Тазгодишното издание на София куиър форум е озаглавено „Родина за вагабонта“. Фокусът е върху начина, по който функционират понятията „куиър“ и „куиър идентичност“ в контекста на миграция, остеритет, расизъм, дерегулации, бедност, национализми. По стечение на обстоятелствата, през познанства и информация, която не съм търсила целенасочено, съм свързана с живота и ситуацията на куиър бежанците в София. Затова реших да откликна на поканата на сп. dВЕРСИЯ и да проведа интервю с двамата основни куратори. Разговорът, който предавам тук, е доста противоречив, на места емоционален, някак незавършен. Ценен най-вече като начало на по-широка дискусия, насочена и включваща в по-голяма степен онези, които са пряко засегнати.

Мохамад Салеми е независим художник, критик и куратор, базиран в Ню Йорк. Завършил е критически кураторски изследвания в Университета на Британска Колумбия. Негови работи са показвани от Бейрут до Ротердам. Публикува в издания като e-flux, Flash Art, Third Rail и Brooklyn Rail.

Патрик Шабус живее в Берлин, магистър по визуални изкуства от Академията за изящни изкуства във Виена. Кинодеец, художник и куратор, обикалящ международни фестивали, носител на почетната награда на Академията за изящни изкуства във Виена за миналата 2017 година. От 2015 до 2018 г. е директор и куратор на проекта Mandelkern.

Срещаме се за вечеря. Предложила съм по-непринуден формат, тъй като темите са твърде сложно преплетени и често убягват при по-строг подход. За радост, започваме интервюто едва след кратка разходка, поръчване на храна и разговор за съвременна философия. Мохамад осезаемо приказва повече. В това число и шеги за артистите, които за разлика от обективните социални учени, имали право да „са пълни с глупости“…

За кураторите важи ли? Те имат ли право да са „пълни с глупости“?

Мохамад: Ами, те смятат, че не са, обаче са. Прочети няколко кураторски текста и малко прессъобщения и ще видиш.

Патрик: Повечето играят на сигурно. Това е проблемът. Повечето, които трябва да стъпят на място, на което никой друг не е стъпвал, именно защото те могат да излязат там и да говорят каквото си искат, не го правят. И е много по-добре да говориш глупости, отколкото да играеш на сигурно.

М: Кураторската практика е вид мода. Постоянно трябва да си държиш очите отворени за случващото се в големите центрове, които не само гледаш, но и подслушваш, и да си натъкмяваш думите и артистите според тренда. С началото на икономическата криза от 2008 г. например, при този трус на реалността, понятия като политикономия и класа рязко се върнаха на сцената. Стари въпроси изплуваха след две-три десетилетия говорене единствено за надстройката, ако използваме марксистки термини. Интересът към изкуство, занимаващо се с идентичностите и пола, ненадейно изчезна и всеки искаше да се занимава със сериозните неща.

Тази тенденция като че ли заглъхва или поне не е така силна в момента.

М: С възхода на национализмите в Европа и дясното по целия свят, особено след избирането на Тръмп, отново рязко настана криза в кураторската и артистичната работа. Всички възкликнаха „О, Боже! Нека се върнем право към разговорите отпреди 2008 г. !“. Защото са свикнали да четат този проблем през надстройката, като културен проблем. Връщането на фашизма не се вижда като част от икономическото, а като културно връщане към традицията. И сега за година-две този тип 90-арско постколониално, феминистко, радикално феминистко изкуство се връща с пълна сила сякаш като отговор на възхода на това, което наричаме фашизъм или дясно, каквото и да е то изобщо.

А как да го наричаме? Сякаш не сте съгласни, че това е именно фашизъм.

М: За нас това не е никакво връщане. Това е ново дясно. Патрик ще го каже на френски, но Nouvelle droite има историческа конотация, която се простира назад дори отвъд 80-те и 90-те години. Ние имаме предвид по-общо това, което се случва в Източна, а и в цяла Европа, в Америка, Индия, Филипините, Бразилия… И да, склонни сме да спорим с онези, които все още държат да го наричат фашизъм. Това не само не е фашизъм, може да е дори по-лошо. То е определен тип отговор, съвременен отговор на съвременни ситуации. Всъщност става дума за изместване на центъра вдясно. Всеки едва ли не си мисли за концлагерите и за старите ужаси на фашизма, а всъщност тече мащабен и необратим процес по ориентация на т.нар. „здрав разум“ вдясно, който го укрепва там поне за няколко десетилетия.

Как става това и каква все пак е ролята на лявото в тази ситуация?

М: Лявото напълно участва и дори тласка хората в тази посока, както и виждаме избори след избори. Що се отнася до десните, те просто заобикалят традиционните за демократичните общества опосредяващи институции, например масмедиите. На новото дясно те просто не са нужни. Дълго са играли ролята на опозиция, пред която държавата се е перформирала, защото тези институции са били много по-силни от масите. Разбира се, че искаш Конгресът да смята, че ставаш, или пък демократите. Буквално изпълняваш ролята си на президент пред онези, които имат задачата за контрола. С появата на новите медии обаче, тези структури започват да губят функциите си. Десните са бързи и умни и решават да се обръщат директно към масите. Организират дискурс, език, обосновка, логика без въобще да ги е грижа какво мислят традиционните опосредяващи институции. Можете да публикувате „Тръмп, ти си расист“ където си искате, но това не е важно, понеже той някак е стигнал до масата и не му пука. Време е да разберем как да политизираме тези новопоявили се медии. Заседнали сме в миналото. В някакъв смисъл е време да се откажем от старата идея за аурата на класическото произведение и да предприемем ново действие. Защото такова ново действие ще помогне на лявото.

Инсталацията на Боряна Венциславова ‘Help!’ (2015).

Разлепили сте близо 500 плаката със снимка и история на куиър бежанец из центъра на София. Всъщност, ако не греша, това е работата, с която вие двамата като авторски колектив, участвате във форума. Нещо такова ли имате предвид под „ново действие“?

М: Заобикаляме властта на галерията като опосредяваща институция и просто излизаме навън. Всъщност плакатите не са насочени към куиър общността. Да си гледат работата. Те вече знаят какво се случва. Трябва да направим нещо за т.нар. „обикновен човек“, който действително може да бъде негативно настроен към мигрантите и куиър хората.

Все пак преди да преминем към жеста с плакатите, бих ви върнала към казаното за медиите. Очевидно самата идея за добрата стара публичност е в упадък. Какво остава, освен да се опитваме да работим с квазипубличността на социалните медии?

П: Проблемът на лявото е, че се опитва да борави със социалните медии по лош начин.

М: Ние наричаме това некропоезис.

П: Ако постоянно плачеш, ли плачеш за човешки права например. Хората си казват „да, бе, добре“. Човешките права са изобретени. Нарушаването им не е като разбиване на законите на физиката. И това е хватката на дясното. Повечето хора никога не са чели Декларацията за правата на човека. И все по-малко ще се интересуват от нея. Не можеш да ги мобилизираш за протест или друго просто защото на еди-коя си страница някой е казал нещо в разрез с Декларацията. Това не е 1968-а! Сякаш призраци, може би неучаствали в борбата тогава, се надигат…

М: Вижте модела на мобилизацията. Дясното няма нужда и не иска да извежда хората на на улицата. Това, което искат, са достатъчно хора, които се разпознават в основните им цели, да отидат до урните. Толкова. Докато лявото все още иска да пресъздаде ‘68-а. Само да можехме да ползваме социалните медии, за да я пресъздадем през 2018 г. И този път да спечелим. Та 1968-а не е сработила дори тогава! Тази стара публичност, за която питаш, е вече дистрибутирана. На дясното това дистрибутирано обществено мнение му е особено угодно. То никога не се втвърдява до фашистката античовешка доктрина или до събития като тези от ‘68-а. То може да продължи да си съществува разпокъсано, докато има начин да го държат активно на своя страна. Полу-публичност, както ти го определи. Индивиди, които индивидуално си разсъждават по определен начин. И нямат нужда да се гледат и да носят едни и същи червени звезди. Новото дясно не се нуждае от свастики, а само да може да се подиграва свободно на джендър изследванията. Утре ще се подиграват с друго. И апропо много от левите се присъединяват към тях по отношение на науките за пола, защото някои от аргументите, които излизат от полето, са напълно нелепи. Лявото обаче не може да строи спектър на мнения. В момента, в който си несъгласен с някое основно положение, ставаш враг на вчерашния си най-добър приятел. А дясното няма никакъв проблем с това. То си гради публики, към които по конкретен въпрос би могъл да се причисли и някой поддръжник на Бърни Сандърс, макар това да е в противоречие с друга негова позиция, изразена в друг момент. Лявото мисли във „всичко или нищо“.

Скулптура на Вирон Ерол Верт ‘Inci Pasaji’ (2017).

Моя приятелка феминистка например си позволи да каже нещо много отдалеч за отношението на феминистките от втората вълна към транс мъжете. Е, съсипаха я. Ако някой десен излезе и каже, че Тръмп е направил простотия, никой няма да го заклейми.

П: Ако съм десен автор, мога да си цитирам Адорно и Хорхаймер. Ако обаче съм ляв и допусна в своя книга цитат от Евола… Или добре, не Евола, понякога дори Хайдегер е повод за последваща пълна изолация в дадени академични или артистични среди.

М: Подходът на едното е дедуктивен, на другото – адитивен. Чудим се как да направим лявото през изключване, а дясното търси как да включва.

А вие как се справяте с това в кураторската си практика? Адресирате ли го?

М: Като куратор винаги готвиш с каквото имаш, както гласи една поговорка на фарси. И да искам пуйка, имам само консерва риба тон. Изкуството е било владение на левите либерали и те вече са го прочистили до степен, в която е невъзможно да посочиш артист извън тази ляво-либерална коалиция. Дори някъде там да има десни артисти, то те трябва да зарежат политиката и да станат формалисти. Но няма страшно, защото, ако са част от изложбите, кураторите сами ще си затворят очите за дясната ангажираност на работата им и ще ги обвържат с каквото трябва.

Предизвикали ли сте прочистеното поле с изложбата в галерия Васка Емануилова?

М: Дори да бяхме поискали да включим такава работа, просто е невъзможно да се открие. Полето е прочистено от десетилетия. Да, познаваме десни артисти, но не харесваме работата им, а и не сме самоубийци, все пак.

В галерията избегнахме доколкото е възможно непосредствено политически ангажираното изкуство и насочихме по-политическата част към проекта с плакатите. Така изложбата може да си позволи да бъде по-скоро формална, естетическа и поетическа. Вземете работата на Боряна Венциславова например. Неонов надпис, който гласи “Помощ”, се издига от пясък. Зад него има огледало, умножаващо и надписа, и образа на гледащия работата. Помогни ми, защото си помагаш, въпросът за това кой иска помощта и за кого. Или пък люлката на Вирон Ерол Верт – кожа и вериги, но и молитвен килим….

Нищо от това не е директна интервенция. Затова имаме плакатите. Те са сконфузващи и неловки за левичар или транс активист, който веднага би казал „Не, това не е моето. Какво е това cis гей момче афганистанец?“ Ами, извинете, проектът е колаж от няколко стереотипа. И ако сте джендър изследовател, хич няма да го харесате, понеже то не е за вас. Стереотип след стереотип – които обаче, събрани заедно и поставени в България, из публичните пространства на София, могат всъщност да резонират и да достигнат онези, които вярват в транс идентичността дори по-малко, отколкото в гей идентичността.

Знаете ли, постарах се информацията за тазгодишното издание на форума да достигне до куиър бежанци, които живеят в София в момента. Интересно ми беше до каква степен ще се разпознаят и дали биха искали да се включат в дискусията, която ще се проведе на 10 ноември във Фабрика Автономия. Те обаче като че ли са твърде подозрителни. Не разбират например какво е мястото на филма на Брус ЛаБрус „Refugees Welcome“. Гледали са го и бързо разпознават кадъра, включен в комуникационните материали. Тълкуват филма като разказ за бял спасител (white savior).

Кадър от филма на Bruce LaBruce ‘Refugees Welcome’ (2017).

М: Филмът не е за бял спасител! Те просто не знаят как да го гледат. Сириецът спасява белия, точно колкото белият спасява него. Сирийското момче е това с култура, той е образованият. Между тях има равна размяна.

П: Той му мие краката. Освен това, Сирия е сред първите християнски центрове. За мен това е най-важният момент. Той прави, каквото е направил Иисус. Това е силен християнски мотив. Той му дава това, което би дал на гост. Цяло изследване може да се направи около това как Брус ЛаБрус преобръща хомофобията, произтичаща от християнски мотиви.

М: Тези мигранти не бива да се виждат в позицията на публиката, а в тази на продуцента! Публиката тук са хора, които са много, много далече дори от идеята за бял спасител. Трябва да имаш определена класа и образование, за да артикулираш дори германска ръка, подадена на сириец, като сюжет за бял спасител. Повечето бежанци не могат да си позволят подобно нещо. В тяхната ситуация, ако тръгнат да те гонят обратно, ще се държиш за белия си спасител.

П: Историята се развива в Германия, на сирийското момче му помага пънкар от Чехия. Той самият е мигрант, не е точно бял спасител и това вече е на много повече нива.

Има и друго, макар да не искам да спекулирам прекалено. Смятате ли, че тук тези хора се сблъскват със същото, с което се сблъскват в Берлин? Много от тях говорят за близостта на българската култура и пр., но всъщност се срещат с брутален расизъм… И също живеят покрай тези плакати, на тях говорите ли?

М: Те не четат български и аз много се радвам, понеже то просто не е за тях. И приятели от Германия като ме питат какво значи текстът на немски, аз казвам просто, че то не е за тях.

За кого е тогава – не е за гей активистите, не е за мигрантите, кой е идеалният читател на тази история?

М: В някакъв смисъл е криптирано за българи. Текстът не може да се прочете от чужденец без специален софтуер… Затова казвам смущаващо. Всъщност искахме да създадем среда, която не е за просветени либерали. Когато работиш за хора, които мислят като теб, заради консенсуса относно съдържанието, разговорът винаги е за формата. Всички сме феминисти, артисти и пр. И освен да се питаме защо сме ползвали кафяво, а не жълто, няма какво да обсъждаме. Решихме да рискуваме и да работим за някаква спекулативна аудитория, за която не знаем много. Най-малкото не сме българи. Опитахме да моделираме тази квазипатриотична, подозрителна към мигранти и към гей хора персона. Съвършено спекулативно моделиране на аудиторията, с която съобразихме плакат и наратив, който би могъл да повлияе на представите на такава персона за това какво е куиър мигрантът и как се е озовал тук, в тази общност. Това е. И искам да питам нещо тези твои познати иракчани и афганистанци – кое е по-добре – дали предпочитат да бъдат изнасилени от по-възрастен иракчанин в лагер, или краката им да бъдат измити от бял спасител. Аз всеки ден избирам последното.

Това може да е твърде оптимистичен сценарий. Какво ако на тях всеки ден им предлагат пари срещу същото, това е нормализирано? Защото това е реалност за немалка част – третират самите им тела като арабски.

М: Всички тези стереотипи, описани на плакатите, идват от реални истории. Ние просто сме ги събрали. Този модел, момчето на снимката вече е преживяло част от тези истории, макар и не всички. Моделът е персийски гей бежанец в Италия. Напуснал е Иран преди година и половина и изобщо не иска да се връща. Защото за това време се е разкрил пред почти цялото си семейство. И сега не се чувства достатъчно сигурен да се върне, поради което и иска статут в Италия…

Плакатът, разлепен по улиците на София от дуото Alphabet Collection: ‘Put Yourself in My Place’ (2018).

Нека се върнем към интервенцията ви. Българските гей мъже, които се отнасят расистки с тези хора и ги третират като месо…

М: Те не знаят, че са расисти.

Да, обаче четат български.

М: Да, трябва да призная, че не сме имали предвид политически неориентиран бял куиър българин. Представям си обаче, че когато видят плакатите, ще поискат да си вземат един от тях. Момчето е толкова хубаво. Аз го снимам непрестанно. Когато ни идва на гости, го снимам ежедневно и качвам снимките във Фейсбук. Но когато тръгнахме да избираме снимка за този проект, се оказа, че има една-единствена подходяща, на която не прилича на италиански модел. По принцип е много фотогеничен, носи се модерно облечен, но ние не сме правили плакатите за „готини“ хора.

Много харесваме този проект, заради всичко, за което си говорихме по-рано. Приятелите ни от Ню Йорк и Берлин може би не биха го харесали. Преди да им обясним, биха реагирали по-скоро като мигрантите тук, за които говориш. Много се надявам, че хората, до които е достигнала информацията през теб, ще видят изложбата и ще се включат в дискусията във Фабрика Автономия. Да гледаш порно у дома на телефона си е много по-различно от това да видиш това изкуство на голям екран в галерия, легитимирано. Ние дори създадохме два профила в гей сайтове тук, с наша снимка, за да поканим гей хората на изложбата.

Искрено се надявам да откликнат и да дойдат и на дискусията в събота. Всъщност вие какво очаквате от нея? Как си я представяте?

М: Искаме, както вече сме сигнализирали в някои от текстовете, преди всичко да говорим за това, че няма единно гей общество. Искаме да проблематизираме това понятие за универсално гей общество, през което се развиват политиките на идентичността. Те винаги се развиват около абстракции – жените, мъжете и пр. А това показва как хора, които казват, че класата е прекалено абстрактно понятие с твърде универсални претенции, всъщност правят същото за собствен интерес. Показвайки митичното качество на това въобразено гей общество, искаме да стигнем до това, че единствените гей или куиър въпроси, които трябва да ни интересуват, са тези на най-ниските класи и само евентуално на средната. Защото за нас там се свързват класа и полова идентичност. Аз не се интересувам от гражданските права на затворен саудитски гей мъж, който предпочита да остане в Саудитска Арабия, вместо да се разкрие и да стане бежанец, защото класовите му привилегии са твърде хубави, за да бъдат жертвани. Интересувам се от живота на куиър мигрант, който вече е ниска или работническа класа. За мен там се развива иначе абстрактната класова борба, класата за мен не се явява като работническа някъде във фабриката, защото просто не работя във фабрика. В моя професионален свят опресията спрямо хомосексуалните далеч не е толкова силна, това все пак е светът на изкуството… Ако имаме късмет, ще успеем да пренаредим и да проблематизираме начините, по които класа и полова идентичност се свързват.

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments