Черна кожа, бели маски – Франц Фанон
За преведената на български цяла четвърта глава, натиснете тук.
За да приключим разглеждането на тезата на г-н Манони, нека си спомним, че “икономическото изключване е резултат, освен всичко друго, и на страха от конкуренция и желанието едновременно да се защити бедната бяла класа, която формира половината от европейската популация, и да се предотврати още по-дълбокото й пропадане.”
Г-н Манони добавя: “Колониалната експлоатация не е същата като други форми на експлоатация, а колониалният расизъм е различен от други видове расизъм…”8 Той говори за феноменология, психоанализа, човешко братство, но бихме били по-щастливи, ако тези термини бяха придобили по-конкретен облик за него. Всички форми на експлоатация си приличат. Всички те търсят източника на необходимостта си в някакъв библейски декрет. Всички форми на експлоатация са идентични, защото всички те са приложени срещу един и същ “обект”: човека. Когато някой се опита да разгледа структурата на тази или онази форма на екплоатация от абстрактна гледна точка, то тогава просто загърбва един главен, базисен проблем, а именно – поставянето на човека обратно на мястото му. Колониалният расизъм не е по-различен от всеки друг расизъм. Анти-семитизмът ме удря челно: аз съм вбесен, аз съм обезкървен в потресаващата битка, аз съм лишен от възможността да бъда човек. Не мога да се дисасоциирам от бъдещето, което е предназначено за моя брат. Всяко едно от моите действия ме съставлява като човек. Всяко едно от моите мълчания, всяко едно от моите малодушия ме разкрива като човек.9
Усещам, че все още чувам Сезар:
Когато пусна радиото си и чуя, че негри са били линчувани в Америка, аз казвам, че бяхме излъгани: Хитлер не е мъртъв. Когато пусна радиото си и чуя, че евреи са били обиждани, че са се отнасяли зле с тях и са били преследвани, казвам, че сме били излъгани: Хитлер не е мъртъв. Когато, накрая, пусна радиото си и чуя, че в Африка принудителният труд е бил въведен и легализиран, тогава казвам, че със сигурност сме били излъгани: Хитлер не е мъртъв.10
Подобни статии:
Да, европейската цивилизация и нейните най-добри представители са отговорни за колониалния расизъм11. И отново се връщам към Сезар:
И така, един прекрасен ден, средната класа се сепва от зашеметяващ удар: Гестапотата отново са заети, затворите се пълнят, мъчителите отново изобретяват, перфекционизират и се добитват над работните си маси. Хората са удивлени, ядосани. Те казват: “Колко странно. Но това е само нацизъм, няма да трае дълго.” И те чакат, и се надяват; и крият истината от себе си: това е зверство, най-висша форма на зверство, персонифициращо ежедневните зверства. Нацизъм е, да, но преди да станат негови жертви, те са били негови съучастници; онзи нацизъм, който толерираха, преди да отстъпят пред него – те го оправдаваха, затваряха си очите пред него, легитимираха го, защото досега бе прилаган единствено върху неевропейски народи. Това е нацизмът, който те насърчаваха, за който бяха отговорни, а сега той се стича капка по капка, процежда се и набъбва през всяка пукнатина в западната християнска цивилизация, докато не погълне същата цивилизация в море от кръв.12
Когато и да видя арабин с онзи поглед на преследван – подозрителен, хванат в бягство, увит в тези дълги разкъсани одежди, сякаш направени специално за него, – си казвам: “Г-н Манони не беше прав.” Мвого пъти съм бил спиран насред бял ден от полицаи, които са ме вземали за арабин. Откривайки произхода ми, те са ставали раболепни в извиненията си. “Разбира се, че, знаем, че един мартиниканец е различен от арабина.” Винаги съм протестирал разгорещено, но са ми казвали – “Ти не ги познаваш.” Наистина, г-н Манони, не бяхте прав. Защото какво е значението на това изречение: “Европейската цивилизация и най-добрите й представители са отговорни за колониалния расизъм”? Какво друго значи, освен че колониализмът е работа на приключенци и политици, докато “най-добрите представители” остават далеч извън битката? Но, както казва Франсис Джийнсон, всеки гражданин на една нация е отговорен за действията, извършени в името на тази нация:
Ден след ден, системата разгръща злите си проекти във ваше присъствие, ден след ден нейните лидери ви предават, преследвайки, в името на Франция, политика, която не може да бъде по-чужда не само на истинските ви интереси, но и на най-съкровените ви нужди… Гордеете се с това, че се държите на разстояние от някои реалности: затова си позволявате известни свободи спрямо онези, които са имунизирани срещу най-нездравословните климати, защото те са онези, които ги създават със собствените си действия. И ако наглед успеете да се запазите неопетнени, то това е, защото други вършат мръсната работа вместо вас. Вие наемате крадците и, в крайна сметка, излиза, че вие сте истинските престъпници: защото без вас, без сляпата ви незаинтересованост, такива хора никога не биха вършили онова, което обрича вас толкова, колкото посрамва тези хора.”13
Току-що казах по-горе, че Южна Африка има расистка структура. Сега ще отида още по-далеч и ще заявя, че Европа има расистка структура. Явно е, че г-н Манони не се интересува в този проблем, защото казва: “Франция е безспорно една от най-не расистки настроените страни в света.”14 Бъдете щастливи, че сте французи, мои приятели негри, защото дори и да е малко трудно, то вашите събратя в Америка са още по-зле… Франция е расистка страна, защото митът за злия негър е част от колективното несъзнавано. Ще демонстрираме това по-нататък (глава 6). Но нека продължим с г-н Манони: “На практика, следователно, комплексът за малоценност във връзка с цвета на кожата може да бъде открит само сред онези, които образуват малцинство в рамките на група от друг цвят. В относително хомогенна общност като тази на мадагаскарците, където социалната рамка е все още сравнително силна, комплексът за малоценност се проявява само в изключителни случаи.”15
Отново човек призовава автора да бъде някак по-внимателен. Един бял мъж в колония никогат не се е чувствал по-нисш в никакво отношение; както г-н Манони изразява толкова добре – “Той ще бъде или обожествен, или погълнат.” Колониалистът, макар че е “в малцинството”, не чувства, че това го принизява. В Мартиник има двеста бели, които се чувстват по-високопоставени от 300,000 цветнокожи хора. В Южна Африка има два милиона бели срещу почти тринадесет милиона местни хора, а никога не е хрумвало на нито един черен да се смята за по-висш спрямо член на бялото малцинство.
Докато откритията на Адлер и не по-малко интересните такива на Кюнкел обясняват някои видове невротично поведение, човек не може да изведе от тях закони, които да се приложат към несравнимо по-комплексни проблеми. Чувството за малоценност на колонизираните е корелативно на европейското усещане за превъзходство. Нека имаме смелостта да го заявим направо: расистът създава нисшестоящия.
Това заключение ни връща към Сартр: “Евреинът е онзи, когото другите хора възприемат като евреин: това е простата истина, от която трябва да започнем… Анти-семитът е онзи, който създава евреина.”16
Какво се случва в изключителните случаи, за които г-н Манони ни разказва? Казано просто, те са моменти, в които образованият негър изведнъж открива, че е отхвърлен от цивилизация, която при все това го е асимилирала. Така че заключението би ни довело до следното: докато истинският типичен мадагаскарец, за когото Манони говори, възприема “поведение на зависимост”, всичко е наред; ако, обаче, забрави мястото си, ако си въобрази, че е равен на европееца, то тогава въпросният европеец е възмутен и прогонва самозванеца – който, при тези обстоятелства, в този “изключителен случай”, заплаща за собственото си отхвърляне с комплекс за малоценност.
По-рано разкрихме в някои от изказванията на г-н Манони грешка, която най-малкото е опасна. На практика, той поставя мадагаскареца пред избора между малоценност и зависимост.
8 Р. П. Осуин, Magrath of the Dominican Monastery of St. Nicholas, Stallenbosch, Republic of South Africa, L’homme de couleur, стр. 140. Курсив Ф.Ф.
9 Манони, цит. съч., стр. 27.
10 Когато писах това, мислех за концепцията на Ясперс за метафизична вина: “Между хората, защото са хора, съществува солидарност, чрез която всеки един споделя отговорност за всяка несправедливост и за всяко зло, извършено на света, особено за престъпленията, които са извършени в негово присъствие или за които не може да не знае. Ако не направя каквото мога, за да ги предотвратя, то аз съм техен съучастник. Ако не съм рискувал живота си, за да предотвратя убийството на други хора, ако съм стоял в мълчание, то тогава се чувствам виновен в смисъл, който не може адекватно да бъде разбран юридически, политически или морално… Това, че съм жив, след като такива неща са били извършени, ми тежи като вина, която не може да бъде изкупена.
Някъде в сърцето на човешките отношения една абсолютна заповед налага себе си: в случай на престъпно нападение или на условия на живот, които застрашават физическото съществуване, приеми живота само за всички едновременно или не го приемай въобще. (Карл Ясперс, La culpabilité allemande. Превод на френски: Jeanne Hersch. стр. 60-61)
Ясперс заявява, че това задължение произлиза от Бог. Лесно е да се види, че Бог няма работа тук. Освен ако човек избере да не назовава задължението като изрично човешката реалност на чувството за отговорност към другия човек. Отговорен в смисъл, че и най-малкото от моите действия е свързано с цялото човечество. Всяко действие е отговор или въпрос. Може би и двете. Когато се изразя по определен начин, така че същността ми да може да надскочи себе си, аз утвърждавам стойността на действията ми за другите. Обратното, пасивността, която може да бъде наблюдавана в размирни исторически периоди, трябва да се интерпретира като провал пред това задължение. В Aspects du drame contemporain Юнг казва, че изправяйки се пред азиатец или индус, всеки европеец трябва да отговаря за престъпленията, извършени от нацистките зверства. Друг автор, мадам Maryse Choisy в L’Anneau de Polycrate, успява да опише вината на онези, които остават “неутрални” по време на окупацията на Франция. По объркан начин, те чувствали, че са отговорни за всичките смърти и всичките Бухенвалди.
11 Цитирано по памет – Discours politiques от избирателната кампания през 1945, Fort-de-France.
12 “Например, европейската цивилизация и най-добрите й представители, не са отговорни за колониалния расизъм; той е работа на дребни бюрократи, търговци на дребно и колониалисти, които са се трудили без особен успех.” (Манони, стр. 24)
13 Еме Сезар, Discours sur le colonialisme (Париж, Présence Africaine, 1956), стр. 14–15.
14 Франсис Джийнсон, “Cette Algérie conquise et pacifi ée . . . ,” в Esprit, април 1950, стр. 624.
15 Манони, цит. съч., стр. 110.
16 Пак там, стр. 39.
