АкцентиСтатии

Разговор с Боряна Росса за изложбата „Отклонение. Жените в българското кино“

от Неда Генова

Тази текст е статия от бр. 14 „Кино и съпротива“. Статията е достъпна и в .pdf формат:

Свали

Неда Генова: Твоята изложба „Отклонение. Жените в българското кино“ се проведе през лятото на 2021 г. в Гьоте институт в София. Разбирам, че за изготвянето ѝ черпиш от заниманията в дисертацията ти, в която разглеждаш пола в българското, руското и съветското кино. Как би описала разликата в едно академично занимание с тези теми и художествения подход към тях? Какви са възможностите – от аналитична, комуникативна или артистична гледна точка – които ти дава формáтът на изложбата? 

Боряна Росса: Аз съм преди всичко художничка, тоест моят изразен апарат минава през изображението, което създавам, повече отколкото през текстовете, които пиша. Така се изразявам най-добре. Изображението може мигновено да излъчи идея към зрителите, която ако има фо́рмата на академичен текст, трябва да бъде подробно обяснена и защитена. Изкуството дава възможност за изказвания, които са спорни и дори нарочно провокират повече въпроси, без задължително да насочват към отговор, както това същото изказване, записано и защитено в академичен текст. Изображенията взаимодействат с образи от нашите памет и сънища понякога по неочакван начин, което дава възможност за многобройни реакции и интерпретации у зрителите: били те под формата на диалог с произведението, или пък в противоборство с него, а понякога и  тотална възхита. Изкуството работи с емоциите на зрителите, а целта на един академичен текст, макар също да може да въздейства силно емоционално, не е да доведе читателите до катарзис.

НГ: Как би описала отношението между изложбено пространство и кино в контекста на този конкретен проект? Знам, че въпросът може да бъде обширен, но ми е интересен процесът, при който подбираш определени филмови сцени, теми, образи, фигури, които да използваш за изграждането на изложбеното пространство – същевременно в диалог с „оригиналните“ филми, но и качествено различно от тях.

БР: Основен въпрос в тази изложба беше как да превърна серията от интервюта, които могат спокойно да се гледат като влогърска серия, в тотална поглъщаща и емоционална инсталация, която да накара хората да седят в залата и да гледат около три часа видео или да го търсят онлайн. Видеото в изложбена зала е винаги проблем, защото зрителите гледат 2-5 мин и с това се приключва. Говори се, че съвременното ТикТок поколение не можело да гледа дълги произведения. Това изобщо не е вярно – влогърската култура показва съвсем обратното. Съвременните хора гледат ужасно много и дълги видеа.  Аз продължавам да търся начини, по които такъв формат може да бъде представен в галерия, дори и да е като примамка към онлайн съдържанието. За мен вдъхновение бяха плакатите пред киносалоните, с които съм израснала. Те бяха монументални живописи или рисунки на платно и се сменяха всеки месец на фасадата на киното. Всяко кино имаше щатен художник, който се занимаваше с това. Много от интериорите на кината, като например „Димитър Благоев“ (после беше „Европа“), бяха оформени с големи фотографии на български актьори в техни кино роли. На никой плакат нямаше извадки от реплики на героите, но избраните моменти бяха известни, иконични за филмите, които представят. Текстът в моите работи – както в рисунките, така и в уголемените монументални детайли от тях, които бяха оформени като стенопис – идва да подчертае реплики, които за мен са важни в моята интерпретация на филмите, както и в историята, която разказват. Често тези текстове съвпадат и с моменти, подчертани и от зрителките на филмите, от които взех интервю.

 

 

НГ: Прави ми впечатление, че в образите силно присъстват вектори на движение, сили на привличане и отблъскване, което за мен запазва филмовия им динамичен характер. Как избра кои филмови кадри да пресъздадеш в рисунки? Какво беше важно за теб при работата над тях?

БР: Първоначално започнах да създавам тези рисунки, за да мога накратко да разкажа филма преди интервюто, без да правя „трейлър“ от кадри от самия филм, които така или иначе се появяват като илюстрации по време на интервютата. Така че тези мои рисунки разказват историите във филма и са монтирани като анимации преди всяко видео. От тях аз избрах отделни кадри, които да напечатам и с които да оформя пространството, илюстрирайки основния си извод от интервютата. А той е, че героините от филмите по време на социализма имат силен революционен и еманципаторен заряд, в много от тези филми героините излизат победителки. В съвременните филми от последните 30 години се срещаме непрекъснато с все по-усиленото ограничение на жените и с усилване на трудностите в техния живот. Тези нови героини почти никога не са победителки, независимо от силния си характер. Победите в тези филми са резултат от драматургията и от желанието на създателите да окуражат, да вдъхнат сила. Все още не мога да си дам отговор защо такива драматургични решения не съществуват в съвременното българско кино.

НГ: Отново въпрос, отнасящ се към формален избор и неговата роля спрямо замисъла на изложбата: изложбата е съпроводена от разговори с жени, обсъждащи различни български филми. Защо пожела да ги проведеш? Как би обвързала – ако въобще – феминистките бунт и съпротива, от една страна, и диалогичността или необходимостта от създаване на пространства за разговор, от друга?

БР: Всяко едно произведение на изкуството може да има дълъг и даже вечен живот, ако не е нарочно закопано в историята или в някакви новообразували се бели петна като историята на социалистическия период. Аз съм все пак на такава възраст, че съм живяла по времето на социализма в своите вече съзнателни години. Постоянното несъответствие на моите спомени конкретно в областта на киното и как то беше интерпретирано, от една страна, и новите тълкувания на това същото кино, от друга, започна ужасно да ме дразни. С течение на годините хората, които гледат филми от 1970-те години, например ще бъдат все повече тези, които не са живели тогава. Непосредственото влияние на тези филми ще бъде прикрито от нови и често неадекватни интерпретации. Затова исках да имам различни поколения жени, които да говорят за тези филми. Да събера малко от историята, идваща от устата на тези, които са я живели и за които тези кино-образи са образи на самите тях. Този подход също показа големите дупки между поколенията и учудването на младите, че героините от 1960-те са по-радикални от днешните. Оказа се, че тези образи от миналото продължават да имат своя силен революционен потенциал. Съвременните момичета и жени, макар да се идентифицират с днешните кино-героини като житейски опит, не искат да се идентифицират с тяхното нещастие и неуспех. Това се изясни в дискусията, която проведохме в Гьоте Институт. Надявам се този проект да провокира повече гледане и обсъждане на социалното послание на старите филми и отношението им към съвременните кино теми, а така също и интерпретацията на миналото.

Свали

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments