АкцентиСборници

„Малки истории за комунизма“ излезе на български език!

Свали от тук цялата книга

Предговор от преводачката към българското издание

Държите в ръцете си любопитна книжка, която смело подхваща един от най-костеливите обществени въпроси, които въобще можем да си зададем: що е то комунизъм и как можем да си го представим днес? Както бързо ще разберем (ако се престрашим и прелистим някоя и друга страница), въпросът нито е нов, нито книгата ще ни даде еднозначен отговор. Вместо обаче да се отчаем от невъзможността да заключим веднъж завинаги що е то „комунизъм“ и как трябва да изглежда едно комунистическо общество, ние ще се поспрем и ще си кажем, че сложните въпроси често са и най-ценните. Защото задавайки достатъчно дълго и упорито трудни въпроси, въпросителните знаци имат склонност да се откачат от самите изречения и да се прикачат към най-различни, невероятни, понякога наглед далечни теми. Така например, ако достатъчно дълго продължим да питаме; ако, така да се каже, останем с въпросителната, тя може да ни отнесе към още и още въпроси като „Kак искаме да живеем заедно?“, „Какво значи да искаш да живееш щастливо и свободно от принуда?“, „Защо е „нормално“ едни деца да имат повече, а други – по-малко или дори нищо?“, „Защо някои въпроси не се задават?“, „Кой и как трябва да попита, за да бъде въпросът му чут?“. И така нататък.

Тук обаче няма да се отвличаме твърде много – на стотиците страници на списание dВЕРСИЯ, което издаваме вече пет години, го правим достатъчно често, като с удоволствие вклиняваме още и още въпроси в малките и големи пукнатини на онова, което може да наречем „съвместния ни живот заедно“. Вместо това бих искала да нахвърлям няколко думи за това как е построена самата книжка, за кого е написана и защо точно сега е особено важно въпросите ѝ да бъдат чути.

Вече споменахме, че книгата е смела, но всъщност може би определението „предизвикателна“ би било по-точно. Защото всъщност тя изисква смелост от своите читатели, предизвиквайки и деца, и възрастни да вземат насериозно един от водещите ѝ въпроси: „Как може да изглежда едно комунистическо общество днес?“. От гледна точка на авторката на книгата, Бини Адамшак, този въпрос е свързан с възможността за измисляне и съграждане на едно по-справедливо бъдеще. То по дефиниция ще е в разрез със сегашното капиталистическо устройство на обществото, където едни (имащи) хора властват над други (нямащи), а вещите и капитализмът властват над всички ни. Но повече за това – в самата книга.

Въпросът за възможния комунизъм днес може би ще прозвучи отблъскващо или дори страшно за някои родители, които са изживели своя често сложен опит по време на управлението на социалистическия режим в България до 1989 г. Те може би ще кажат, че децата им трябва да са щастливи, че не трябва да живеят в такива „тъмни“ времена. Че поне те могат да пътуват и учат където си пожелаят (стига, разбира се, да имат пари); че вече няма значение дали си член на Партията, за да получиш място в престижен университет (някои все пак днес си купуват дипломи); че вече не трябва да си мериш думите от страх, че някой ще те „обади“ на партийните дейци (само от време на време най-гласовите критици на властта се оказват зад решетките). Тези хора биха настоявали, че въпросът за комунизма е, така да се каже, затворена страница, и то за добро, и ще се чудят и маят, виждайки млади хора да изписват антикапиталистически лозунги по плакатите си, както често се случваше по време на протестите от лятото на 2020 г. 

Оказва се обаче, че някои непокорни младежи, деца, възрастни продължават упорито да се връщат на тази уж затворена страница и да питат ли, питат. Въпросите им често звучат като: „За какво всъщност са се борили всички тези хора в името на комунизма?“, „Комунизмът само една форма ли има и България ли е най-добрият пример за него?“, „Защо днес, трийсет години след падането на Берлинската стена (и съответно, на комунизма), все още има толкова много хора, които са бедни или другояче изключени от демократичния живот?“ Някои задават съвсем конкретни въпроси, родени в съвсем капиталистическото ни настояще, на които то пък хич не може да отговори задоволително. Например, перифразирайки един от плакатите, издигнат от дете на протестите през лятото на 2020 г.: „Защо не мога да посрещам мама всяка вечер вкъщи, вместо на Коледа на летището?“ 

Малки истории за комунизма също отказва да затвори страницата на комунизма, ами напротив, разлиства страниците и разроява въпросите, обръщайки се, по думите на авторката, към детето във всеки възрастен. Това значи, че взима насериозно не само детето читател и питащото дете, но и способността у всеки от нас да формулира радикални мечти – и въпроси. Така тя опитва да отговори на сравнително достъпен език на някои от основните въпроси, през които минава разбирането за това какво е (или би могло да бъде) комунизмът. Това не означава, че на всички въпроси, които си задавате, ще бъде отговорено; че ще им бъде отговорено винаги по най-добрия начин, нито че книгата задава единствените важни въпроси. Смятам обаче, че е важно да взимаме насериозно всички въпроси – особено тези, за които се счита, че се отнасят към отдавна решени проблеми. Днес въпросът за възможния комунизъм, колкото и колебливо зададен, означава винаги и поставяне под въпрос на капиталистическия начин на живот. Самият факт, че той бива поддеман отново и отново, и то все по-настойчиво, означава, че пукнатините на статуквото, в които намира почва, ще стават все по-дълбоки и ще се разпростират надълго и нашироко. И така докато не можем вече да си затваряме очите пред тях, защото са пропукали като земетръс асфалта под нозете ни.

Понякога децата по-отчетливо разпознават тези пукнатини и растящото в тях. За съжаление твърде много възрастни, пишещи закони и учебни програми, или пък измислящи политики и правила, които децата после трябва да спазват, вместо да се вслушват в техните въпроси, се държат по точно обратния начин. Те смятат, че политиката е за възрастните, и не могат да разберат, че и децата са също толкова участници в обществения живот, колкото и всички останали, и че често са пряко засегнати от лошите политики. Следователно децата би трябвало също да имат думата, когато става дума за изобретяване на решения на проблемите, които ги засягат. А най-добре би било, ако не им се налагаше да се борят за правото да имат глас и вместо това от самото начало бяха приемани за равностойни събеседници и дори съмишленици от страна на възрастните. Както видяхме с глобалното екологично движение Петъци за бъдеще, то беше поведено именно от стачкуващи ученици по целия свят: децата бяха тези, които заедно успяха най-накрая да принудят световния елит да вземе насериозно належащи теми като глобалното затопляне и климатичната криза. Така поставиха въпроса за бъдещето по възможно най-политическия начин, отвъд клишетата, на които им се иска да впишат „детето“ в представата за „светло, неопетнено бъдеще“ (но така, че по възможност това дете да не действа, да не се бунтува, да не мисли, а просто да поддържа хода на нещата такива, каквито са).

И така, тази книга се обръща към питащите деца и възрастни, които се осмеляват не просто да се занимаят с това какво е комунизъм и как можем да си го представим и построим днес, но и да вземат насериозно политическата роля на детето като равноправен участник в това занимание.

Една от възможните трудности пред читателите на Малки истории за комунизма е нещо, което на пръв поглед наподобява „пропаст“ в самата нея – първата част на книгата е написана достъпно, почти като приказка, докато втората представлява едно сложно есе, в което авторката обсъжда по теоретичен начин някои от темите, застъпени отначало. Като преводачка усетих този преход почти като разходка в парка, която преминава бързо в стремително изкачване по живописен планински връх. Като всяка книга, и тази е преди всичко пътешествие, по което бихме могли да пътуваме и сами, но и заедно, и за което е най-добре да не се оставяме да ни предписват как точно да преминем. Понякога имаме нужда от повече почивки или да сменим обувките, да погледнем в картата или речника, да се ориентираме… Понякога решаваме да вземем приятелка, учител или родител със себе си… Понякога се отказваме, за да се върнем отново, а друг път тичаме от радост през целия път.

Но както и с когото и да пътуваш, ти пожелаваме приятен път, приятно четене и най-вече – приятно питане!

от Неда Генова

Свали от тук цялата книга

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments