Големият Лебовски, или Пичът във фашистки времена
В отстояние от 20 години…
Ранни зори, някъде към 10:30. Съзнанието се връща към реалността, заето с повече махмурлук, отколкото с трудови ангажименти. Всъщност трудови ангажименти не съществуват, и все още неплатеният наем няма никакво отношение към това. Бонус към сутринта са няколкото синини от случки от предходната нощ, с които съзнанието отказва да се занимава без съдействието на няколко джойнта. Предстоят срещи с екстравагантни артисти, манипулативни богаташи, гангстери от различни рангове и няколко чаши коктейл White Russian.
На следващия ден развитията ще са сходни, макар и в най-груби щрихи. Разликата е, че по пътя си загубил някой и друг другар и някой и друг килим (който наистина подхождаше на стаята). Много щеше да е хубаво да можеше поне едно от двете да се върне, но уви. В крайна сметка, след серия такива дни животът се връща към нормалното си безгрижно състояние, само без излишните ексцесии с пистолети, порове и чанти с мръсно бельо. И с един приятел и един килим по-малко.
Такова е ежедневието на Джеф Лебовски, известен повече като The Dude („Пичът“, ако мога да си позволя превод), в криминалната комедия на братя Коен от 1998 г. „Големият Лебовски“ (The Big Lebowski). Профанно-абсурдистката стилистика и свързващите нихилизъм и хедонизъм послания на лентата са явно достатъчно провокативни, за да я направят едно от най-запомнящите се заглавия отвъд океана от края на ‘90-те.
Но има нещо повече. Филмът остава знакова творба на братя Коен, и все още поддържа дори култов статус, включително и като почва за всевъзможни интерпретации на американския и глобален културен и политически живот. Персонажът The Dude продължава да поддържа жива общност от почитатели-последователи на Dudeism-а и до днес (за справка, вижте Facebook страницата Dudeism).
Историята на това пропиване стига до 2014 г., България, когато автор в Webcafe и други онлайн медии решава да се подвизава в публичното пространство като Големият Лебовски, запазвайки и до днес самоличността си пред неследящия го читател в анонимност (макар че, както сам настоява, „[в] западния свят човек трябва да има лице“). Авторът е най-вещ в кино-критиката, но критиката все пак е, изглежда, водеща, тъй като по естествен начин прелива в социалното и политическо поле. Ангажира се с теми от расизъм, през джендър, до политическа коректност и алт-райт (alternative right или алтернативно дясно).
Подобни статии:
Аз съм човек, който пише доста и който е и косвено, и пряко мишена на Големият Лебовски.bg. Косвено, поради левите ми убеждения и активистка практика. Пряко, поради двете атаки на въпросния срещу мен за това, че подадох сигнал против една непоправимо расистка карикатура (виж следващите връзки). И нека, освен другото, в името на повечето свобода на словото (в което вярва и Големият Лебовски), този текст бъде и право на отговор.
А в продължение на неговата статия „Дневникът на българския активист“, как изглежда ежедневието на Големият Лебовски.bg спрямо това на The Dude отпреди почти 20 години?
Свободно ще развихря въображението си…
Ранни зори, някъде към 06:00. Съзнанието се връща към реалността на политкоректната репресия, заето с повече ангажимент, отколкото грамотност (всъщност политическа грамотност не съществува, понеже важните неща за има-няма 4 000 години човешка цивилизация са си били винаги едни и същи, т.е. се раждаме практически грамотни в това отношение). Бонус към сутринта са няколкото коментара в медиите, според които може би, само може би (например) в любимите САЩ действително чернокожите стават по-често жертва на полицейско насилие и убийства, с което обаче съзнанието отказва да се занимава без въздействието на няколко джойнта. Предстоят срещи със сходно пишещи в социалните мрежи и с няколко вълнуващи „мемета“ на зеления жабок Пепе.
На следващия ден събитията ще са сходни. Разликата е, че по пътя си спечелил някой и друг другар и си придобил повече увереност в правотата си. Много щеше да е хубаво всичко това да продължи, и за щастие то продължава. В крайна сметка, след серия такива дни животът се връща към правилното си състояние, само без излишните ексцесии на гейове, ислямисти и активисти. И с един приятел и една статия повече.
The Man for His Time
The Man for his Time („човек на своето време“, или „мъж за неговото време“, бих казал аз) е една от култовите разказвачески фрази от филма. Кой е ЛебовскиЯТ на братя Коен от 1998 г. и кой е ЛебовскиЯТ на Webcafe от 2017 г.? Не зная кой точно стои зад втория, така че ще си позволя още развихряне на въображението.
От перспективата на май 2017 г. за оригиналния The Dude бих казал едно – той щеше да бъде постполитическата фигура на съвремието, ако последните около 40 години бяха минали под знака на един необезпокояван от нищо комунизъм, вместо под знака на необезпокоявания капитализъм. Това щеше да бъде състояние, в което на ултимативния гражданин не му се налага да мисли в каква ситуация живее, и затова просто я живее. Да не работи, да не плаща наеми, да не мисли за нищо от това и накрая пак да остане победител. Пост, доколкото мисленето за самата ситуация щеше да е спряло така или иначе, безотносително от последствията, защото просто не е жизнено необходимо. Най-много свободно да разчита знаците по силата на авторитета, както е било преди 4 000 години – като шаман или като уеб-автор.
Тъй като ходът на историята всъщност не е такъв, – комунизмът досега живя и умря трагически, и стана най-страшната ерес на планетата – се налага да причисля Големият Лебовски.bg към фактическото протежение на нещата. Т.е. към постополитическата фигура на изживелия съзнателността си капитализъм, произвеждащ Майло Янопулос и Доналд Тръмп, и затова създаващ меметични фигури като жабока Пепе и пресни редици от виртуални защитници, брандирани като „алт-райт“.
The Dude е пост-Рейгън феноменът на американския човек, опитващ да нареди наново живота си отвъд националния и корпоративен дълг (тотално отсъстващи от филма). Големият Лебовски.bg е пост-Горбачов феноменът на пан-източноевропейския човек, опитващ да нареди живота си в линия с най-добрите тенденции на неолибералния дълг (тотално присъстващ в статиите).
The Men of Their Times. Единият въображаем, другият – истински.
И докато въображаемият The Dude бива давен в тоалетна, обстрелван от престъпници, злонамерено опиван с вещества в чашата и залъгван от мастити бизнесмени, най-лошото и сериозно нещо, с което истинският Големият Лебовски.bg трябва да се сблъска, е някоя статия, в която се казва, че може би, само може би (например) 73% от всички нападения, довели до смърт в САЩ, са на крайнодесни групировки, (според един дясно-либертарен тинк-танк).
Фашистки времена
Бидейки мъж за своето време, според Големият Лебовски.bg „на Запад комунизмът още е cool“. Това е забележително твърдение, частично представляващо и повода за този текст. Забележително по-малко заради това, защото Западът все още не побира нито България, нито Венесуела, нито пък Северна Корея (защото в статията авторът настоява на тези примери). Забележително повече заради няколко твърдения, които имат своите твърде очевидни контрапунктове от фактическото стечение на нещата.
„Милиони френски хипстъри от големите градове, разглезени от лесния живот в средната класа и в меката милувка на „социалната държава“, индоктринирани от марксистки преподаватели, галопираха към урните с идеята, че твърд крайноляв завой за и без това доста лявата Франция няма да продуцира катастрофа с венецуелски мащаби.“ Въпреки снизходителното описание и привидяното поведение на „милионите френски хипстъри“, „индоктринирани от марксистки преподаватели“, изборите бяха спечелени от банкер антипопулист и проевропеец, който се заканва в първите сто дни от управлението си да продължи с „реформите“ в трудовото законодателство, предизвикали масови протести месеци наред миналата година. А фашистката кандидатка на втори тур взе „само“ 11 милиона гласа, отбелязвайки най-високия резултат в историята на Националния фронт.
„В същото време комунистическата лудост на Ким Чен Ун и неговата Северна Корея продължава да застрашава мира в региона.” Две обстоятелства страховито подриват достоверността на това изречение. Първото е, че фактическият акт на агресия дойде от САЩ към Северна Корея. Второтот е, че Северна Корея се разграничава от марксизъм-ленинизма поне от 20 години, настоявайки на своята чучхе идеология. Отделно, че все така става, че най-зловещите примери за комунизъм в днешни дни са винаги на хиляди километри от Европа, а в самата Европа можем само да разгадаваме симптомите.
„Работническата класа до голяма степен изостави левите движения и се пренасочи към популизма, национализма и дори консерватизма.“ За съжаление, нито популизма, нито национализма са несъвместими с лявото. Още по-жалкото е, че се налага леви да уведомят Големият Лебовски.bg по този въпрос. А консерватизмът просто няма място в този ред.
Немислещият cherry picking може да продължи, но и без него статията почива стабилно върху нецитирани изследвания, върху „Антифа“ като организация (?) и върху апологетика на Пиночетовите репресии от 1973 г.
Фактите отвъд заяждането обаче са, че Тръмп обяви първи май за Ден на лоялността, че свободното работене на българи и румънци в Швейцария е вече под въпрос, че доказателствата за нацистки сантименти в немската армия се умножават и че у нас си имаме зам. министър-председател по обществения ред (националист) и зам. министър-председател по икономическата и демографска политика (националист). По всякакви дефиниции и без да продължавам с други примери (да речем от Полша, Великобритания, Русия, Канада и пр., и то оставайки само в действително западния свят) такова съчетание от обстоятелства води към фашизъм и нищо по-малко.
Немисленето може да бъде, както намекнах вече, характеристика на постчовека, ЛебовскиЯТ, Пичът, нерефлексивно възможен 20 години след своя американски прототип в безкрайнопреходна, периферна България. Но, макар да не желая да придавам твърде много значимост на никой анонимен автор, истински притеснителното е, че Пичът го има, какъвто е, и че получава стабилна трибуна. И не е единствен.
Заглавно изображение: гараж в Сан Франциско. Източник.
