Oстеритет преди остеритета
от Петър Добрев
Georgi Medarov and Jana Tsoneva,Capital Reforms. Sofia: KOI Books, 2014. За повече информация и сваляне на безплатно копие на английски език, тук.
Скорошните успехи на Сириза в Гърция и на Подемос в Испания направиха така, че и в медиите да се заговори за името на починалия през миналата година аржентинец Ернесто Лакло, професор по политическа теория от Университета в Есекс. Неговите идеи за „радикална демокрация“ вдъхновяват новата левица в цяла Европа, давайки нов живот и на понятието „популизъм“ като инструмент за повече равенство в модерните общества. 
Идеите на Лакло обаче могат да ни обяснят не само успеха на партии като Сириза, но и неуспеха подобни движения да се появят в по-голямата част на Европа, вкл. в България. Заедно с Шантал Муф, Лакло доразвива понятието на Грамши за хегемония, обяснявайки начините, чрез които дадени политики се налагат и „седиментират“ (започват да се приемат за естествени) в публичното пространство. Това става чрез дискурсивен анализ, в които могат да се проследят конкретните социални борби и отношенията на власт вътре в тях, довели до успеха на една или друга политика. Точно в този дух се появява студията Capital Reforms на Георги Медаров и Жана Цонева , които изследват дискурсивните стратегии, които либералните кръгове в България ползват от 1997 г. насам, за да легитимират продължаващата и до днес т.нар. “политика на остеритет“.
Медаров и Цонева се спират на вестник „Капитал“ като основен инструмент за тази либерална хегемония, довела до това институции като валутния борд да се смятат едва ли не за естествени, а бюджетните съкращения да са толкова популярни, че дори в тяхно име да се протестира – както до голяма степен беше случаят с летния протест от 2013 г. „Капитал“ е избран неслучайно – както поради безспорното си влияние, така и заради активисткия подход на изданието, което се самообявява за „кучето, което хапе“, направлявайки пътя на България от социализъм към пазарна икономика.
Ценното в случая е, че авторите успяват да избягат от капана на това да представят всичко като праволинеен „конспиративен“ проект на местни или чуждестранни елити, а напротив – показват постоянните вътрешни противоречия на процеса и сложните и променящи се позиции на замесените играчи. Любопитно е да се види, например, как политици като Иван Костов променят на 180 градуса позицията си за валутния борд, обявявайки го за „национална катастрофа“ в опозиция само за да го наложат на практика няколко месеца по-късно.
В този смисъл Capital Reforms показва механизмите на създаването на национален консенсус и оттам за налагане на конкректни политики като условие за възможност за транснационална (нео)либерална хегемония, но и като необходимо знание за изграждането на контра-хегемонни стратегии.
Показано е как вестник „Капитал“ подчертава нуждата от постоянни реформи, легитимирайки ги с медицински и аскетичен дискурс, които да доведат до “излекуване” и “прочистване“ от комунистическото наследство и неговите предполагаеми болестни деформации и разхищения. В края на 90-те това е допълнено от непрестанното напомняне на „цивилизационния избор“ пред България – между Европа и Русия, между западния капитализъм и азиатския комунизъм. На фона на икономическата криза след управлението на Жан Виденов, тези публични внушения дават достатъчен резултат, за да стартират политика на деиндустриализация, масова приватизация, орязване на социалните услуги и постоянно покачваща се безработица.
Ако днес в Западна Европа остеритетът е сравнително ново явление, пораждащо тепърва анализи и съпротиви, Capital Reforms отбелязва, че за България той е факт с над 18 годишна история. Оказва се, че въпреки постоянното съзнание за изостаналост на местните либерални елити, България е в известен смисъл икономически свръхмодерна, с „остеритет преди остеритета“, което я прави допълнително интересна за изследване. Още повече, че по този начин ясно се виждат далеч не толкова положителните резултати от въпросния остеритет – от 1997 г. насетне държавните разходи продължават да се свиват, но страната остава с най-високи нива на бедност в ЕС, най-ниски заплати и липса на чуждестранни инвестиции.
Прави впечатление как механизми, правещи остеритета възможен, напомнят тези от предишния „преход“ на България (а и на съседните балкански държави) към капитализъм след обособяването им като самостоятелни държави в края на XIX век. Непопулярните мерки се легитимират през 1997 г. като „завръщане“ към „евро-атлантическата“ нормалност, така както след освобождението новите елити са противопоставяли османската „азиатщина“ и „нецивилизованост“ на европейската модерност и са конструирали „завръщането“ на средновековна България в Европа.
Така в първата половина на ХХ век на Балканите започва да се развива специфична литература на “изостаналостта”, която Мария Тодорова дори вижда като първообраз на последвалите широкопопулярни теории. В същото време редица изследователи като Диана Мишкова виждат Балканите всъщност като политически „свръхмодерни“ – в опитите им за „догонване“, либералните елити често въвеждат редица мерки по-бързо от западните си образци. Това има своите положителни ефекти – като да кажем ранното либерализиране на избирателното право и високото ниво на началнотото образование на Балканите (с изключение на Румъния). Но не могат да се пропуснат и отрицателните – „култът“ към модернизацията става за сметка на затъващото в дългове село и в крайна сметка води до това, че новите държави бързо стават либерални, но не и демократични.
Последното често дори не се възприема като проблем – демокрацията може да се пожертва, ако това води страната към предполагаема модернизация. Интересно е колко сходни са позициите по този въпрос на румънските либерали от 20-те години, чиито дебати Даниел Чиро изследва 6, и тези на българските либерали от 90-те, начело с Иван Кръстев, посочени в Capital Reforms. През 1997 г. Кръстев се обявява за повече власт на икономическите експерти и срещу модела на „демокрация вместо капитализъм“, така както влиятелният Стефан Зелетин от румънската Либералната партия е смятал, че демокрацията може временно да пострада, за да могат олигархичните елити да модернизират страната. В този смисъл той е възприемал селяни, социалисти и противници на индустриализацията като врагове на прогреса. Разликата е в пътя към този „прогрес“ – деиндустриализация при Кръстев, индустриализация при Зелетин, но враговете и методите за легитимация са доста подобни. Можем само да се надяваме, че историческите последици няма да са така подобни, защото е известно до какво води румънското „експертно“ управление в междувоенния период.
Capital Reforms показва как с приемането на България в ЕС вестникът постепенно изоставя сравненията с миналото и започва да легитимира продължаването на остеритета чрез съпоставки с другите европейски държави, борещи се с рецесията, но най-вече откривайки нови и нови сфери, които предполагаемо подлежат на неолиберална реформа. От земеделието, през корупцията и образованието, та до съдебната реформа, винаги се намира сектор, който не е достатъчно либерализиран и съответно спъва всички останали.
В хода на реформите, „Капитал“ открива и либералния субект, който трябва да ги оглави – „средната класа“ от млади, предприемчиви, пътуващи хора, предимно от София, които вестникът прави лице на летните протести от 2013 г. Съответно този субект е противопоставен на „непродуктивното население“ – най-често пенсионери, роми, безработни.
Следва да отбележим, че aвторите уточняват, че Capital Reforms e работна версия – има сериозни прескачания във времето, някои теми са по-скоро зачекнати, отколкото проследени в течението на вестника – като сравненията с реформите в Германия, Унгария и Гърция. Не са изследвани и директните, а не само дискурсивни преплитания между „Капитал“ и властта, а такива има – известно е например , че експерти от вестника взимат дейно участие в изготвянето на програмата на ГЕРБ, както и в лобирането за налагане на плоския данък.
При все това, изследването е ценно както с подхода си, ползващ дискурсивния анализ на Лакло и Муф, така и със сериозната емпирична работа, проследила тенденциите в „Капитал“ от 1997 г. до днес. Това ни помага да видим ясно как определени политики, смятани днес за безалтернативни, са исторически конструирани и то в процес на сериозна хегемонна борба. От своя страна, погледнато критично от Цонева и Медаров, маниакалното търсене на „Капитал“ на нови сфери за реформа в името на постигането на „автентичен“ капитализъм започва опасно да напомня на един от разказите на Роалд Дал – „Галопиращия Фоксли“. В него главният герой, порядъчен английски джентълмен, забелязва във влака, в който всеки ден пътува за работа, мъж, който набеждава за Фоксли – някогашен негов съученик, подлагал го на редица унижения и мъчения. В продължение на седмици нашият герой следи Фоксли, припомня си комплексите от миналото и крои планове как да отмъсти, само и само, за да се окаже в крайна сметка, че пътуващият във влака е съвсем друг човек. Така и „Капитал“ търси постоянно нереформирани сектори, когато простият отговор за незавидното българско положение е по-скоро съвсем друг: самата реформа.
1) Keucheyan, Razmig. The Left Hemisphere: Mapping Critical Theory Today, Verso, 2013, p. 238-243
Подобни статии:
3) Мария Тодорова, „Клопката на изоставането: модерност, темпоралност и източноевропейският национализъм“, в: Мария Тодорова, България, Балканите, светът: идеи, процеси, събития, Просвета, 2010, 54
4) Диана Мишкова, „Предимствата на изостаналия“ – начало на балканската модернизация”, в: Социологически проблеми, бр. 2, 1995, 49
5) Диана Мишкова, Приспособяване на свободата. Модерност-легитимност в Сърбия и Румъния през ХІХ век, Парадигма, 2001, 130
6) Jowitt, Kеnneth (ed.) Social Change in Romania, 1860 – 1940. Berkley: Institute of International Studies, 1978, p. 31
7) Като тогавашния главен редактор Йордан Матеев.
