Игор Щикс: „Новото ляво“ в постюгославското пространство: проблеми, места и форми
Предговор от преводача
В българското общество съществуват два политически проблема, които у мен предизвикват сравнителен интерес – постидеологическото говорене и неразбориите около това какво е „новото ляво“, често вървящи си ръка за ръка.
„Излизането отвъд лявото и дясното“ трудно може да обрисува настоящите кризи и системни дефицити. Самото търсене на проблемите, избраните форми на съпротива и местата, в които те се изграждат, подсказват за определен политически избор. Още повече, призивът отвъд идеологиите разбирам като желание за отиване „отвъд лявото”, защото сред голяма част от гражданското общество десните политики (да кажем неолибералните), се възприемат като аполитични единици и константи, въпреки че зад тях стоят цели системи от принципи (свободен пазар, конкуренция) и символни борби.
Една от метастазите на постидеологическото говорене – или по-точно на дясното „постидеологическо” говорене – виждаме всеки път, когато излезе въпросът какво е ляво и най-вече какво е „ново ляво“. Твърде често, за жалост, в разговорите се отприщва популярна и опростена разделителна линия, обозначаваща надясно – ориентираните към Запад, наляво – ориентираните към Русия. Това разделение като че ли е инспирирано повече от геополитически и конспиративни теории, отколкото от чисто политически, икономически и социални значения, стоящи зад лявото и дясното. В този смисъл, отиване отвъд подобно “ляво” и “дясно” приветствам напълно, но за да се върнем към същинските въпроси, към концепциите и борбите на двата политически спектъра с цялата им хетерогенност.
И въпреки че в България от години има движения като „Нови леви перспективи“, „Солидарна България“, “Antifa Bulgaria”, ФАБ, “Бъди промяната”, АРС и места като доскорошните социални центрове „Хаспел” и „Аделанте”, всички стоящи зад редица инициативи, публични събития и участия в протести, дешифрирането на „новото ляво“ не преминава през техните данни и идеи, а чрез най-лесната и услужлива на провокации двойка – „ново ляво“=Русия.
Не така стои въпросът в Западните Балкани, в които след икономическата криза от 2008 г. се проведоха множество масови протести като “Босненската пролет” и “Словенските въстания”, бяха окупирани университети в Белград, Загреб и Скопие, организираха се пленуми (общи събрания) в кина, театри и общини. В настоящия текст на Игор Щикс, авторът ни въвежда в появата, идеите и формите на „новите леви“ след разпадането на Югославия[1].
Подобни статии:
Игор Щикс е писател, изследовател и активист, роден през 1977 г. в Сараево. Още с първата си книга „Дворецът в Романя“ печели награда за дебют, а втората му книга „Елияховият стол“ печели други две и е преведена на над десет езика, включително на български. Щикс завършва докторантура в парижкия университет по политически науки Scinces Po, а от 2014 г. е изследовател към Единбургския университет. Заедно с Джо Шоу редактират сборниците „Гражданство след Югославия“ и „Граждански права“, а със Сречко Хорват книгата „Добре дошли в пустинята на постсоциализма: радикални политики след Югославия“.
Ивайло Динев
„Новото ляво“ в постюгославското пространство: проблеми, места и форми[2]
Въведение: какво е постюгославското „ново ляво“?
Седем нови държави се образуваха в пространството, където преди съществуваше Югославия. Това днес е постюгославски, постподелен, постконфликтен, и постсоциалистически пейзаж, който изглежда сякаш е в един безкраен “преход” към икономиката на свободния пазар и либералните демокрации[3]. Появата на това, което аз ще нарека тук постюгославско “ново ляво”, може да бъде ясно отбелязана в периода след кризата от 2008. Благотворният резултат на финансовата катастрофа от 2008 е ефектът от делегитимирането на почти неоспорваната дотогава неолиберална догма и идеята, че “няма алтернатива” на капитализма. Когато шоковата вълна удари постсоциалистическите Балкани, тя добави само допълнителен удар върху вече съсипания пейзаж.
След поредицата от опустошителни войни през 90-те години, в които участваха повечето от постюгославските държави, дойде следвоенното “възстановяване” под формата на обичайното неолиберално “преструктуриране”. Приватизационните политики, освен доходоносните сделки за чуждестранни компании и банки, доведоха и до консолидирането на нова икономическа олигархия, тясно свързана с постсоциалистическия политически елит. Деиндустриализацията унищожи икономика. До 130,000 души изгубиха живота си по време на войните[4], а милиони бяха изселени[5]. Според Trading Economics, безработицата през 2014-15 е между 12-13% в Словения, 14-15% в Черна гора, 16-20% в Хърватска, 19-20% в Сърбия, 27-28% в Македония, 43% в Босна и 35% в Косово. Младежката безработица обикновено е около 40-50%. Както се очакваше, всички постюгославски държави са силно задлъжнели, най-вече Хърватия и Словения, следвани плътно от Сърбия[6]. Така че, когато катастрофата от 2008 г. предизвика възмущение по целия свят, тя също така откри пространство за първо силно обществено изговаряне на анти-капиталистическа критика – в медиите и в публичната сфера, но също така чрез различни социални и политически действия – след две десетилетия на абсолютна доминация на неолибералните и въобще на десните идеологии и политици.
Преди да дефинирам „новото ляво“, първо трябва да го разграничим от „старото“ комунистическо ляво и „установеното“ постсоциалистическо ляво. „Старото“ ляво се отнася до Съюзът на комунистите на Югославия, създаден през 1919 г. под името Комунистическа партия на Югославия. Партията повежда масивно и победоносно съпротивително движение по време на Втората световна война и управлява Югославската федерация от 1945 до 1990 г., когато държавата се раздробява на съставляващите я части. След разпадането във всяка една бишва югославска република Съюзът на комунистите беше заменен с това, което тук ще нарека „установеното“ ляво на постсоциалистическия период. Бившите комунистически партии се пребоядисаха като „социал-демократически“ или „социалистически“ партии и прегърнаха както многопартийната система, така и икономиката на свободния пазар. Някои от тях бяха победени на първите демократични избори през 1990 г. в Словения, Босна и Херцеговина, Хърватска и Македония. Във всички от изброените страни, обаче по-късно те щяха да спечелят няколко избори. Някои останаха във властта през цялото десетилетие на 90-те, като в Сърбия управляваха до 2000 г., а в Черна гора все още са на власт.
Веднага трябва да се спомене, че идеологическото преминаване на тези номинално леви партии към центъра и приемането им на неолибералната доктрина, е пълно. В най-добрия случай, те се обърнаха към “третия път” и прегърнаха неолибералните политики; в най-лошия, те бяха погълнати от националистически кампании и войни, какъвто беше случаят с управляващата в Сърбия Социалистическа партия на Слободан Милошевич. Въпреки това, всичките тези партии запазиха значителна подкрепа, която може да се обясни с по-устойчивата емоционална и идеологическа привързаност към “старите” партии, но също така с това, че в някои страни те бяха опозиция на националистическите и консервативните десни политики. Тези партии – с изключение на Сърбия, където наследството на Милошевич продължава да размива делението на ляво и дясно и все още заразява всеки опит за истински лява политика – обикновено се разглеждат като не-националистически, по-отворени към нуждите на етнически или сексуални малцинства. „Новото ляво“ се противопоставя на неолибералните политики на „установената“ левица и изразява критичен и балансиран поглед към историческата комунистическа левица и нейното наследство. Въпреки това, „новото ляво“ възхвалява “старите” социални постижения, особено щедрите социални услуги и ги съпоставя с текущата капиталистическа реалност.
И така, какво е това “ново ляво”? Този всеобхватен термин – не без известни прилики с историческото “ново ляво” на 60-те – ще се използва тук, за да обхване обикновено прогресивни политически и социални движения, както и идеологически организации, които представят себе си или са етикетирани като “радикална левица”. С други думи, терминът се отнася до поредица от събития, движения и участници, а не до ясна и организирана политическа сила. В периода след 2008 г. честите спонтанни движения срещу общите социални несправедливости и конкретни политики, изразяват възмущение, без непременно да проповядват “левичарски“ програми; впоследствие обаче, както опитът от социалното ангажиране и протестите, така също и радикализирането на някои протестиращи и части от широката общественост, допринасят за възхода на радикални леви организации (групи, асоциации и дори партии).
Основните характеристики на постюгославското “ново ляво” са: критика на електоралната демокрация, последвана от експериментиране със или застъпничество за директната, партисипаторната и хоризонталната демокрация; критика на неолибералната капиталистическа трансформация на постюгославските общества и така наречения “преход”, в резултат на които съществуват огромни неравенства и масова безработица и бедност; критика на консервативната, религиозната, патриархалната и националистическата идеологическа хегемония, която придружаваше и направи възможна трансформацията; защита на общите и обществените блага, включително природни ресурси, както и защита на останките на социалистическата социална държава срещу приватизациите и експлоатацията, ориентирани към печалба; и накрая, интернационалистически подход към постюгославското и изобщо балканското пространство, често в комбинация с анти-националистически и анти-фашистки становища. Не всички формации обозначени тук като “ново ляво” непременно съдържат всички тези елементи, но те обикновено комбинират част от тях.
Три аналитични ъгъла използвам за изследване на образуването на “новото ляво” и за анализирането на неговите действия в по-широко социално и политическо значение: проблемите, които определят дневния ред на „новите леви“, местата, в които се проявяват техните борби, както и формите, които приемат.
Проблемите
Дългата зима на постсоциалистическото недоволство: протести и въстания
Разнообразните елементи на постюгославското “ново ляво” се формират в избухналите недоволства и масови протести, повтарящи се в региона. Обичайните проблеми са всеобщата “корупция” на политическия елит, ширещата се бедност и социалното отчаяние. Въпреки това, причините могат да бъдат доста различни за всеки отделен случай.
В началото на 2011 г. в Хърватия гражданите се организират чрез Фейсбук, за да протестират срещу правителството. Много скоро до 10,000 души присъстват на протестните шествия всяка вечер в продължение на цял месец по улиците на Загреб. През ноември и декември 2012 г. станахме свидетели на словенските “въстания”, предизвикани от бунт в Марибор срещу корумпирани местни кметове[7]. Протестите се разпространяват бързо в цялата страна с участието на 10-15,000 души в Марибор, 20 000 в Любляна и хиляди в по-малките градове. Това бяха най-големите протести в най-новата история на Словения и те ясно се прицелиха срещу правителството на десните, но и на целия политически елит. Протестите, в крайна сметка, дадоха начало на голям брой местни активистки мрежи и доведоха до издигането на важна лява политическа партия (виж по-долу).
Въпреки това, най-големите и най-радикалните протести се проведоха в Босна през февруари 2014 г. В североизточния град Тузла, оставените без заплата работници на местната индустрия за перилни препарати и мебели, се присъединиха ръка за ръка към студентите, безработните, както и недоволните граждани. На 4 и 5 февруари протестите се увеличиха и се превърнаха в сблъсъци с полицията. Сградата на местната управа бе подпалена. На следващия ден протестите се разпространяваха до всичките големи градове във Федерацията Босна и Херцеговина, една от частите на държавата Босна, включително Сараево, където Общината и Президентството бяха също подпалени. (Протестите остават незначителни в частта Република Сръбска.) Тези драматични събития, последвани от серия оставки на местната власт, създават най-голямото предизвикателство за следвоенното босненско държавно устройство. Протестиращите скоро изграждат пленуми – събрания на гражданите – в големите и в малките градове, като форма на спонтанно гражданско самоорганизиране. Протестите хващат неподготвени етно-националистическия елит и международната общност. В продължение на три месеца протести и пленуми, движението губи своята първоначална енергия и нещата се връщат към мрачната нормалност. Въпреки това, тези събития довеждат до поредица от движения, борещи се за “социална справедливост”. За първи път след войната, социални въпроси като неравенството и безработицата, както и приватизацията и корупцията, засенчват етническите политики в Босна[8].
Снимка от протестите в Босна. “Гладни сме на три езика”.
Накрая, масови протести се проведоха в Македония през лятото на 2015 срещу дясното правителство, след като опозицията публикува записи, доказващи масовата корупция и престъпността сред управляващата националистическа партия и нейния лидер. Уличните протести бяха подсилени от студентското движение, както и от участието на гражданите от всички етноси.
Борби за общите блага: град, природа, образование
Приватизации, занемаряване или унищожаване на обществени блага продължават да подбуждат общественото мнение, предизвиквайки масови мобилизации. Много гласове се обединяват в критикуване на неравенствата на базата на социално положение, достъп до обществените услуги, образованието и здравеопазването, общите права на гражданите, качеството на живот в градското пространство и използването на природните ресурси[9].
Под общия лозунг “Право на град” (Pravo Na Grad), важни движения, образувани в постюгославския регион, включват индивиди от различни политически ивици, най-вече вариращи от либерално ляво до радикално ляво. Достъпът до пространства, където човек живее – площади, паркове, улици и сгради – засяга огромни части от обществото и е вероятно да предизвика емоционална, както и политическа реакция. Движението за „Право на град“ нараства значително в Загреб през 2009-11 в опозиция на голям проект за развитие, изменящ една от пешеходните улица (Varsavska Ulica) и един от основните централни площади (Cvjetni Trg). Протестиращите изобличават корупцията, джентрификацията и обсебването на земи, както и връзката между частния капитал и градската управа. В Баня Лука (Босна и Херцеговина) през 2012 г. се заражда движение, противопоставящо се на унищожаването на един парк (Picin парк) и превръщането му в жилищен комплекс. Подобно на движението в Загреб, опитът е неуспешен. Въпреки това, движението се превръща в първото публично оспорване на режима, както и на неолибералната хегемония.
Можем да забележим подобен сценарий в Белград, където градските активисти се опитаха да предотвратят разработването на проекта “Водна кула Белград“. Поддържани напълно и финансово от сръбското правителство, инвеститори от емирствата планират да трансформират една огромна площ в центъра на Белград близо до брега на река Сава, в зона за луксозни апартаменти и услуги. Съмнителният проект, последван от редица нередности и незаконни действия, провокира общественото недоволство. Мобилизацията около лозунга “Ne davimo Belgrade” (Не даваме Белград) не е движение на лявото per se и неговите участници избягват да представят себе си като леви. Въпреки това, вдъхновяването им от левите градски движения в този регион, настояването за градско общо благо, както и неизбежната критика на неолибералните политики, ориентирани към инвенститорите, ги поставят, по мое мнение, сред постюгославското „ново ляво“.
Колаж от фейсбук страницата на движението “Не даваме Белград”
По подобен начин някои инициативи за борба срещу унищожаването на природните ресурси се развиват като широки гражданите движения. Движението “Сърдж е наш” (Srdj JE NAS), през 2010 и 2013 г., се опитва да предотврати приватизацията на части от хълма Сърдж в Дубровник и превръщането му в голф игрище. В Черна гора, малко движение в Берансело, насочило се срещу депото за отпадъци, замърсяващо природните ресурси, имаше силен резонанс в цялата страна. Наскоро местната активистка мрежа “Босненска Пролет” в Бихач, формирала се по време на протестите от 2014 г., успя да предотврати комерсиална експлоатация на река Уна.
Освен тези борби в защита на градски и природни общи блага, най-важното движение на “новото ляво” се явява като опозиция на комерсиализацията и приватизацията на висшето образование. Чрез защитата на идеята, че образованието е общо благо, което трябва да бъде достъпно за всички, силни студентски движения, експериментиращи с директна демокрация, се разгръщат в почти всички постюгославски държави. Решаващото събитие е окупацията на хърватските университети през април и ноември 2009 г., когато “пленумите” – общите събрания на студенти, преподаватели и граждани – формират и изразяват както движението само по себе си, така и генерална критика на политическите олигархии, представителните многопартийни режими и капиталистическата икономическа система[10]. Окупацията предложи политическа реторика и организационни инструменти за всички бъдещи студентски борби в този регион[11]. Сходни окупации бяха организирани по-късно в Любляна през 2011 г., в Белград през 2011 г. и 2014 г., накрая в Македония през 2014-15. Македонските студенти и преподаватели не само масово протестираха по улиците срещу правителствените реформите в образователната система, но и създадоха пленуми и ги обявиха за “свободни автономни зони”. Студентски протести се проведоха също в Босна и Херцеговина, Черна гора и Косово.
Работнически активизъм: от стачки до окупации
Наскоро хърватската рок банда „Хладно пиво“ издаде песен за постсоциалистическата приватизация на индустрията, заводите и предприятията, притежавани по време на югославската система за самоуправление от самите работници. В рефрена се пее: „Бог, Родина, Нация / Всички на пода! / Това е приватизация! / Направете място! / За „200 семейства“!
Песента добре описва дясно-консервативната идеология (Бог, родина, нация), която демобилизира всяка опозиция (Всички на пода!) срещу процеса на държавна приватизация. Предполагаемият резултат от нея би трябвало да бъде, както бе отлично описано от хърватския президент националист Франю Туджман (1990-1999), създаването на 200 заможни семейства. Тези „200 семейства“ бяха близките до неговата партия, които получиха почти за без пари бившите социални имоти. Индустрията колабира, работниците бяха уволнени, а бившите заводи и офис-пространства, бяха продадени като жилищни комплекси. Подобен сценарий присъства в почти всички бивши югославски републики, с разлики в последиците от различния политически и социален контекст. На тези приватизационни политики само от време на време имаше съпротива, особено рядко по време на войната през 90-те[12]. Работническите синдикати доказаха, че са или корумпирани, или твърде близо до политическите партии, или просто са неспособни да водят смислени работнически борби, освен спорадични протести[13]. Едва отскоро може да се види по-гласовита опозиция на новото неолиберално трудово законодателство (в Сърбия през 2014 г. и в Босна през 2015 г.).
Нова фаза на работническия активизъм и алтернативен вид организиране може да се види обаче през последното десетилетие, след като някои работнически инициативи обединиха усилия със студентски и градски движения, леви групи, изявени личности, хора на изкуството и интелектуалци[14]. Работниците в някои приватизирани или фалирали фирми и фабрики, организираха публични протести, за да насочат общественото внимание към проблемите им. В същото време те изискваха съдът и държавата да реагират, за да си получат просрочените заплати и пенсионните вноски, или за да се рестартира производството. Такъв е случаят на работничките в загребската текстилна фабрика Каменско и на работниците в Тузла, най-вече от фабриката за перилни препарати Дита. Докато работничките в Каменско не успяха да си върнат работните места, работниците от Дита си запазиха машините, накараха съда да действа и възстановиха производството през лятото на 2015 г.[15] В друг случай от Хърватия работниците в Итас-Пръвомайска окупираха фалирала фабрика, възстановиха производството и продължиха с експериментиране на работническото самоуправление и работническата собственост над фабриката. В други случаи, като във фабриката Петрокемия в Кутина, хърватски работници се бореха да задържат държавата като основен собственик и да имат силно представителство на работниците в управителния борд. От друга страна, в Сърбия, фармацевтична компания Югоремедия от Зренянин, установиха работнически акционерен модел[16].
Местата
За да разберем събитията, които описах горе, трябва също така да проучим къде различните „нови леви“ групи възникват и действат. Проблемите, свързани с политиката и управлението на градовете, провокират ефективна съпротива – от възпиране на благоустройствени проекти (оковаване за дърветата на улица Varsavska и човешка верига за защита на модернистична сграда от унищожение в Скопие, например) до улични пърформънси и игрови интервенции на движенията за „Право на град“ в Загреб и Белград. Протестите често са под формата на поход. От шествията в Загреб през 2011 г. и шествията на работниците от Каменско, до „шестващите“ в Баня Лука, които се противопоставят на унижението на града.
Най-привилегированите “закрити” пространства на “новото ляво” остават университетите. Поредицата от университетски окупации отвори места, където участниците, протестиращи срещу реформите във висшето образование, обсъждаха съдържанието и парливите въпроси на техните борби. Те експериментираха с формата, в която вярват, а именно – с алтернативен тип на демократично хоризонтално вземане на решения и с партисипаторно организиране (бел. прев. идеята всеки да участва в организирането, а не отношенията да бъдат йерархични). Студентските пленуми вдъхновиха разпространението на много по-големите босненски пленуми, които за няколко месеца през 2014 г. бяха организирани в културни и социални центрове, театри, кина, както и на открито с масово участие на граждани от всички сфери на живота.
Окупираният Философски факултет в Университета в Скопие, Македония. Снимка: Balkan Insight
Окупациите на кина, театри и културни институции, част от борбата за бени комуни (общите блага), както са наричани в Италия и в Гърция, не са много разпространени, освен с едно забележително изключение. През ноември 2014 г. белградски активисти и артисти окупираха приватизираното и затворено кино Звезда. Основните фигури сред окупаторите обрисуваха действията си като аполитични, свързани повече с киното и кинематографията, отколкото с „лявото“, към което не желаят да бъдат причислявани. Въпреки това, въз основа на използвания метод, на протестната иконография и на повдигнатите от тях въпроси за приватизацията на културата, техните действия могат, в общи линии, да бъдат поставени сред контурите на описаното тук „ново ляво“. Окупацията отличава още едно измерение – връзката между „новите леви“ движения с културната сфера и основните интелектуални дейности. Много леви контрахегемонни кампании, имащи за цел да легитимират левия дискурс сред голяма част от населението, често преминават във форма на фестивали или изобщо събиране на много хора на публични пространства, комбинират културно съдържание с политически дебати. Някои от най-видните събития от този род са филмовия фестивал Субверсив в Загреб, фестивалът на Алтернативите и Лявото (Фалиш) във Шибеник, Хърватия, Отвореният университет в Босна и Херцеговина и Работническият и Пънкарският университет в Любляна.
Формите
„Новите леви“ дейности, в по-голямата си част, са в следните форми: медиен активизъм, инициативи за петиции и референдуми, протести, пленуми, платформи, НПО-та и накрая – политически партии.
В периода след 2008 г. левите идеи получават много повече приемане, най-вече в Словения и Хърватия, в известна степен в Босна и Македония. Това е преди всичко следствие на появилите се серия от ляво ориентирани медии, вестници, интернет сайтове и портали, както и неименуемо заради употребата на социалните мрежи. Част от имената на медиите са: Младина в Словения, Лю Монд Дипломатик в Хърватия и отскоро в Сърбия, сайтът Машина в Сърбия, Словодни Философски и Билтен в Хърватия, вестниците Зарез и Новости в Хърватия и англоезичният Левт Ийст (базиран в Румъния и предоставящ място за комуникация сред всички балкански леви).
Дейците на хърватското „ново ляво“ са начело в инициативи за петиции и референдуми. През 2010 г. те успяват да съберат нужния брой подписи – 10% от имащите право на глас – за референдум относно Закона за труда и през 2014 г. за референдум срещу концесиите на магистралите и срещу аутсорсинга в обществения сектор[17]. Инициативата за местен референдум в Дубровник относно голф-игрищата на хълм Сръджа успява, но остава безрезултатен, защото гласуващите са под 50%[18]. Друга инициатива е огромната мобилизация на различни леви и либерални организации да се гласува с „не“ на референдума срещу еднополовите бракове. Гласуващите тогава са едва 38%. Въпреки това, официално той е успешен (около един милион хора гласуват с „да“), а 500 000 хора са мобилизирани и гласуват срещу тази хомофобска инициатива[19].
“Новото ляво” обикновено е движещата сила както в студентски протести, така и в защитата на общите блага и градското пространство. Неговото присъствие е неизбежно при по-големи протести, като например тези, организирани чрез Facebook, словенските “въстания” и босненските протести. Някои от движенията избират формата на пленум, най-вече студентите в Хърватия, Словения, Сърбия, Македония и протестиращи в Босна. Пленумът е прякодемократичен орган, превърнал се в решаваща форма за ангажиране и радикализиране на “новите леви” дейци. Въпреки полемиката между привържениците на пряката демокрация и тези, които искат по-структурирани политически организации, извън всякакво съмнение е, че “новото ляво” е белязано от участието си в демократичните иновации и участие[20].
Други „нови леви“ изграждат по-постоянни и работещи структури като платформи, малки политически групи и НПО-та. Да отбележим най-известните сред тях: Инициатива за демократически социализъм в Словения, ОРИД (Организация за работническа инициатива и демократизация), Академична солидарност, Център за работнически изследвания (ЦРИ) в Хърватия, Маркс 21, Анархо-синдикалистка инициатива, Център за еманципаторни политики (ЦЕП), платформата на левите организации Лява конференция в Сърбия, Босненска пролет (Бихач) и движение Лявото (Тузла) в Босна, лявото движение Солидарност в Македония.
Накрая, постюгославското „ново ляво“ не пропуска въпросите за участието в електоралната политика и за формирането на политически партии. Досега трансформирането на „новите леви“ движения в политически партии и провеждането на електорални кампании, са били успешни само в Словения[21]. Партията Обединена левица, вдъхновена от Подемос и СИРИЗА, е създадена през 2014 г. от три малки леви инициативи и партии. По време на европейските избори през 2014, ОЛ печели 5.5% (недостатъчни за влизане в Европейския парламент), но няколко месеца по-късно достигат 6% на парламентарните избори в Словения и печелят 6 места в парламента[22]. В Хърватия, въпреки огромния брой леви инициативи и активизъм, подобен електорален успех не е постиган. Там Работническият фронт представлява най-сериозния опит за формиране на партия за участие в парламентарни и общински избори. В други постюгославски държави, подобни опити или няма, или са се проваляли.
Протест в Тузла. Общинската сграда – в пламъци. Снимка: Juniki San
Заключение: успехите и провалите на постюгославското „ново ляво“
От 2008 г. „новите леви“ категорично стъпиха на политическата и социалната сцена в постюгославските общества. Те постигнаха някои успехи, първият от които е самото съществуване на ново международно свързано и модерно ляво, готово да се бори срещу постсоциалистическото положение. Въпреки че до голяма степен „новото ляво“ е политически неуспешно, са налице формирани и функциониращи в университетите и в босненските градове пленуми, борещи се за общите блага в целия регион, протестни движения и значителни улични протести. Там, където различни участници от „новото ляво“ обединяват сили, както в Тузла през февруари 2014 г., резултатът е впечатляващ и довежда до политическо земетресение. “Новото ляво” определено предизвиква националистическата, консервативната и неолибералната хегемония и открива пространство за обществено присъствие на левите идеи чрез медии, фестивали и публични събития.
Все пак, провалите на „новите леви“ са много. Борбата срещу един проблем не е непременно свързана с друга. Градските инициативи не винаги се интересуват от борбите на работниците, докато студентите и преподавателите често не успяват да достигнат отвъд академичните среди. Опитите да се изгради устойчиво и широко движение или силни политически партии, способни да предизвикат установените партии или да повлияят върху общинските, регионалните и държавните политики, досега се оказват неуспешни.
Накратко, „новото ляво“ направи изненадващ пробив в регион, белязан от тежкото наследство на победения социализъм, разпадналата се Югославия, деструктивните войни и жестокия капиталистически „преход“. Както и другаде, различните елементи на „новото ляво“ в съответните общества ще се превърнат в основна политическа и историческа сила, когато оставят наследството зад гърба си и започнат създаването на условия за едно бъдеще, оформено съобразно с идеалите им.
Превод от английски:
Ивайло Динев
[1] Този превод е изготвен с любезното разрешение на автора по следния текст: Igor Štiks (2015) “New Left” in the Post-Yugoslav Space: Issues, Sites, and Forms, In: Socialism and Democracy, 29:3, 135-146, DOI: 10.1080/08854300.2015.1089094 To link to this article: http://dx.doi.org/10.1080/08854300.2015.1089094 (бел. прев.)
[2] Изследването бе подкрепено от тръст Левърхюлм.
[3] Виж: S. Horvat and I. Stiks (eds.), Welcome to the Desert of Post-socialism: Radical Politics after Yugoslavia (London: Verso, 2015).
[4] Виж: База данни на Humanitarian Law Centre: http://www.hlc-rdc.org
[5] 3.7 до 4 милиона напускат домовете си; повече от 800,000 емигрират в различни европейски държави и САЩ. За повече детайли, виж следната графика: http://www.grida.no/ graphicslib/collection/balkan-vital-graphics
[6] Държавният заем спрямо БВП: 80% в Хърватия и Словения, 70% в Сърбия. Източник: Trading Economics
[7] G. Kirn, “Slovenia’s Social Uprising in the European Crisis: Maribor as Periphery from 1988 to 2012”, Stasis Journal 1 (2014), 106–129.
[8] Повече за тези протести и последствията от тях виж в: D. Arsenijevic´ (ed.) Unbribable Bosnia-Herzegovina:
The fight for the Commons (Baden-Baden: Nomos Verlag, 2014).
[9] The Commons Working Group, “The Struggle for the Commons in the Balkans”, in V. Bibic´, A. Milat, S. Horvat and I. S ˇ tiks (eds.) The Balkan Forum: Situations, Struggles, Strategies (Zagreb: Bijeli Val, 2014), 9–34.
[10] Виж: The Occupation Cookbook, or the Model of the Occupation of the Faculty of Humanities and Social Sciences in Zagreb (New York: Minorcompositions, 2011).
[11] Виж: See J. Bac´evic´, “‘They Had Sex, Drugs and Rock ‘n’ Roll; We’ll Have Mini-Jobs and Loans to Pay’: Transition, Social Change and Student Movements in the Post-Yugoslav Region”, in Horvat andS ˇ tiks (eds.), Welcome to the Desert of Post-socialism, 223–224.
[12] Виж например: G. Music´, Radnicˇka klasa Srbije u tranziciji 1988–2013 [Serbia’s Working Class in Transition, 1988–2013] (Belgrade: Rosa Luxemburg Stiftung,2013)
[13] M. Grdesˇic´, “Workers and Unions after Yugoslavia”, in Horvat and S ˇ tiks (eds.), Welcome to the Desert, 65–81; M. Ivandic´ and I. Livada, “The Lines of (Dis)Continuity: Forms and Methods of Labour Struggle in Croatia 1990–2014”. Research Paper Series of Rosa Luxemburg Stiftung Southeast Europe No.3 (Belgrade: Rosa Luxemburg Stiftung, 2015).
[14] Виж например: Working Group on Workers’ Struggles, “Mapping of Workers’ Struggles: The Position of Workers in Post-Socialist Balkans”, in V. Bibic´, A. Milat, S. Horvat and I. S ˇ tiks (eds.), The Balkan Forum, 35–44.
[15] E. M. Jukic´, “Workers’ Takeover Saves Iconic Bosnian Firm“, Balkan Insight. Достъпно на: <http://www.balkaninsight.com/en/article/workers-takeover-saves-tuzlas-
iconic-detergent-company>
[16] За двата примера виж: M. G. Kraft, “Insurrections in the Balkans: From Workers and Students to New Political Subjectivities”, in Horvat and Stiks (eds.), Welcome to the Desert, 199–222.
[17] Референдумът не се провежда. Конституционният съд реши, че инициативите не са били в съответствие с Конституцията. Виж сайтът на Конституционният съд на Хърватия: www.usud.hr
[18] Balkan Insight, “‘Dubrovnik to Build Gold Resort Despite Protests”’, 31 July 2013,
http://www.balkaninsight.com/en/article/dubrovnik-golf-park-to-go-ahead
[19] “Croatians Vote to Ban Gay Marriage”, The Guardian (1 December 2013), http://
www.theguardian.com/world/2013/dec/01/croatia-vote-ban-gay-marriagereferendum
[20] Democratisation and Participation Working Group, “Between Institutional and Non-Institutional Forms of Democratic Organizing: Towards Revolutionary Change”, in Bibic´ et al. (eds.), The Balkan Forum, 68–85.
[21] Друг случай, който трябва да бъде анализиран отделно е „Движението за самоопределяне“ в Косово, което има силно политическо представително (16 от 120 места след постигане на 13.5% на изборите). Един от лидерите му става кмет на Прищина през 2013 г. Това е широко народно движение с лява социална и икономическа програма, анти-корупционен стремеж, отхвърляне на чуждестранното ръководство и опозиционно на приватизацията. Често организира протести, които понякога достигат насилие. В същото време е с националистическа реторика, изисква обединение на Албания и Косово и e безчувствено към малцинствата, най-вече сръбското.
[22] Republic of Slovenia, State Election Commission: http://volitve.gov.si/dz2014/en/
