От днес, 19 август, свободен за сваляне и разпространение е втори брой на списание dВЕРСИЯ – “Времена и млади”.
Снимка: Дамян Хаджииванов
СвалиХората са сякаш по-чувствителни, когато нещо отклони представите им за времето, отколкото за пространството, щом става дума за общите ни жизнени светове.
Моят град си е мой град и аз го познавам много добре. И аз го познавам много добре. И аз го познавам много добре. „Познатостите“ ни се припокриват в определени точки, отнасящи се до съвсем конкретни обекти, независимо от това кой къде точно живее. Върху тези точки изграждаме споделена представа за общите пространства, които стават нещо банално – къде е много мръсно, кой е най-опасният квартал, какво е характерно за някоя линия на градския транспорт, какво се продава на онзи ъгъл и т.н. Не е изключено някой или нещо да фокусира вниманието върху незабелязаните детайли, върху скритите истории, върху неразкритите възможности, дори върху хората „в сянка“. Най-често обаче това фокусиране е по-скоро художествена проява и провокация на любопитството, отколкото на стремеж към промяна, отиваща отвъд естетическото или полезното. Общите очертания на баналното не се променят, и твърде рядко се свързват с истинска промяна в живота на хората; със сигурност не и за всички хора. За да споменем няколко примера, People of Sofia не може да постигне много повече от кратки моменти на вдъхновение или размисъл, Destructive Creation заговориха за клошарите като за част от градската среда, подлежаща на същата намеса като електрическите табла, а „гражданските докладвания“ чрез снимки и писма към общината и през социалните мрежи не призовават за нещо повече от професионално изпълнение на ремонтите и строежите. И всичко това е само в София, където културният живот ври и кипи и се очаква, че създава и задава рамките.
С времето нещата стоят по-иначе. То някак не ни стои пред очите. Не се създава, а само се преживява и мисли. Не можеш да го пребоядисаш или ремонтираш. Моето време си е само мое – тече и се обагря със спомени, представи, очаквания и надежди единствено в собствената ми „черна кутия“. За да си позволи някой да се намесва в моето време, трябва да е много внимателен. За да споделят хората своите „времена“, са нужни специални усилия. Точно тук политическата борба е особено жестока.
Подобни статии:
В този брой на dВЕРСИЯ сме отделили много място (и време) именно за да покажем някои малко популярни интерпретации на елементи от споделените ни жизнени светове във времето.
В „Спектакъл и забрава“, чрез контраста между Самоковската комуна и крепостта Цари Мали град, въпросът за това коя памет е допустима, коя не е и най-вече с какви презумпции тя търпи корекции, се поставя особено силно.
„За автентичността в културното наследство“ разкрива как, щом отсъства отворен и истински включващ дебат, „наследството“ се оформя според това кой колко пари ще изкара и кое тълкувание на историята ще дърпа струните на национализма по-фино. Авторът разглежда въпроса за автентичността като архитект, и извън обстоятелството, че наследяващият не може да бъде спрян да тълкува наследеното, че ценността и съдържанието на това наследено не са спирали да се променят във времето и вероятно никога няма да спрат.
„Овладяване на македопърничавата“ извежда любопитни примери и аргументи за това как позволените, официални представи за изминалото споделено време („националната памет“) се прокрадват във връзките между цели държави, вкарвайки отношенията със съседите в руслото на „по-добрия“ и „по-лошия“, на „подчиняващия“ и „подчинения“.
Специален фокус на броя са младите хора. Представите, които младите носят или им се вменяват днес, ще бъдат занесени от тях с друга тежест, в друг мащаб утре. Как се е променило мисленето ни за младите във времето, къде се намираме сега в отношението ни към тях и какво може да ни каже това отношение за съвременната ни ситуация изобщо, са някои от въпросите, на които текстът „Новата „критическа“ възраст“ опитва да даде възможни отговори.
„28 отклонения“ е фото-есето в този брой – експеримент на колектива и в пространството, и във времето. То предизвиква именно баналното, най-вече готовността ни да банализираме окръжаващата ни среда, оставяйки по този начин живите истории и връзки в някакво сляпо петно. Дали го правим просто защото така мозъците ни се опазват от прегряване? Или защото чувствителността ни към „споделеното ежедневно“ е като цяло притъпена от мащабите на града и информационното зашумяване?
Свали