Секс, революция, еманципация: разговор между Боряна Росса и Леа Вайсова
Разговор между Боряна Росса и Леа Вайсова
Боряна Росса е родена в София, 1972, живее и работи в София и Ню Йорк. Работи в областта на пърформанса, филмa, фотографията, дигиталните изкуства, прави собствени кураторски проекти. Заедно с Олег Мавроматти основава групата Ултрафутуро през 2004, с която участва в множество международни изложби. Боряна Росса завършва наскоро дисертацията си Полът след Студената война в университета Ренселаер, Ню Йорк. Преподава видео, кино и интердисциплинарно изкуство в департамента Трансмедия в Сиракузкия университет, Ню Йорк. Въпреки, че основно живее в Ню Йорк, продължава да бъде активна и на родната сцена. Произведенията й са показвани в световно известни музеи и форуми като Музей за модерно изкуство (МУМОК) Виена; Национална художествена галерия Захета, Варшава; Бруклинския музей, Ню Йорк; 1 и 2 Московско биенале; 1во Балканско биенале, Солун и др.
Леа Вайсова е родена 1985 в Братислава, Словакия, асистент е в катедра Социология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където преподава в областта на социология на идеологиите, социология на властта и политическа социология, член е на редколегията на сп. Критика и хуманизъм. Актуалните й интересите са в сферата на критическа теория и социални движения.
Леа Вайсова: Темата на София куиър форум 2017 Червена любов препраща към едно от ключовите събития на ХХ век – Октомврийската революция. За мен обаче особено интересна е рамката, в която бива позиционирана тя от Станимир Панайотов и теб в качеството ви на организатори на форума. Става въпрос затова, че вие ни провокирате да мислим Октомврийската революция през призмата на сексуалната революция. Нещо, с което много малко хора са се занимавали. От друга страна, познавайки твоя интерес към социалистическия период, върху който си работила в своята дисертацията Полът след Студената война [1], вероятно тази връзка не би трябвало да е изненада.
Боряна Росса: Идеята на моята дисертация беше да видя как американци се сблъскват с една култура и исторически период, който не познават и този сблъсък се случва или минава през тях, през собственото им тяло. Преминаването през тялото е и процес на учене. Как те тъкмо като американци биха разиграли, въз основа на собствените си прочити, сцени от източноевропейското социалистическо кино? Към какво биха препращали? В тази връзка работата върху филма Понеделник сутрин беше много трудна. Ти не знам дали помниш този момент от изложбата ми?
Леа: Аз гледах неотдавна филма, тъй като ти си ми разказвала за него. На мен по някакъв начин много ми напомни Роко и неговите братя. Нямаш ли усещане, че визуално е повлиян от Лукино Висконти? Не говоря съдържателно, а визуално, тъй като съдържателно са твърде различни.
Подобни статии:
Боряна: Режисьорите Ирина Акташева и Христо Писков казаха в интервюто, което направих с тях, че са повлияни от Френската нова вълна и даже не толкова от Жан-Люк Годар, колкото от Ален Роб-Грийе и също от Марлен Хуциев. Марлен Хуциев е адски интересен и действително има негово влияние. Филмът Застава Ильича е за млади хора, по същия начин както Понеделник сутрин, които обсъждат комунистическото бъдеще. Обаче това обсъждане е свързано с купони, с ходене по улицата и с критика, която мисля е типична за 60-те години. Става въпрос вече за съвсем друг тип снимане, което няма общо със сталинистката пропагандата от 50-те години. Там са едни такива хора, които имат някакви съмнения, нещо обсъждат и спорят. Това го има и в Понеделник сутрин. Затова Акташева каза, че е повлияна от Ален Роб-Грийе и Марлен Хуциев.
Понеделник сутрин, възстановка, Боряна Росса, 2012
Леа: Аз говорих по-скоро визуално, не съдържателно, но това е само мое първоначално впечатление. Съдържателно Роко и неговите братя откъм джендър аспект е много интересен филм. Препратките към класическа мъжка гей култура за мен са очевидни. Централното присъствие на женската фигура – проститутката Надя, изиграна от Ани Жирардо, е твърде нееротично поставена, докато през цялото време може да се наблюдава прокрадването на мъжка гей еротика – голи мъжки тела в спортна зала, където се тренира бокс, споделените съблекалния и баня, Роко във войнишка униформа и др. Еротичният акцент във филма е предимно върху Роко, изигран от Ален Делон, и в никакъв случай не върху Надя. Филмът е особен за Висконти, тъй като в него той се занимава с работническа класа, която пък вече типично за режисьора е разгледана през преход, но преживяван от едно патриархално семейство, мигриращо от южно италианско село към индустриалния град Милано, където семейството се превръща в работническа класа. Трансформацията, междинните зони, социалната еклектика са любим обект на Висконти. Но тъкмо половите роли са позиционирани в това напрежение, в тази междинна зона на трансформация. По-специално в Роко и неговите братя боксът, който е централен за филма, е остойностен поради семейната гордост, грижа, солидарност, доблест от една страна, но и поради социалното признание, което получава работническата класа от друга. Роко като еманация на тези ценности е всъщност нещо като ангелически-божествен образ. Тази негова особеност не би била възможна, ако половата му роля беше положена в хетеросексуална рамка, която би ни предоставила просто един банален сюжет. В този смисъл гей еротиката не е просто фриволна прищявка на режисьора. Тя променя напълно посланието, което иначе би могло да изглежда на пръв поглед твъде консервативно. Именно тази извънредност на Роко например от перспективата на шаблоните затова какво означава истинска (хетеросексуална) любов му привнася известна чудовищност. Роко изоставя Надя, за да може да се бори буквално посредством бокса за семейството си, което обаче вече е работническа класа и в този смисъл и за класово признание. В края на филма той става национален герой на Италия по бокс. Потъналият в нищета квартал празнува, семейството се събира, но Надя вече е мъртва. Според мен Висконти не съди Роко. За него той е извънредна фигура, която би могла да преобръща шаблони и в този смисъл вероятно се опитва да ни каже, че любовта може да бъде и друга без да казва каква. Тъкмо поради неизказването на тази другост е нужно Надя да умре. Виждам посланието на Висконти така – да мислим Роко като революционна потенция. Затова може би във връзка с темата, за която говорим, аз си мисля, че този филм е и един глас на сексуалната революция.
Боряна: Интересно, трябва да си припомня филма. В моята възстановка на Понеделник сутрин аз имах включена дискусията с моите актьори, които в общи линии бяха много объркани. Те не можеха да разберат един диалог, в който се говори за чорапогащници и за дребно собственичество, като чорапогащниците са метафора за него. Репликата на главната героиня Тони към ЗКПЧ-то (Заместник-командирите по политическата част) – мъжът, който е нейната идеологическа опозиция и представлява концентрация на меркантилизма и предателството – във филма е: „Това ли са твоите комунистически идеали?“, защото той казва, мечтаейки за живота си: „Първо найлоновите чорапогащници, после апартамента с две стаи, кола, после три стаи…“. Моите актьори не можаха да разберат този диалог! Почнаха да ме питат „Ама там не са ли имали чорапогащници? Тя все пак е добре облечена в тоя филм! За какви чорапогащници говорят?“. Другото нещо беше, че не можеха да разберат ролята на самата главна героиня „Ама каква е тя? Какво се опитва да направи? Защо говори за такива работи?“. Аз ги помолих да ми споделят еквиваленти, за които се сещат и моята актриса Анджела Уашко, която е една от нашумелите напоследък пост-интернет художнички в САЩ, ми каза: „Ами тя е малко като тези американски младежи, които ходят по чужбина да работят във ферми, за да може да си разширят светогледа. Не искат да са вързани за едно място, към някакви вещи и са малко като хипитата, ама не точно“. Те мислиха този епизод от филма, както и самият филм като критика на консуматорското общество. Това се чете в този диалог, който те трябваше да разиграят на основата на диалога между Тони и ЗКПЧ: „Защо ми трябват чорапогащници? Защо ми трябва хол и две стаи? Не ми трябва това! Трябва ми свободата, свободата!“ – това е репликата на моята актриса, тя я измисли, защото аз исках от тях да си представят себе си или някакви представители на американската култура. Действително този разговор в оригиналния филм се върти около консуматорството, но главната героиня Тони е еманация на комунистическата идея и консумацията има друг смисъл. Главната героиня е символ, идеална фигура, което те не можаха да разберат. За тях тя беше просто тинейджърка, съпротивляваща се на света около нея, но може би временно. А пък другият актьор, който поканих – Джим де Сев (документалист и гей активист, много талантлив режисьор), който играеше ЗКПЧ-то от филма, е гей. Той е много добър мой приятел и каза в това интервю (което съм включила във видеото си), че бил получил екзистенциална криза, защото трябвало да влезе в кожата на този толкова хетеросексуален мъж. Това беше много забавно и според мене добър коментар на случващото се в оригиналния филм.
Леа: Нека сега се спрем по-специфично върху София куиър форум 2017. Възникна един по-общ въпрос, който се появи веднага след като вие обявихте публично темата. Разни хора започнаха да твърдят как е възможно това и как повече няма да погледнат този форум. Те свързват Октомврийската революция с насилие или по-специфично казано с оглед на предмета на форума с комунизма, който е бил репресивен по отношение на хомосексуалността. Виждаше им се чудовищно да се поставя изобщо под въпрос тази очевидност. Като цяло стандартно основата на тези критики беше свързана с представата, че има такова нещо като „хомогенен комунистически период“, който е тоталитарен по своята идеологическа същност и в този смисъл е насилнически по начина, по който например националсоциализмът е. Някои гласове драматизираха и прокламираха разочарование, че форумът изведнъж се оказал „ляв“, но в този антикомунистически смисъл. За мен лично куиър теорията е трудно отчленима от критиката спрямо начина, по който модерността конструира сексуалността в контекста на капиталистическа икономика и в този смисъл самото заглавие на форума вече очевидно препраща към лява перспектива.
Боряна: Всъщност самата дума „куиър“ не е била използвана широко и публично в България преди ние да направим София куиър форум. В академични среди да, но широко не беше използвана *. Дори и сега не се знае много за какво става въпрос. Звучи може би приятно за ухото, не е ясно и страшно като „гей“. По-скоро нещо различно, странно, хем гей, ама хем може и нещо друго. Но ние с едно издание на форума няма как точно да информираме хората за всичко, свързано с това, което правим, както и с “новия” термин, който въвеждаме в широкото публично пространство, макар че се опитваме да правим максималното по силите ни всяка година. Ето тази година искаме да покажем, че по време на Болшевишката революция хората много са мислили за отношението между половете. Това е не-мислен аспект на куиър историята, малко изследван по принцип.
Обаче още в самото начало след като започнахме работа по тази тема две неща ни направиха впечатление като следствие на интензивното ни общуване с различни артисти. Първо, разпространено е виждането, че сексуалната революция е нещо, което се е случило през 60-те години основно в САЩ. Но ние искахме да покажем, че има и много други сексуални революции. Даже преди Болшевишката има всякакви други хора, които са мислили за еманципацията на пола. Второто основно неразбиране е, че сексуалната революция се мисли предимно като „всеки да прави секс с всеки“ и това е. Други елементи на тази сексуална революция не се привиждат като сексуална революция, а именно тези, които действително са свързани с еманципацията на човешкия живот. Следователно ако „всеки спи с всеки“ защо е еманципация? Критика спрямо какво е? Това са неща, които изобщо не се мислят, когато се говори за “сексуална революция” по принцип – включително за тази в САЩ. Затова поради тези две ограничени, но разпространени виждания се надяваме поне малко да раздвижим умовете със София куиър форум тази година. От друга страна на нас със Станимир не ни беше толкова интересно да гледаме какво се случва със сексуалността през 60-те години при Хрушчов например. Да, това е един период, в който вече са се случили много неща. 60-те години са преломен момент в много страни и за тях има много изследвания. Около Болшевишката революция обаче е някакво тъмно петно.
Сред нещата, които се изпратиха за конкурса, около 5 % бяха по темата. Всичко останало няма нищо общо с болшевиките, нито със сексуалните революции. Има общо с еротика, някакви хора, които мислят за любовта, но важното е, че има червени елементи във видео картинката, която наблюдаваме. Например имаме само едно българско видео, което е много червено и много хетеросексуално – една девойка, която чете своите стихове на брега на морето. Така че струва ми се, че това само по себе си действително показва едно незнание или по-скоро клиширано разбиране затова какво е сексуална революция. За какво служи тя или по-точно служат? Кога и защо са се случили?
Във връзка с твърдението, че някакви хора са били разочаровани, предполагам, че това е така, тъй като някои мислят, че ако става въпрос за гей права, то това би трябвало задължително да е антикомунистическа платформа и битката да е срещу големия комунистически враг. Изведнъж се оказва, че някои от нас смятаме, че правата на хората с различна сексуалност не могат да се отделят от социалните права, че не могат да се отделят от правата на други групи маргинализирани хора и от въпроса за трудовата експлоатация. За нас тези неща не могат да бъдат разделени и това ни прави леви, защото почваме да говорим за класовите проблеми. Ако отделим идентичностните въпроси от социалните виждаме това, което се случва напоследък навсякъде. Получава се ескалираща солидаризация на белите мъже, които казват „Ето! Жените, черните, гейовете и лесбийките отнеха „нашите“ социални и трудови права! Заради тях ние нямаме работа!“. Но фактически при този род изказвания интересното е, че тези бели мъже поради начина, по който говорят, всъщност оголват това разделение между идентичностни и социални права, точно защото те настояват „Ама ние имаме такава идентичност – на бели мъже! Дайте ни работа, защото сме бели мъже!“ Или по-скоро – “Ние винаги сме имали правото на работа и професионална реализация повече от всички. Да се дава работа на тези другите е все едно да се лишим от нашето уникално и ексклузивано за нас право, което произтича от нашата идентичност.”. При тях има едно класово говорене преплетено с идентичността. И естествено е ясно, че тяхната безработица не е заради нахалните жени и мигранти, а заради структурата на глобалната икономика. Но понеже идентичностните активисти не търсят връзките между експлоатация и идентичност, не правят социално-икономически анализ на идентичностните проблеми и се борят преди всичко за целувки по площадите, то икономическата и социална експлоатация на маргиналните групи продължава да стои скрита, а белите мъже си мислят, че всъщност тяхната работа е дадена на гейовете.
Т.е. твърдя, че заради това разделение между класово-социални и идентичностни проблеми се получава нарушено разбиране на правата на сексуалните малцинства и на жените. Да, до един момент можеш като активист да кажеш с гордост „Вече имаме право да ходим по улицата, да се целуваме и държим за ръка! Жените имат закон, с който да ограничат домогванията на техните насилници!“, обаче това не означава, че като се целуваш по улицата или полицията арестува насилникът-съпруг всеки път когато той се появи на километър разстояние от тебе, няма паралелно да те дискриминират на твоето работно място или пък, че заради тези прекрасни закони против домашното насилие си откраднала работата на някой мъж. Затова аз не смятам, че трябва да продължаваме да държим разделени тези неща, защото възкресяването на фашизма се дължи точно на това разделение.
Леа: Бих искала да добавя нещо във връзка с това, което казваш сега и с цялостния ни разговор дотук, който основно кръжи около опита ни да мислим „революционно“. Наскоро четох различни автори, които от лява позиция се занимават с темата за „криза на демокрацията“, която е маркирана от появата на крайно десни социални движения и партии. Те се опитват да реабилитират връзката между пазарна икономика и демокрация, така че в крайна сметка да се говори за актуалните ни политически проблеми в контекста на капитализма. С това съм съгласна и все повече започва да ме вълнува тази гледна точна. Тя впрочем е същото, което и ти казваш, макар и обговорено през темата за правата.
Струва ми се обаче, че непрекъснато се натъквам на един консенсус около това как определени нагласи, които са изкристализирали през 60-те години на Запад и са се мислили откъм този период като еманципативни, всъщност по-късно биват опитомени от капитализма, колаборирайки с дадени политики, които отварят легитимния път към това западната социалдемокрация да бъде демонтирана в името на екстремната икономическа либерализация, в която живеем днес. Всъщност повечето от тях се чувстват разочаровани, че макар и да са вярвала тогава, че революцията е възможна, тази революция се е случила не по начина, по който са се борили да бъде. Вместо приближаване към комунистическата утопия, която на фона на тогавашната социалдемокрация на Запад изглежда по-привлекателна, се стига до освобождаване на пазарната експанзия във всички сфери на човешкия живот, което води дотам, че дори и малкото спечелено вече е изгубено, а именно следвоенния кейнскиански икономически консенсус.
Боряна: Кои нагласи?
Леа: Нека да вземем за пример популяризиралата се като централна тема на феминистките движения, а именно еманципацията на жената, разбирана като освобождаване от подчинението и експлоатацията й в частното, което може да бъде преборено посредством достъп до труд. Подчертавам „популяризиралата“ се, тъй като феминизми много и не може множествената разновидност на социалното движение да се сведе само до това, въпреки че често се прави. Твърдението е, че всъщност навлизането на жените на пазара на труда обостря конкуренцията между трудещите се и по-конкретно между мъжете и жените. Първо, това е следствие на наличната полова дискриминация, която прави така, че жените да подбиват заплащането на мъжете. Но и второ, този процес се случва на фона на повишаващи се нива на безработица и несигурност на пазара на труда поради икономически трансформации, настъпили от 70-те години нататък. Друг елемент, който се преплита с така разбираната еманципация на жената, е концепцията за „свобода“, която се обвързва с нещо като self-management в индивидуалистичен смисъл – само-управляемост, мислена като независимост по отношение на субординацията (в случая понасяна на работното място). „Жената“ тъкмо като фигура, която обединява в себе си задълженията в частното, но вече и в публичното, е много по-склонна да приема възможността сама да менежира своето време, да желае да работи от вкъщи и др. Твърди се, че в крайна сметка това искане, което е трябвало да бъде еманципативно, започва взаимно да се преплита с политики за огъвкавяване на пазара на труда и съответно подпомага демонтажа на социалните права с оглед на интересите на капитала, което пък води след себе си до повишаване на сексизма, а не понижаване на нивата на полова дискриминация и равенство. В този смисъл се пита е ли е това еманципация?
Но въпросът е погрешно поставен спрямо 60-те, защото с оглед на един друг революционно-утопичен контекст, в който се декларират алтернативни идеи на пазарната икономика, вероятно е. Консенсусът около това, че 60-те в неуспелия си ляво-революционен радикализъм допринася за другата „революция“, а именно тази на крайния икономически либерализъм, е проблематична перспектива. В крайна сметка обективирането само на дадени неща от един бурен период, какъвто са 60-те на Запад, е следствие на победа в конкретни дискурсивни властови отношения. В този смисъл може би си струва да се запитаме кое и как не е победило? Т.е. да се опитаме да мислим откъм множествеността и жизнеността на случващото се тогава, а не от позицията на настоящето да говорим за вътрешни потенциалности на революционните нагласи към подчинение, изпитвайки наслаждение от логическото противоречие.
Боряна: На мен ми се струва, че държавните политики, които дават възможност на жените да имат финансова независимост било то като домакини или работещи са една действително еманципаторна политика. Тази политика по времето на социализма е била сравнително успешна, ако сравнявам колко жени работят в Америка. Има страшно много домакини. Мисля си, че е сравнително успешна, тъй като на мъжете по времето на социализма също им е гарантирана работа и поради тази причина не можем да говорим за конкуренция по начина, по който тя функционира в контекста на пазарната икономика. Това е така, тъй като трудът се е смятал за човешко право – човек има право на труд, съответно не може да остане безработен, това ще е в противоречие на цялостната еманципаторна политика на социализма. Това също се отразява на отношението към жените домакини – или по-скоро към мисленето им като “родени за” тази задача. Тук естествено се появяват критични настроения сред жените, които искат да са домакини и на които по време на социализма понякога се гледа като на такива, които бягат от обществено полезен труд, съсредоточавайки се в частното. Но тази политика, колкото и да не е харесвана от жените, които искат да стоят вкъщи, всъщност доведе до стабилизиране на обществено приетата идея, че предназначението на жената не е да гледа децата или да работи на полето и да кърми едновременно. Нейното предназначение е също толкова разнообразно откъм възможности за кариерна реализация както това на мъжа, особено след въвеждане на успешни (особено ако сравняваме със сега, както и с много капиталистически страни) политики за грижа за майчинството и децата.
Леа: Извинявам се за „60-тарското“ отклонение. Както ти самата каза, това е много по-изследвана тема и в този смисъл доста по-безинтересна. Нека сега се върнем към по-слабо познатата сексуална революция в контекста на Октомврийската революция, която и аз самата не познавам и поради тази причина се обръщам с любопитство към теб. Как си представят тогава ролята на жената в комунистическото общество или по-точно потенциалното комунистическо общество? И също една друга тема да засегнем, от която много хора се изненадаха, включително и аз – хомосексуалността. Става въпрос затова, че хомосексуалността е била декриминализирана за кратък период след Октомврийската революция. Моят въпрос веднага беше дали това означава депатологизация, тъй като декриминализацията понякога засилва психиатричната власт. Всъщност на мен ми е изключително любопитно да разбера как се обговаря самия въпрос „хомосексуалност“ от страна на болшевиките?
Боряна: Този период на декриминализация е много малко изследван и дори аз сега, ако кажа нещо, то се базира на една много ограничена информация, която съществува предимно следствие на изследвания, идващи от Запад.[2] Възможно е да има изследвания в самата Русия. Аз понеже не съм се занимавала много надълбоко с това нещо, не съм прекарала в Русия време, за да търся такъв род изследвания или пък като историк да чета архиви, трудно мога да ти отговаря по-конкретно. Единственото нещо, което мога да кажа въз основа на съответните изследвания е, че са декриминализирани тези сексуални практики, но не съм много сигурна за депатологизацията. Има дискусия върху хомосексуалността, която е медицинска, и тя изиграва роля за декриминализацията. Периодът все пак е 10 години. Това не е много дълъг период. Но, за да може това нещо да се случи, първо е трябвало да има някакви нагласи, които да доведат до това изобщо да се мисли за въвеждането на такъв закон и след това други практики, които да доведат до това тоя закон да изчезне. Декриминализацията на хомосексуалността е между 22 – 33 година. Но същото можем да кажем и за правата на жените, например правото на аборт, което се смята за много основно право – жената да определя сама какво да прави със собственото си тяло, това се криминализира по времето на Сталин, но преди това е било легално.
Има други изследвания[3], които са върху културните практики на хора, които имат хомосексуален стил на живот. Става въпрос за художествена култура, култура на обличане и др. Но по-важният въпрос е по-скоро тази гей култура изобщо обвързана ли е с болшевишката революция и доколко тя минава през идеята за освобождаването на човека. Защото това е основната цел. Не само на болшевиките, но и на много движения, които тогава са се развивали и в последствие солидаризирали, за да може тази революция да се случи. Какво е освобождаването на човека? “Човекът” за тази революция не е само бял мъж, но той не е и само жена, а очевидно е човешко същество, включващо различия. Този човек не е задължително обвързан и с хетеросексуалността. Неговата свобода преминава през икономическа независимост. Икономическата независимост няма как да не включва жената и различните народности и етноси, които от своя страна заради различието биват криминализирани от мнозинството, ако не са мислени като част от революционното общество, от концепцията за “човека”.
Александра Колонтай (1872-1952), портрет
Леа: Всъщност в тази връзка водеща фигура е Александра Колонтай, която е била много ангажирана с женското работническо движение, развиващо се преди Октомврийската революция?
Боряна: Да, тя е от висшата класа и по принцип е жена, която би могла да си седи спокойно и да си живее живота дори без брак. Ако четем автобиографията й,[4] Колонтай се чувства ограничена в брака, в който се намира. Очевидно човекът, с когото е била и от когото има дете, не е бил неин съмишленик и не е споделял нейните идеи и желания за реализация. При нея икономическата независимост не е била чак толкова важна, а по-скоро желанието за идейна реализация е водеща. Въпросът е: Какво е „тя“? И оттук какво тъкмо в разбирането й за “нея” води до това какво тя иска да прави в живота си. Интересното е, че Колонтай политизира автобиографията си и я мисли като пример за жена, която преминава през различни периоди от живота си, които я довеждат до сложен многопластов образ, събиращ в себе си много различни женски преживявания и идентичности. Поради този опит тя разбира колко е важна икономическата независимост, която се преплита с пола – възможността да се разведеш и да не умреш от глад, възможността да избираш партньора си и възможността да се реализираш чрез труда си.
Така се стига до разделение между т.нар. „буржоазен феминизъм“ и женските работнически движения. Колонтай става идеоложка на женското работническо движение в Русия. Дори преди Октомврийската революция има такова разделение, защото по това време се дефинира разликата между равноправие и пълноправие.[5] “Равноправието” се използва като термин от буржоазните феминистки, при които става въпрос предимно за правото на глас на тяхната класа. Тогава все още борбата е предимно за граждански права. Жените не могат все още да гласуват. Но в повечето случаи тези буржоазни феминистки са били една буржоазна жена, която иска да има равни права с мъжа си, която иска да гласува, но нейната слугиня по-добре да не гласува, защото е глупава, не е ходила на училище и е бедна. А “пълноправие” е това, за което говорят социалистическите феминистки, когато всички имат пълни права – например различни етнически малцинства, ромите и бедните и необразованите трябва да могат да гласуват. Буржоазните феминистки от това време се борят само за своето собствено право на глас. Това е много основен момент, в който се вижда до каква степен една част от феминистките се борят за права собствени, а другите, които имат социалистически идеи, се борят за освобождението на човека. Има големи различия, например има феминистки, които са привърженички на фашистки идеи. Т.е. ако си феминистка, това не означава задължително, че обичаш всички. Затова има много различни феминизми.
След Октомврийската революция Колонтай става народен комисар на държавните грижи и предприема политики, необходими, за да може жената да стане човешко същество. Да може не само да гласува, но и да има право на достъп до здравеопазване, детски кухни и градини, безплатно образование, право на аборт. Когато говорим за Колонтай, трябва да се има предвид, че тя не е една Колонтай, която нещо си е решила и е успяла да го осъществи. За да може това, което тя иска да осъществи, да се реализира, е трябвало да има и други хора, които са го искали и те са от тези партии и движения, които тогава са съществували.
Що се отнася до сексуалността, Колонтай проповядва свободната любов. Свободната любов и преди това е била проповядвана. Но това може би се превръща в препъни камък за Колонтай. Знаем, че дълго време сексуалността се е възприемала като нещо неприлично, за което не се говори и което се случва зад затворените врати. Като критика на това тя е твърдяла, че сексът е нещо напълно естествено за всички. Съответното твърдение е било вулгаризирано в известната “теория за чашата вода”, където накратко се казва, че сексът е толкова непосредствено нещо като да изпиеш една чаша вода и че толкова често трябва да го правиш, колкото пиеш вода. Т.е. това е вулгаризация на нейната идея. Същевременно това се смята за една от причините Колонтай да бъде изгонена от управлението, след това да бъде изпратена във Финландия като посланничка на СССР и в този смисъл е била отстранена от възможност да играе водеща политическа роля във вътрешните дела на Съюза.
Леа: А можеш ли да ми разкажеш и за други алтернативни сексуални практики от този период?
Боряна: Да, т.нар. „жизнь втроем“ (живот като тройка) например. Пример за това са историческите личности – Лиля Брик и Йосиф Брик, които са двойка и са били продуценти на Маяковски. Но Маяковски става част от тяхното семейство и те живеят тримата заедно като споделят и сексуалния си живот, доколкото е известно от спомените на Лиля Брик.[6] Това не е нещо, което е било странно, тъй като отново е свързано с идеята за свободата на човека и конкретно със свободната любов като неотделима част от тази свобода.
Леа: Между другото аз прочетоx текста на Колонтай „За бюрократизма и самодейността на масите“, който ти си превела за сборника Автономизъм и марксизъм: от Парижката комуна до Световния социален форум. Тя вероятно е била неудобна не само поради нейното отношение към секса и сексуалността, но и заради други критики, които отправя към партията, например към бюрократизирането на властта, което Колонтай вижда като потенциално развиващо се при изграждането на държавния социализъм. За мен лично текстът беше интересен, тъй като се изненадах да прочета такъв тип съдържание от 1921 г. Искам да кажа като усещане за нещо, което тепърва се развива и което по-късно ще бъде критикувано и осъждано от позицията на дисидентството. Дисидентство, което пък след края на режима ще бъде окрупнено като хомогенно движение, което е било изцяло против комунизма. Но тук става въпрос за една жена, която е на висша управленска позиция, която категорично е част от болшевишката партия към онзи момент и която говори по един начин, който вероятно бихме определили като смелост, осмеляване или изобщо безстрашие. Но аз не чета страх, респективно безстрашие. Вероятно към онзи момент ситуацията е такава, че тя говори свободно, но това „свободно“ го приписвам аз сега поради някакви конструирани възприятия за „несвобода“ тогава.
В този текст Колонтай акцентира върху самоинициативността отдолу на трудещите се, която бива възспирана от бюрокрацията. Това аз бих го разчела и като критика към Ленин, защото, ако прочетем Ленин непосредствено след Октомврийската революция, там става въпрос за политическо конструиране на трудещите се маси. Принципно при него изглежда, че социалното съществуване и политическо участие в комунистическото общество са възможни въз основа на политизирането на човека тъкмо като трудещ се, което от негова гледна точка е въпрос на конструиране на съзнание на масите като трудещи се. А докато при Колонтай перспективата е съвсем различна. При нея сякаш такова съзнание вече съществува, въз основа на което се случва солидаризация отдолу – реализация на обществени кухни, но на принципа на самоиницииране на обществени кухни например. Описваха се и други типове дейности. Т.е. може би Колонтай има усещане за кипеж, за някакъв следреволюционен ентусиазъм. Но тя казва на партията: „Вижте! Но вие всъщност спирате хората да градят собственото си общество, защото изграждането на това общество смятате, че трябва обезателно да минава през управленските структури на вече възникващия държавен социализъм, т.е. през бюрокрация“. Тези хора вместо да бъдат мислени като важен фактор за промяна, те биват спирани от чиновници, които започват да задават темпа на промяната. Опитвам се да кажа, че притеснението от бюрократизацията е по някакъв начин според мен обвързана с критика на конструктивизма и това ми се вижда по-интересната перспектива към този текст. От друга страна четем вътре критика към ръководителите, които са на водещи държавни позиции и които придобиват твърде висока степен на персонална власт, чрез която биха могли да привилегироват хора.
Доротея Стефанова *: Тя посредством тази критика всъщност би желала да се бори за повече демократизация и отваряне на партията, но и по някакъв начин да бъдат елиминирани буржоазните елементи за сметка на отваряне към работническата класа.
Леа: Този момент с елиминирането на буржоазните елементи от властта ми беше проблематичен, защото може да се интерпретира насилнически. Тя действително казва в текста си – трябва да колаборираме с работническата класа, защото те са ни естествените съюзници, за разлика от другите, с които тепърва имаме да се справяме. Казва, че с оглед на икономическата трансформация трябва да работим за промяна на съзнанието на буржоазията, която не може да бъде мислена като естествен съюзник за разлика от работническата класа.
Доротея: То не става въпрос за отърваване от тях. Тя ги мисли като вкарването им в някакви позиции, които ще им дадат перспективата на работниците. Т.е. ти не се отърваваш физически от тях. Колонтай твърди, че могат да станат част от партията след като са придобили гледната точка на работника.
Леа: С физически труд казва тя, да. Но в крайна сметка „физически труд“ може да се интерпретира и като лагери, дори и собствено да не знаем дали тя това казва. А оттук навлизаме в темата за насилието, която за мен е важна и над която си струва да се мисли. Защото в крайна сметка избягването й води дотам да наблюдаваме актуалните тенденции на болезнен исторически реваншизъм, който макар на този етап да е вербален, си изобретява врагове и то по логика не по-различа от всяка, която прави отново възможно насилието. Нужно е да се замислим критически и рефлексивно върху насилието, което смятам, че има връзка с една епистемология на войната и на поствоенната ситуация. Струва ми се, че политическият жест на моралното осъждане не постига това, а обратно задълбочава социалното страдание. От друга страна при историческия реваншизъм има една такава сглобка, доста консервативна бих казала, между актуална политическа позиция и семейна история, която също трябва да бъде поставена под въпрос. Най-малкото има нещо болезнено и нехуманно, тъй като чрез нея се експлоатира политически любовта към близките. Но и също така пречи да се мисли над това къде собствено ти сега се намираш социално и следователно политически.
Боряна: Това с възпитанието посредством физически труд го имаше в тоя социализъм, в който аз съм живяла като остатък. Майка ми много искаше аз да работя физическа работа, за да видя, че трябва да завърша висше образование, защото „…иначе ще ходиш на полето домати да събираш! Това е тежка работа и едва ли ще искаш да го правиш“. Но тази дейност ми даде не толкова опит с доматите, колкото практика като работничка. Аз съм завършила шивашки техникум и освен на бригади ходих да работя в завод „Витоша“. Там беше трудно. Първо това е много еднообразен труд. Може би, защото съм художничка и затова съм още по-чувствителна. Но това е нещото, което те отчуждава от работата и е нещото, което те отчуждава и от живота. Когато разбереш това, може би тогава можеш да разбереш перспективата, през която гледат работниците. Но това по никакъв начин не означава, че ще се изпълниш със съчувствие към работническата класа, може да се изпълниш с отвращение към този труд, а може би и към тези хора, които го изпълняват.
Леа: Ако мога да обобщя как чета текста: Колонтай критикува начина, по който се засилва властта на бюрокрацията, което тя вижда като възможно поради една конкретна перспектива към трудещите се, а именно тази на Ленин. Като лек против тази тенденция тя твърди, че е необходимо партията да се отваря към гласовете на критиката, която Колонтай мисли като идващи отдолу, така че в крайна сметка партията да може да се демократизира, а не обратно – политическо конструиране на съзнание и после възможност за политическо участие. Тези неща ми бяха изключително интересно да ги прочета написани през 1921 г. от позицията на член на болшевишката партия, който впоследствие бива маргинализиран.
Боряна: Мисля, че тогава критични гласове е имало много и различни. Това е една от причините да се обърнем към този период в София куиър форум, което сме написали в кураторския текст. Моментите непосредствено след революциите са интересни, защото това са периоди, в които се случват всякакви неща. Появяват се и се изразяват огромно количество идеи, които могат да бъдат противоречиви една на друга, но в определено време те съществуват паралелно, бият се една с друга и това е така, тъй като все още няма изградена структура, която да ги е поела, канализирала и да е премахнала част от тях. Аз си мисля, че края на 80-те, началото на 90-те години беше също такъв период тук в България, защото тогава имаше смяна на едно нещо с друго. Въпреки, че стари структури продължаваха да съществуват все още, точно преди да се появят новите, имаше момент, в който старите се разпаднаха тотално. Тогава от една страна се чувствах без почва под краката си, от друга се чувствах свободна да мисля каквото си искам. И точно в такъв неструктуриран момент според мен се раждат свободните идеи и тези идеи, които имат потенциал да се развиват в бъдеще.
В тази връзка аз смятам, че е важно да се говори за лявото дисидентство, защото това е дисидентство, което се случва още от Октомврийската революция насам, както и още от 1944, ако не и по-рано, в България. Например Бинка Желязкова и Христо Ганев са много известни като дисиденти хора, които правят кино. Техният филм Животът си тече тихо има трудна съдба, тъй като струва ми се те засягат абсолютно същото нещо, за което говори Колонтай. Само че тя говори под форма на дискусия, а не на ситуация, в която си затиснат от непосилен товар. При нея все още случаят не е, че това, което тя критикува, вече е станало и е страшно, и те смачква. Тя вижда един процес, който не й харесва и иска да го критикува, защото може би така нещата ще се подобрят. Но в Животът си тече тихо… след 1944 година се говори за предателство. Главните герои не виждат нещо, което могат действително да изменят, а го виждат като осъществено и неотменимо предателство. В този филм кметът на града е от същия партизански отряд, от който са главните герои. Те го критикуват, тъй като той мисли само затова как да направи паметник на партизанин (свой собствен всъщност) вместо да се грижи за разни важни неща, които се случват в града. Т.е. той се е превърнал в един човек, който мисли само за себе си и за това как да се възвеличи, а всичко останало за него, за което той и другарите му са се борили, минава на заден план. Контрастът между него и неговите другари е много силен и там е тежко, от типа на „май вече даже не можем и да го критикуваме“. Но такава критика съществува и не трябва да бъде забравяна и подценявана, само защото е вътрешна комунистическа критика. Например Желязкова и Ганев не правят филми след началото на 90-те години, не искат да се изказват. Има документален филм за Бинка Желязкова, в който се показва как тя остава на такива позиции на каквито винаги е била – ляво дисидентски, а не на дясна такава и казва. В този филм тя казва, че вече е изказала критиката си към комунистическото управление по време на това управление, затова няма нужда да продължава след началото на деветдесетте, когато всеки втори изведнъж стана дисидент, до такава степен, че “дисидент” вече е мръсна дума.
Но това ляво дисиденство е интересно да се изследва, тъй като тогава можем да се справим със стигматизацията на левите идеи. Защото в момента е така „всичко в комунизма е Сталин от началото до края“, въпреки че този същият комунизъм е изхвърлил Сталин от себе си по време на детронацията на култа към личността. Знаем, че по време на социалистическия период има демонтаж на паметници на Сталин. Но тенденцията в момента и за последните почти трудесет години е той-Сталин- да бъде олицетворение на „комунизма“ като такъв. А това е един конкретен период, който по време на самия този социалистически период е бил дискредитиран и критикуван. Също смятам, че много важен проблем в момента е генерализацията на социалистическия период, на страни, на места.
Леа: Ние май много задълбахме в разновидни посоки, а София куиър форум е предимно артистична платформа. Би ли ни разказала какви работи очаквате тази година? Но и също какви работи би ти се искало да има? Предполагам, че това е една тема, която все пак не е работена и вероятно няма много хора, които концептуално да са подготвени.
Боряна: Идеята за еманципацията на човека, за неговото освобождаване и изграждането на новия човек минава по онова време през изкуството. И самото изкуство започва да създава нови форми, за да може да отрази тази новост и това силно изменение в обществото. За мен едно произведение на изкуството, което рефлектира този период, би следвало да има предвид този футуристичен дух. Началото на века е и момента, при който от футуризъм се преминава към различните движения в съветския авангард – конструктивизъм, супрематизъм, продуктивизъм, лучизъм и т.н. Всяко едно движение пише своя манифест. Това е идеята на модерността. Изхвърляме всички от “кораба на модерността” и започваме да пишем историята наново, казвайки какво трябва да бъде изкуството. Този дух на радикални изменения присъства в изкуството и е обект на изкуството. Затова аз на сайта на София куиър форум сложих кадри от филма на Дзига Вертов Човекът с кинокамерата. От една страна това е филм, който се учи във всички университети по света, тъй като е много иновативен като монтаж. Монтажът е направен от жена му Елисавета Свилова. Но има обекти в този филм, които са също интересни. Не само монтажът и начинът на снимане са важни. Вертов снима някакви хора, които се държат по начин, който е еманципиран. Да речем голи жени, които се мажат с кал – това е нещо публично, което за 20-те години на ХХ в. изглежда странно. После има някакви кръчми – мъже и жени пият и обстановката изглежда много свободна. Той снима раждане в този филм, което е много реалистично и представлява пълна десакрализация на тоя скрит момент. Във връзка с това например във Викторианската епоха леглото за секс е скрито зад завеси. Леглото, в което се ражда човек, е отново същото легло. Сексът и раждането е нещо, което там се крие. А пък в този филм ти виждаш жена, която ражда и виждаш как бебето се изтръгва от нейното тяло, ти си много близко до нея и документираш това цялото нещо.
После има един текст “Remaking the Bed: Utopia in Daily Life “[7], който страшно много ми харесва, и който сме включили в нашата библиография върху Октомврийската революция, която споделяме публично на фейсбук страницата ни на София куиър форум. Текстът е текст за леглото. Затова, че леглото от такова статично нещо, което не можеш да мърдаш от вкъщи, защото е много тежко и масивно, се превръща в походно легло по време на Болшевишката революция. Как в дадена стая могат да дойдат разни хора и да си легнат на походните легла и след това да си отидат. Леглото не е нещо, което трябва да те държи някъде.
Това са физически обекти, визии, картинки, които биха могли да се използват като символни обекти в произведението на изкуството. На такъв тип работа много бих се зарадвала.
Анджела Белаор (САЩ), “I Want a Baby!, Revisited (Lecture)” (2017 24.47min)
Има работа на една наша студентка в моя университет (Rensselaer, Troy, NY)– Анджела Белаор. Тя е американка, гей активистка, женена е за друга лейсбийка и имат дете. Тя се занимава с пиесата Хочу ребёнка! на Сергей Третяков от 20-те години. Пиесата е история на една жена, която не се е омъжила, живее в комунална квартира и избира сред всевъзможните мъжки екземпляри около нея с кого да прави секс, за да роди един идеален член на социалистическото общество. Има разни проблеми в тази пиеса, които не искам сега да обсъждам, но интересното е, че въобще такава ситуация може да се случи тогава. Моята студентка прави някакъв паралел между тази пиеса и начина, по който тя отива при семенните банки. Тя се опитва да направи всъщност нейната версия на тази пиеса. Материлът, който е изпратила за София куиър форум, е междинна фаза на нейното изследване. Той представлява нейна лекция, която приятелката й снима с камера – а Анджела е бременна и разказва за тази пиеса, за този период и през цялото време влиза в диалог с приятелката си, която я пита неща около нейната бременност. Нейното лично пространство се пресича с този исторически момент, който на нея й е интересен.
Всъщност начина, по който сме формулирали темата не е задължително видеата, които ще ни изпраyат да са обвързано с историческо изследване. Може да се говори за това какви остатъци от това изменение на духа на човечеството имаме в момента. Ние сме отворени и към широк критически спектър. Ако искат да ни изпращат и видеа, които говорят, по традиция, само за негативните страни на комунистическия период, колкото и вече да сме преяли от такива разкази.
Леа: Аз си мислех дали образът, с който обявихте темата, не отблъсна доста хора?
Боряна: Ти за картинката с Ленин ли говориш?
Леа: Да, която обсъждах с много други хора. За моя изненада имаше вълнение по темата. Защо казвам, че е учудващо? На мен първата ми реакция беше, че това е съвсем невзрачна картинка, която може да се види на щампа на тениска или в интернет. Т.е. първоначално го възприех като един много клиширан образ, който не ме провокира. Но просто не можеше да ми хрумне със сигурност, че едно такова изображение за мен изпразнено от потенциал за ефективност, може в България да мобилизира толкова хора, които да се ангажират с темата.
Боряна: За тази картинка с Ленин имахме спор със Станимир. Аз бях против да се пуска и той каза, че иска това. Аз бях против поради причините, които ти изброи, плюс, че това е някаква картинка просто от някъде свалена и няма нищо общо с изкуството. Но Станимир настоя на провокацията. Аз накрая се съгласих, защото ми е интересно да се случват непредвидени неща. И да, на другите изображения, над които аз съм работила за плаката и флайерите за форума (с Фрида Кало и еротичната азбука на скулптора Сергей Меркуров), действително хората не реагираха. В този смисъл съм разколебана – от една страна е неадекватно, бидейки художничка, да използваме такъв пошъл реди-мейд (този с Ленин), от друга пък очевидно точно такава пошлост действа провокативно и се надявам да сме накарали хората да премислят стандартните си обобщения, най-малкото след жестокия про-капиталистически тролинг, който получихме във фейсбук за тази картинка.
Леа: И аз се надявам да се размислят, което успяхте да постигнете с мен. Благодаря за разговора, Боряна!
Флаер за София куиър форум 2017
София куиър форум 2017: СКФ 2017 продължава. Ще може да видите прожекция на видеа от международния видео конкурс “Червена любов” и изложба с участието на Илмира Болотян, Ева Давидова, Ида Даниел, Яна Димитрова, Филип Йовановски, Катя Шадковска, Заоли Жонг.
https://www.facebook.com/sofiaqueerforum/
Кога: 20 октомври – 3 ноември, 2017
Къде: Æther, ул. Княз Борис I 39
Откриване: 20 октомври, 19 ч. в Æther
[1] Българската публика имаше възможност да се запознае с дисертационната работа на Боряна Росса през 2016 г. в рамките на нейната изложба „След падането“, която се реализира в Vivacom Art Hall
[2] Dan Healey, Homosexual Desire in Revolutionary Russia: The regulation of Sexual and Gender Dissent, (Chicago and London: The University of Chicago Press 2001), 3.
[3] Brief History of LGBT in Russia, XX Century https://issuu.com/coming_out_spb/docs/queerfest2013_eng_b0eb8bb2b8ec23
Надя Плунгян, Квир в Стране Советов, или Археология разномыслия http://www.colta.ru/articles/raznoglasiya/12083
[4] Alexandra Kollontai, The Autobiography of a Sexually Emancipated Communist Woman, Translated by Salvator Attansio, Herder and Herder, 1971. https://www.marxists.org/archive/kollonta/1926/autobiography.htm
[5] Aristarkhova, Irina. “Women and Government in Bolshevik Russia.” Warwick Labour Studies Working Papers, Warwik: University of Warwick, No. 4. (1995): 12-25. Buckley, Mary. Women and Ideology in the Soviet Union. Ann Arbor: University of Michigan Press, 1989.
[6] Лиля Брик, Пристрастные рассказы, 2011 https://www.e-reading.club/book.php?book=1026709
[7] Matich, Olga. “Remaking the Bed: Utopia in Daily Life.” In Laboratory of Dreams. The Russian Avant-Garde and Cultural Experiment. Edited by John E. Bowlt and Olga Matich, 59-80. Stanford, California: Stanford University Press, 1996. http://readinglists.ucl.ac.uk/items/37164BF8-F2D4-4A6F-41A0-2DDD3252F733.html
