхаус за Джийвс и Устър.
„Защо не се хванеш на работа?”, предлага му Бърти Устър, макар и самият той да е аристократичен наследник без грам работен стаж.
„Работа?“ — искрено се втрещява Бинго. — „Е, не, чак пък… Ще трябва да измисля нещо. Хайде, до утре.“
Разказите на Удхаус са, разбира се, елегантна подигравка с остатъците от английското аристократично общество в междувоенния период. Но решението да започнем петия брой на dВЕРСИЯ с точно такъв цитат може да бъде по-добре разбрано, ако се обърнем към друг англичанин: Тери Игълтън, който казва, че най-близкият емпиричен пример за бъдещото комунистическо общество е животът на аристокрацията, чиито щедри материални условия я освобождават от полагане на физически и интелектуален труд.
Подобни статии:
Работа? Е, не, чак пък… Аристократичният и потенциално утопично-комунистически отказ на Бинго Литъл да участва в организирания капиталистически механизъм изглежда все по-далечен в нашето съвремие, в което работното време става все по-ненормирано, условията за труд все по-лоши, а доминантният обществен дискурс до такава степен е прегърнал идеята за постоянно участие на пазара на труда, че започва да възприема за граждани само тези, които създават материална стойност. Дори свободното време на работника става завладяно от нормирана активност – поредният тиймбилдинг, анимацията в големия all inclusive хотел – все насочени против мързела, който може евентуално да наруши ефективността на индивида в производствения цикъл.
Всичко това провокира dВЕРСИЯ да опита да забави темпото на този цикъл с петия си брой „Нетруд“. Още повече, че той излиза в края на юли, когато горещината прави постоянната работа още по-непосилна, а кратките отпуски напомнят, че друг живот е възможен.
Дванайсетте текста, които следват, обхождат от различни позиции връзката труд – мързел, опитвайки „да отклонят“ и двете понятия в необичайни посоки.
Доколко трудът, тази съвременна „догма“ (по Пол Лафарг), е задължително еманципативен, както го виждаха включително и социалистическите общества? Доколко мързелът е изцяло порок, а не доброволен отказ от експлоатативна работа?
Следва да отбележим, че заигравайки се с „нетруда“, от dВЕРСИЯ го виждаме като интегративен. Той не е някаква носталгия към античните общества, в които елитът се е отдавал на творчество и хедонизъм, но само поради наличието на роби, подложени на нечовешки труд. По подобен начин и нацистите са презирали физическия труд и са предвидили огромен набор от професии за смятаните от тях за нисши раси. Това силно напомня на хедонизма на днешните юпита, които гуляят и потрошават заведения, за да покажат, че могат да си го позволят, и защото са със съзнанието, че е в реда на нещата хора от другите класи да се справят с оставените погроми.
Напротив, ние виждаме мързела не като привилегия на едни за сметка на други, а като опит за включване на всички. Технологичното развитие вече до голяма степен позволява драстично намаляване на работния ден и механизация на цели индустрии. Но вместо това развитие да носи освобождаване, за момента единствено създава куп нови и безсмислени професии – bullshit jobs, по сполучливия термин на Дейвид Грейбър – или дисциплинира все повече ежедневието на прекариата. Пълното изтощение на работното място е характерно не само за китайските суетшопове, но и за най-високоплатените сфери – вече станаха известни няколко смъртни случаи от изнемогване във финансовия сектор. Същевременно, огромни маси от хора са обречени на структурна безработица или на принудителна миграция.
Смятаме, че тези въпроси са особено актуални в сегашния момент, когато правата на работника биват подривани не само в страна на вечен остеритет като нашата, а и във Франция (въпреки многохилядните протести на „Будна нощ“), и в Англия (където се руши дългогодишният модел на безплатна медицинска помощ). А и не бива да забравяме, че въпросите за трудовата миграция бяха основен препъникамък в британския дебат, довел до прословутия Брекзит.
Работа? Е, не, чак пък… В дни на ежедневни протести, атентати и преврати сякаш имаме нужда от пауза, преосмисляне: това ли е единственият възможен свят – светът, в който искаме да живеем?
* * *
В „Наръчник на бригадира“ Ивайло Динев показва тъмната страна на иначе шумно и лъскаво рекламирания бизнес на бригадите. Каква е цената на няколкомесечната селскостопанска работа във Великобритания? И щом толкова млади хора я плащат, какво говори това за неравенството в заплащането на труда между различните части на Европейския съюз? Дали обещанията за добри работни условия и регламентирано работно време, които наивно смятаме за даденост, не остават някъде по пътя между България и Англия?
Новият член на редакторската колегия на dВЕРСИЯ Анастасиа Илиева коментира точно историческите битки за осемчасов работен ден в първата си авторска публикация за списанието – „Три точки по пътя за намаляване на работния ден”. В нейния текст виждаме както мащаба на жертвите и борбите, с които е било постигнато някакво намаляване на работния ден, така и постепенното отстъпление от тези основи, което виждаме в последните години. Макар и през 1930 г. Джон Мейнард Кейнс да е прогнозирал, че през XXI век ще е напълно достатъчно хората да работят по три часа на ден.
Още през 1880 г. Пол Лафарг също е пропагандирал тричасовия работен ден в класическия си труд „Правото на мързел”, който dВЕРСИЯ реши да препубликува в настоящия брой. Макар на моменти архаичен и наивен, текстът на Лафарг става теоретично вдъхновение на мнозина изследователи и активисти, формулирайки мързела не просто като безделие, а като еманципиращ отказ от работа, който се противопоставя на капиталистическата експлоатация и свръхпроизводство. За Лафарг мързелът е и нещо повече – той е „майка на изкуствата и на благородните добродетели“, единствена възможност за пълноценно съществуване извън впримчаващата догма на безспирния, тежък и често безсмислен труд.
Именно стъпвайки на Лафарг, Яри Ланчи доразвива концепция за мързела като еманципация в текста си „Мързелът и времето на капитала”, преведен от Неда Генова. Политическият заряд на мързела е проследен от Ланчи и в текстове на Ролан Барт, Маркс, Фуко и Бъртранд Ръсел, за да се подчертае способността му да дестабилизира идеалните условия за извличане на печалба от страна на капитала.
Освен че е силен с теоретичната си дълбочина и вдъхновяващ като послание, текстът на Ланчи е важен за dВЕРСИЯ и поради факта, че е първият текст на английски писан специално за списанието ни. Той ни дава допълнителна мотивация да публикуваме на сайта си някои от материалите и на английски, което ще започнем още през следващия месец.
Текст на английски ни предостави и Рая Апостолова – „Работниците от ъгъла: туристи за социални помощи или фрагменти на капитализма?“, преведен от Неда Генова. Апостолова вече е познат автор на някои от най-стойностните анализи, свързани с въпросите на миграцията, които са излизали в българското публично пространство. Сега тя отново предоставя провокативен материал, показващ една нелицеприятна реалност зад основополагащото за ЕС право на свободно движение на работната ръка. Текстът има особена актуалност и поради факта, че „туризма за социални помощи“ беше основополагащ в английския дебат около Брекзит. Апостолова показва унизителната съдба на български и румънски работници, с които е разгововаряла по време на теренна работа в Мюнхен, и акцентира върху факта, че свободата на движение всъщност се превръща в атомизиращ фактор, който затруднява колективната борба за права, а оттам и възможностите за физическо и социално възпроизводство на трудовите емигранти.
Когато това физическо възпроизводство е видимо затруднено, системата не търси вината в себе си, а насочва фокуса върху индивидуалния работник и неговата лична невъзможност да се справи със задълженията си. Системните икономически проблеми биват трансформирани в лични и медицински, както показва преводът на Ирина Самоковска „Разстройство на работата на смени и нормализацията на изтощението”. Той анализира появата на новото лекарство Nuvigil на американския пазар, което не само реално дрогира работника с амфетамини, но и го убеждава, че неговата физическа неспособност да се справи с непосилните смени е нещо съвсем нормално и подлежащо на медицинско лечение.
За тенденцията всички рискове и негативи от работата да бъдат стоварвани върху работниците говори и Лили Ирани, доцент по комуникации и изследвания на науката в Университета на Калифорния, в своето интервю за списание Catalyst „Изработване на различия”, което публикуваме в превод на Цветелина Христова. Ирани анализира новите „невидими“ форми на труд, които изникват с напредването на технологиите и все повече разчитат на целодневната самоексплоатация на хиляди работници, без обаче да им предоставя минимални трудови гаранции, пенсионно или здравно осигуряване. Големите компании от ранга на Google и еBAY представят услугите си като изцяло технологични, изличавайки по този начин от полезрението факта, че зад всяка търсачка и наглед автоматизиран процес стоят стотици нископлатени работници от цял свят, за чиято самоорганизация Лили Ирани е опитала да спомогне.
Станалото традиционно за dВЕРСИЯ фото-есе също маркира важен „първи път“ за списанието. Написано от Станислав Додов и със снимки на Боряна Красимирова и Мария Желева oт Варна и София, есето „Предприемачество с човешко лице“ за пръв път фокусира вниманието върху живи хора. Материалът демонстрира, че концепцията и образът „предприемач“ в днешно време е още една класова линия, разделяща можещите от неможещите, видимите от невидимите и изобщо валидните от невалидните.
Подобна диверсия на традиционните представи за предприемчивост и продуктивност прави и специалистът по изследвания на неравенството Бранко Миланович в преведения от Анастасиа Илиева текст „За непродуктивния труд”. Използвайки либералните понятия за оценка на труда в социалистическа Венецуела, Миланович показва, че целият финансов сектор (начело с Уолстрийт) също отговаря на критериите за „непродуктивен труд“. Авторът доразвива тази теза, за да покаже редицата вътрешни противоречия в идеята за продуктивен и непродуктивен труд в рамките на капиталистическата икономика, като не пропуска да отбележи и спорните концепции на социалистическите държави по въпроса.
Освен да показва противоречията в доминантните разбирания и практики на труд, новият брой на dВЕРСИЯ се опитва да предостави и алтернативи. Мързелът не навсякъде може да бъде работещо и освобождаващо решение. С една такава сфера се занимава Данаил Василев в текста си „Здравната реформа – гаранция ли е пазарното решение за по-качествено здравеопазване?“ Подхождайки от иконимическа перспектива, Василев аргументира силна теза против все по-разширяващата се приватизация в българското здравеопазване и съответно, се противопоставя на често фанатичното отричане на държавното участие в болниците.
От своя страна, Петър Добрев представя „Автономния работнически синдикат във Варна“ като джоб на автономия, за да продължи друга вече оформила се традиция на dВЕРСИЯ. Ако целият ни брой показва редицата теоретични противоречия и сблъсъци на ниво труд-капитал, то АРС се сблъсква с тях „на терен”. Създадени като секция през 2013 г., синдикалистите от Варна вече имат своите победи в социалната борба срещу наглед могъщи съперници – международна превозваческа фирма, наемател на скъпо заведение в курорта Златни пясъци и др.
Последният текст в броя – „Осъществената утопия – Испания ‘36-39“ – представлява серия откъси от книгата на Гастон Левал „Събитието на века“. Те ни връщат исторически към Испанската гражданска война и осъществената там анархистическа революция между 1936 и 1939 г.
Алтернативни форми на труд, алтернативни форми на собственост, повече солидарност, удовлетворение и безгрижен творчески мързел са били възможни тогава. Защо тогава да нямаме надежда, че можем да постигнем всичко това и днес?
За да изтеглите и прочетете списанието, можете:
1. Да свалите .pdf файл на вашето устройство от бутона „Свали“:
или
2. Да отворите списанието онлайн тук / чрез приложението на Issuu:
