Да носиш общността в себе си
Идеята за интервюто е вдъхновена от книгата „След добродетелта“ на Аласдър Макинтайър.
„Алевиите, наричани също алиани, са етно-религиозна група, която…“ Не. Така ще стане дълго и скучно. А и целта ми всъщност не е да правя етнографски разрези.
Замислих се преди време, обаче, когато един приятел ми разказа за свой приятел, идващ от тази общност, какво и колко се знае за нея? Каква е тя днес? Приятелят на моя приятел, оказва се, е имал период, когато е бил убеден марксист, та, запитах се, как традиционната общност съжителства с едно такова мислене. Може ли тя да го роди? Има ли всъщност някакво противоречие тук за човек, произлязъл от подобна общност?”
Взех това интервю едва на третата ни среща. Първата беше в по-широк приятелски кръг и на по бира, на втората среща бяхме само двамата, на по бира в едно западащо заведение в центъра на София, а на третата среща бяхме само двамата. Жестоко развитие на ситуацията, но такива бяха изискванията на събеседника ми.
Вероятно обаче това беше и необходимият ход на нещата, доколкото за Юли (името е променено) опростяването, редуцирането до основното – без това да е някакъв нездрав аскетизъм – се оказва важна ценност. Убедих се в това и когато влязохме в малкото му жилище – стегната стая почти на пъпа на столицата. Не ми беше нужно да приключим разговора, за да съм сигурен, че не мога да си го представя да живее на друго място. Ако изобщо става дума за големия град, разбира се, тъй като, както го чух по-късно, това изобщо не е най-естественото място за него.
Аз, от друга страна, явно не се бях справил с простото и ясно обяснение на това защо бих искал да взема интервю от него…
Подобни статии:
„Ами, не съм сигурен, че за мен смисълът е ясен“, каза той, след като профилактично започнах разговора с въпрос защо, според него, се интересувам от опита и мненията му. Не приема общността, от която идва „за нещо екзотично“ и затова не вижда защо да се пише за нея. Пояснението, че за мен е важна собствената му перспектива към общността и към съвременния живот в и извън общност, през очите на човек от именно тази общност, не помогна, а по-скоро го накара да ме довърши с „Аз не бих взел интервю от себе си.“
И запали цигара. Пуши по-малко, но по-тежки цигари от мен. Общият ни приятел с Юли е на мнение, че всички хора с ляво мислене са пушачи, и макар и на шега, това е доста симпатично наблюдение. Знаете, пушенето придава някакъв декадентски вид на човека, който става още по-специален, когато приеме и сериозен поглед и изобщо претенция за интелектуална извисеност. (Още за пушенето и левите можете да прочетете в „Комунизмът на пушачите“ от Младен Долар, преведено от Жана Цонева и Георги Медаров в сайта на Нови леви перспективи)
Макар че на Юли позата му идва някак естествено, доколкото я има. А и твърди, че без хумор и се оцелява по-трудно, и се разбира по-малко. Иначе се занимава с анимация, интересувал се е от различни изкуства, при това не само теоретично
Научавам, че е родом от малко село в Североизточна България, но той решава да е максимално прецизен – „А, не, всъщност съм роден в близкия град, но това е просто защото на село няма болница. Шест години от живота си прекарах там, на село. Помня, играехме си с децата, бях на може би четири години. Играехме си и се върнахме в двора. И там тате и по-големият му брат, чичо, спортуваха, понеже баща ми е борец. Аз казах „Край, чичо бие баща ми, ще го заколя!“ Влязох вътре, взех един нож. Баба ми ме спря и вика „Какво става бе, къде с тоя нож?“ Викам „Ами, отивам да коля чичо!“ „Що ще го колиш бе?“ Викам „Ами, бие баща ми, как да го оставя така…?“ Разплака се жената, взе ми ножа от ръцете, излезе на верандата, и вика „Какво правите бе, момчета?“ „Кажи мамо“, отговориха и спряха да се бият. „Елате тука“. Качиха се те. „Кажи сега на чичо си.“ Поглеждам го. „Чичо, ще те заколя.“ И той вика „Е, що ще ме колиш? “Викам „Ами, щото биеш баща ми!“ И той се разплака! Човек, който имах намерението да коля, ме взе в прегръдките си и ме целуваше. Сега, ще кажеш „Да, само те защитават бащите си“, „Само те…“ Не! Именно затова – няма нищо по-особено в нашата общност, нищо по-особено.“
Явно много настояваше на това.
Но все пак стигнахме до съгласие относно смисъла на интервюто. „Разбирам,“ утеши ме той. „Мисля, че огромният проблем на редица изследователи да схванат същината на тая общност е, че тя няма ясно артикулирани ритуали и обреди. Разбира се, освен основните.“ „Чисто религиозните ли?“, опитвам аз. „Не, това не е чисто религиозно учение. То е ужасно секуларизирано, лаишко… Та в тоя смисъл откъсването от или причисляването към тази традиция са много сложни на чисто философска база въпроси. Защото много често нямат своето материално, физическо, външно-механично изражение. Защото учението само по себе си отхвърля… Стреми се да сведе контакта на субекта с Висшия, като премахне всички изкуствени бариери и…“ „Посредници?“ „Да, точно това е думата. Един вярващ човек не може да излезе извън тази традиция, ако иска да общува с Господ.“
И както се оказва, той самият наистина не е излизал от тази традиция. Живял е в село, в областен център и сега в София, но продължава да говори за алевиите и вярванията им само в сегашно време.
„Моето заключение е, че искам да живея в малко населено място. Просто искам да се върна на село. Или да замина някъде в малко населено място. Не мисля, че големият град е наистина за мене.“ „Възможно ли е да се върнеш?“, попитах, като един истински градски абориген, изхождайки от смехотворната представа, Бог знае защо, за някакво случило се отлъчване от общността. „Разбира се, защо не? Работата, която съм си избрал, позволява да се работи от разстояние.“
„Наистина се опитвам да се опазя от това лицемерие (на големия град, бел. авт.) – което сигурно е най-лицемерното нещо, което съм казвал през последните седмици…“, и остави изречението да изчезне в смеха му. „Аз съм интроверт. Малко по-затворен в себе си, избягвам социални контакти. Макар че днес се открива страхотна изложба на карикатури на Шипка 6 – това е едно от малкото неща, които бих посетил. Обичам през определено време да ходя на опера. Не харесвам театъра – изучавал съм го и ми се струва абсурдно просто това изкуство. Ужасно лицемерно е. Да, това е малко низко гледище, понеже то е направено, за да е лицемерно, и не трябва в това нещо да се разпознава фалша, обаче вътрешните ми сателити го разпознават като фалш. Нямам и толкова социални контакти и… Абе, не ми е толкова трудно да се опазя.“
„А когато си бил в края на шестата си година сте заминали да живеете в областния град?“ „Да. Аз не знаех български тогава все още. Имаше един Симеончо, който ме малтретираше в детската градина. Много страдах от това, че нямам приятелчета. Просто не се разбирах с хората. Градът е сравнително космополитен, от т.нар. смесени райони. И изниква въпросът, защо не съм си играл с децата, които знаят моя език. Ами те пък знаеха вече български и предпочитаха да си играят с българчетата. Беше авторитетно това нещо, престижно. И аз си седях сам. Тогава всъщност се научих да рисувам.“
От предишните разговори знам, че е в София от около шест години, и решавам да задам провокативния въпрос, на който и аз не знам какво бих отговорил: „Добре, и по какво си приличат твоето село, областният град и София?“ „Те са проекция на едно и също нещо – количествените натрупвания водят до качествени изменения.“ „О, тука много ще възразят…“, възразявам аз самият. „Не мисля. Моето село е с 350 човека – разбира се, основното население е застаряло. Градът е значително по-голям със своите 25-30 000, ако преди 10 ноември – 50 хиляди. Докато София, със своите милион и половина… Мисля, че това е абсолютно проекция на едно и също нещо. Затова и разпадът на тая общност. Ако в нея има някаква религиозна практика, тя е изцяло мистична. Може да се практикува само в затворени общности.“ А както разбирам по-нататък, тази необходима затвореност е сериозно предизвикана в най-модерни времена.
Продължи размисъла си без да го подканям. „Мисля, че мистичните общности страдат от много тежка форма на агорафобия. Те просто имат страх от големите, откритите пространства. В едно малко населено място с 350 души, където всички са ти комшии, а много голяма част от хората и роднини, връзката със света е редуцирана до някакъв санитарен минимум. А в нашето село има една много масова колективна практика – женим се заедно, когато се строи къща, всички са заедно… Големият град пък някак си предполага контакт с непознати хора. Предполага лицемерие. И когато човек влезе в тоя режим на лицемерност, той, след като остане сам, мисля, че не изключва този модус на лицемерност, а продължава да живее с него. След като се върне в 9 часа от работа, на сутринта трябва в 8 часа да излиза…Няма защо да ровичка във фините настройки на душевния си механизъм. И когато човек е лицемерен към другите, мисля аз, става лицемерен и към себе си. Е, хубаво де, като си лицемерен със себе си, нали общуваш директно с Господ, и какво става – лицемерничиш пред Господ ли?“
Аз самият съм атеист и си мисля, че не ми трябва по-висша инстанция, която да ми дава обратна връзка. И въпреки това много бързо се разпознах в описанието на Юли за градския човек…
На 2 юли 2013 г. в истанбулския квартал Кадъкьой хиляди скандират
“Навсякъде Мадъмак, навсякъде съпротива!”
На тази дата се отбелязват 20 години от убийството на 39 души, много от които алевийски интелектуалци, събрали се за културен фестивал в Сивас, Турция. Група салафисти подпалват хотел Мадъмак, където е отседнал Азис Несин – писател, опитал да публикува в страната книгата “The Satanic Verses” на Салман Рушди – с което слагат край на живота на още 38 човека, включително двама от своите.
„Онова, на което много се дразня на нашата общност, е, че не си води история,“ ми отговори той на въпроса каква е историята на неговата общност, или поне да ми предложи някаква съпоставка между преди и сега. „Грамотни хора, четящи хора, знаят четмо и писмо – просто не са сметнали за нужно да си записват тая история. Тука може да се потърси вече екстравагантната страна на нещата –„Ах, толкова са мистични, толкова са затворени, толкова са отдадени на себе си…““ Прекъснах го с настояването, че не го разбирам по този начин, така че той продължи. „Никой не я знае със сигурност. Разбира се, тия хора все пак са плащали данък някому в различните периоди. Но като казвам „Нашата общност“… Въобще, много е трудно да се говори за алевизъм. В най-близкото село, което е до нашето, на 12 км…Там вече възникват едни дребни разлики, даже в езика се наблюдават. Та когато казвам, че няма писана история, това е на нашето село. Има капсулация даже в самата общност. Мисля, че това се дължи на спецификата й, на схващането, че общуваш директно с Господ, с чистите си помисли, с чистите си дела. Това не изисква съграждането на единен команден център.“
„А нямаше ли „командният център“ да помогне за по-пълноценното съхраняване на алевизма,“ реших да опитам, макар сам да не го вярвах съвсем.
„В светски смисъл единствено може да съществува това. Имаш просто една огромна империя със закони, и край. Имаш ли общност? Не знам дали имаш общност. Просто обаче хората от Кападокия и от Португалия могат да се разбират.“
„Добре, няма команден център, който да стандартизира всеки процес, но все пак има някаква форма на… администрация?“
„Е, това да. Ето, например, хората се събират и взимат решения, които касаят оранта – кога да започне, как да започне, колко хора трябват и пр. Тия неща се хващат и просто се измислят. В тоя смисъл има нещо, което може да е команден център – пряка демокрация може да се нарече. Всеки участва свободно в това, и се взимат решения, която касаят конкретно общността.“ Призна обаче, че не знае дали и ако да, под каква форма тази практика е запазена.
„Значи животът без държава е възможен?“, бързам да попитам, с лека нотка на скептицизъм към обзелия ме порив.
„За малки общности е напълно възможен. Виж, обаче Османската империя е сравнително по-закостеняла, по-неотворена към проблемите – ето, проспива Индустриалната революция. На село може спокойно да се каже, че допреди 40 години не е имало трактор. Общо взето, земята се е обработвала със същите механизми, както преди 300 години.“
„Тогава как са се наместили в онзи социалистически ред в България?“ „Преди 40 години, като приемем, че тоя режим падна преди 25 години…“ Побързах да помогна със сметките: „’74-та?“
„Ами, да, горе-долу по това време са прокарали пътища. То нали първо трябва да прокараш път, да събираш житото, вълната, не знам какво…“ „Това означава ли, че социалистическата държава късно е…“ „Да, късно е проникнала.“ „Да, късно е проникнала, но по-скоро късно е осмислила съществуването на тия общности? Нали, тя по някакъв начин ги е регистрирала, но за да ги включи в реда си, трябва да ги осмисли.“ „Май са мислили типично по съветски модел. Просто са решили да правят ТКЗС-та. Но на тия хора не можеш да им кажеш „Ей, пичове, дайте да направим едно ТКЗС, бе. Хайде бе, моля ви се!“ Ще прокарат път и ако не стане доброволно, ще пратят армия и дотам. И това ебава мамата на всичко. След като правят ТКЗС-тата, почват да дават трактори, комбайни и пр. и механизмите за добив и обработване радикално се променят.“ Запитах се с какво това стечение на историята за тази общност е различно за коя да е друга общност, попаднала под агресивната модернизация на социалистическата държава. Юли продължи, и ми отговори. „И когато имаш някакви ритуали, някакви обреди, които почиват изцяло на механизмите ти на изхранване, след като един проблем вече не е в наличност, отпада целия смисъл от дадената практика. В тоя смисъл, когато нещо загуби сърцевината си, да, по силата на навика продължава да съществува известно време, обаче вече е лишено от съдържанието си.“
„Колко време може да съществува едно такова нещо, когато вече е излишно и празно, на село и в София?“„В София значително по-лесно, защото тука има силна централизация – около това нещо, което вече не е необходимо, може да се изгради много солидна митологема. Тука (в София), за да съществува нещо, то трябва да изпълнява някакви функции. Да има своята или политическа, или… Не знам, икономическа стойност. Което в някакъв смисъл е в интерес на държавата да… Абе, да капитализира всичко, общо взето. Мисля, че това дойде от Просвещението – някакъв стремеж битието да се картографира, да се етикетира, да се сложи там на някоя лавица и при необходимост да се капитализира.”
Междувременно кафетата ни свършиха. Ако бяха бири, сигурно вече щяхме да обсъждаме, да речем, външният дълг на Франция при Жак Ширак… Макар че, докато се върнахме обратно при записващия интервюто телефон с новата доза кафе, разговорът така или иначе се бе превърнал в нещо съвсем различно. Малката стая, пустите улици навън, мрачното дъждовно време явно ни позволиха усещането, че всъщност можем да си говорим за всичко…
Заприказвахме се за съвременната индивидуализация на живота – може би необходим контрапункт на основната ни тема за Общността. Не онази индивидуализация от 18 и 19 век, а онази днес, когато дори (все)общността на държавата е на практика абдикирала и когато на нейно място идва странното послание „Ето сега вече си свободен.“
С Юли сме на едно мнение – тази свобода идва без указания, а с твърде много вменена отговорност. Не само пълната отговорност за всеки успех и провал в личната сфера, ами и отговорност за поправянето бедите на човечеството изобщо. На едно мнение сме и за това, че такава формула на свободата-отговорността неизбежно ни кара да живеем в един режим на постоянна тревожност, в който има специално място за лицемерието на града (като нужно средство за справяне, може би), но няма никакво място за онази способност човек да бъде сам и да търси своето духовно развитие.
„Добре,“ реших да рискувам. „Значи все пак търсим някаква следваща версия на настоящето. Връщането назад към общностите всъщност връщане назад ли ще бъде или ще бъде лекарство за настоящи болежки?“
„Не може да се мисли през тоталитарната парабола „връщане назад към общностите“. „Връщане на човека към себе си“ по-скоро… Мисля, че човек трябва да остава малко повече със себе си. Ние на Балканите това не го можем. На нас ни е трудно някак си да оставаме със себе си. Аз, като бях на 15-16 години, лятната ваканция навънка, викам „Пичове, аз се прибирам.“ „Е, к‘воще правиш, като се прибереш“, беше отговорът. Хайде, като си на 15-16, да речем, не мислиш толкова „с мозъка си“. Обаче като си на 25-26 години да получаваш същия въпрос от същите хора – това е много страшно.“
Реших, че разговорът е достатъчно напреднал, за да си позволя да проблематизирам едно основно противоречие в думите на Юли, което ме напрягаше почти от началото – как той едновременно разбира и може да живее в съгласие с колективната практика на общността си, и да настоява, че човек трябва да умее да бъде сам?
„Не виждам никакво противоречие,“ отговори той без колебание.„В последна сметка не аз съм интроверт, понеже общността ми има, метафорично казано, агорафобия, а по-скоро понеже аз съм интроверт съм склонен да мисля за общността ми по този начин. Т.е. онова, което аз ти предлагам, не е Общността, а просто моята трактовка, моята интерпретация, моята конотация на малкия ми опит в тази общност. В този смисъл, нещата, които казвам, нека не се приемат за чиста монета.“
Запитах се на ум, дали за него, без сам да го съзнава, съществуването на собствената общност по принцип, дори когато не е физически в нея, не е условие за изграждане способността да бъде сам? „Тогава как можеш обективно да кажеш, че общността съществува за теб?“, попитах, с риск да прозвуча като някой крайно объркан и объркващ солипсист.
„Тя съществува, доколкото улеснява индивида да оцелее. В последна сметка, не трябва да се плашим от опростяването на нещата.“
На мен, разбира се, това вярване в ценността на опростяването ми е симпатично, но долових още една непоследователност в думите на Юли, и реших да го предизвикам. „Добре, в едни моменти говориш за духовно развитие, за нуждата от добро „духовно ниво“, за да може хората да изграждат здравословни връзки, а в други моменти подчертаваш нуждата от опростяване. Не е ли противоречие пък това?“
„Ама какво по-хубаво от духовно извисени хора, които оцеляват заедно.“ Явно срещна питащия ми поглед. „Ами това е! Окей, много сме готини, много сме умни, ама трябва да ядем!“
Видях, че списъкът ми с въпроси е свършил, но основното беше, че въпросите в главата ми бяха свършили. Прибрах телефона, стреснат от повече от двучасовия запис, поблагодарих на събеседника ми и си тръгнах.
Не мога да кажа, че интервюто удовлетвори очакванията ми. По-вероятно е да ги надхвърли. Голямата задача под останалите цели за мен беше да проверя дали „живеенето“ със съзнанието за принадлежност към специфична традиция улеснява правенето на по-цялостни, по-завършени, по-убедени морални изказвания. Първоначално си помислих, че не получих отговор. Сега, завършвайки този текст, си давам сметка, че получих „мета отговор“, при това утвърдителен. Защото всеки път, когато споменавах “общност”, имах предвид не само тесния смисъл на думата, но също и “всеобщност”.
Просто нито едно мое предположение не се оказа вярно. Юли не е нито бунтар, решил да прави всичко напук на традицията, от която идва, нито е вързан за нея по начин, щото само по силата на необходимостта да се е озовал в големия град, в своята малка стая.
Същевременно не е ретрограден, не иска „да консервира“ никого и нищо. Типът на общността му е направил тази комбинация възможна, а той просто я „налага“ върху различни обстоятелства, за различни цели, и върви своя път, изглежда, с ясно съзнание за това откъде идва и накъде отива. Не се колебае, когато изказва становища – говори за Десетте Божи заповеди като за минимум, който е напълно достатъчен за „морално-изряден“ живот, за нуждата от опростяване, и не е нужно човек да е вярващ, за да се убеди от думите му, докато го слуша.
Да, и той среща трудности, когато си говорим за Истината, но не се колебае и за миг, когато си говорим за Доброто.
Помислих си, че именно принадлежността, която и аз мога да нося в себе си, е която ще улесни и мен, или ще ме „завърши“…? Остава само трудността да я открия…
