Джером Кон за Центъра Хана Аренд към Бард Колидж

Хана Аренд е починала днес преди четиресет години, на 4 декември 1975 г. Поменът за нейната смърт някак извиква в ума Сократ, умрял повече от две хилядолетия по-рано.

Приятелите на Сократ, някои от които присъствали на смъртта му, били, в по-голямата си част, интелигентни и уважавани граждани на Атина, уверени в способността си да дефинират идеи – недосегаеми за сетивата същности, каквито са знанието, справедливостта, благочестивостта, куражът и приятелството.

Често Сократ започвал дискусиите помежду им с разграничението каква не е същността на избраната тема, като например разликата между приятелството (фῐλία) и обичта (ἔρος) – разлика, която е била по-трудно уловима за гърците, отколкото за варварите (и преди, и сега).

И тук можем да се запитаме: какво е приятелството, ако не обич? Да не би да е помощта, давана в моменти на нужда, като в старата поговорка “Приятел в нужда се познава” (“A friend in need is a friend indeed”)? Или е, както Аристотел посочва с повече скромност, нуждата, която призовава за помощ от приятел? Или пък говоренето в рамките на “нужди” и “помощ” някак принизява приятелството? Не надскача ли идеята за приятелство всички съображения, които иначе можем да счетем за утилитарни?

Неуспявайки да се съгласят върху това за какво служи приятелството, какво е неговото предназначение или цел, приятелите на Сократ усетили належащата (някой дори би казал “екзистенциална”) нужда от “правилно мнение” (ỏρθό-δοξος), т.е. от мнение, което никой не би могъл да оспори. Защото само тогава те биха могли да говорят смислено за идеята за приятелство – едно понятие, което не се съмнявали, че ги обединява.

С помощта на Сократ – може би по-скоро с побутване, отколкото с наставления – приятелите започнали да изучават какво са казвали, да рефлектират върху думите, които са изрекли. Спрели да отстояват мненията си, отстъпвайки, така да се каже, от убеждението си в тях, поднасяли ги пред светлината, обръщайки ги от тук и оттам, опитвали се да ги видят от гледната точка на приятеля.

И какво, щом се оказало, че никое от техните мнения не било погрешно, но и че никое от тях не успявало пълноценно да дефинира приятелството? Странният факт, че техните мнения са негрешни и че, в същото време, не пасват в едно цяло, поставило приятелите в състояние на истинско объркване (ἀπορία), и в този момент Сократ побързал да се включи. Той предположил, че те вероятно са направили грешка някъде по пътя и че трябва да започнат наново.

А може би просто приятелството най-добре би могло да бъде запомнено с това, че сме неспособни да го дефинираме? Може би просто няма по-добър начин да запомним приятелството освен с това, че сме неспособни да го дефинираме? Оттук и περιπέτεια и ἀναγνώρισις, преобръщането на ситуацията** и познаването*** – от гръцката трагедия или драматична поема към драмата на живота и съзнанието. Защото, колкото по-объркани били Сократ и неговите приятели в търсенето на разбиране за това какво е приятелството, толкова по-сигурни били те, че го познават.

Наистина, би било трудно да си представим разговорите на Сократ с неговите приятели  като нещо различно от акт на приятелство, което сякаш ги кара  да признаят “Не зная какво е приятелството, но аз съм твой приятел”. и че сякаш това са сред най-неподлежащите на оспорване думи, които могат да бъдат казани за приятелството. В крайна сметка, кой от нас знае какво точно се случва, когато станем нечий приятел?

I.

“Нито един от диалозите на Платон не се занимава с въпроса за злото,” пише Хана Аренд, (1) отправяйки с насмешка метафизически забележки към младия Сократ, който отрича като “абсурдно” – като “бездънна яма на глупостта” – разбирането, че посредством една “идея” могат да бъдат описани “ужасни неща и грозни дела”. В диалога “Парменид” (един от зрелите диалози на Платон, бел. прев.) по-възрастният тогава философ Парменид предупреждава Сократ, че той е “още млад… и философията още не те е обзела толкова солидно, колкото вярвам, че ще те обземе някой ден.”

През 1963 г., в разгара на аферата Айхман, Хана Аренд казва пред журналиста Самюел Графтън, че тя разсъждава “от дълги години, или, за да съм прецизна, от трийсет години, върху природата на злото”. (2)

Трийсет години по-рано, когато Аренд още не била навършила 27 години, Райхстагът в Берлин бил подпален, в отговор на което нацистите бързо реагирали с нелегални арести на хиляди комунисти и други хора, които им се противопоставяли. Макар да не били виновни за никакво престъпление, те били отведени в концентрационни лагери или в килиите на наскоро сформираното Гестапо, и станали обект на, както Аренд го описва, “чуводищно” отношение.

Когато политическата опозиция била вече на практика прекършена, Хитлер се заел с установяването на омраза към евреите. В неговия случай тя била очевидна за всеки читател на “Моята борба” – диатрибата, която съставил чрез диктовка по време на затворничеството си и която била публикувана през 1925 г. Tова означава, че антисемитизмът престанал да бъде само предразсъдък и се превърнал в политика. Хитлерова Германия е била на път да стане judenrein, “очистена” – първо чрез понижаването на евреите до граждани втора ръка, а после и чрез лишаването им от гражданство, чрез отнемането на имуществото им, чрез депортацията им и накрая, чрез избиването им.

След този неин първи сблъсък със злото Аренд казва, че се е почуствала “отговорна”. Но отговорна за какво? Със сигурност не за Хитлер, неговите последователи или поддръжници. Дали е имала предвид, заобиколно, предателството на някои от нейните нееврейски приятели, тяхното дезертьорство в момент на нужда? Тя казва, че не може повече да бъде “просто наблюдател”. Дали е имала предвид, че в този момент, с нейния собствен глас и нейната личност, тя ще отговори и ще се противопоставя на престъпленията, които се разпространяват по родните ѝ земи? “Ако човек е атакуван като евреин, трябва да се защитава като евреин. Не като германец, не като гражданин на света, не като поборник за Правата на Човека.” (3)

Нейните отговори на всяка политическа склонност или тенденция към тоталитаризъм – не само като еврейка към антисемитизма на нацистите, но също и като натурализиран гражданин на САЩ след 1951 г. – са били актове на смелост. В днешно време Едуард Сноуден може да бъде считан за герой, който е действал смело (или поне би било хубаво да вярваме, че такива хора съществуват). Аренд знаела, че никой не може да действа сам, и действително не била сама – някои от нейните помощници и поддръжници били Карл Ясперс, Мери Маккарти, Дороти Дей, Алфред Казин, Уистан Ауден, Дуайт и Нанси Макдоналд, Албер Камю и жена му Франсин Фор, сред още немного други.

През 1953 г. публикува статия, озаглавена “Екс-комунистите” (“The Ex-Communists”) в списание The Commonweal, (4) в която прави остро разграничение между екс-комунистите, които са сменили идеологията си, но не и modus operandi (начина си на действие, бел. прев.) и бившите комунисти, които знаели, че метод и цели не са толкова лесно отделими едно от друго. Статията е публикувана в разгара на бесния антикомунизъм, раздухван от Джоузеф Маккарти след 1950 г. – период, в който Юлиус и Етел Розенберг били екзекутирани, а Алгер Хис, редом с други, бил затворен – всички тези присъди били на базата на, меко казано, неясни юридически аргументи. И Аренд, и нейният съпруг били застрашени от депортация – все още предстоели няколко години преди Върховният съд, цитирайки нейните безупречни аргументи в “Тоталитаризмът” за гражданството като извор на човешките права, да реши да занижи необходимите по закон основания за денатурализация.

През 1970 г. Хана Аренд изразява своето несъгласие със смъртното наказание, главно поради погрешимостта на човешката преценка. През 1963 г. обаче, пишейки за баналността на злото в нейната книга “Айхман в Йерусалим”, тя осъжда Айхман на смърт, пишейки: “ти подкрепяше и осъществяваше политика, според която не желаеш да споделяш земята с евреите (и други народи)… ние смятаме, че никой, никой представител на човешката раса не би искал да споделя земята с теб. Това е причината, и единствената причина, поради която ти трябва да увиснеш.” (5) Някои читатели намират това становище за, ако не непоследователно, то поне за несолидно, вероятно защото не са наясно какво точно казва Аренд. Айхман е трябвало да бъде осъден на смърт не защото някой, нито пък самият той, е поставял под въпрос ужасните му дела, нито защото намеренията му да извършва злини били под въпрос по време на процеса, а защото той е извършил Престъплението срещу човешкото същество. Той транспортирал милиони евреи – мъже, жени и деца – към тяхната смърт, и така нарушил фундаменталния принцип на човешкото същество, че човешкостта включва различие и плуралистичност. Бил е в състояние да извърши това не защото жертвите били евреи, а защото като евреи били лишени от всякакво гражданство, което са могли да имат, и с това били лишени от всяка претенция за политическо равенство или за което и да е било човешко право. Те нямали никакъв легален, морален или политически статут. Като човешки същества те били, както се изразява Аренд, “излишък”, което означавало – и това било ясно за всеки, пожелал да го види – че светът не се нуждаел повече от тях. Престъплението на Айхман срещу човечеството е било “извършено върху телата на еврейския народ”, но няма причина да се вярва, че това престъпление срещу човечеството би спряло, когато не останат повече евреи за убиване.

Краят на книгата на Аренд за Айхман, точно преди епилога, описва почти комично-нелепите последни думи на Айхман преди да бъде обесен: те “обобщават… урока от страховитата, предизвикваща и думите, и мисълта баналност на злото.” Това е единственото място в цялата книга, където фигурира изразът “баналността на злото”, макар че е разбираемо критикуван за неадекватно описващ смисъла на книгата. Немският текст е сравнително по-ясен. За палячовщината на Айхман Аренд пише, че пред нея “речта отказва, а мисълта се проваля” (“vor der das Wort versagt und an der das Denken scheitert”).

II.

“Plonger au fond du gouffre, Enfer ou Ciel, qu’importe?

Au fond de l’Inconnu pour trouver du nouveau!”

“(Потапям се в дълбините на бездната, ад или рай, какво значение има?

В дълбините на Непознатото, за да открия нещо ново!)”

Шарл Бодлер, “Пътуването”

Ако Аренд е била свидетел на нещо ново, на най-крайното зло в познатата история, тя самата е преминала през това, което много биха нарекли “ужасни неща и грозни дела”. Била е подложена два пъти на принудителна имиграция – веднъж от Германия, нейната родна страна, и после от Франция, откъдето бяга заради преследване. Осемнайсет години (между 1933 и 1951 г.) тя няма своя държава, живее без правата на гражданството. На всичко отгоре е била на практика отлъчена от собствения си народ – евреите и еврейските общности в САЩ, Европа и Израел – за това, че е разкрила злото, което самите те са устояли, като “повърхностен феномен”, без корени, т.е., не радикално, както по-рано го наричала. Тя пише на Герсхом (Герхард) Шолем, че крайното зло “не притежава нито дълбочина, нито някакви демонични измерения… То “предизвиква мисълта”… защото мисълта се опитва да достигне някаква дълбочина, и когато се занимае със злото, е фрустрирана от това, че там няма нищо. Това е “баналността”. (6) Баналността на злото е нищо за мисълта, и появата му в света на хората е иронична, защото, ако то не беше победено от едно грамадно, несъизмеримо обединение на сили, е могло да унищожи света.

Твърди се, че Хана Аренд е имала дар за приятелство, но също е вярно, че е имала много врагове. Нямам предвид заради това, че е била еврейка, а заради това, че е била еврейка, в чиито спомени злото, на което били подложени евреите през 20 век, е било породено в известна степен от неспособността да се мисли. Друг начин това да се каже може да бъде, че, колкото по-крайна е проявата на злото в света, като с делата на Айхман, толкова по-способно е злото да унищожава акта на мисълта.

Вярвам, че разбирането на Аренд за способността на злото и безсмислието да се разпространяватие причината да започне своята последна и недовършена книга “Животът на ума” – заглавие, което заема от Аристотел: ἡ γὰρ νοῦ ἐνέργεια ζωή. (7) Макар думата ἐνέργεια да има различни значения – от “актуалност” до “действие” – тук вероятно най-подходящо е “активност”. Така фразата на Аристотел може да се преведе като “защото активността на ума е също и живот”. Съответно, Аренд пише: “Без дъха на живота човешкото тяло е труп; без мислене човешкият ум е мъртъв.” (1) В първия том на “Животът на ума” Аренд има намерението да покаже, че дейността на мисленето по никакъв начин не е привилегия на философите и професионалните мислители, а е всъщност ключова за това да споделяме света с другите. Човек мисли в самота, отдръпнат от света, но не и сам. Мисленето като активност е диалог със себе си, разделен на две, две-в-едно, макар и феноменологичното схващане на преживяването никога да не е било разпространено. Това не е истината, а е съгласието между двете-в-едно в търсенето им на подсказки за живото и променливо лице на истината, което напомня за Сократ и неговите приятели.

Могат да бъдат отправени безкрайно много въпроси – от “Как мисленето е могло да попречи на производството на трупове във фабриките за смърт?” (концентрационните лагери, бел. прев.) до “Мисленето или силата спечели Втората световна война?”

Убеждението на Аренд, че миналото никога не може да бъде точно “посетено” или ревизирано се повтаря в нейната работа. Епиграфът на “Тоталитаризмът”, например, е взет от Карл Ясперс: “Weder dem Vergangenen anheimfallen noch dem Zukünftigen. Es kommt darauf an, ganz gegenwärtig zu sein”, което може да се преведе като “Да  не бъдем у дома нито в миналото, нито в бъдещето. Всичко, което има значение, е да си изцяло в настоящето.”

Водеща тема в нейния последен завършен труд, втория том на “Животът на ума”, е фрустрацията и яростта от несвободата на свободната воля, нейното безсилие да промени миналото. Разделената воля се противопоставя на себе си (на своите себесности), докато това да бъде в съзвучие със себе си е условието sine qua non (задължително и крайно необходимо условие, бел. прев.) за мисленето на две-в-едно. Когато двете-в-едно спре да мисли и се появи в света, то го прави като един човек сред множество други хора, които, стига да са също активно мислещи, са предопределени да се доверяват едни на други като съжители на един свят помежду им, едновременно  свързващ и разделящ ги.

Някои приятели на Сократ присъствали на смъртта му. Двама стари приятели и колеги, изтъкнатият еврейски историк Сало Барон и неговата жена Жанет, били с Аренд в дома ѝ, когато починала от сърдечен удар.

За повече от две хиляди години кръгът от приятели на Сократ се е разширил неимоверно – някои, считайки го за жертва на несправедливостта, но повечето – за най-мъдрия сред хората. Не е изключено Парменид и Аренд да се прибързали с тяхната оценка на младия Сократ (виж по-горе). Макар грозните дела да съществуват, той може би не е бил напълно в грешка да смята, че те не могат да бъдат мисъл (мислене).

Подозирам, че кръгът от приятели на Аренд се разраства по подобен начин, главно сред младите, студентите и техните учители, и не само защото тя е била жена. По-вероятно е защото вековната нужда да изграждаме, да запазваме и да се грижим за света като място, подходящо за тяхното наследство (на Аренд и Сократ, бел. прев.), се е възродила след като този свят е бил почти унищожен и е продължил да бъде несигурен; както Аренд показва, да си в съзвучие със себе си в дълбините на дейността на мисълта е не само приятно като занимание, но също е и условието за сътрудничество, за работене заедно с другите за изграждането на един свят за всички. Това би било нещо напълно ново за края на модерната епоха.

Новодошлите в този свят виждат Аренд като приятел. Казват ѝ Хана.

*Тези кратки бележки възникнаха от разговори с четирима от бележитите приятели на Хана Аренд – Александър Базелов, Матиас Бормут, Фред Дюи и Томас Уайлд. Никой от тях, ненужно е да се казва, няма отговорност за съдържанието им.

Превод: Станислав Додов

Редакция: Неда Генова и Дорейд Ал Хафид

** Повратна точка от сюжета на трагедиите, бел прев.

*** Повратната точка води до промяна за някой от персонажите от незнание в знание, водеща до любов или омраза между тях, в зависимост от авторовата визия за развитието на тяхната съдба. бел. прев.

1. The Life of the Mind, vol. 1, “Thinking” 1978
2. The Jewish Writings, 2007
3. Essays in Understanding, 1994
4. препечатано. Аренд, 1994
5. Eichmann in Jerusalem, 1963. вж. Айхман в Йерусалим — репортаж за баналността на злото, София: Сиела, 2004.
6. The Jewish Writings, 2007
7. Metaphysica, Lamda. вж. Аристотел. Метафизика, София: “СОНМ”, 2000

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments