Тоталитаризмът в България – реалността, каквато е или каквато бихме искали да бъде?
Милена Статева
Сами по себе си Weltanschauungs* и идеологиите от деветнайсети век не са тоталитарни и макар расизмът и комунизмът да се превръщат в най-значимите идеологии на двайсети век, те принципно не са по-тоталитарни от останалите. А популярността им се дължи на факта, че съставките на натрупания исторически опит, върху който те първоначално възникват – междурасова борба за световно господство и класова борба за политическа власт в съответните страни – от политическа гледна точка се оказват по-значими от базисните елементи на другите идеологии. От друга страна, всички идеологии съдържат елементи на тоталитаризъм, които обаче се развиват напълно само от тоталитарните движения, и така се поражда измамното впечатление ,че всъщност тоталитаристични са само расизмът и комунизмът. Истината е, че същинските характер на всички идеологии се разкрива единствено от мястото на съответната идеология в апарата на тоталитарното господство.
Хана Аренд (1993:227)
През последните трийсет години станахме свидетели на тотален провал да се концептуализира режимът в България между 1944 и 1989 г. Едно от най-често използваните определения за него от неолибералната пропаганда е “тоталитаризъм”. Тази статия използва анализа на Хана Аренд на тоталитарните режими в нацистка Германия и в сталинисткия Съветски съюз, за да покаже защо тоталитаризъм в България не е имало. Още повече, че след смъртта на Сталин през 1958 г., Аренд говори за процеси на “детотализация” и в Съветския съюз, и в сателитната му система (1993:xxxiv). В синхрон с теорията на Арендт, тази статия се стреми да очертае начините, по които описваните от нея феномени, отличаващи тоталитаризма от тоталитарните тенденции на всички идеологии, са качествените различия на тези елементи, а не тяхното наличие като социални феномени сами по себе си. В този смисъл не наличието на тоталитарни феномени, а качествата им на банално зло, следва да се разглеждат като индикатори за наличието на тоталитаризъм в дадено общество.
Радикално и банално зло
Едно от основните открития на Аренд при изследването на феномена на тоталитаризма е осъзнаването, че явленията, които могат да се разбират като радикално зло в модерността, са придобили нови качества, а именно че вече може да се говори за баналност на злото като по-драстична форма на зло. Тази ескалация на понятието е добре описана от Сторолоу, който обяснява, че “радикално зло” е понятие, изковано от Кант, за да обозначи “една универсална човешка склонност да се подминава моралния закон и да се възприемат максими на злото, основани на любов към себе си”, в който процес “Кант настоява, че има свобода у човешките същества да избират да се съпротивляват на тази склонност”. По-нататък в същия преглед на работата по темата на Бърнщайн Сторлоу подчертава, че въвеждайки понятието “банално зло”, Аренд установява, че:
тоталитарната доминация кулминира в абсолютно зло, което повече не може да бъде извлечено логически от мотиви, подлежащи на човешко разбиране. Съживявайки фразата на Кант, но придавайки ѝ много различно значение, тя прави препратка към такова абсолютно зло чрез понятието за радикално зло. Радикалното зло включва много повече от действия на базата на познатите ни “греховни мотиви”. То включва превръщането на човешки същества като човешки същества в “излишни” и такива, без които може да се мине – чрез нулифицирането на това, което прави човешкия живот отличително човешки, чрез ликвидирането на човешката свобода, спонтанност, индивидуалност и моралност. Ползвайки примера на нацистки “убийци от бюрото” като Айхман, Аренд описва как радикалното зло придобива качества на “баналност”, чрез която чудовищни, мощни престъпления срещу човечеството са били извършени като че ли това е “стандартно поведение” – рутинни, нормални дейности от ежедневния живот.*
Баналното зло като феномен на бюрократизацията и ежедневното немислене като механизми за осъществяване на престъпления срещу човечеството изместват целенасоченото, умишлено зло на Инквизицията например или просто злото на смъртното наказание, войната и пр. конвенционални злини, съпътстващи човечеството въпреки прогресивните идеи за граждански права и мирно съвместно съществуване. Така Аренд продължава една линия на използване на понятието за зло за целите на разбиране на онова, което не бива да се случва.
“Всеки път, когато отсъждамe*, че нещо не е бивало да се случва”, казва Найман (2002:5), “ние стъпваме на пътека, която води директно към проблема за злото”. Има неща* в историята на човечеството, които не можем да наречем нито зверство, нито просто фатална грешка. Строго формално погледнато всички характеристики на тоталитарната държава присъстват и във всяка модерна държава. Но същевременно формалното наличие на лагери, тайна полиция, следене, патологично лидерство и прочие се използват пропагандно, за да се характеризират режимите на държавен социализъм като тоталитарни. Не се отчита чудовищността на нацизма, която в специализираната литература се използва, за да подчертае, че сред събитията, представляващи зло, Холокостът е може би (или надеждата е да е) повратната точка, кулминацията на историята досега. Следвайки Аренд, за Найман (2002) злото се появява в публичната сфера всеки път, когато човечеството се сблъска със събития, които са едновременно и колективно преживяни като заплаха за индивидуалното съществуване, и застрашаващи колективното ни съществуване като хора. Алтернативната история на философията, която Найман разработва, описва как в дискурса на човечността злото е означаващо за онези събития, които разрушават целия смисъл на живота и историята.
Във философията обаче се оказва, че понятието за зло се превръща в начин за отвеждане към прогресивно хуманизиране и еманципация. В този контекст Найман сравнява два феномена. От една страна поставя земетресението в Лисабон през 1755 г., което предизвиква философски дебати за силата на човека срещу силата на Бог и става повод за новата парадигма, тази на модерността. От друга страна е “земетръсът” на Аушвиц като събирателно понятие за концентрационните лагери на 20 век, породили новата парадигма на критична мисъл като алтернатива на конвенционалните концептуални рамки на модерността. Така земетресението от 1755 г., което не може да бъде обяснено като божие наказание за греховете на лисабонците, и концентрационните лагери, които не могат да бъдат обяснени с радикалното зло в човешкия характер, се превръщат в двете разтърсващи събития, дали мощен тласък на разбирането на понятието за зло като именно “вход” към ново смислообразуване. Разликата между двете земетресения е очевидна – Аушвиц, според много изследователи, е земетресение толкова катастрофално, че “разрушава не само животи, сгради и обекти, но и инструментите, използвани за измерването на земетресения директно и индиректно” (Fine 2001:13). Същевременно, така както земетресението в Лисабон предизвиква дискусии за природата на злото като неотносима до Бог, така и земетресението на Аушвиц предизвиква дискусия за природата на злото като надхвърляща и индивидуалното човешко. Земетресението в Лисабон е катализатор на дебати и дискусии, в които вероятно най-неглижираната – и същевременно най-значимата – е тази, която в работата на Кант, Лайбниц и Хегел секуларизира Злото като свръхестествена сила и го превръща в зло като характеристика на чисто човешките разрушителни тенденции, които могат да бъдат овладяни от просветения човек. За Аренд разтърсванията и осъзнаванията от Аушвиц водят до откритието, че не радикалното зло, формулирано от модерните автори, а баналността на злото е заплахата за култивираните общества на 20 век. Баналното, неосъзнато, немислещо, а отреагиращо човешко същество се оказва в основата на веригата Айхмановци*, които водят до осъществянето на оркестрираната смърт в концентрационните лагери.
За разликата между “концентрационни” и “трудови” лагери
Една от основните характеристики на злото при тоталитаризма, които Аренд разглежда, са концентрационните лагери. Трудовите лагери в България и в частност този в Белене се спрягат от десните като “концентрационни лагери”, които определят тоталитарността на социалистическа България. Важно е да се разграничат тези понятия, доколкото става въпрос за по-скоро радикално зло, характерно за модерността.
Трудовите лагери са реално съществувал исторически феномен във всички държави, не само в Източна Европа и Западния свят, но и в Азия и в Африка. Те се коренят в практиките на каторгата и с времето функциите им да обслужват криминалния кодекс постепенно се ограничават до ползването им за военнопрестъпници и политически затворници. Например 14 трудови лагера функционират в Швеция по време на Втората световна война, като болшинството от затворниците са не само комунисти, но и социалдемократи, синдикалисти, анархисти, антифашисти и други “съмнителни елементи” от шведското общество, както и германски дисиденти и дезертьори от Вермахта. Това са все хора, вкарани в лагерите безсрочно, без съд и присъда и без да са били информирани какви са обвиненията срещу тях, дори и след като са освободени след войната (Berglund & Sennerteg 2008). Практиката е толкова установена по света, че през 1945 г. по време на Конференцията в Ялта част от приетите репарации включват употребата на принудителен труд от страна на германци. Той се ползва в трудови лагери не само в Съветския съюз: повече от 1 000 000 германци са принудени да работят във френски мини и в британската аграрна промишленост, а 500 000 – в Звената за трудова служба (Labor Service Units) на САЩ в окупираната от тях част от Германия (Dietrich 2002).
Трудовите лагери са отхвърлени от международното право с Конвенция 105 на Международната организация на труда към ООН едва на 27 юни 1957 г. Приемането ѝ не означава, че държавите незабавно ратифицират конвенцията, нито че практиките незабавно биват отхвърлени. Системата на трудовите лагери е критикувана през 2009 г. от ООН като “спешна тревога за човешките права”, а през 2013 г. Human Rights Watch докладва, че все още има около 160 000 души в трудови лагери на различни места по света. Принудителен труд от трудови лагери се експлоатира от “демократичните” общества и до ден-днешен – например компании като Victoria’s Secret се възползват от принудителен труд на затворници в Ангола; 13-ата поправка на Конституцията на САЩ забранява робството и недоброволните услуги, “освен като наказание за престъпление, за което лицето е било надлежно осъдено”*. Затворническият труд в САЩ все още е норма, като затворниците работят за частни фирми във всякакви производства (от телемаркетинг до производството на схеми, мебели и дрехи), макар и понякога да получават надница (от 25 цента на час до минималната заплата) (Berglund & Sennerteg 2008).
Практиката на трудовите лагери в България замира около 1956 г., като остава само лагерът в Белене (Todorov 1999:38-42). Конвенция 105 е в сила в България едва от 23 март 1999 г., в Русия – от 1998 г., а в САЩ – от 1991 г.* Тъй че разликата в изоставането в сравнение с повечето други демократични държави, които почти незабавно въвеждат в изпълнение Конвенцията, не е голяма. Франция също изостава, като ратифицира Конвенцията едва през 1969 г., Испания през 1967 г., Италия и Нова Зеландия – през 1968 г. В Япония Конвенцията все още не е ратифицирана.
Разликата между трудовите лагери и концентрационните лагери е, че докато трудовите лагери са форма на затвор, т.е. наказателна и дори поправителна мярка (неслучайно съвременните затвори са съхранили много от нечовешките условия на каторгите, които по-късно и със сравнително по-добри условия се превръщат в трудови лагери), концентрационните лагери са посветени изцяло на масовото производство на смърт. Аренд отнася ГУЛаг при сталинизма към практиките на тоталитаризма, тъй като е бил използван за усмъртяването на елитни противници на властта, и посочва, че като край на тоталитаризма в СССР може да се разглежда 1956 г. с края на ГУЛаг. Практиката на концентрационните лагери се припокрива с трудовите лагери, доколкото много от концентрационните лагери включват и принудителен труд и исторически израстват от трудовите лагери. Степените на опредметяване на затворниците и механичното им усмъртяване са обаче коренно различни. Концентрационните лагери ужасяват както с тоталната дехуманизация на затворниците (дори и в начина на усмъртяване), така и с профила на затворниците, които рядко са криминални или политически опоненти, а обикновено са хора, подбрани по идентичностен принцип, т.е. заради това, което са в същността си и което не биха могли да променят.
Триадата “националната държава, расизъм и империализъм”
Когато описва тоталитаризма, Аренд разглежда концентрационните лагери като свързани с три други елемента: националната държава, расизма (и “чистотата на нацията”) и империализма. Затворниците в концентрационните лагери са всички, които дори само със съществуването си заплашват тези три елемента. Ето защо поправителният труд не е тяхната цел, а тоталното унищожение на затворниците като човешки същества в същността им, не просто тяхното умъртвяване като тела. Трудовите лагери в България, дори и в късния пик на Белене през 1980-те, когато затворници са предимно българи от турски произход, противопоставящи се на “Възродителния процес”, не са мотивирани нито от стремеж за съхраняване на националната държава, нито от омраза и непоносимост към българите от турски произход, нито от империалистически намерения, които се появиха в България едва през 21 век. “Възродителният процес”, макар и радикално зло, е пропагандна акция срещу страховете от превземане на територии от Турция. Затворници са държани само по политически и криминални обвинения, т.е. за нарушаване на закона или при подозрения за нарушаване на закона (добър или лош), а не за да бъдат унищожени като човешки същества поради същността им, нито за прочистване на държавата или за постигане на империалистически амбиции за завладяване на света. Смъртността и нечовешките условия в българските и други трудови лагери, както и в днешните затвори навсякъде по света, могат да се обяснят далеч по-успешно с други концептуални рамки. Подходяща обяснителна рамка за тези феномени на зло е дехуманизацията, водеща до неглижиране и тормоз в т.нар. тотални институции, които включват и училища и болници например, със съвременния паноптикум като рамка на управление, описана от Фуко, и като недоразвити (макар и не за времето си) рамки за спазване на човешките права в такива институции. Автори като Жак Дерида показват, че тези феномени са породени от изначалната йерархизирана природа на западната цивилизация като насилие само по себе си и чрез рамките си на мислене, които пораждат и поддържат ежедневните прояви на насилие. По-категорично Макс Вебер подчертава причинно-следствените връзки между насилието на историята и капитализма, а Валтер Бенямин разглежда цялата западна история като форма на насилие, която може да бъде преодоляна само чрез справедливото насилие на потиснатите над потисниците, които определят хода на историята.
Националната държава, в пресечните точки с расизма и империализма, е другата характеристика на тоталитаризма, на която Аренд обръща внимание. Ако се позовем на разликата, която изследователи на развитието на концепцията за толерантност като елемент на изграждането на социална кохезия подчертават, при създадените през 19 и 20 век държави известна степен на национализъм, изразена във фокус върху изграждането на национална идентичност, трябва да се отчита при разглеждането и дори нормализирането на различни степени на национализма (Heyd 1996). Има разлики между национализма, прегърнат в първите десетилетия от създаването на Третата българска държава и феномена, в който България се промотира днес от крайнодесни партии и движения като древна империя, издигаща се над останалите нации. Националната държава по време на социалистическия режим е премерено представена в историческите изследвания, макар и очертана около опозицията спрямо Турция и до известна степен спрямо Гърция, доколкото се подчертава разлика, но не и превъзходство на българските царства като отделни от Византийската и Римската империи. “Възродителният процес” се явява именно характеристика на стремежа за изграждане на национална идентичност у една наскоро създадена държава в контекста на фантазирани или реални заплахи за тази новоконструирана национална идентичност, а не опит за унищожаване и изличаване на други етноси и “раси”. Разбира се, между феномена на изграждане на “нова” национална идентичност и настоящите ексцесии има континуитет. Мотивацията в първия случай е общоприет исторически инструмент за времето си (и дори в по-наши дни) за консолидиране на нации в новосъздадени държави. Във втория случай лозунги като “България на три морета” се използват да мотивират преживявания на расово/национално превъзходство. Расизмът, който в последните години добива масови форми, включително с погромите над ромската общност в Габрово и Войводиново от последната година, за пръв път се измерва детайлно през 2005 г.*
Според Аренд дори сами по себе си горните характеристики не определят тоталитаризма, ако не е налице масова подкрепа за тях, засилена от специфични особености на лидерството и на пропагандата. Масовата подкрепа, която продължава да расте в момента в България, за расистки, националистки и империалистически реторики, е безпрецедентна за страната ни. Корените на такава масова подкрепа могат да се търсят в тежките социални и икономически проблеми, експлоатирани от популистки политици за насаждането на омраза. Това определя и спецификата на лидерството и пропагандата при тоталитарните режими – параноидни тенденции, нетърпимост към различното мнение и другостта и най-вече от целенасочена експлоатация на огорчения по отношение на малцинствата, на които се вменява вина за несгодите на страната, и емоции, свързани с гордостта от величието на нацията и “расата” (като старо понятие за “етнос”, използван по-често в България днес). Публично параноидни лидери като Джамбазки, рекламиращи се с утвърждаване на “българските интереси в Европа” и противодействие на “безобразията на малцинствата”, намират масова подкрепа не толкова заради лидерските си качества, а поради способността да изградят връзка с масите през омразата към един непрестанно конструиран вътрешен враг, подобно на Хитлер и Сталин, които изграждат на такива основа култа към личността си.
Тоталитарното ядро у всяка модерна идеология
Аренд прави разлика между еднопартиен режим, диктатура и тоталитаризъм. Въпреки че едното може да прелива в другото, еднопартийният режим не прераства непременно в диктатура, а диктатурата не съвпада непременно с тоталитаризъм.
Зигмунд Бауман и Примо Леви, а преди това Макс Вебер, разглеждат по-подробно как политическата система при капитализма и индустриализацията е просмукана и обусловена от бюрокрацията, от рационалното мислене и производството, които кулминират в създаването на гладко работеща машина за масово производство на смърт. Бюрократизацията и западния рационализъм (за разлика от това, което Макс Вебер нарича “ценностна рационалност”) водят до не просто опредметяване на живите същества, а и до механизирана и безстрастна омраза, която пък води до хладнокръвно и систематично унищожаване не просто на хора, но и на техните съдби, достойнство и същност. И докато горните автори показват как тези процеси са преплетени в целия проект на модерността, Аренд също отбелязва как ключова роля играят по-нови феномени като желанието за покоряване на един глобализиращ се свят, употребата на тайната полиция за монопол върху разпростиращата се информация и степента, в която те са характеристики на модерността изобщо, а не непременно и само на тоталитаризма в частност.
Пишейки в самото начало на Студената война, Аренд все още няма достъп до реалността на горните белези на иначе описваните като демократични общества. Особено показателен е маккартизмът в САЩ, който в наши дни се ползва като синоним на практиката да се отправят обвинения за диверсия или предателство, без да се обръща внимание на доказателствата. Параноидно мотивирана, политиката на преследване на комунизма с всички средства продължава през 1940-те и 1950-те и е свързана с репресии, тотално следене, често на значими фигури от културата. Политиката започва още при Труман, като за целия период броят на пратените в затвор се измерва в стотици, а станалите жертви по друг начин се оценява между 10 000 и 12 000 (Schrecker 1998:xiii). Маккартизмът е тясно свързан с историята на създаването на ЦРУ и редица практики на агенцията, които са повече от съмнителни, но оправдавани с това, че Съветският съюз се е разглеждал като опасен враг. “Опасният враг на режима” е метафора, характерна за тоталитаризма, която сигнализира незабавно задействане на репресивния апарат за отстраняването на “опасния елемент” и език, който се мобилизира от лидерите, за да се пропагандира политическо разделение и демонизиране на инакомислещите.
Макар желанията за покоряване на света и монополът на тайната полиция върху средствата за масова информация да са характеристики и на Източния, и на Западния блок по време на Студената война, не може да се каже, че те са достигали до качествата на тоталитарната държава, която, както Аренд подчертава, се характеризира с комбинацията от драстични средства за тотална доминация, общество на концентрационните лагери и терор като същност на управлението и то не като принцип на действие, а като ход (motion) на историята*. Изразът “драстични средства за тотална доминация” обозначава именно това, че средствата, използвани за доминация, надхвърлят и не са присъщи на нито една по друг начин известна политическа система. Под “общество на концентрационните лагери” се разбира възможността абсолютно всеки да бъде изпратен в концентрационен лагер, а не останалите извън закона и политическите опоненти, които са наясно с възможността да бъдат вкарани в затвор под една или друга форма.
Темата за управлението чрез терор е може би най-важна, тъй като безогледното прилагане на понятието за тоталитаризъм е опасно дотолкова, доколкото, от една страна, лишава апарата на историята от възможността да изгражда и поддържа колективната памет за събития, безчовечието и ужасът зад които дори прилагателното “жестоки” не е достатъчно да опише. От друга страна, предвид разпространеността на някои от характеристиките, макар и с други качества, съществува опасност от нормализиране на такива тенденции, които са характерни за всички идеологии на модерността. Неслучайно в последните години ставаме свидетели на все по-отчетлива реабилитация на нацисткия режим и отричане на Холокоста.
Аренд описва три тоталитарни характеристики на всички идеологии: 1) тотална обяснителна рамка; 2) подмяна на реалността, откъсване на публичния дискурс от преживяванията на ежедневието; и 3) консистентност в пропагандирания начин на мислене, която не съществува никъде в реалността. Аренд, както и Франкфуртската школа, разглеждат авторитаризма и тоталитаризма като характеристики на начина на мислене. Корените на това мислене могат да бъдат открити в телеологичното измерение на модерните идеологии. Те могат да бъдат разглеждани като предшественици на трансхуманистките течения – тенденцията целта на политическо развитие да бъде поставяна като усъвършенстване на човека до степен той или тя да надхвърли човешката си природа било като усъвършенстване на физическите си характеристики, било като надскачане на личностовите си характеристики, в това число и етични (Fuller 2018). За разлика от фашизма, при революционния комунизъм, дори в сталиниската му форма, “новият” човек е колективно усилие, освобождаване на исторически потиснатия човек от оковите на историята като олицетворение на йерархизираното общество, в което потенциалът му не може да се разгърне. При фашизма целта да се създаде “истинският, чист човек” е индивидуализирано, биологизаторско усилие, в което еманацията е саможертвата и живеенето за героична смърт като основен белег на фашисткото въображение и телеология. В този смисъл комунизмът, включително и сталинизмът е продължение на просвещенския проект, докато фашизмът и нацизмът са реакционерски идеи. От тази гледна точка дори понятието на Аренд за тоталитаризъм търпи по-нататъшно раздробяване и диференциране.
Съвременните земетръси
Кой е нашият земетръс, земетръсът на нашето поколение, който да провокира мобилизацията на понятието за зло през нова призма, за ново смислообразуване? Възможно ли е да преживяваме или вече да сме преживели неусетно нов “земетръс”? Или може би послетрусове от Аушвиц? Земетръс, в който дори тези, които измерват земетресенията, са загубили себе си и способността да отчитат “разрушаването на животи, сгради и обекти”?
Може би е полезно да се разгледат други два подвъпроса, сякашо ставени на заден план. Първият от тях е: възможно ли е самото начало на 21 век, белязващо вече твърде късния капитализъм, да е земетресение само по себе си, преломната линия, след която няма повече преломни линии, а само “мъртви линии” за изпълнение на задачи; безвремие, в което няма друго време, освен настоящето? Векът на патологичната свръхзаетост*, на политически индуцирания нарцисизъм, на сървайвълизма като другата страна на капитализма и на това, което Бауман нарича “течна модерност”, с “течна етика” и “течна любов” (Bauman 2003). Вторият въпрос би бил: възможно ли е цялата поредица от събития, съпътстващи ни от началото на века, да са всъщност една вълна: от 11 септември и последвалото разделение на света на “оси на злото” (повлякло нови разделения на културното и политическото), през икономическата криза на 2008 г., до войната в Сирия; и още по-скоро – в резултат на кризата от 2008 г., нарастващото тотално разцепление и отчуждаване между огромни слоеве в глобален и локален мащаб.
През 2002 г. е създаден американският лагер за задържане в залива Гуантанамо, който съвсем умишлено – предвид, че нарушава конституцията на САЩ и международни спогодби – се намира на територията на Куба. Лагерът е предназначен за “военни врагове” на САЩ и се отличава с безкрайно задържане без съд и присъда и с рутинната употреба на изтезания срещу затворниците.* Открит е от администрацията на Джордж Буш като част от “войната срещу терора”, Обама обещава да го закрие като най-срамното петно върху демократичните аспирации на САЩ, а през 2018 г. Тръмп установява лагера като затвор, който ще остане открит безкрайно. Доклад на Института по медицина като професия (IMAP) от 2013 г. заключава, че здравни професионалисти, работещи на територията му, работят с военните и разузнаването, за да “формулират и участват в жестоки, нечовешки и унизителни практики и изтезания над затворниците.” Част от нарушенията на човешките права включват унизителни към религията практики, които изглеждат като да са силно мотивирани от омраза към расата и религията на затворниците. Вследствие на вътрешни и външни протести голяма част от затворниците са разпределени в други затвори, като остават само 40 от над 770. Въпреки това има слухове за практика затворници да се отвеждат за изтезания и екзекуции с чартърни полети на територии, където не са ратифицирани международни конвенции или механизмите за контрол са по-слаби.
Въпросът дали Гуантанамо е концентрационен лагер поражда въпроса дали той не е един от първите симптоми на надигащия се през 21 век тоталитаризъм. Интересите на националната държава, институционализираният, включително и на най-високи нива расизъм, и империалистките тенденции на САЩ, маскирани като разпространение на демокрацията навсякъде по света, стават все по-публични и безсрамни в последните години. Лагерът в Гуантанамо прокарва пътя за безкритичното приемане от широката общественост на съвременните лагери за задържане на търсещите международна закрила не само в САЩ, но и навсякъде в иначе наричания “демократичен свят”. Тежки условия на живот, задържане за неопределен период без обвинения, съд и присъда, на базата на идентичност, а не на извършено прекрачване на закона, разделяне на родители и деца и едни членове на семейството от други, употреба на полицейско насилие над задържаните, сексуално насилие и тормоз от страна на персонала, които подсказват за по-широко разпространен проблем – това са само част от тревожните характеристики на лагерите за мигранти. Чрез сливането на функции агенцията на САЩ за имиграция и граничен контрол (Immigration and Customs Enforcement, ICE) изпълнява мисията си чрез “вкарването в сила на повече от 400 федерални устава и се фокусира върху [умното/ефикасното] контролиране на имиграция, предотвратяване на тероризма и нелегалното движение на хора и търговията”*. С други думи, поначало няма нищо социално или хуманитарно в тези структури.
Оставяйки настрана слуховете за чартърни полети за изтезания у нас от началото на века, които, дори и верни, трудно биха формирали основата на обвинение в тоталитаризъм извън цялостната политическа рамка на времето си, виси въпросът дали сме изправени пред нов тоталитаризъм в България или поне пред изявени тоталитарни характеристики на политическия дискурс у нас в края на второто десетилетие на 21 век. Кампанията на Джамбазки за европейските избори през 2019 г. открито прокламираше налагане на българските национални интереси в Европейския съюз и противопоставяне на “безобразията” на малцинствата. Прокарваната от Каракачанов политика срещу малцинствата като част от официалния политически дискурс (което дори не поражда възмущение извън маргинализираните правозащитни слоеве) също е червен флаг, дори и без факта, че крайнодесни формирования от Европа основаха нова коалиция именно в България.* Погромите срещу роми от Войводиново и Габрово свидетелстват за масова, в това число и институционална подкрепа за расизма чрез липса на санкции и последващо ревиктимизиране на пострадалите роми – поголовни проверки, разрушаване на жилищни постройки, отнемане на деца от социалните служби и пр. Социалните медии бълват писания за великия български народ, който предшества като цивилизация Древен Египет, съпътствайки и маркирайки културната рекламна стратегия на Вежди Рашидов, представяща българската култура в наивистично-империалистични краски. Повсеместната употреба на специални разузнавателни средства и най-вече употребата на специалните служби за назидателната акция над Иванчева и Петрова*, както и случаите на политическо насилие с убийството на Виктория Маринова, за което сочат публикации на разследващите журналисти от Биволъ* и включването на убийството в списъка с убийства на журналисти на ЮНЕСКО, ареста на Димитър Стоянов от Биволъ*, и отвличането на Христо Гешов*, както и първоначалната наказателната акция над младия автор на графити срещу Льо Пен*, са само част от предупредителните знаци, които не бива да пренебрегваме. Състоянието на българските затвори и други наказателни институции, включително лагерите за търсещите убежище, както и третирането на Джок Полфрийман (антифашист, движещ Българското затворническо сдружение)*, поставят отново на дневен ред въпроса за границите между концентрационните лагери и други институции за принудително задържане, особено в държави, разкъсвани от икономическа и политическа нищета.
В заключение
Разглеждайки основните елементи на тоталитаризма, статията предоставя някои примери за това как наличието им в българската история, за жалост, само отразява хода на историята като властова динамика. Целта е не да се оправдае наличието им и в историята, и в съвремието. По-скоро стремежът е да се припомнят измеренията на жестокост и безчовечие, които могат да се достигнат именно когато се породят тоталитарни режими – макар и ядрото на баналното зло да е заложено във всички идеологии. Радикалното зло в практиките и в ежедневието ни налага борба с тях, но механизмите на тази борба са различни от съпротивата, която трябва да се появи с появата на един тоталитарен режим.
На едно място в работата си Аренд описва модерните държави като глави лук с техните слоеве. В тази метафора характерно за тоталитарните държави е, че и на външен вид, и при разрез, те изглеждат като “здрави” държави, тъй като единствено (но решаващо) люспите, които свързват отделните слоеве, са покварени.
Изключително важно е понятието за тоталитаризъм да не се използва безразборно. Както и при всяка диагностика, лечението на състоянието изисква методология и интервенция, които да отговарят именно на съответното състояние. Ако реформата на трудовите лагери, затворите, пропагандната машина, тайните служби и прочее тотални институции, които напомнят за елементите на тоталитаризма, би могла да сработи при определени обстоятелства (например наличие на ресурси или изграден дискурс на човешките права със съответните политики), същите елементи при тоталитаризма са ирационални до такава степен, че те не просто не могат да бъдат реформирани, а налагат съпротива, в това число и въоръжена съпротива.
Колективната памет за тоталитаризма е важна, защото предоставя възможност за осмисляне и предотвратяване на степените на обезчовечаване в името на политически цели, които са възможни, ако оставим европейската история на хода ѝ. Това, както подчертава и Валтер Бенямин в есето си “Критика на насилието”, е ход, в който са заложени потисничеството, експлоатацията и насилието, а знанието за този опит е депозирано у потиснатите и унизените, чийто единствен глас остава възможността за насилие от тяхна страна. Прилагайки понятието “тоталитаризъм” към потиснически елементи на модерната държава, които присъстват навсякъде малко или повече явно, без да изследваме и поддържаме жива паметта за същностите на тези елементи и чудовищните измерения при тоталитаризма, постигнати чрез рационализъм, бюрократизация и стремеж към ефикасност, води до неизбежно тривиализиране и легитимира въпроси като например: с какво хитлеризма и сталинизма са били по-различни от маккартизма, как съвременните затвори и затворнически труд се различават от концентрационните лагери и пр. Което е по-лошо, прилагането към широко разпространени феномени на модерността на понятия от едно изолирано явление (макар и кулминация на модерността) превръща аргументите в празно етикитиране и в инструмент на идеологическите и хибридни войни, а не на историческия, социален и политически анализ.
Библиография:
- Bauman, Z. Liquid Love: On the Frailty of Human Bonds (2003), Liquid Life (2005), Liquid Fear (2006), Liquid Times: Living in an Age of Uncertainty (2006) and Liquid Evil (with Leonidas Donskis, 2016).
- Berglund, T. & Sennerteg, Niclas (2008). Svenska koncentrationsläger i Tredje rikets skugga. Stockholm: Natur & Kultur; чрез Labor camp. wiki2.org. Извлечено от https://bit.ly/30hV1ib (31.07.2019).
- Dietrich, J. (2002). The Morgenthau Plan: Soviet Influence on American Postwar Policy.
- Fine, R. (2001). Understanding evil: Arendt and the final solution. In Maria Pia Lara (Ed.) Rethinking Evil: Contemporary Perspectives, LA: University of California Press, pp. 131-150.
- Fuller, S. (2018). The Posthuman and the Transhuman as Alternative Mappings of the Space of Political Possibility. Academia.edu. Извлечено от https://bit.ly/2Z80GWE (31.07.2019).
- Heyd, D., ed. (1996). Toleration: An Elusive Virtue. Princeton: Princeton University Press.
- Neiman, S. (2002). Evil in Modern Thought: An Alternative History of Philosophy. Princeton, NJ: Princeton University Press.
- Schrecker, E. (1998). Many Are the Crimes: McCarthyism in America. Little, Brown.
- Todorov, T. (1999). Voices from the Gulag: Life and Death in Communist Bulgaria. Robert Zaretsky (trans.). University Park, PA: Penn State Press, p38-42.
- Аренд, Х. (1993). Тоталитаризмът. (И. Васева превод от английски). София: Панорама.
