Игор Щикс и Сречко Хорват

Текстът е увод на авторите към съставения от тях сборник Welcome to the Desert of Post-socialism. Radical politics after Yugoslavia (2015), Verso*.

През последните няколко години редовно сме свидетели на масови протести и надигания в постсоциалистическите Балкани. Добре познатите мобилизации, борби и улично насилие в южната част на полуострова – в Гърция, а наскоро и в Турция – отекват постоянно и същевременно недостатъчно силно из другите държави в региона. Те имат различна историческа траектория: след изчезването на държавните социалистически режими във всички тези страни и най-драстично в бивша Югославия, периодът на войни, конфликти, обща нестабилност и икономическa нищета беше последван от сякаш безкраен преход към либерална демокрация и неолиберална икономика. В рамките на този процес някои страни се присъединиха към Европейския съюз (Словения, Румъния, България и Хърватска), допълнително маргинализирайки по-бавните и „закъснели“* в дългия процес на „Европейска интеграция“ (Босна и Херцеговина, Черна гора, Сърбия, Косово, Македония и Албания). Последните сега са обградени от границите на Съюза.

Обичаният разказ за постсоциалистическите Балкани се върти предимно около следните тропи: колебание между либерализация и авторитаризъм; сложна връзка между държавата, организираната престъпност и икономиката; корупция; постиженията и слабостите на Международния трибунал за бивша Югославия; регионално сътрудничество и прения; успехи и провали в процеса на присъединяване към ЕС.

Този разказ е непрестанно преповтарян не само от местните и международни медии, но също и в научните среди. Доскоро рядко чувахме за унищожителните последици от „прехода“ към капитализъм, каквито са общото обедняване, огромната публична и частна задлъжнялост, улеснявана от приток на чужди кредити, масова деиндустриализация, социална деградация, обезлюдяване чрез намаляваща продължителност на живота и емиграция, и всеобща безработица (варираща между 20 и 30% и дори достигаща 50% в страни като Босна и Косово, особено сред по-младите поколения). Не беше изненадващо, че започнаха да избухват протести, да се формират движения и различни групи и хора започнаха открито да поставят под въпрос постсоциалистическия преход, довел до брутален капитализъм и чезнеща демокрация. В усилията си да защитят останките от социалистическата държава (главно в образованието и здравето), природните и социални ресурси (вода, електричество, интернет) и работните си места (в оставащите индустрии и публичния сектор), те също така започнаха да формулират и една дълбоко антикапиталистическа и радикално демократична визия за своите общества. Така радикалната политика беше преродена на бунтовния полуостров.

[…]*

В Пустинята на прехода

Нито една от тези промени, събития и политически субекти не може да бъде напълно схваната, без първо да се изследва двайсет и пет годишният експеримент в политическо, социално и икономическо инженерство, познат като „преход“. Никъде последиците му не са така болезнено очевидни, както на Балканите. Състоянието на този регион, обхващащ почти 60 милиона души, ни позволява да поставяме под въпрос целия телеологичен наратив на постсоциалистическия преход и стоящата зад него политическа и икономическа идеология. В тази огромна трансформация със също толкова колосални социални и икономически последици, водещата роля бе запазена за Европейския съюз; той днес е в дълбока криза не само като институция, но и на Балканите. За да бъдат разбрани тези кризи и възможните им разклонения, трябва да се отчете широкият спектър от механизми, използвани от ЕС за омиротворяване, стабилизация и инкорпориране (без непременна интеграция) на Балканите. Никъде другаде ЕС не е експериментирал така пространно със своята „трансформираща сила“, често произвеждайки множество нежелани резултати.

Въпреки демократическите обещания на 1989 г. и окончателното настъпване на „края на историята“, в огромната си част постсоциалистическите граждани днес се чувстват изключени от процесите на взимане на решения: повечето избори се оказаха нищо повече от преразбъркване на все същата олигархия, без значими разлики в политическите програми и реторика. Много загубиха работните си места (по време на приватизационните кампании) или претърпяха влошаване на условията на труд и изпаряване на пенсиите си; повечето от преди гарантираните социални придобивки (като безплатно образование и здравеопазване) постепенно изчезнаха. В допълнение, гражданите са тежко задлъжнели към чуждестранни банки, процъфтели на Балканите до степен да контролират целия финансов сектор. След серията от унищожителни войни в бивша Югославия, отнели живота на над 130 000 души, „демократическото обещание“ не беше спазено за втори път след края на авторитарните управления на Слободан Милошевич и Франьо Туджман през 1999-2000 г. Последното десетилетие донесе нова вълна от обедняване, този път управлявана от „евросъвместими“* елити, готови да приложат още повече неолиберални реформи, представяни като необходима част от процеса на европейската интеграция.

След 1989 г. разрушаването на остатъците от социалистическата държава беше легитимирано чрез изискванията за бързо свиване на всепроникващия държавен апарат. Този процес обикновено водеше до разрушаването на съществуващите системи за социална защита, както и до приватизация (която най-често се оказваше разграбване на социални и държавни богатства) или до пълната корупция на останалото от държавния апарат. ЕС, редом с няколко други международни организации като Световната търговска организация и Международния валутен фонд, поддържаха неолибералната парадигма на приватизация, дерегулация и свободен пазар в рамките на минимална държава. Тези международни институции на свой ред послужиха за външен източник на легитимация на местните политически елити, включени в хищническия проект за изсмукване на съществуващите държавни ресурси – или в общи линии, за плячкосване на богатството на гражданите. Когато преходът тръгна ръка за ръка с войната, това извличане на богатство срещна слаба съпротива. Дискурсът на национализма помогна на местните елити да канализират до неотдавна социализираните или притежавани от държавата капитали в частни ръце – техните собствени или тези на други членове на мрежите им, – предоставяйки си по този начин огромно икономическо, социално и политическо преимущество в края на военните действия. Когато прахът най-накрая се уталожи, обикновените граждани се озоваха не само в една унищожена страна, но също и с празни джобове и без старата мрежа за социална сигурност.

Чрез поставянето под въпрос на тоталността на институционалното комунистическо наследство, „националният въпрос“ се отвори наново по опасен начин, както се видя от примера на бивша Югославия и някои части на бившия Съветски съюз. Практически това означаваше институционализираните етнонационални групи да бъдат превърнати в конкуренти, чиито хищнически елити с удоволствие грабят и контролират възможно повече ресурси с цел да си подсигурят по-добро позициониране в играта на преход. Тепърва предстои да се напише историята на „етническия конфликт“, започнат от включването на Източна Европа в доминираната от запад капиталистическа икономика, активирало на свой ред федералните етнотериторириални институционални намествания и насърчило заграбването на земя като вид примитивно натрупване за етнонационалистическите елити. Досега предимно сме слушали за последиците, без да поставяме под въпрос как местните политически предприемачи виждат връзката между техните етнически групи, територията и икономическата експлоатация от и в обмен със Запада. Ако етнополитиката стана единственият валиден източник на политически възможности и единственият възможен начин за запазване и сграбчване на власт, не е изненадващо, че в мултиетническата среда на бившата социалистическа федерация, т.нар. „междуетнически сблъсък“, управляван от самите политически елити, бе неизбежното следствие.

Процесът на превръщане на бившите социалистически държави в либерални демокрации и икономики на свободния пазар (явно неделими братя в новата епоха) беше всеизвестно наречен „преход“, въвеждайки в публичния и политически дискурс почти библейски конотации за присъединяване към „земята на изобилието“ след четирийсет години на „робство“. Макар либералнодемократичните практики да бяха въведени веднага след 1989 г. и политиките на свободния пазар да започнаха да се появяват в началото на 1990-те, преходът се превърна в един безкраен процес. Неговите „вариации“ създадоха огромен обем от интелектуални трудове: от журналистически до планини от академични продукти, включително стотици докторски тези, новосъздадени факултети и председатели, като всички те се стремяха да наблюдават тази колосална трансформация. Дори днес, повече от двайсет години по-късно, продължаваме да слушаме как преходът не е завършил. Лутането из пустинята изглежда безкрайно.

Въпреки реториката на незавършеност (близка до реториката за незавършената модернизация на Третия свят), можем да наблюдаваме властването на свободния пазар; постсоциалистическа Източна Европа, с нейната полупериферна роля, е напълно интегрирана в капиталистическия свят. На практика това означава наличност на евтина и високообразована работна ръка в близост до капиталистическото ядро, почти пълна икономическа зависимост от това ядро и неговите мултинационални банки и корпорации, и накрая – натрупване на дълг. От политическа гледна точка процедурите на либералната демокрация формално са си на мястото. И въпреки това, схващането за незавършения преход продължава да доминира медиите и академичния дискурс, докато политическите елити го използват, за да оправдаят поредната вълна на приватизация. Сякаш никой не смее да каже, че преходът като такъв отдавна е приключил. Вече няма към какво да се „прехожда“. Според нас има два основни фактора, присъщи на реториката за незавършения преход: избягване на пълното изправяне пред последиците от прехода и съхраняване на дискурса и отношенията на подчинение по отношение на бившите социалистически страни. Едно от основните допускания на вечния преход e съответно „нуждата“ от опекунство и наблюдение.

Наблюдателите често посочват друг феномен на прехода: появата на „носталгия по комунизма“. Пламенните либерали може би биха посочили, че това е като историята с египетските котли с месо*: „робите“ са винаги носталгични спрямо техните тирани, вместо да са щастливи, че са „свободни“, макар и, както сега, да са съвсем близо до „Обетованата земя“. Да се чете „носталгията“ като израз на „желание“ за магическо завръщане към режима на социалистическата държава – сякаш някой предлага подобна алтернатива – означава да се избягват въпросите, стоящи зад тези чувства. Защо днес хората се чувстват политически обезвластени, икономически ограбени и поробени? Защо и кога либералната демокрация и капиталистическият свободен пазар се объркаха? Имаше ли друга възможност? И защо не става по-добре? Тъй като „носталгията по комунизма“ не произвежда никакво политическо движение или програма, отговорът трябва да бъде намерен в широко разпространеното чувство, че нещо в новата система не работи и че то трябва да бъде променено според идеалите, стоящи в основата на щедрите социални политики на бившите социалистически страни. Тези, които не могат или отказват да признаят тези чувства, са слепи за нарастващото недоволство и социалните искания, поставящи прехода под въпрос – както като процес на реформи, така и като телеологично-идеологически конструкт на подчинение.

Европейският съюз и Балканите

Европейският съюз е главното действащо лице на източноевропейския преход. Според политиката, очертана в Копенхаген през 1993 г.*, Съюзът трябва да образова, дисциплинира и наказва, предлагайки членството като награда в края на неравния път на прехода (според разказа, там ни чака демократическата и икономическа отплата). Но реалността разби приказката: дори когато целта най-накрая беше постигната, обещанието не беше напълно спазено: всички, освен три страни от „стара“ Европа, веднага наложиха трудови рестрикции върху свободното движение за граждани на „новата“ Европа, нарушавайки обещанието за равнопоставено европейско гражданство. Нещо повече – появи се нужда от „мониторинг“ на „Източнобалканските“ страни.

ЕС е политически и икономически най-могъщият агент на постсоциалистическите Балкани, чийто пейзаж е същевременно по-разнороден от всяко друго място в Европа. Никъде другаде на този полуостров mission civilisatrice* на ЕС не е толкова видима. Макар напълно да интегрира Словения през 2004 г., той „мониторира“ Румъния и България, които са обект на тежки критики и санкции (особено България, загубила милиони европейски фондове) за това, че не успяват „да наваксат“, откакто са се присъединили през 2007 г. Четири години след интеграцията си тези страни бяха сериозно ударени от икономическата криза. Новодошла в клуба е Хърватска, която се присъедини през юли 2013 г. и беше незабавно обявена за третата най-бедна членка на ЕС, с проблемна икономическа история и огромен дълг*. Съюзът не само че наблюдава „Западнобалканските“ кандидати (където „преговори“ е евфемизъм за едностранна комуникация, изчерпваща се с малко повече от „преведи-постави“* действия, извършвани в процеса на адаптиране на acquis communautaire*), докато в действителност поддържа два полупротектората (Босна и Косово). ЕС разработи различни подходи: дисциплиниране и наказание за някои членки (Румъния, България и Хърватска), двустранно договаряне на членство чрез наказания и награди (Черна гора, Сърбия, Албания), менажиране (Босна), фактическо управление (Косово) и накрая, пренебрежение (Македония, блокирана от спора за името с Гърция*).

Социален мрак тегне днес над т.нар. „Западни Балкани“, геополитическото понятие, изковано в Брюксел и състоящо се от бившите югославски републики, които все още не са се присъединили, „плюс Албания“. Те са напълно обградени от членки на ЕС като един вид „гето“, около което обръчът на Шенген бавно се разгръща, и със Словения, Унгария и Гърция, патрулиращи около крепостта (роля, за която Румъния, България и Хърватска също се упражняват). Разширяването на Шенген – вместо разширяването на ЕС – може да бъде видяно като продължение на политиките на въздържание от 1990-те, когато основна цел беше превенцията на това войната в бивша Югославия да се разлее по бившите си международни граници. В това отношение – освен заради подхода на „Западните Балкани“, прикриващ факта, че Словения и Хърватска са все още дълбоко обвързани с техните южни братя и че Албания е най-близко до своя род в Косово – „Югославия”, или както Тим Джуда се изразява, „Югосферата“, не е изчезнала от геополитическото пространство.

ЕС предприе преки действия на Балканите. Той ефективно движи Косово чрез своята мисия EULEX, макар и пет страни членки все още да отказват да признаят новата държава, докато същевременно участват в мисията. Това разкрива провала на водената от САЩ и подкрепяна най вече от ЕС стратегия за независимост на Косово, защото оставя страната и нейното население в предверието на частичното признание, предотвратяващо членството ѝ в международни организации. Освен Босна и Косово, европейските сили, водени от Италия, се намесиха в Албания през 1997 г.; силите на ЕС са били и в Македония, а много членки на ЕС бяха замесени в бомбардировките на НАТО над Федерална република Югославия. Следователно ЕС на Балканите не е само клуб, тестващ кандидатите си. Той е активен участник в трансформациите на региона – политически, социални и икономически.

По този начин „стабилизацията“ на региона става приоритет, докато икономическата интеграция чрез неолиберално преструктуриране е или ще бъде постигната, без непременно от това да следва – и със сигурност не със същата скорост – пълна политическа интеграция. Нещо повече: ЕС настоява на продължаващи неолиберални реформи – а от известно време и на мерки на остеритет, – които се очаква да бъдат предприети от същите тези „демократично избрани“ и изключително корумпирани, дълбоко недемократични елити, които ще бъдат единствените печеливши. Проблемът е тъкмо в това, че неолибералните реформи отварят допълнителни възможности за корупция и хищническо поведение от страна на местните елити, както ярко показва хърватският случай. Приватизационните процеси засегнаха инфраструктури като телекомуникациите, засегнаха големите индустрии, природните ресурси като водата и енергията, медиите и публичните услуги; въведоха чуждестранни банкови инвестиции и опустошителни кредитни линии като само някои от „възможностите“, възникващи от неолибералното преструктуриране като първа фаза от включването в ЕС-сферата. Случаят с бившия хърватски министър-председател Иво Сандер, някога възхваляван от ЕС, а сега излежаващ дълга присъда в затвора за корупция в особено големи размери, включваща много европейски партньори, е красноречив пример как местните елити могат да печелят от процесите на „преструктуриране“.

Крайният резултат е взаимна делегитимация на ЕС и на политическите елити на кандидатстващите страни, както и на скорошни членки. Подкрепяните от ЕС политически елити делегитимират ЕС като цяло, въвеждайки непопулярни неолиберални реформи, докато ЕС, с натиска си тези реформи да продължат, на свой ред делегитимира политическите елити, които се оказват очевидни ползватели на тези реформи, заедно с цялата политическа структура, която ги държи на власт. Резултатът е скорошният възход на евроскептицизма като цяло. Това изненада много наблюдатели, политически елити и ЕС-функционери, тъй като за повече от две десетилетия членството в ЕС бе най-високата цел за почти всички политически сили на Балканите. Този евроскептицизъм не е, както може да се очаква, просто дясна националистическа реакция към наднационалните процеси на интеграция, нито просто радикално лява критика на това как тези процеси са водени и какъв механизъм е ЕС като цяло. Той трябва да бъде разбран и като отказ от телеологичния наратив на прехода, с ЕС като неговия свещен край, но също и като опекун на този „разказ на съзряването“*.

Новите бунтовници: картографиране на новите движения

Като се има предвид многоизмерната ситуация, описана дотук, не е изненадващо, че протестните движения са разнолики в техните борби, идеологически ориентации и типове действия. Преди всичко те реагират на влошаващата се социално-икономическа ситуация и многобройните злоупотреби с власт на политическите елити. Но те често служат и като центрове за нови идеи и повече проактивни проекти, предлагащи прогресивни визии за техните общества. Тук скицираме типология на тези движения и действия, като ги разделяме на пет основни блока: протести срещу режима, мобилизации за общите блага, студентски движения, различни работнически движения и накрая, но не по важност, хегемонни културни и интелектуални усилия.

Протести срещу режима избухват редовно на Балканите. В Хърватска през пролетта на 2011 г. близо 10 000 души шестваха из Загреб всяка вечер в продължение на цял месец, осъждайки политическата система и всички политически партии. В Словения през 2012 и 2013 г. всеобщи „надигания“ мобилизираха цялата страна, допринасяйки за падането на дясното правителство и на множество корумпирани представители. В България през пролетта на 2013 г. огромни протести бяха провокирани от нарастващите цени на електричеството; хиляди се изляха по улиците, за да бъдат последвани след парламентарните избори от още по-големи протести през лятото. В продължение на седмици масите протестираха срещу корумпираните политически елити и техните връзки с могъщи фигури на медиите и мафията. В Румъния протести избухват спорадично от 2010 г. в отговор на непоносими социални условия и продължаващи мерки на остеритет. През юни 2013 г. дори разделената Босна-Херцеговина стана свидетел на протести, започнали като начин за натиск върху политиците за разрешаване на проблема с гражданските номера (използвани, както много други неща в тази страна, от националистическите политици), преди да прераснат във всеобщи протести срещу елита сред всички общности и части на държавата. Подобни протести, с различна интензивност, се наблюдаваха и в Сърбия, Македония, Черна гора и Албания.

Всички тези примери показват, че за пръв път имаме повече от антиправителствена реторика като такава. Вместо това налице е едно истински антирежимно отношение. Не само държавата, но целият апарат, върху който се крепи настоящата олигархия, се поставя под въпрос от страна на самоорганизирани граждани (макар и хаотично). Не е нужен цвят, за да бъде отбелязан този тип революция, който очевидно не може да се надява на никаква външна помощ и който рядко бива отразяван от международните медии. Появата и естеството на тези протести ни приканват да преосмислим категориите, използвани за обяснение на социалната, политическа и икономическа ситуация на Балканите, а и където и да е в постсоциалистическа Източна Европа. Те също така ни подтикват да разберем естеството не само на държавните институции с техните слабости или провали, но и онова на постсоциалистическия режим – (почти) бетониран в последните две десетилетия, но склонен към пропуквания под тежестта на собствените си противоречия и последици като например всеобхватната бедност. Бунтуването срещу тези режими е толкова по-трудно и поради това, че те често нямат едно лице, няма диктатор, няма управляващи фамилии и не се характеризират с открита репресия и цензура. Тези спорадични изблици на гняв действително представляват зародиши на нови политически и социални динамики. Но те се характеризират и с непостоянство и с подпалване от произволни поводи, и обикновено биват последвани от объркващи и често противоречиви политически послания.

Сред най-развитите борби са тези, засягащи общите блага, каквито са публичните пространства (често паркове), природа (води, гори, хълмове, местности), градски пространства и инфраструктурата на публични услуги (електричество, жп мрежа и др.). Примерите са в изобилие: Движението за „правото на град“ през 2009-2010 г. в Хърватска мобилизира хиляди в защита на централен площад в Загреб; в Дубровник гражданите се организираха, за да защитят близък хълм от това да бъде превърнат в голф игрище; във втория по-големина град на Босна, Баня лука, граждани опитаха да защитят един от малкото публични паркове; в Белград по-малки мобилизации бяха задвижени от рязането на стари дървета на една от главните улуци, така че да се усвои повече място за паркиране, и от унищожението на близък парк; в България през 2012 г. имаше демонстрации срещу приватизацията на горите, и в Румъния през 2012 г. срещу приватизацията на спешните служби, и др. Тези движения, насочени към конкретни проблеми, макар рядко да са успешни, доказват, че могат да бъдат канали за всеобщо недоволство; те се радват на подкрепа от огромното мнозинство от граждани, за които приватизацията на общите блага и пренебрегването на обществения интерес са недопустими практики.

Към всичко това трябва да добавим и силните студентски движения, развили се от 2009 г. насам в Словения, Хърватска, Сърбия и до известна степен в Босна-Херцеговина и Черна гора. Причината е комерсиализацията на общественото образование, което мнозина считат за основното общо и социално благо. Докато студентите в Босна-Херцеговина и Черна гора протестират предимно по класически начини (чрез шествия и петиции), в Словения, Сърбия и особено в Хърватска студентските движения експериментират с окупации и пряка демокрация.

Струва си да се обърне специално внимание на хърватския случай, където независимо студентско движение артикулира силна съпротива срещу приватизацията и комерсиализацията на висшето образование. Техният протест срещу неолибералните реформи в полето на образованието се превърна във вероятно първата силна политическа опозиция не само на правителството, но и на общия политически и социален режим. През трийсет и петте дни на пролетта и двете седмици на есента на 2009 г. повече от двайсет университета в цяла Хърватска бяха окупирани, като студентите практически ги управляваха*. Някой би могъл да каже, че само по себе си това не беше нищо ново, но начинът, по който те окупираха и движеха университетите, заслужава внимание поради своята оригиналност в един много по-голям контекст от този на Балканите или Източна Европа. Студентите организираха граждански пленарни асамблеи – наричани „пленум“, – в които не само студентите, но всички граждани бяха поканени да дебатират проблеми с обществена значимост, какъвто е образованието, и в добавка към това – да решават за хода на бунтовните действия*. Най-активният пленум на Факултета по хуманитаристика и социални науки в Загреб събираше до 1000 души всяка вечер, за да обсъждат ходовете на действие. Това събитие даде началото на движение за пряка демокрация, което се виждаше като необходим коректив на електоралната демокрация и „партокрация“, и вероятно като истинска алтернатива на тях. Новото хърватско ляво, чиито идеи бързо се разпространиха в постюгославското пространство, не вижда пряката демокрация като ограничена до референдумни практики, а по-скоро като начин за политическа организация на гражданите от местни комуни до национално ниво. Този хоризонтален модел беше използван от тогава насетне в рамките на множество колективни действия из постюгославското пространство (от окупационни движения до улични шествия, работнически стачки и земеделски протести).

Скорошният период също беше белязан от съживени работнически борби. Те не са еднотипни и варират от класически стачки, работническо влияние над компании с преобладаващо държавно участие и защитата им от допълнителна приватизация (например в завода Petrokemija в Хърватска), примери за успешни и неуспешни работнически завземния (като Jadrankamen и TDZ в Хърватска), и модели на колективна собственост (най-известен от които е Jugoremedija в Сърбия). Свидетели сме също така на нови сътрудничества между различни социални движения, например между студенти и работници, в изграждането на общи антикапиталистически стратегии.

И накрая, има още един тип борби, заслужаващи внимание: тези на хегемонните културни и интелектуални усилия, чиято цел е да се променя общият публичен климат, да се предизвикват доминиращите медийни дискурси и да се въвеждат отново прогресивните идеи в широката общественост. Основната им цел е да подриват (нео)либералната хегемония, която от 1989 г. насам успешно делегитимира левите традиции, промотира многопартийната избирателна демокрация (макар често свършваща в автокрация) и свободния пазар като единствената възможна игра. В постюгославски контекст тази всеобща постсоциалистическа ориентация беше съчетана, макар и невинаги хармонично, с националистическо-консервативно, дясноекстремистко и антикомунистическо господство. Тя обаче се сблъска с либералните опити за „демократизация“ на тези общества, които се фокусират основно върху институционални реформи и интеграция в ЕС и проблематизират престъпните приватизации и практики, но не и общата неолиберална ориентация.

Да се въвежда прогресивна програма и радикална мисъл в доминиращия дискурс доскоро беше почти немислима задача. Икономическите и финансови шокове от 2008 г., последвани от кризата на ЕС, отвориха пространство за дотогава маргинални движения да артикулират своята критика в настоящия политически и икономически режим. Тези опити варират от публични събирания, форуми и фестивали (като училището за Първи май в Любляна, фестивала Subversive в Загреб и Antifest в Сараево), летни училища, активистки и академични семинари и конференции, до вестници, ревюта и онлайн списания (от Zarez и Le Monde diplomatique в Хърватска до CriticAttac в Румъния и Mladina в Любляна).

Действително тези по грамшиански хегемонни борби се доказаха като толкова необходими, колкото и конкретните мобилизации. Те постилат пътя за нови бунтовници и им позволяват да артикулират по-ясна политическа програма. Техните политически стратегии обаче остават ограничени до спорадични протести и окупации – често белязани от отхвърлянето на представителната демокрация в името на хоризонталността – петиции и дори инициативи за референдум. Макар моделът, предложен от Сириза, за коалиция от движения, готова да се впусне в парламентарната политика, да е широко признат, засега не можем да забележим сериозни опити тези борби да бъдат отнесени към институционалната политика*.

Заключение

Показахме, че самата концепция за прехода като идеологически конструкт, основан на наратива за интеграцията на бившите социалистически европейски страни в западното ядро, всъщност прикрива монументална неоколониална трансформация на този регион в зависима полупериферия. Придатъчните концепции за „слаба“ или „провалена държава“ например скриват факта, че това не са аномалии на прехода, а един от основните му продукти. Известният проблем с корупцията изправя наблюдателите и изследователите пред неразрешим пъзел, водещ мнозина до заключението, че, поради неоспорваността на либералната система като такава, всепроникващата корупция трябва да се дължи на културата или на траекторията на поведение, характерна за „Изтока“, или каквото и да е това, което в добрата ориенталистка традиция се разбира под понятието „Балканите“.

Но всъщност изглежда, че корупцията е директно следствие от неолибералните боричкания след 1989 г. в Източна Европа и нещо повече – поведение, ендемично из самия ЕС. За да разберем вечната посткомунистическа затрудненост на прехода и особено настоящата политическа и икономическа ситуация на Балканите, предлагаме да се отиде отвъд анализа на държавата, нейните провали и слабости, и да се пристъпи към изследване на концепцията за режим. Постсоциалистическият режим е конгломерат от политически елити, свързани бизнеси и техните западни партньори, медийни корпорации, НПО, проповядващи свещеното единствено между електорална демокрация и неолиберална икономика, организирана престъпност (сама по себе си интимно свързана с политическите и икономически елити), хищнически чуждестранни банки и в крайна сметка, корумпирана съдебна власт и опитомени синдикати. Други идеологически апарати на режима също имат своето място тук, тъй като също помагат за укрепването на резултатите от голямата неолибералнта трансформация.

Но както този сборник показва, трансформацията вече бива открито овъпросявана от надигането на нови социални движения и от завръщането на радикалната политика в постюгославското и широкото балканско пространство. Ново поколение влиза в политиката чрез прякодемократични действия и чрез улицата, а не чрез политическите канали на избирателната демокрация и класическата партийна политика. Новото ляво, което виждаме в тези движения, е разкачено както от миналото на държавния социализъм, така и от традиционните социалдемократически партии. Понякога на неочаквани места, каквото е постсоциалистическото и постконфликтно пространство на Балканите, можем да видим внезапни експлозии на оригинален радикализъм, от който много подобни движения по света биха могли да се поучат за това как да се справят с формите и методите на подривни и бунтовни политики в двайсет и първия век.

Превод от английски: Станислав Додов

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments