Как англоговорящите писатели откраднаха историята за Испанската гражданска война
Превод на статия от NewStatesman.
Англоговорящ, попитан да назове държави, колонизирани от американци и британци през ХХ в., по-скоро не би си досетил за Испания. И все пак, ако бъде попитан откъде знае за Гражданската война в Испания, отговорът най-вероятно би бил “Почит към Каталония” или “За кого бие камбаната”, или пък от историците Хю Томас, Стенли Пейн, а в по-близко време – Пол Престън, Антъни Бийвор, Хелън Греъм. Друг основен източник, макар и сега с привършен тираж, беше използваната от десетилетия от ученици и издадена през 1980 г. Penguin Book of Spanish Civil War Verse, която, както поета и редактор Майкъл Шмид изтъква в обзор за The New Statesman по онова време, не включва почти никакви испански текстове.
Една от причините за това “англоцентрично” разбиране за войната бе, че от десетилетия испанските автори търпяха липса на доверие. Марио Варгас Льоса признава, че като млад човек в Перу през 50-те не е чел нищо от испански автори от Иберийския полуостров, “заради предразсъдъци, разпространени в Латинска Америка от онези години, несправедливи предразсъдъци – всичко публикувано там крещеше “застоялост и франкизъм”.
Едно от нещата, които накарали Варгас Льоса да промени мнението си, бил един късен прочит на автобиографичната готическа новела от 1945 г. на Кармен Лафорет “Нищо” – книга за една млада жена, живееща в разбито семейство в Барселона след края на Гражданската война (представете си нещо между – и толкова добро, колкото – “The House of Bernarda Alba” и “Girls of Slender Means”). Останалата част от Европа бе и още е в неведение за тази испанска пост-военна епоха – тя започва през 1939 г.; все пак доста неща се случват тогава в Европа, но това е било време на бедност, както и на психологическото пренастройване към дикататура.
Друга книга – на повърхността доста различна художествена версия на онзи период, написана почти хипарски пасторално за разлика от тази на Лафорет, но с атмосфера мрачна като дълбока септична яма, пълна с трупове – е El Jarama (“Реката”) на Рафаел Санчез Ферлосио. Повествование за един горещ неделен ден в средата на 50-те в провинцията на юг от Мадрид, недалеч от мястото, където сега е летище Барахас. Там група младежи са излезли от града, за да поплуват, да си направят пикник, да мързелуват и флиртуват на място, където само 18 години по-рано десетки хиляди се сражават в битката за Мадрид.
Подобни статии:
И двата романа са прекрасни – единственият съвет, който може да бъде даден, е да ги прочетете. В случая с El Jarama читателите трябва да знаят няколко неща. Първо, писателят, който все още е жив, е син на известния фалангист Рафаел Санчез Мазас, чиято собствена история е описана в началото на книгата Soldiers of Salamis на Хавиер Серкас. Второ, не дотам веселото забвение (за кланетата, извършени на това място, бел. прев.) на измислената компания от младежи, символизираща феномен, който оттогава е станал важна и спорна тема в Испания – съществувало ли е негласно споразумение да се потисне доскорошната история или нещата са били много по-сложни, дори по-благовидни? И колко влияе на нашето четене това, че от хилядите жертви от Jarama, няколкостотин са от Великобритания?
Международната намеса е изключително важна за историята на Испания. Няма как да се направи адекватен цялостен анализ на този период, ако не се споменат факти като смъртта на Фелисия Браун, английски творец, която била доброволец на страната на републиканците и била застреляна след опит да взриви влак на националистите, пълен с амуниции. Също и подкрепата, оказана на националистите от изключително агресивния южноафрикански поет и кореспондент Рой Кембъл. Въпреки това, митологизирането на гражданската война (не ни ли се иска на всички да бяхме Лори Лий?) трябва да вземе предвид факта, че чуждестранната намеса не е била приветствана от всички в Испания и че неодобрението спомага войната да ескалира отвъд “посредничеството” на силите. Това е сред причините, поради които си заслужава да прочетем какво испанците са написали и да погледнем филмите, които са създали – не само след смъртта на Франко през 1975 г., но и по време на неговия режим.
Много са тези, който могат да бъдат споменати тук, а можем и да открием доста ирония сред тях. Карлос Саура, например, както други испански режисьори-дисиденти, е обучен в официалното филмово училище, основано по времето на Франко през 1947 г. В полу-кодираната книга на Саура от 1966 г., директно атакуваща режима, La Caza („Ловът”), арогантният, погълнат от себе си Пако се играе от Алфредо Майо. Измежду неговите роли се включва и тази, която Франко е смятал за идеализиран образ на себе си в собствения си филм, Raza.
Някои творци работят под дълбоко прикритие. Сред най-активните от тях, както и най-влиятелни политически и художествено, са Хорхе Семпрун, който се е бил за Френската съпротива, а след това е бил затворник в Бухенвалд. Когато демокрацията е дошла в Испания, той е бил и министър на културата за кратко. Неговата книга „Дългото пътешествие” , още преведена като The Cattle Truck и публикувана за първи път през 1963 г., е класика за „дългата” Втора световна война. Други писатели пък публикуват изкуството си по-открито и някои биват активно подпомагани от режима. Някои дори работят за него.
Най-противоречивият от тази група, както и най-необикновеният по всички критерии, е Камило Хосе Села, който печели Нобелова награда през 1989 г. Диктаторът е бил все още на власт, когато книгата на Села „Сан Камило, 1936” е публикувана през 1969 г. Неговият трескав, повтарящ се, неразграфен, рядко с пунктуация разказ се развива в Мадрид през първите дни на гражданската война. Фигури, които са станали доминантни в испанските исторически книги се появяват от време на време, но основният фокус е върху обикновените хора. Историческите събития, споделя разказвачът, обикновено се свързват с някои властни личности, а не с „хората… може би повече от двадесет или тридесет хиляди човека, всеки със своята трогателна малка история, заседнала в сърцата им.” Звучи като републиканска сантименталност и все пак Села е работил за националистите като цензур и шпионин, а после е бил назначаван на различни административни постове по времето на Франко и се превръща в донякъде скандален сенатор.
Скандалите са главно заради неговото неуважение към всичко „уместно”. По-голямата част от „Сан Камило, 1936” се разгръща в един или друг от неизброимите безброй бордеи в центъра на Мадрид, включително и в едно заведение, известно като „Лигата на нациите”, „защото там имат всичко – маври, германки, белгийки, французойки, португалки, всичко.” Романът на Села настоява, че важното винаги съществува съвместно с тривиалното: муха в нечие кафе с убийството на Хосе Калво Сотело; ранните дни на конфликт със случващото се на Тур дьо Франс. Тази недискриминация на възприятията е свързана с казаното по-открито за войната: „…те убиват свещеници, убиват селяни от Андалусия или учители, зависи от това кой е начело на убийствата, но в крайна сметка… всичко остава по същия начин, просто с повече мъртви.”
Националисти в Мерида, 1936 г. Ghetty Images
Села показва скритите обърквания в полюсите на конфликта: например републиканец, който може да има консервативни симпатии, които да са по-сходни с някои от вътрешно разделените фашисти (думи на Села), отколкото с предполагаемата позиция на близкото по идеи републиканско правителство. Тази книга е целенасочено посветена на мобилизираните испански войници, „всички от които са загубили нещо: живота си, свободата си, мечтите си, надеждата си, достойнството си. И не на приключенците от чужбина, фашисти и марксисти, които имаха своя дял в убиването на испанци, сякаш убиват зайци, и които никой не бе поканил да участват в нашето погребение.”
Под „приключенци от чужбина” Села има предвид не само немските, италианските и мароканските войски от едната страна и руските от друга, но и доброволци от целия свят, много от които са загинали – 2000 немци от страната на републиканците, 1000 французи, 900 американци, 500 англичани. Но да „убиват испанци, сякаш убиват зайци”? Наистина ли е имал предвид, че тези като Джон Корнфорд, Джордж Оруел и Силвия Таунсенд Уорнър са мислели за войната като за вид спорт?
Вярно е, че някои от техните изявления могат да изглеждат необмислени в ретроспекция. В своето въведение към странно тенденциозната, но безценна Penguin verse anthology, Валънтайн Кънингам отбелязва, че Корнфорд, който е бил убит близо до Кордоба, е отишъл там с намерението да остане „няколко дни, да изстреля няколко куршума и да се върне вкъщи”. Ранното твърдение на Оруел, че целият смисъл е бил да бъдат убивани хора от другата страна, звучи още по-безразсъдно авантюристично. Междувременно Уорнър, бивайки такъв експерт в църковната музика на Тюдорите, жизнерадостно приветства изгарянето на църкви и разрушаването на олтари от страна на републиканците. Колкото и идеалистични и жертвоготовни да са били подобни участници, и колкото и да са съзрели техните виждания в хода на горчивия им опит, когато ги четем няма как да избегнем наченките на това отношение, което Села така презира.
Имало е и хора, които са успели да се въздържат. Писателят на кратки истории и журналист от New Statesman В. С. Притчет, който е живял в Испания през 20-те е бил завладян от внезапността и, както той го вижда, наивността на други писатели след бунта през юли 1936 г.
Най-добрите поеми на Стивън Спендър по това време са пълни с несигурност и усещане за предстояща разруха. Широко критикуваното двусмислие на Уистън Хю Одън се дължи отчасти на неговото отвращение не само към републиканското клане на свещеници, но и към усещането, дори от страна на човек, който се смята за невярващ, да бъдеш на място, където религията е изгонена.
„За кого бие камбаната” е книгата, която, повече от всяка друга, очаква предизвикателството на Села, докато е изложена на него. Хемингуей познава добре Испания, говори испански и е кален в битка. Все пак дори и той е „авантюрист”, за когото физическата опасност е поне толкова привлекателна, колкото е и комунистическата мечта, от която неговият герой, Робърт Джордан, бързо се събужда. Джордан, бивайки млад литературен академик, е неправдоподобно твърдоглав, що се отнася до военните въпроси. Въпреки това той е убедителен, когато се колебае за това доколко са правилни действията му в Испания.
„Не. Нямаше какво да се спечели от оставянето на тези хора на мира. Освен че всички хора трябва да бъдат оставени на мира и не трябваше да има намесва никъде. Той вярваше в това, нали? Да, той вярваше в това. А що се отнася до планираното общество и всичко останало… Това беше работа на други.”
Морално-политическите дилеми в този вълнуващ трагичен романс са реални и важни. Въпреки това, дори когато е най-правдоподобна и ангажираща, версията на Хемингуей за гражданската война възхвалява своите военни туристи. В крайна сметка, „За кого бие камбаната” започва с високия рус Джордан, специалист по саботаж, който е направляван през планините от стар испанец. Скоро попадаме в гъсталака на клишетата на всеки английски или американски пътепис за Испания от 19 или началото на 20 век – вино, наливано от мях, аромат на средиземноморска храна, приготвяна на открито. Дори добронамерените усилия на Хемингуей да заведе читателите си в дълбините на испанските герои като пресъздава техните идиоми – „Аз осквернявам млякото на вашите бащи” – може да бъде комично, отдалечаващо и снизходително като ефект.
Джордан е напълно наясно, че той, както и другите чужденци, са аутсайдери. Това, за което не се замисля, е степента, до която знанията и оборудването, които се внасят в конфликта, са го задълбочили. Американците са тези, които дават заповедите, които учат испанците как се борави с картечница, които залагат експлозивите, които, в този смисъл буквално (както и фигуративно в случая с Мария), карат земята “да се разтърси”. Все пак, Хемингуей е твърде добър писател, за да се осланя на това самодоволство. В края на краищата, романът свършва с Джордан, който, умирайки, насочва пистолета си към националистически офицер, когото читателите разпознават като добър човек.
Човек би си помислил, че с течение на времето ще бъде възстановена сложността на въпросите, които са били преди това опростени, но често се получава точно обратното. Тенденцията да се сантиментализира испанската гражданска война е завишена във Великобритания поради нашата любов към загубени каузи – помислете за „Атаката на Леката бригада” на Тенисън. За мен, най-добрият начин да получим истината за Испания от средата на ХХ в. включва поне две неща. Едното е да си спомним, че, налагайки (това, което се надяваме, че е) нашия собствен морален кодекс върху (това, което си мислим, че знаем за) миналото може да е задоволително, но не е надеждно. Второто е да потърсим какво са създали по това време някои добри испански творци.
