Разкази за бежанската криза

Разказът започва…
…от обстоятелството (и хипотезата), че и читателят, и авторът са хора, които “не са виждали” бежанска криза, но разполагат с някакво разбиране, че такава понастоящем съществува. Интуитивно за нас тази криза е едно от многото явления, процеси и ситуации, които бележат широкия ни социален свят, които схващаме като значими, но и които не сме в състояние да видим, пипнем и усетим истински. Тя се случва на други хора, на други места и във време, в което ние се занимаваме с нещо друго.
Същественото е, че въпреки това обстоятелство и читателят, и авторът имат достъп до и боравят с определени информации по въпроса, на базата на които градим някаква представа за това какво обуславя “кризата”. В зависимост от тази представа заемаме позиции – колко е значима тази криза, с какво е значима, кои са “правилните” реакции, какви са хората, които имат отношение към нея и т.н.
Тези страници няма да се занимават с мненията ни за бежанската криза, а с това, което в някакъв смисъл ги предхожда – представата.
Как градим тази представа? Ако изключим някои отделни и сравнително редки случаи, ние черпим информация за бежанската криза изключително от медиите. Чрез тях си създаваме представа как кризата се разполага във времето (кога е започнала, колко време продължава, колко се очаква да продължи в бъдещето), в пространството (“къде има” криза, “откъде идва”, “накъде отива”, кои са най-значимите точки), кои хора засяга, по какъв начин, какви последствия се (пред)виждат и т.н. “Преработвайки” тези информации от медиите при разговори с други хора, при “изслушване” на авторитетни позиции и анализи, при съпоставка с новопостъпващи информации и най-вече в зависимост от отзвука на естетическия ни и морален свят, започваме да формираме мнение, което изразяваме под една или друга форма.
Медиите обаче също “се правят” от хора, които пък боравят със свои представи. Допълнително, като институции, те не могат да не бъдат зависими от това какво е допустимо или недопустимо да се казва и прави и какво изобщо е въобразимо. Да не говорим за възможностите, които не можем да изключим, когато някоя медия съзнателно изпълнява определени изрично дадени по властова линия предписания или когато действа така, че целенасочено “да угажда” на властта. И всичко това при все, че безпристрастността на медиите е по-скоро пожелателен принцип и нещо, в което a priori никой не вярва съвсем, а и е, както опитах да обясня, невъзможно.
Затова този текст представя един преглед на медийно съдържание, имащ за цел да съпостави една “базова”, сякаш “тривиална” и може би общосподелена представа за бежанската криза, от една страна, с представата, която се постига чрез натрупването на определени разкази и образи. Очакването е, че на базата на тази съпоставка ще може адекватно да се проблеметазира “солидността” на собствените ни представи, а оттам и на мненията и поведенията ни по въпроса.
Струва ми се важно да подчертая, че този анализ не може да разглежда само медиите като такива и не се опитва да го прави. Въпросът “Как ни информират медиите?” е неотделим от въпроса “За какво ни информират медиите?”, защото, първо, те имат съзнателния избор да решават за какво и как да ни информират, и второ, те са част от определена култура, в която едни или други неща са допустими или изобщо въобразими за представяне от тях, а други не са. Още повече, че по същия начин, по който и авторът, и читателят “не са виждали” бежанска криза, ние не сме виждали на живо и определен анализатор или експерт, или дадена институция. В полето на медиите обаче всички те си дават среща и посредством медиите формират определена представа за реалността (в случая, реалността на бежанската криза), която именно представа е обект на интерес в следващите страници.
“Бежанска криза”: разбираме едно и също!(?)
“Няма да платим за вашата криза!” Източник
По-горе споменах ““базова”, сякаш “тривиална” и може би общосподелена представа за бежанската криза”. Какво имам предвид?
Да приемем, че с “криза” се обозначава такова състояние на една сложна система, при което тази система функционира недобре под “появил” се висок стрес, и че в следствие на това недобро функциониране се очакват негативни или може би дори пагубни последици за системата. За да бъдат предотвратени или сведени до минимум тези последици(макар и обичайно не напълно ясни и предвидими) се изискват спешни, последователни и добре координирани действия от страна на вътрешни или външни за същата система субекти.
Най-просто представен, горният опит за дефиниция се свежда до три основни компонента на кризата – стрес, причиняващ кризисното състояние на системата, реагиращи на стреса субекти и накрая, самите последици. От трите компонента, единствено последиците се възприемат като свършени факти, подлежащи само на интерпретация (променяща ходовете на другите два компонента), докато другите две съставни части подлежат на постоянно изменение. Доколкото целта на този текст е не само да диагностицира някаква реалност, но и да стимулира съзнателни промени, тук ще разгледаме два от описаните компонента на системата в криза – стресът, от една страна, и реагиращите субекти и техните реакции, от друга.
В случая стресът, причиняващ криза в системата, е възприеманата като извънредна миграция на население от едни в други региони. Специфично тук е, че този стрес се въплъщава от хора или – както е прието, от “бежанската вълна”. По-конкретно, този “стрес, въплътен от хора” има няколко елемента:
Причините за бежанската криза, както обичайно се представят, са сътресения в социалния свят, идващи от различни военни действия на различни места, които “произвеждат” бежанци.
Основен “носител” на кризата, т.е. реализиращият кризисността на система, се явяват бежанците или, както иначе се представя – “бежанската/ите вълна/и”, “потокът”, “натискът” и пр.
След формирането си, носителят изминава някакъв път или маршрут и влиза в някакви взаимодействия по границите на държавите, през които преминава.
В зависимост от развитията на границата, субектите (или субектът) се озовават на дадена (нечия) територия, където, независимо от това колко дълго ще стоят и с какви намерения, биват посрещнати от различни актове на приемане или неприемане.
Като втори компонент идват определени реагиращи на цялата ситуация по определени начини субекти. В случая на бежанската криза, това са националните правителства, наднационалните организации, различни колективни субекти и отделни лица.
Ако описаното дотук е тривиална логика на схващане на бежанската криза, то как това схващане се представя от медиите? Какво се (раз)казва и показва за различните ѝ компоненти, как в действителност се представя бежанската криза в съпоставка с тази логика?
Изложените по-долу “разкази” за различните “компоненти” на бежанската криза не са съвършено отграничими едни от други, а напротив – те постоянно се преплитат в медийното съдържание. Все пак заглавията, структурата на текстовете, честотата на поява на една или друга тема или на един или друг субект позволяват да се отделят определени дискурси.
Стрес
Причините
Публикациите, занимаващи се изрично с причините за бежанската криза, съставляват много малка част от общия брой – едва 1,24%. Тъждеството между “причини за бежанската криза” и “причини някой да потърси убежище в друга страна” е принципно проблематично, но разликата рядко се обговаря. (1)
Според популярното схващане, причините за бежанската криза са свързани изключително с война – например, по данни на ВКБООН, над 8 млн. души са разселени в Сирия в следствие на войната, други 4 млн. сирийци са разселени в Турция и пр. И в посочените 1,24% от публикациите те до една говорят именно за тази причина – за война и бежанци като причина и следствие.
В същото време, Сирия, разбирана като основен център на военните действия в Близкия изток през последната поне една година, се появява озадачаващо рядко в основния фокус на медийното съдържание – в едва 1,4% от общия брой разгледани публикации.(2)
Графика 3: Държави във фокус
Следващата по честота на появата си като страна, в която конфликти принуждават хората да търсят убежище другаде, е Афганистан, на фокус в 0,7% от всички публикации. При това повечето от тези публикации (4 от 5) се разполагат около 16 октомври, когато се разигра ситуацията с простреляния на българската граница афганистанец.
Оценките за това доколко в Афганистан може да се говори за война като за причина за бягство обаче се оказват противоречиви – от недвусмислени разкази на афганистанци, през коментари, в които се говори малко за сражения и повече за заетост, та до анализи, че “Афганистанците не са бежанци, а икономически мигранти”. Т.е. макар афганистанците да са считани за една от най-големите по численост групи сред бежанците, от разгледаното съдържание не става ясно дали причините за тяхното бягство са свързани с военни действия или с нещо друго.
Впечатление прави и една прогноза, че “[с]ледващата мигрантска вълна иде от Ливан” – “Тази страна винаги е била най-нестабилната в региона. Освен това безработицата е значителна (около 20 процента, бел. АФП), а държавният дълг е прекомерен. Това е опасна комбинация.” “Винаги” може би реферира към гражданската война от 1982 и нейните “призраци”, но, подобно на горецитирания коментар за Афганистан, и тук нестабилността не е назована (напр. т. нар. “Криза с боклука”, започнала това лято), като за сметка на това безработицата е ясно конкретизирана.
Не се споменават изрично други страни, в които да се развиват сражения, принуждаващи населението да търси изход. Не се говори за репресиите на властта, протестите на гражданите или действията на ИДИЛ в Иракх- страната фигурира единствено в изброяване редом с други страни и в определени числа на прииждащите бежанци или на тези, които европейските държави ще си “преразпределят”.(3) Подобно е положението с Еритрея, където само допреди три години имаше конфликти с Етиопия и за чието античовешко правителство ООН предупреждава активно поне от четири години насам. И това са само страните, от които се счита, че произхождат най-многобройните групи бежанци.
От разказа за причините за бежанската криза (в частност, хора да напускат родните си места и да търсят живот другаде) остава впечатлението, че доминиращи са две предпоставки, необходими, за да може изобщо някакви причини да попаднат във фокуса на медийното съдържание. Едната е, причината изобщо да е война, а втората – войната да е достатъчно мащабна (и в нея, може би, да е съсредоточен международният интерес). Страни, раздирани от локални конфликти, както се видя, не са разгледани по същество. Не са разгледани и случаи, в които властта систематично извършва репресии срещу определени групи от населението, обособени по религиозен, расов, политически или друг признак (макар това ясно да е назовано като критерий за дефиницията на това какво определя статуса на бежанеца в чл. 1 (2) на Конвенцията и факултативния протокол за статуса на бежанците на ВКБООН)
Докато политическите лидери, както е показано по-долу, редовно призовават за “борба с причините”, тези причини остават едновременно неясни и рядко представяни. Изглежда, че в медийното съдържание се работи по-скоро с “едри” образи, нещо като “има война в Близкия Изток, най-вече в Сирия”, и това сякаш се приема за достатъчно и очевидно становище, за да продължи разказът нататък.
Бежанците
Източник, black&white filter applied
23% от разгледаните публикации се фокусират изрично върху различни характеристики на субекта, “носещ” кризата – бежанците, бежанската вълна, бежанския поток и пр.
Характеристиката, представляваща най-голям интерес в анализираното медийно съдържание, е броят на бежанците – в около 22% от публикациите това е водещото описание. А това количество, както се оказва, има значение по различни начини.
От една страна, броят е важен чисто статистически или демографски.(4) От друга страна, броят на бежанците има значение като прогноза.(5) После, броят сякаш е важен, доколкото има отношение към мерките, които трябва да бъдат взети и необходимия за тях ресурс.(6) Числеността на дадена група хора често се представя като толкова голяма, че, в кризисния контекст, добива описание на природно бедствие (7) или на война сама по себе си.(8) Не на последно място, броят е важен и доколкото изгражда престиж на властта – от “хващането” на даден брой мигранти,(9) през приемането на даден брой, та до спасяването на определен брой. Сякаш, след като е “разчела” вярно статистиките и прогнозите, след като е предприела адекватни мерки и в крайна сметка е удържала на стихията, властта може да празнува малки победи във войната. Новините понякога добиват вид на военни комюникета.
Друга много често срещана характеристика на бежанците е всъщност едно непрестанно уточнение, имплицирано чрез контекста на отделните публикации, а именно – кой е бежанец, кой е мигрант и кой е “нелегален”? Показателна в това отношение е серия от три публикации на Dnes.bg, качени в период от четири дни в края на м. август.(10) От едната страна е представен бежанецът, от другата – (икономическият) мигрант и накрая се посочва нелегалният имигрант. Но какво точно се влага във всяко понятие отвъд определенията, дадени в третата публикация?
Объркване цари в огромната част от съдържанието – напр. “(…) страната ѝ няма да спира никого да кандидатства за убежище, след като хиляди мигранти (…)”; или (заглавие) “Тълпи от бежанци наводниха Мюнхен” и (начало на същата публикация) “Над 15 000 мигранти, предимно бежанци от Сирия (…)”; “България ще трябва да приеме около 1500 нови бежанци тази година според предложените нови квоти за имигрантите (…)”; а налице е и “Повече от четири хиляди бойци на организацията Ислямска държава са проникнали на територията на Европейския съюз като мигранти“. Волен Сидеров отива по-далеч от Даниел Митов и Валери Симеонов, казвайки “не става дума за бежанци, а за нелегални имигранти.” Още повече объркване внася твърдението, че “[н]ай-много нелегални имигранти идват от Сирия”, макар тя да се спряга за основната страна-източник на бежанци. Явно, противно на публикацията на Dnes.bg от 27 август, “мигрант” не е тъждествено на икономически или на трудов мигрант, a e по-скоро понятие, което е едновременно и достатъчно неутрално (като за често повтаряне и изреждане в статистики), и дава достатъчна легитимност на изказванията на политиците, въпреки че не се дава яснота какво обозначава. Колкото до “нелегалните имигранти”, понятието се използва все пак в по-ограничени контексти, най-вече когато става дума за отразяване на състояли се нарушения на закона, а в единствено число “нелегален имигрант” се среща само в отразяването на случая с убития на българската граница афганистанец, при това в повечето публикации по темата.
Неяснотата “кой какъв е и защо” може би отваря възможността за следващата нееднозначна характеристика на бежанците. Сред публикациите значително внимание се отделя на въпроса каква част от тях е вероятно да са не хора, нуждаещи се от убежище, а “джихадисти”, “ислямисти” и “терористи”. Осем статии, разположени в периода 28 август – 14 октомври, акцентират изключително върху този проблем. Първата (11) и последната изразяват ясни, но напълно противоречащи помежду си позиции – от “вероятността е малка” до “наводнена от джихадисти”. Виждат се още две крайни позиции,(12) две публикации за затягане на контрола (13) и една публикация, представяща разследване на Daily Mail. (14) Добро обобщение на отразените в разгледаното съдържание позиции и преобладаващото объркване може да се направи със следния цитат от ген. Румен Миланов: “двата проблема – тероризъм и бежанци, донякъде се припокриват, но не са тъждествени.”
По отношение на друга “черта” на бежанците сред разгледаните коментари и отразявания съществува пълно единодушие, а именно, че те (бежанците) принадлежат към друга култура. Едни (като Виктор Орбан) спрягат този аргумент като причина за отказа на държавата да приеме бежанци на своя територия. Други базират на този мотив условията, срещу които са готови да приемат едни, но не и други бежанци, както и условията за точно определен брой. Трети изтъкват (15) различието между културите като обстоятелство, с което приемащите общества трябва да внимават в процеса на интегрирането на бежанците. Тези “степенувания” в отношението към различието ще разгърна по-надолу.
Но един друг аспект на междукултурното различие прави особено силно впечатление. Според социолога Андрей Райчев, „[б]ългарите – неприятно е да се каже, но това е обективен факт – схващат имигрантите в страната си като вид “цигани””. Както показва анализът на публикациите, това припокриване на образите на циганите и бежанците съвсем не е просто свършен факт в “манталитета” на българите, но и тъждество, което медиите и властите ефективно насърчават. В разгледаното съдържание всички познати стереотипи за циганите фигурират и като черти на бежанците.
“Бежанците са мързеливи.” В същия коментар Андрей Райчев казва: “Когато емигрант отива в САЩ, той отива да работи (…). Когато емигрант отива в Европа, той търси социални помощи.” Това изказване, в контекста на основната за статията тема, се опитва да подскаже, че бежанците идват в Европа, за да получават “помощи”, без да работят – също като циганите. Потвърждение за това съждение получаваме от Валери Симеонов (”Те търсят социалните системи на осигурена Европа”), от България (където желаещият бизнес и нежелаещите бежанци не успяват “да се срещнат”), от Италия (“Парите на италианските данъкоплатци изтичали в казината”) и др.
“Бежанците не спазват правилата.” Според президента Росен Плевнелиев, “Ако бежанците знаят, че се спазват правилата, те не искат да идват тук. Те отиват там (…), където правила няма.” Верица Спасовска пък, в духа на DW, подкрепящ интеграцията на приетите в Германия бежанци, намеква, че, ако те искат да останат, трябва да отвикнат от живот без правила (или поне от живот с нехуманни правила). В друг коментар за DW Александър Андреев обяснява защо въпреки цялото им добро желание и социален статус, трудностите на културните различия по-скоро рано, отколкото късно тласкат младите мъже сред бежанците към нарушаване на правилата и агресия. Германският министър на вътрешните работи също е разтревожен от спадащото уважение към правилата сред бежанците. И трябва да добавим множество статии, отразяващи сбивания, сблъсъци с органите на реда и други, някои от които ще бъдат цитирани по-надолу.
“Бежанците са мръсни” и оставят след себе си “страшна мизерия”, става ясно от коментар на Dnes.bg за преминаването им по дадени маршрути. Според друга публикация, дори луксът се превръща в мизерия.
Накрая, Райчев може да ни предложи цитат, който добре обобщава разглежданото тъждество между цигани и бежанци: “Бежанците виждат ситуацията на континента ни така – има голи жени и дават безплатна храна. Те са дошли у вас и не просто цапат, а се карат и се бият.”
Източник, black&white filter applied
Изглежда, че стресът, причиняващ кризата, напълно се припокрива с образа на бежанците. Стресът в системата се явява не просто извънредната миграция, а е лицето на самите мигриращи. Със своята численост, идентичност и поведение, техният образ във всяка една точка от времето и пространството въплъщава криза – по лагери, градове, пътища….
На път
В 11,09% от разгледаните публикации водещата тема е свързана с придвижването на групите бежанци до избраните или променени маршрути или с премеждията и дори трагедиите по пътя им.
Напълно споделено е разбирането, че откъдето и (от Близкия Изток и Африка) да идват, бежанците са тръгнали за Европа и Европейския съюз и че, в крайна сметка, те пристигат или ще пристигнат именно там (тук).(16)
Това разбиране се поддържа активно поне по две линии. Едната е, че Европа е “богата” и “любима”, а другата – че “те не искат” другаде” (особено “не искат” Русия, а дори и САЩ). Тези две линии се подсилват взаимно – от една страна се твърди, че самите бежанци виждат Европа като привлекателна, а от друга, че Европа има защо да се гордее, че е привлекателна (в сравнение с “някои други непривлекателни”).
Изглежда, че бежанците на път попадат във фокуса на медиите, когато се появи информация или за някоя разиграла се трагедия,(17) или за това “колко струва” пътят им,(18) или докато тяхното “блокиране” или “навлизане” някъде не причини неудобства.(19)
Избираните от бежанците маршрути или тяхната логика се появяват или в случай, че тези маршрути засягат по някакъв начин България,(20) или в случай, че по тези маршрути има нещо извънредно.(21)
Ако вече, както беше показано по-горе, е постигнато пълно тъждество между стреса и неговите “носители”, то представения като неподлежащ на съмнение техен маршрут – независимо и дори въпреки всички криволичения, перипетии и смърт (22) – служи като доказателство, че кризата е “пред портите”…
На границата
11,31% от публикациите се занимават изрично с различни събитията по границите на европейски държави.
Едната водеща тема е дилемата дали по границата е спокойно (23) или неспокойно.(24) Това по същество е въпросът “дали на границата има някой” и ако да, дали появата му следва да буди тревога. За в случай, че на границата “има някой”, и особено ако има някакви опасения от неговото присъствие, множество публикации отразяват взиманите превантивни мерки – огради,(25) затягане на граничния контрол (26) и дори мобилизиране на армията.(27) Понякога мерките успяват,(28) а понякога предвоенната обстановка се оказва недостатъчна и се разиграват същински батални сцени.(29)
Цели 24 публикации се занимават пряко със случая с простреляния на българската граница афганистанец. В три статии се говори за разкази на бежанци от преживяванията им на границата.
Отразяваните събития по границата изглежда, че се явяват основния наратив на справянето с кризата, както ще се види по-долу. Най-много апели към властта – и от експерти, и от граждани, и от властимащите – се “чуват” именно по отношение на нея, защото това не са просто граници на държавите, а се явяват граници на обществата и културите. Ако стресът проникне през границата въпреки всичко, това се оказва причина за смут и противопоставяне…
Приети и неприети
В 11,09% от разгледаните публикации проблемът във фокус е приемането или неприемането (отхвърлянето) на бежанци, които са се задържали в границите на дадена (“нечия”) територия за по-дълго време (поне за повече от 72 часа) по една или друга причина. Става дума както за институционалното приемане/неприемане,(30) така и за реакциите на различни групи и субекти. Съответно, тук попадат и всички теми, свързани с настаняването и последващата интеграция на хората.
Едно междинно състояние трябва да се вземе предвид преди останалото – когато бежанци се задържат на дадена територия, но по различни причини се счита, че нямат право на такъв престой. Повечето от публикациите, отразяващи такива ситуации, представят “срещите” на нелегални имигранти със силите на реда (5 от 7) – срещи на “задържане”,(31) на “спипване”, при бягство и при неподчинение. Срещите между нелегални имигранти и граждани се разиграват, съответно, преди властите да са ги засекли. В тези два представени случая развръзките са значително по-малко драматични и дори позитивни – кметът на Малко Търново оправдава сириец след спречкване в гората, а дядо в село Тракийци отвръща на “нахлуване” с хляб.
Във всички останали случаи бихме могли да категоризираме публикациите в тази група по следния начин: 1) такива, които представят предлаганите от институциите условия за настаняване и бъдеща интеграция; 2) които демонстрират “случването” на престоя и/или интеграционния процес, вкл. някои актове на помощ и подкрепа или на “затруднения” в интеграцията – различни “културни препятствия”, реакции на отхвърляне от страна на “местните” или дори сблъсъци между групи хора; и накрая 3) истории на вече състояла се интеграция.
Първоначалното настаняване на бежанците по места е представено като драматичен въпрос. Когато не могат да бъдат предоставени “нормални” условия, се използват кораби и стадиони, а в други случаи самите бежанци се твърди, че “денормализират” условията и дори превръщат лукса в мизерия. Не отсъстват опасения на властите от санитарни кризи и разпространение на болести.(32) В други случаи институциите осигуряват места за настаняване, които после се оказват празни.(33)
По-интересен е разказът за правилата на настаняването – напр., общественополезен труд срещу настаняване. DW са по-старателни в това отношение – от позицията си на изразител на общественото мнение в Германия те припомнят, че там се живее според строги, но хуманни и напредничави правила, имплицирайки, че за бежанците познати са единствено “другите” правила – назадничави и нецивилизовани. Това припомняне напълно отразява и позицията на една немска община, а и, както ще се види по-долу, на официалната власт.
Много публикации се занимават с това как протича престоят и/или интеграцията на бежанците в “приемащите” общества.
Оценките за интеграцията като такава – дали е за добро или не – варират, но се представят в две основни перспективи – икономическите ползи за “приемащите” общества и това доколко интеграцията изобщо е възможна или желана в културен план. От една страна, “[н]е само от морални съображения, а и заради собствените си интереси” oт Европа се очаква да направи повече и “да си даде шанс”, давайки шанс на бежанците. За други тези икономически ползи са съмнителни, а от България властите потвърждават това.(34) DW пък предлагат коментар, обобщаващ мненията на много други, включително на много представители на властта, че културната интеграция всъщност ще навреди на “Западния ред”.
В някои случаи престоят на бежанците се представя недвусмислено като неудобство за порядките и живота на “местните”,(35) а в други озадачено се коментира нежеланието на бежанците да се ползват от предоставените условия.(36) Седем статии описват бъдещата икономическа и културна интеграция на бежанците като “изпитание” или “предизвикателство” чрез различни примери, но прави впечатление, че всички те се отнасят до Германия.
Транспарант от демонстрация в Хамбург за промени в миграционната политика, януари 2015. Източник
Честото говорене за предизвикателствата на интеграцията (без дотук да са представени позициите на официалната власт, където коментарите в тази посока са доста повече) резонира с множеството представени случаи на различни инциденти в местата за настаняване на бежанците – пожари и палежи,(37) сблъсъци с полицията (38) и коментари за поведението на самите бежанци.(39) На фона на представяните антиимигрантски настроения на страх и омраза тези случаи изглеждат напълно логични.(40)
И докато отразените ксенофобски и расистки прояви се явяват реакции на големи и понякога организирани групи хора, актовете на подкрепа и солидарност са единични, персонални и дори хаотични.(41) Отсъства всякакво отразяване на иначе съществуващи организирани или поне големи групи, заемащи позиции или извършващи дейности в подкрепа на бежанците.(42)
Две истории на мигранти,(43) заселили се в Европа преди години, се появяват, сякаш за да уверяват, че, макар цената да е висока и шансовете за добро развитие – неголеми, “интеграцията” не е causa pеrduta. Тя е възможна, но при две условия – ако мигрантите са образовани и усърдни и ако се съобразят с търсенията на бизнеса. Разкази от името на бежанци се срещат в само една друга статия – на двама сирийци, които твърдят, че нямат нужда, а и не искат да работят.
Като цяло, присъствието на бежанците на европейска територия е в огромната си част представено като нежелано – веднъж имплицитно чрез нежеланите поведения на самите бежанци и изобщо през отразяването на нарушения на обществения ред, и веднъж през реакциите на местните жители (притеснени от нарушенията на реда и бъдещите перспективи за живот заедно). Тази идея за “нежеланост” се стабилизира окончателно в последната и най-голяма част от разказа за бежанската криза…
Реакции, мерки, власт
Както беше посочено в началото, “срещу” стреса, провокиращ кризата, застават онези субекти и реакции, от които зависи бъдещото справяне или несправяне с кризата.
Следващите страници представят различен обект на анализ – докато по-горе се изследваше за какво, колко и как се говори, то тук ще се занимаем преди всичко с въпроса “Кой говори?” Или по-точно – на кого е предоставена трибуна и какво се казва от нея.(44) Субектите, на които “е дадена трибуна” в различните статии са категоризирани приблизително по обществени сектори и по групи, имащи пряко отношение към бежанската криза – бизнес среди, църква и духовенство, граждани на европейски страни, представители на интелигенцията и културната сфера, граждански сектор (и по-специално, неправителствени организации), бежанци, експерти и институционална власт.
От изброените, “на бизнеса” думата е дадена най-рядко – в едва шест статии. Той присъства много повече като абстракция, в смисъла на важна среда и система. Често изглежда, че един от ключовете към справянето с кризата е именно в бизнеса или по-точно в работодателите, които са описани като напълно готови да наемат на работа и повече, и по-малко квалифицирани бежанци, сякаш тези хора (работодателите) не са засегнати по никакъв начин от настроенията в обществото.(45) Персонално бизнесът се олицетворява в много редки случаи, но винаги в позитивен план и от изключително богати благодетели – египетски или норвежки милиардер или пък от Марк Зукербърг. Отделно и в различни контексти са споменати компанията “Евростар” и един фалшификатор на документи за самоличност.
В осем статии са отразени позиции и изказвания на духовенството и църквата. Съществено е, че са представени само християнски духовни лидери и свещеници. Прави впечатление, че католическата църква се явява “по-приемаща” и отворена към бежанците (46) от православната.(47)
Следващи по честота на появата си субекти (в 2,4% от публикациите), взимащи отношение към бежанската криза, са граждани на различни европейски страни. Техните реакции са от два типа – реакции на отхвърляне, страх и тревога, и реакции на солидарност и подкрепа за бежанците, със значителен превес на първите (осем към три). И тук прави впечатление, че в сравнение с недоволството и страховете на големи групи хора (жители на градове, на села, протестиращи, ултраси), актовете в помощ на бежанците са спорадични и индивидуални (сватба, къща, хляб).
Интересни са позициите на интелигенцията, представяни приблизително също толкова често, колкото и тези на “гражданите”. Тук попадат хора най-вече от академичните кръгове, двама писатели и един режисьор. Огромната част от изказалите се интелектуалци, по силата на “познавателния им хоризонт” и обществената им роля, говорят за същността и ценностите на Европа, за това кое е цивилизовано или се включват на няколко места с кратки изречения-анализи на общественото мнение. Изглежда, че за всички тях кризата е обективен факт, и преобладаващите им критични коментари са насочени към политиките в Европа – доколко адекватни са те на кризата. От казаното остава силно впечатление, че европейската политика се намира в решаващ момент, от който зависи дали ще се съхранят ценностите, наследството и единството на Европейския съюз или напротив – ще се стигне до разпад и загуба на идентичност.
Следващи са експертите, на чиито мнения са посветени 3,5% от публикациите. Става дума за фигури, разпознати и назовани от самите медии като експерти и за статии, разглеждащи изрично мненията на даден експерт. Седем публикации отразяват позициите на експерти по сигурността, като само в две от тях коментарът призовава за спокойствие.(48) Останалите коментари се обединяват по две линии – че европейските лидери трябва да действат по-трезво и твърдо, и че трябва да се има предвид, че половината бежанци всъщност са икономически мигранти.(49) Другите експерти – предимно представители на социалните науки – се фокусират върху слабостта на европейската миграционна политика по отношение на бежанската криза и алармират за опасността от разпад на европейското единство и идентичност.(50)
Или с други думи, от гледна точка на позициите им спрямо бежанската криза, “интелигенция” и “експерти” са на практика неразличими.
Публикациите, отразяващи реакции на гражданското общество и неправителствените организации, съставляват 4,13% от общия брой. В тях, макар “включванията” да са спорадични и кратки, ясно се открояват две от функциите на т.нар. Трети сектор – хуманитарната и като коректив на властта, съответно в 10 спрямо 7 публикации. Интересното е, че критиките към властта (51) са само в тази плоскост, в която европейската политика се представя от гражданите и организациите като твърде “отворена” към бежанците и безотговорна към бъдещето на европейската култура и живот на местните жители. Разказ, който срещнахме вече и сред представителите на интелигенцията, и сред експертите.
В 4,9% от публикациите думата е дадена на самите бежанци. Техните коментари за случващото се са обикновено кратки, а често и преразказани. Първенец по брой статии, разглеждащи изрично разговори с бежанци, е Дневник. Прави силно впечатление, че запитаните хора “говорят само” и единствено за себе си. Вероятно за това са попитани – най-често за условията и ситуацията им към даден момент и по-рядко за историята на бягството, пътя и очакванията им. Не присъства нито един коментар от бежанец върху политическата обстановка или нито едно мнение за политиките на приемащите страни, ако изключим какво очакват и са чували за дадена страна.(52)
Най-много и най-често трибуна в разгледаните публикации е дадена на институционалната власт – 75,65% или в 289 от 382 публикации (или 50,88% от общия брой).(53) Сред тях силен превес имат законодателната власт и партиите (209), за сметка на наднационалните организации. Тук фокусът попада върху изказванията на официалните лица на правителствата, законодателните органи, президенти, различни партии и институции.
Графика 4: Честота на “даване на дума” по сектори и заинтересовани страни
За България най-цитираният политик е премиерът Бойко Борисов (в 14 от публикациите). Той се изказва в духа на кризисност на ситуацията,(54) като същевременно затвърждава усещането за “война”. Солидарен е със страховете на “нормалните хора” от бежанската вълна, защото “и Борисов е човек”, и явно от нормалните хора се очаква да се страхуват. Министрите от правителството,(55) а и президентът Плевнелиев, извън становищата им по актуални към дадените моменти въпроси, лавират постоянно в рамките на две двойки противоположности – сигурност срещу солидарност и криза срещу справяне с кризата.(56) Обединяват се и около две други линии – разликата между бежанци и икономически мигранти, от една страна, и призиви за борбата с причините за бежанския поток, от друга (начело с президента). Министрите, отговарящи за социални въпроси (Калфин и Танев) се появяват само два пъти – веднъж чисто статистически и веднъж, за да се коментира проблемът с различието между културите. Убеждението, че е необходима борба с причините за бежанската криза се споделя и от националистите,(57) като за тях е особено важен вече разглежданият мотив за слабото европейско лидерство и опасността от разпад на Европа при продължаващи неадекватни политики.
Сред чуждите лидери най-отразяван е германският канцлер Ангела Меркел (в 23 от публикациите), следвана от унгарския премиер Виктор Орбан и турския премиер Ахмет Давутоглу (с по 6 публикации).
Забелязват се геополитическите роли на различните държави по отношение на бежанската криза. Става дума за противопоставянето между приемащите и неприемащите страни (водени от Германия срещу Унгария и Русия, а за лош пример се дават и арабските страни от Залива) и приемащите и неприемащите региони (Западна срещу Централна и Източна Европа). Тези противопоставяния имат и друга интерпретация, която разширява двата полюса – склонните към преговори (напр. Великобритания и САЩ) и отказващите да преговарят (Хърватия, Словения, Словакия, Полша и др.) за това коя страна колко бежанци да приеме. На международния терен през целия разглеждан период се разиграва сложна и драматична игра, отразявана в отварянето и затварянето на граници (“само бягащите от война” и с внимание към потенциални терористи), релокация на хора на квотен принцип и пр. На много честите изказвания, гравитиращи около темата за културното различие и опасността пред европейските национални идентичности на управляващите,(58) противостои отчетливо единствено Германия, водена от Ангела Меркел. При това Германия заема героичната си позиция (59) от един момент нататък – едва от началото на септември. Изглежда, че след като Меркел обяви, че бежанската криза е по-голяма от кризата с Гърция, тя на практика задвижи на още по-бързи обороти говоренето и усещането за криза.
В тази международна обстановка България се явява като пример – следва всички правила, готова е и да приема бежанци, и да преговаря, строго и внимателно регулира кризата чрез границите и според силите си.
Наднационалните институции в лицето на структурите на Европейския съюз и на ООН се появяват в 45 от разглежданите публикации. Докато рядкото отразяване на ООН е по-скоро, за да диагностицира някаква ситуация,(60) представителите на структурите на ЕС не казват нищо различно от вече описаните водещи позиции на национално и международно ниво.
Има ли криза без разказ за криза?
Какво излиза от разказа за същността на бежанската криза, какъвто го срещаме в разгледаните медии?
Първо, че между двата основни компонента на кризата (каквато евентуално е тривиалната представа за нея) – стрес, причиняващ криза в една сложна система, и субекти в системата, реагиращи на този стрес по някакви начини – разказът отдава много повече внимание на реагиращите и техните реакции.
Второ, че стресът в тази криза са всъщност живи и истински хора, окрупнени в “едри субекти”, описвани в големи числа, като природни бедствия и т.н., а не някакъв физичен или абстрактен фактор.
Трето, че в разказа за бежанците се акцентира много повече на това какви са те, отколкото на това защо са в положението, в което са, или на някакъв действително плуралистичен дебат за бъдещите възможности. Сякаш образът на бежанците е такъв, че да позволи “изкарването им от системата” – те са външни, различни и нежелани, и въпреки това настоятелното им присъствие “е факт”, с което причиняват стрес и дори се превръщат в самия стрес.
По-горе опитах да дефинирам “криза” като “такова състояние на една сложна система, при което тази система функционира недобре поради висок стрес, и че в следствие на това недобро функциониране се очакват негативни или може би дори пагубни последици за системата.”
Една друга дефиниция е, изглежда, много по-подходяща за случая. Етимологията на “криза” идва от κρίνω (krínō, “аз решавам“) с наставка -σις (-sis), така че „кризис“ може да се превежда като способността да се разграничава, да се вземе решение, да се направи избор, да се отсъди и да се действа съответно. Така акцентът на кризисната ситуация се отмества от причините за кризата върху вземането на решение и върху самите субекти, вземащи решения.
И действително, разгледаното съдържание демонстрира, че бежанската криза много по-малко “се показва” от медиите и много повече се коментира от вземащите решения (с помощта на медиите). Излиза, че представата се гради повече през коментиращите кризата и най-вече през коментиращата власт, отколкото през живите хора и истории, на които е приписана.
От всички статии, в които изрично се дава думата на някакъв субект, в 75% от случаите това е институционалната власт в ролята ѝ на вземаща решения. Това са все авторитетни фигури, въплъщаващи политиката на обществата, така че тяхната дума има огромна тежест във формирането на представата ни за кризата. Техните изказвания могат да бъдат изцяло сведени до две основни теми – опасности и справяне с опасностите. Опасностите, както се вижда от броя на “включванията” им в медиите, не се дефинират от гражданите, а от властта. А веднъж щом опасностите са дефинирани, справянето с тях, бидейки по принцип в ръцете на институциите, позволява властта или да легитимира позициите си пред обществото,(61) или да “придърпа” към себе си още обществен ресурс – политическа подкрепа, финансови средства и пр., така че занапред да осъществи обещанията си за по-добро справяне.
Както се видя, твърде често експертите и интелигенцията допълнително легитимират тази власт. Техните критики в нито един от случаите не коментират конкретни актове на властта, а цялостно я проблематизират, говорейки за “разпад”, “капан” и пр., утвърждавайки по този начин, че предизвикателството е голямо и изходите, като във всяка криза, са два – пълно справяне или пълен провал. Всяко справяне с отделно конкретно проявление на кризата дава основание на експертите и интелигенцията да коментират, че “властта е успяла” или че “се осъзнава”, но позицията им на “просветен коректив” само укрепва тази власт още повече.
В този смисъл противоречията и неяснотите между различни разкази и позиции, описани по-горе, също се явяват не пречка, а напротив – значим фактор за легитимирането на властта. Тези неясноти позволяват гъвкавост във времето и интерпретациите, докато натрупването на отразените становища само не формира определен дискурс. Такъв пример е затвърждаваната, но останала докрай неясна разлика между бежанци и икономически мигранти.
Колкото до самата разлика, тя сякаш остава просто функция на “границата” – демонстрация, че някакъв критерий за допускане съществува, че властта упражнява контрол по границите си. Но ако тя не се чувства длъжна да дефинира ясно и публично минималния критерий, какво я задължава да не действа произволно?
Изключително рядката поява на спряганите като стресов фактор бежанци и битовите въпроси, на които отговарят; окрупняването и оприличаването им на маса или природно бедствие; спорадичните, редки и често преразказани лични истории;(62) отсъствието на същински разказ за проблемите в страните им на произход и представянето на ограничен брой страни; маргинализацията им на база различната им култура и (не)цивилизованост (вкл. приликите с циганите), гордостта от “избора” им на Европа – всички тези дискурси позволяват превръщането на бежанците в обект, а не субект на политическите процеси. Те са толкова безгласни по отношение на миграционната политика, колкото на всяка една граница, до която достигат. А и излежда, че в реалната им ситуация те нямат думата повече, отколкото я получават в медиите – обекти на произволните дефиници и действия. Неприятната квотна игра на релокация на бежанците, която държавите играят, е най-яркият израз на това обективизиране на хората. Другият е в постоянното дисциплиниране на границите – “борбата с причините”, “бежанците да се връщат и да се бият”, изграждането на центрове в близост до страните им на произход, затягането на граничния контрол и пр., и пр.
Да се върнем накрая отново на представата, която и читателят, и авторът (хипотетично) градят единствено с помощта на медиите.
В ежедневния си живот не бихме могли да отграничим ненормалното или необичайното, ако нямахме изградено разбиране за това кое е нормално и обичайно. В реалността, представяна от медиите, разлика не следва да има – кризата би трябвало да се разпознава спрямо некризата.
Работата е там, че медиите обикновено не занимават публиката си с въпросите на миграцията. Ако не бяха големите числа, миграцията нямаше да бъде на дневен ред. Ако не бяха сблъсъците, стрелбата, издигането на огради и пр., читателят нямаше да научи нищо за “границата”. Ако не беше “различният” и дори нелицеприятен образ на бежанците като маса, читателят едва ли щеше да срещне “сириец”, “Сирия”, “афганистанец” и пр. в информационния поток.
Големите числа и причините някой да напусне дома си и да търси живот другаде вероятно са обективна реалност, но тук, в медиите, става дума за “надграждане” на реалността с определени образи, цифри, разкази. Миграцията е “нормална” за цялата човешка история. Различието между култури е част от самото съществуване на културата на когото и да е било, когато и да е било. Така че основният въпрос е – какво се “надгражда”, какво се спестява и в крайна сметка, защо?
Ясно е, че на бежанците не им трябват повече кризи. Ясно е и че “европейците” имат достатъчно дела, които да преследват. Неясно остава в медиите защо във всеки един случаи тези две групи имат различни дела за преследване. Неясно остава, изобщо, печели ли някой от това различие? Ако не, защо ни е то? Ако да, кой и какво печели от него?
Разказът не свършва в края на текста от новините. Разказът свършва с читателя…