За гражданството, интимността и куиър теорията. Интервю с Лорен Берлант
Предварителни бележки от преводача
Напоследък превеждането на текстове, които ми се ще да са достъпни и на български, се превърна в начин да задълбоча заниманието си с тях, да прекарам повече, по-интензивно време с даден автор или идея и така да вникна другояче в системата от идеи и въпроси, които поставят на обсъждане. Лорен Берлант е един от авторите, които познавам слабо, макар че мимолетното докосване до някои от нейните работи ме накара да усетя, че идеите и начините, по които ги формулира във връзка с други, са изключително релевантни за редица контексти, при това настоятелно съвременни. Последващото интервю ми се стори като добро начало – както за собственото ми приближаване към трудовете на Берлант, така и, с риск да прозвучи арогантно, за една евентуално заинтересувана българска публика.
Преводът е направен по онлайн публикация в Society and Space от 2014 г. Самото интервю, чиято първоначална, съкратена версия се появява година по-рано в друго онлайн издание – Daily Xtra – е проведено след и във връзка с излизането на книгата “Cruel Optimism” (2011, “Жесток оптимизъм”). Така че и при това интервюмежду Берлант и Дейвид Сейтц може да се каже, че става дума за преводачески практики, поне що се отнася до някои от презумциите и темите, заложени в книгата, която двамата обсъждат. В този разговор “върху” (или “с”) книгата става дума за добиването на тези теми на различна форма на публичност, която пък изисква различен език и начини на артикулиране на въпросните теми и загрижености, отколкото в относително по-затворената и кохерентна форма на публикуваната и завършена книга. Така че, ако на места сякаш ни се струва, че някои от използваните термини “увисват” или че им липсва нужното обкръжение, то нека това подейства по-скоро притегателно и възбуждащо любопитството.
Няколко са нещата, които събудиха интереса и любопитството ми в този разговор. От една страна, това е заниманието с “противоречията” в отношенията ни с институционалните и нормативните форми – противоречия, които винаги имат и емоционално измерение. Предизвикателството, което Берлан (си) поставя, е свързано с издържането на тези афективни и смислови противоречия и приемането им насериозно, дори в контексти, в които залогът е оцеляването или достигането на онова, което тя тематизира като “добър живот”. Наред със сериозността, с която подхожда към баналното и нормата, важен момент от проведения разговор ми се струва непрестанното връщане към темата за въображението и фантазията – не като операция, случваща се изолирано в главите на отделните членове на някаква безплътна, раздробена общност, а по-скоро като съзидателни практики, чиито “обекти” са връзките – със света, с другите, с онези фантазии, които може би са се оказали унищожителни.
Берлант настоява върху приемането на всеки обект на грижа и занимание, на фантазия или страх, като на връзка, отношение, релация. Въпреки това, несекващото говорене за “имането” на обекти, които в един момент дори биха могли да се окажат заменяеми или заместители, е може би онзи аспект от текста, който предизвика най-силна съпротива в мен, достигнала до колебание за състоятелността на настоящия превод. Не е тук мястото, където да продължа с излагането на съображенията си, но все пак ми се иска да ги маркирам с идеята, че биха могли да се влеят в по-нататъшна дискусия.
Подобни статии:
Теми на бъдещи разговори биха могли да бъдат тези за гражданството, интимността и държавата, както и формулираната от авторката релация на “жесток оптимизъм” и обвързаността й с политиките на бюджетно съкращение. Също така се явява въпросът за ролята на куиър теорията и практиката за пресичането на такива и други политики, които все по-често и по-ожесточено ощетяват благосъстоянието на все повече хора. На последно място ми се ще да насоча вниманието и към темата за педагогиката – както в начина на говорене на самата авторка, така и във въпросите, които поставя към края на интервюто за ролята на фантазията и любопитството при преподаването на (куиър) теория.
Приятно четене!
Неда Генова
dversia@info.net
Лорен Берлант е George M. Pullman професор по английска филология в Чикагския университет, която е изградила през последните повече от две десетилетия новаторски изследователски корпус, който възобновява и разкрива нови интердисциплинарни дискусиивърху теми като гражданство, пол, право и неолиберализъм.
Дейвид Сейтц е писател, живеещ в Торонто, и докторант по Хуманитарна география и Феминистки и джендър изследвания към университета в Торонто. Интервюира Берлант върху нейния подход къмсъвременните куиър политики и политиките на бюджетни съкращения, върху политическите последствия на влиятелната й нова книга “Жесток оптимизъм”, както и върху значението на куиър теорията за настоящето. Съкратена версия на това интервю наскоро се появи в торонтсткия Xtra!. Пълната версия е представена тук.
ДС: Имаме това “самоочевидно” схващане за гражданството като завещано ни отюридическата сфера. Вие също така се интересувате от мрачните, интимни и банални измерения на гражданството. А те очевидно са взаимосвързани. Какво Ви ориентира първоначално в тази посока? Какво предизвика любопитството Ви към интимния живот като сцена на драмата на гражданството?
ЛБ: Винаги съм се интересувала от връзката между правото и субективността. Когато се аутнах [вж. coming out – англ.], никой не работеше върху гражданството като движеща сила на светоизграждането, която има каквото и да е общо със сексуалността, освен алегорически. Това, което истински ме интересуваше, беше връзката между конвенционалната форма и еротичната привързаност – връзката на хората съссвета, човешката нужда светът да изглежда по определен начин. Така че се заинтригувах от историята на дирижирането на телата от страна на правото, както и от мисленето върху различните начини, по които определени видове институционални форми “поддържат” света – форми, по отношение на които хората в ежедневния си живот се отнасяха изключително некохерентно. Едни и същи хора могат да бъдат авторитарни, либертарни, агресивни, пасивни, романтични или пък без отношение към гражданството: и тогава осъзнах, че същото изречение би могло да бъде написано и за любовта и привързаността. Осъзнах, че юридическият и интимният обект имат повече сходни черти помежду си, отколкото разлики, тъй като хората искат обектите им да ги закрилят, но и да не присъстват твърде настойчиво. Иска им се те да бъдат прозрачни, но също така и гъвкави и непринудени. Хората отправят противоречиви искания към обектите, които поддържат света им. Това е, което ме интересува. Това е първото.
На второ място е, че наистина искам да разбера как да работя с политическата инкохерентност; дразня се от аргументите, които хората използват, когато някои електорални блокове гласуват срещу интересите си, тъй като всички имат противоречащи си интереси. Например, бих могла да обичам държавата, защото предоставя ресурси на различен набор от хора, без действително да се интересува повече от това, които точно са тези хора, а бих могла и да мразя държавата, защото се опитва да продуцира универсално гражданство. Тези две противоречащи си мисли не ме правят психотична – противоречието позволява на хората да продължат да искат цял набор от неща от институцията си или от своя обект.
Също така, ако работиш върху политическите емоции, едно от нещата, с които си конфронтиран през цялото време, е педагогиката на емоцията. Естетиката е едно от малкото места, където се учим да разпознаваме емоциите си като възпитани, а не естествени. Страхът е естествен, но обектите, които го предизвикват, възникват исторически. Светът те повлича. Когато се раждаш, единственото, което искаш, е храна, а докато станеш на осем или докато прекараш известно време в основно училище, няма значение, имаш чувства за гражданството, имаш чувства за расата, имаш чувства за джендъра и сексуалността. Възпитан си да възприемаш тези обекти като перспективи, които поддържат света. Това е, което ме интересува. Така че за теб това, което изглежда като конфликт между институционалното привързване към света и интимните модели на привързаност, за мен не са в противоречие, ами са част от проблема за визуализирането и обживяването на привързаности по отношение на жизнените светове.
Когато става дума за LGBTQ политики, първото нещо след първата си книга, която написах върху гражданството, беше “Queer Nationality” (с Елизабет Фрийман) – едно есе за невъобразимо противоречивите привързаности, които куиър хората имат към държавата. Държавната форма е спасител и същевременно заплаха. Това за мен не е знак за това, че хората все още не са осмислили политиките си, а че държавата е ресурс, както и място на доминация. Способността да мисля баналността на противоречието е наистина важен момент от LGBTQ политиките.
ДС: Имате някои изключително смешни и язвителни интерпретации на състоянието на северноамериканската електорална политика. По време на президентстката кампания през 2012 обобщихте избора на Обама като “той е по-малко зле” – в теми, простиращи се от икономическа справедливост до империализма на Щатите. Какво бихте казали за въвеждащите коментари на Обама за еднополовите бракове и въобще за втория мандат на президента?
ЛБ: Винаги ми се е струвало, че отказът на Обама да подкрепи LGBTQ политиките се явяваше отстъпка пред онези части от подкрепящите го, възприети от него като по-консервативни. Не смятам, че е вярвал в това. Мислех, че е проява на малодушие, така че когато най-накрая реши, че е време да умиротвори разочарованите си либерални поддръжници признавайки опция, за която съм сигурна, че винаги е имал, не започнах да подскачам нагоре-надолу от радост.
Включването наистина е важно. Това, че той каза, че Стоунуол е част от американската освободителна история има значение. Подкрепата му за “нашите братя и сестри гейове и лесбийки” има значение. Но също така имам силното усещане, че той си позволи да каже онова, което така или иначе чувстваше, в опита си да отклони вниманието на прогресивните среди от множество други порочни икономически и военни практики, прокарвани от администрацията му. Изпитвам голям гняв към този начинна управлениена неолибералните/прогресивни политики, който отдава много привилегии на социалните проблеми, но в действителност не се интересува от икономическа справедливост или от бруталността на войната срещу терора. Цялото LGBTQ включване на света няма никакво значение пред невъобразимо унищожителната военна политика, предприета от него в името на “мира и демокрацията”.
Ив Седжуик в “Епистемология на килера” говори за “щипковидното движение” на напредъка: една стъпка напред, една назад – така върви и ракът. Обама е много добър пример за това. Това е малодушна политика и все пак, в контекста на американския консерватизъм, заставането зад репродуктивните права и правото на LGBTQ хората да живеят нормативен живот, защитен от закона, не е чак толкова малодушно. В тази връзка, отношението между демокрация и антидемокрация продължава да бъде изключително обтегнато.
ДС: Изключително силната Ви, опустошителна книга “Жесток оптимизъм” изследва сцени, в които субектите желаят (и сякаш са неспособни да допуснат да не желят) условия, политически и интимни бъдещета, които подкопават възможността за тяхното благоденствие. Има ли политически движения или експерименти със зависимостта и не-сувереността, според Вашите думи, към които гледате с оптимизъм – в смисъл, че се усещат като или изглеждат по-малко “жестоки”? Отношението на жестокия оптимизъм е двойно преплетено, както вече казахме при обсъждането ни на националната форма.
ЛБ: Отношение на жесток оптимизъм е двойна преплетеност, в която привързаността ти към даден обект те поддържа в живота в същото време, когато този обект в действителност представлява заплаха за благоденствието ти. Така че не може да се каже, че има обекти, които имат качеството на жестокост или липсата на такава, ами става дума за връзката, която имаш с тях. Както да сив двойка може да не представлява отношение на жесток оптимизъм за теб, тъй като да бъдеш в двойка може да те кара да се чувстваш сякаш имаш основа в света, докато за други хора, това да бъдат в двойка може да означава, от една страна, облекчение от самотата, а от друга – свръх присъствието на един човек, който трябва да понесе тежестта да трябва да задоволи всичките ти нужди. Така че не обектът е проблемът, ами как се научаваме да бъдем във връзка.
Всички политически движения в тази връзка са комплицирани пространства, където решителното настояване върху прекъсването на репродукцията на токсичната нормативност представлява облекчение от отказа от живот. Но всяко движение, в което някога сме били, репродуцира проблеми на неравенството около расата, джендъра, сексуалността и образованетието, заедно с неизбежните личностни засечки. Това също може да бъде опустошително. Затова се интересувам от мисленето на политиките като комични, защото ако осъзнаем, че всичко, което правим, ще бъде сбъркано, неловко и фарсово, бихме имали по-добър шанс да оцелеем след разочарованията си в лицето на по-дългосрочна политическа цел.
Така че се интересувам от всички нео-анархизми. Все още се интересувам от куиър и феминистки политики, защото мисля, че всичко разочароващо е съпроводено от форми на отказ, които се предоставят на нормативната фантазия. И действително мисля, че работа на писателите и критиците, и артистите, и на всички е да създават по-добри обекти за по-добри фантазии – което значи обекти, които предлагат възможността за по-малко жестоко-оптимистични отношения.
Едно от страхотните развития на LGBTQ политиките през последното десетилетие е твърдението, че социалните политики трябва да се позовават върху отношения на грижа, вместо на институционални връзки, като брак или семейство, и да подпомагат разпределението на ресурсите за виреенето на живота. В отговор на това един от студентите ми каза: “Бих могъл да се оженя за баба си.” Това, което имаше предвид, не е, че иска да се ожени за баба си в опозиция на други интимни отношения, ами че за него нейната грижа за него му предава задължението да се грижи за нея, и че сега вижда това като част от куиър политиката. Мислейки за това какво значи да гледаме на отношенията на грижа като източник на нови социални отношения, с техните импликации върху правенето на политика, е наистина прекрасно развитие в LGBTQ политиките от много различни перспективи. Но мисля, че това трябва да бъде съпроводено от различни видове културни активности и форми на фантазиране за това какво значи да гледаме на колективния живот като проблем на оцеляването.
ДС: Работата Ви има някои предизвикателни последици и въпроси за LGBTQ движенията – но не винаги или единствено предвидимите такива. Куиър критиците в САЩ и Канада често говорят за насилието и ексклузивността на фокуса върху брака, правата върху собствеността, буржоазния домашен живот и др. В “Жесток оптимизъм” Вие проявявате любопитство към нормативността – със сигурност не защото не искате да я предизвикате или прекъснете, а защото искате да разберете стремежите и желанията към формите на принадлежност, реципрочност и роднинство, които се предполага, че нормативното гражданство носи със себе си. Къде оставя това куиър критиците на нормативността? Какви са политическите импликации на този вид внимателен анализ на нормативността, който поставяте Вие?
ЛС: Това се отнася и до Вашия въпрос за гражданството. Когато за първи път започнах да работя върху гражданството, по-възрастни от мен хора ми казваха: “Как можеш въобще да приемаш държавата насериозно? Държавата е чудовище на империализма.” А аз казвах: “Аз съм на страната на оцеляването на хората и ако оптимизмът им е прикачен към неща като държавата, то искам да знам какво означава тя.” Ако започнем да гледаме на обектите си на амбиция и желание като заместители, като неща, които организират привързаността ни към живота, бихме проявили тотално различно разбиране и някакъв вид щедрост към тези обекти. Затова и първоначално започнах да работя върху гражданството – не защото го обичах, ами защото видях, че хората го виждат като състояние, в което могат да си представят това да бъдат с други, и то да са с други по начини, които също така са неудобни за тях.
Затова, когато LGBTQ хора искат това, което много други хора искат – нещо, което е облекчение от самотата, както и социален свят, който е приветстващ, а не посрамващ – не мога да проявя неуважение към обектите им, мога само да кажа “това ли е всичко?” За мен никога не става дума за посрамване на обектите на хората, ами винаги за създаване на по-добри и по-добри обекти. Винаги става дума за създаване на по-добри светове, правейки ни способни да мислим по повече и по-различни начини за това как можем да се движим през живота в отношение с други.
Съгласен ли сте?
ДС: Съгласен съм! Действително да плурализираме обектите си…
ЛБ: Все повече и повече, и повече. Никога не искам в час някой да говори по-малко, искам всички да говорят повече. Никога не искам по-малко въображение, винаги искам повече. Никога не искам по-малко гражданство, винаги искам повече. Повече начини да бъдеш във връзка. И после си пробиваме път през тях, защото се борим с начините, по които те са несъизмерими. Но няма причина да искаме повече срам около онова, което искат хората.
Едно от нещата, за които съм фундаментално мотивирана като куиър изледовател, е абсолютната ми отдаденост към премахването на еротофобията – мисленето на секса като заплаха за щастието, мисленето на апетитите като заплаха за социалността, при положение, че няма социалност без тях. Хората се учат да мислят апетитите си като заплахи. Винаги се интересувам от просто по-добри обекти, защото мисля, че ако има по-малко еротофобия, би имало по-малко сексуално насилие, би имало по-голямо усещане за това, че телата и сетивата наистина могат да бъдат източник на действително процъфтяваща социалност. Но би било нужно твърде голямо превъзпитаване да започнем да мислим на другите хора като на двигател на щастие, вместо на заплаха.
ДС: Прекарали сте доста време извън САЩ, а рамката на “Жесток оптимизъм” е отявлено транснационална. Имате ли поглед върху канадската куиър политическа сцена – противно на или в сравнение с тази в Щатите?
ЛБ: Все още нямам, не. Имам чувството, че трябва да изучавам едно място за много, много дълго време, преди да мога да кажа нещо за него.
Тук претърпявате неолиберални политики на съкращения, оттеглянето на финансиране от образованието, както и разграждането на социалната държава, както на много от местата, които изучавам в “Жесток оптимизъм”. Имах интервю в сп. Variant, където питам “Ако въпросът на 19-и век [sic!] в САЩ и на много други места е този за цветната линия, както пише Дю Боа, то какво значи да бъдеш проблем?” Проблемът в съвременните политики на остеритет е, че държавата казва, че самото общество е проблем, твърде скъп, че да бъде понесен от държавата, която го репрезентира.
Смятам, че има много богатство на света, а приватизацията на богатството беше отчаяно лош номер за пренасочването на прихода на обикновените хора към богатите; политиките на бюджетни съкращения поддържат това. Мисля, че това е аморално и хората трябва да се борят срещу него.
Но също така значи, че те трябва да пренастроят фантазиите си за добър живот. Ако фантазията ти за добър живот е била да имаш безкрайно повече неща, то политиката на остеритет те ползва катопример за недисциплиниран апетит. Ако разпознаем, че богатството трябва да бъде разпределено, че всеки трябва да има своя дял от добрия живот, то това също значи, че желанието на хората да имат безкраен буфер, особено безкраен кредитен буфер, трябва да бъде преосмислена. Това е част от онова, което социалната теория и изкуството трябва да направят – да кажат какво е “добър живот”? И как ще подходим към изграждането на институции и въображения, които да го подкрепят?
Така че тези въпроси са наистина централни за трансформациите на канадската политика в момента, по начин, който резонира с нещата, които се случват в Европа от 90-те насам.
ДС: Какво бихте казали, че прави работата Ви “куиър” в момента?
ЛБ: Чувствам това, че има кръгове, които наистина разбират как тази книга не би могла да съществува без киуър теорията, като наистина важно, удовлетворяващо и затрогващо. Само две от главите в “Жесток оптимизъм” – три, ако броим въведението – отявлено се занимават с LGBTQ материал. “Жесток оптимизъм” беше един от двата лауреата на Alan Bray наградата в LGBTQ литературата от Асоциацията за модерни езици тази година. Бях много затрогната от това.
Причината, поради която смятам, че това се случи, е защото в куиър теорията фундаментално става дума за това, че не можеш да приемеш за даден обекта си, ами да разбереш какво е сексуалност, какъв набор от модели и мотиви те присъединяват към света по определен начин. Обектът ти е вид модулация, или набор от модулации.
Ако един гей мъж харесва други мъже, той не харесва всички други мъже, ами някои модулации сред мъжете. В живота на един хетеросексуален сексуалните обекти не са всички хора с различен пол, ами подгрупа на тези хора, които представляват вид моделиране към теб, към които тялото и съзнанието ти се прикачат като условие за възможност.
В “Жесток оптимизъм” самата идея, че обектът ти е релация, че обектът ти е грозд от обещания, създаващи видове модулации по отношение на него, които са фундаментално амбивалентни и импровизирани – всички тези видове наблюдения идват от образованието ми в марксистката и психоаналитична теория, но преди всичко в настояването на куиър теорията върху това, че всички обекти са релации, проекции, форми на заинтересованост, които комплицират това какво значи да бъдеш привързан към света. Така и “Жесток оптимизъм” е една много куиър книга.
Мислейки за обекта като за модулация, която е хлабаво организирана, за да е възможно да замениш обекта без да трябва да изгубиш всичко, е особено важна част от това. Така че вместо да кажеш “Мразя държавата” или “Обичам държавата”, кажи “Ето какво може да направи държавата”. Вместо да мразиш или обичаш формата на двойка, кажи “ето какво да бъдешв двойка може да направи, а ето от кои други неща се нуждая, за да благоденствам”. Тогава започваш да мислиш за себе си като имаща способността да създаваш много различни видове модулации и привързаности към света. Проблемът е, че куиър животът е винаги изтощаващ, защото трябва да го измисляш през цялото време. Има толкова малко приети практики, където да отдъхнем или които да кръстосваме. Същевременно е действително вълнуващо да мислиш, че може би изобретяваш нещо, което би могло да работи по-добре от формите на ефикасност, които наричаме нормативни.
ДС: Намирам това за полезно, понеже мисля, че резонира с онова, което Робин Уийгман и късната Ив Седжуик имат предвид. Те не изместват нито един от политическите залози, но също така задават други въпроси за това какво друго се случва и остават изначално любопитни.
ЛБ: Аз съм “за” това да тренирам студентите си в любопитност. Едно от нещата, за които бихме могли да говорим, е каква е работата на LGBTQ преподавателя тези дни? До каква степен проектът на куиър педагогиката не е само проект за разпределяне на повече легендарност или историческо познание, но също и за това да имаш любопитство към обекта? За мен това да не приемаш обекта за даденост. Приемането, че има сила, защото е амбивалентен, защото попада в множество различни неща, е фундаментално наблюдение на куиър работата.
