Хари Потър и Моралната паника на средната класа
С излизането на юбилейното издание на поредицата „Хари Потър“, поредната вълна остро възмущение заля социалните мрежи. Повод този път бяха кориците на изданието, илюстрирани от известия художник Любен Зидаров. Автор на илюстрации в десетки детски книги, с които много от нас са израснали – като „Том Сойер“, „Островът на съкровищата“, „Винету“, „Приказки на Шехеразада“, „Принцът и просякът“ и още много други – Зидаров, илюстрациите му в „Хари Потър“, както и цялостното му творчество станаха обект на ожесточено обсъждане. Този текст няма за цел да защитава именития художник и творческите му качества, а да коментира някои от позициите на критикуващите го и тезите, които лансират.
Особено силно се откроява идеята за „опазването на децата“ от привидяното като неподходящо за възрастта им творчество на Зидаров. Десетки коментатори се оплакват от негови илюстрации, с които са израснали, и които, твърдят те, са провалили детството им и са ги травмирали тежко и необратимо, защото са „грозни“ и „зловещи“. Те искат да спестят на децата си подобна клета и нерадостна съдба. Разбира се, на фона на картините, които деца, преживели травми като военни конфликти, живот в бежански лагери или домашно насилие, рисуват, претенциите за травмираност от гледането на няколко рисунки в детски книжки изглеждат меко казано преувеличени и цинични. Но отвъд това, в тази критика можем да различим два момента. Първият е свързан с разбирането за красота. Естетическата ценност на Зидаровите илюстрации бива критикувана от някои, защото рисунките са с неправилни форми, по-тъмни цветове, не са симетрични и като цяло – не са съвсем реалистични, а изглеждат „като нарисувани от четиригодишно дете“, както се твърди в много от коментарите в социалните мрежи. Защо последното е лошо, при положение че става въпрос за книга за юноши и деца, не е съвсем ясно. Какъв точно е проблемът: някое дете ще види илюстрациите, ще си помисли, че приличат на неговите собствени и ще си въобрази, че и то може да рисува картини, достойни за корица на любимата книга? Ужасна перспектива, действително. Представата за красота във въображението на критиците е безкрайно праволинейна – красивото е симетрично, с реалистични пропорции и форми, с ярки цветове. По-абстрактни и неправилни форми не могат да се класират напред в тази своеобразна надпревара. Така например четири от кориците на Зидаров по композиция силно напомнят на американските от Мари Грандпре и на британските от Джони Дудъл, които пък са харесвани от критикуващите българските илюстрации. Значи критиката не е толкова в подбора на сцените, които да се изобразят, а по-скоро в недостатъчно правилното изобразяване на тези моменти. Развитието на изобразителното изкуство сякаш е спряло някъде около реалистичността на Ренесанса и Класицизма – всичко, което не се доближава по пропорции и праволинейност, не става.
Вторият момент отива отвъд налагането на единна и нормирана представа за красота и засяга идеята, според която изкуството трябва винаги да се стреми именно към красотата, мислена в изключително тесни рамки (а не например към предаването на някаква палитра от различни емоции). Доколкото всеки има право естетически да смята нещо за красиво или грозно, да го харесва или не и не е длъжен да съобразява вкуса си с тенденции в световното изкуство, тук аргументът на критиците на Зидаров стига много по-далеч: илюстрациите не просто са грозни, но защото са грозни, са непристойни за деца. Децата, един вид, трябва да бъдат пазени от „грозотата“, защото тя не е подходяща за тяхното „невинно, чисто и красиво съзнание“. Те нямат право да виждат нищо грозно, страшно, плашещо, трябва да бъдат пазени от него, за да не израснат травмирани. За децата – бляскава красота, форми, освободени от каквато и да било абстракция, лесно достъпни картинки, потушаващи наченки на критично мислене, или нищо!
Скрийншот на популярен коментар от фейсбук групата „Какво четеш“.
Само че самите книги за „Хари Потър“ далеч не представят някакъв идеален инфантилен свят на нестихваща красота и магическо блаженство, колкото и да се опитват някои хора да им припишат точно това. Ако ще пазим децата от грозното и страшното, то трябва да им спестим почти нацяло неудобната история за един сирак, живеещ в килера на дом, където ежедневно е подлаган на доста брутален домашен тормоз, нали? Трябва да изтрием символите и носителите на расизъм в книгата. Да заличим страшните чудовища. Да не допуснем нито един от любимите герои да умре, сакън да не бъдат травмирани децата. И така нататък – ако следваме логиката за красота и вълшебство, от историята няма да остане почти нищо.
Колкото и да е чипо нослето, правилни пропорциите и розови бузките на Хари по оригиналните корици на книгата, това не променя съдържанието ѝ, изпълнено със страховити изживявания, ужаси и чудовища, с които героите се сблъскват и справят. И Зидаровите илюстрации представят по-скоро такава интерпретация на историята. Защо това четене е по-малко валидно от разказа за омайни вълшебници? Защо негативните изживявания трябва да бъдат заметени или дори „преправени“ на нестрашни и „красиви“ такива, за да са приемливи? Повечето приказки и истории за деца и юноши следват именно логиката, че съзряването е постигнато чрез сблъсък с грозното, зловещото и страшното, които биват преодолявани и побеждавани. Спестявайки и скривайки негативните изживявания, спестяваме и възможността за съзряване и израстване – радетелите за „красота“, вълшебство и нестихващо изящество искат, съзнателно или не, нищо по-малко от това децата завинаги да си останат инфантилни.
Моментът с „пазенето“ на децата обаче е още по-интересен, защото напомня силно на истерията около необходимостта да пазим децата от „норвежците“, които ще ги отнемат и превърнат в „джендъри“. Логиката и в двата случая е поразително сходна – „пазим“ децата от някаква мнима заплаха: „пошлостта и грозотата“ в единия случай, „джендър идеологията“ в другия. И докато истерията около „отнемането“ на деца от норвежците минава често с някакви доста материални страхове (вземат децата на бедните родители, ние сме бедни, ще ни вземат децата), то страхът от травмиращия ефект на няколко илюстрации е нищо повече от морална паника, че децата на средната класа ще изпаднат от зададената от същата тази класа културна рамка.
Подобни статии:
Всичко това, разбира се, е подплатено и гарнирано със стабилна доза антикомунизъм. Зидаров е творил по времето на соца, имал е неблагоразумието да е толериран от тогавашната власт, следователно е невъзможно да е талантлив. Социалистическото културно наследство пък няма как да е друго освен пошло и недостойно. Щом е припознато като принадлежащо към „соца“ дадено нещо, то неминуемо е грозно и обратното – грозно е, защото е соц. Това е порочен кръг, който може да обясни всяко едно възприемано като негативно явление с комунизъм и социализъм – няма смисъл да търсим по-дълбоки връзки и обяснения, всичко в даден момент може да бъде наречено комунистическо и социалистическо и по този начин да бъде отхвърлено. По същия начин биват нападани и редица други творби, създадени по време на социализма. Пресен пример е демонтирането на паметника „1300 години България“ – и неговата най-голяма вина беше, че е „соц“ и съответно – „грозен“. Посланието е ясно – този вид изкуство и „останки от миналото“ нямат място в съвремието. Независимо, че в световен мащаб има изключителен интерес към социалистическия брутализъм например, или че лично екипът на Роулинг е одобрил илюстрациите на Зидаров – соц са, грозни са, край на дискусията. Парадоксално или не – критиката, обвиняваща „тоталитаризма“, че е контролирал творческата свобода навремето, неусетно сама става безкрайно тоталитарна и рестриктивна в това каква творческа свобода допуска.
Вижте кориците на Зидаров (източник):
